Мотаех се из улиците около площад „Славейков“ от доста време и единственото, което правех със сравнително постоянен интерес, беше да поглеждам към небето. Канеше се да вали, дори по едно време закапа. Опитвах се да не обръщам внимание.
Лампата на
отворения хладилник освети части от лицето му, заедно с торбичките под очите. А
след два дена безсъние те изпъкваха като гипсови орнаменти върху фасадата на
областен театър.
В моя магазин идват малко клиенти – оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи.
– Ела, ама тичай по-бързо да похапнем от Гошко – подканва ме Роси по телефона. Аз се ослушвам, понеже мъжът ми си купи нож, с който да ме затрие в най-скоро време.
Къщата е направена от дядо ми Горан, търговец на жито, желязо и памук, все стоки, които изнасял в Румъния и Сърбия. Натрупал доста чували с пари, изчезнал с някаква румънка и изоставил баба ми Младена сама в недостроената хала.
Е, този ще е най-мъчния разказ. Може би и най-дългия. Дано не и най-скучния. Любов, секс, смърт, религия, философия, красота, грозота – ей за тва се говори!
Милицията вдигна ръце. Обявиха го за беглец.
Ние се вбесихме от тъпотата им. Марго и чужбина – беше най-несъвместимата
картинка! Но можеше ли някой, който не го познава да повярва, че „за неква
брада“ човек може да се самоубие!
Махмурлията Изток пъпли през мъгливото зимно утро, псувайки службата, държавата, живота, съдбата … Изтокът е полуобръснат. То е, защото се е бръснал снощи, за да може сутринта малко повече да поспи. Гладко избръснатият Запад мълчаливо се вози в метрото. Изток разказва политически вицове в препълнения автобус. Запад чете вестник.