Шан Хай. Събота вечер. Клубът е пълен с чужденци. Мъже на средна възраст по дънки и небрежни ризи, които си почиват от работната седмица. Корпоративни изгнаници в страната на Ограничените възможности. Пие се бира. Много. Ние се настаняваме набързо на бара,след като Х. е изнудил сервитьорката за места и е поздравил тук-там по някой из заведението. Бутилка водка. Появяват се и чаши. Паля цигара. В Китай се пуши навсякъде. Англичанинът зад мен ме пита „Откъде сте?“, очевидно захласнат по двете близначки и лудата манекенка Крис, които се настаняват от другата ми страна. „България!“, изкрещявам и нелюбезно се обръщам напред. Не ми се водят куртоазни разговори. Започва групата. Филипинци. Тук повечето групи по заведенията са такива. Две пищни, но красиви по филипински певици и приятна банда отзад. Не харесвам AC/DC, но тези две жени ми отвяха главата и накрая си тактувах весело с чаша в ръка. Пред сцената има смешен нисък скандинавец, който с патешко ходене се опитва да мине между краката на невероятно едра негърка. Заливат се от смях докато танцуват и всички се забавляваме. Крис до мен крещи нещо и жестикулира истерично в лицето на една от приятелките ни, а тя кима разбиращо. Очевидно си разказват някакви драми. Поръчваме втора бутилка този път под звуците на Металика. Сред светлините проследявам как русата, тежаща 40 килограма манекенка си налива водка в чашата за кола и я обръща на екс. „Не й обръщай внимание, тя винаги така пие, после пада и я носим до хотела. Много й е напрегнат живота – живее в самолетите между Шан Хай, Ню Йорк и Париж, има много работа, най-добрият ни модел в момента…“ Кимам на обяснението усмихнато, докато не виждам Него, как изсипва конска доза водка в чашата си, поглежда предизвикателно Крис и обръща спирта в гърлото си. Започва някакво яростно състезание кой най-бързо ще изпие най-голямо количество от чашата си на екс. 34-годишен българин и 20-тина годишна, тежаща 40 килограма естонка. Този филм го бях гледала някъде и знаех, че нещата няма да свършат добре. Помислих за отстъпление, но въпреки уверенията на приятелите ни, че в Шан Хай е напълно сейф да се качиш сама на такси по нощите, не посмях да си тръгна сама.
Повъртях се и се качих на втория етаж на заведението, където Крис току що беше разбила топките на билярдната маса и с насечени злобни движения ги вкарваше по джобовете. Един от чичковците понечи да се запознае и да й покаже как „да вкара тази топка ей там“, на което манекенката му отвърна с коляно в задника и реплика, от която разбрах само motherfucker. После му крещя, че родният му щат Невада е най-тъпото място на Планетата Земя. Противно на моите очаквания, той обаче не си тръгна, а остана да ни гледа с глупава усмивка. От тази руса откачена жена често на годините на дъщеря им мъжете са готови да изтърпят почти всичко. След като забрави за присъствието на натрапника на секундата, скорошната ми приятелка се приближи до мен, увисна на врата ми и ми се замоли за играя с нея. Нямаше смисъл да се дърпам или да изтъквам моята безпомощност в тази игра и грабнах щеката. Не помня играта, помня, че вкарах черната топка не където трябва и Крис, след като изпи халбата бира на чичкото на екс, започна да крещи с вдигнати ръце към небето, че тя е Бог и че Бог е в нея.
Реших да сляза долу, да Го издърпам някак до някое такси и да се прибера в хотела. Успях да убедя останалите да си ходим и след около половин час „хайде само още по едно“ успях да се добера до едно такси пред заведението. „Пудонг Шангри Ла хотел“, казах на влизане и се сетих – няма смисъл, нищо не разбират, дори това. В Китай единствения начин да говориш с таксиджия е да знаеш китайски, другото е с листчета. За щастие един от приятелите ни се наведе точно на време и на стегнат китайски му се скара с адреса. Свих се на задната седалка и зачаках Той да влезе. Чух някакви крясъци относно чии жени са най-хубави и красотата на ирландското говедо. После с ужас осъзнах, че сме попаднали в уличен скандал, иницииран от Него. В суматохата докопах бялата му риза и с всичките усилия , на които са способни кокалестите ми ръце, се опитах да Го вкарам в таксито. Ноктите ми се забиваха в мекия лен на любимата му риза и усещах как правят малки дупчици. След това пръстите ми се забиха в лакътя му и се стегнаха във възможно най-здравата си хватка. Ръце-клещи, които оставят драскотини и трайни синини. След няколко минути дърпане успях да го вкарам на задната седалка на малката жълта кола и да потеглим. Той се отпусна пиянски и заспа мигновено, опрян на захабената облегалка. Обърнах си е видях приятелите ни зад нас, които продължаваха свадата с някакви англичани на тротоара пред заведението. „Лошо ми е!“
„Неее, недей!“, помислих си. Движехме се в средната лента на един от бързите булеварди в Шан Хай и точно, когато се изкачихме на един виадукт Той повтори тихо: „Лошо ми е!“ Реагирах по единствения възможен начин и светкавично отворих прозореца му, на който Той се облегна и кротко започна да повръща. Движехме се с 80. Не исках да се обърна, за да видя как аржентинския стек, бутилката калифорнийско вино и 1 литър спирт, смесени в неравна консистенция, се разлитат във въздуха и се лепят по задното ни стъкло, а най-вероятно и по предните на колите зад нас. Китаецът се обади. Крайно време беше. Започна да ми нарежда нещо нервно и да ми бута в ръцете синьо найлоново пликче, което доколкото разбрах трябваше да дам на него. Свърши работа за няколко минути, след което с плющене се изгуби в натоварения трафик зад нас. Китаецът продължи да ми лае, а аз да му се извинявам на английски. По светофарите си представях как някой бесен шофьор с оповръщана кола или с размазано синьо пликче на предното стъкло ни настига и ни убива по особено мъчителен китайски начин. Или, че на шофьора ни му писва и ни изхвърля от таксито на някое от тези кръстовища по средата на нищото. Аз с белите си лачени обувки и Той с разкъсаната, оповръщана ленена риза вървим по непознатите булеварди и под светещите шапки на небостъргачите на 24-милионния Шан Хай и се опитваме да си хванем отново такси, на което съм абсолютно сигурна, че не мога да обясня къде искам да отидем.
Докато мозъкът ми прожектираше всичките си ужасни филми в главата ми, светлините на града изчезнаха, минахме по тунела под реката и се озовахме пред златистия вход на хотела. Таксито нервно спря пред любопитните погледи на 3-те облечени в красиви униформи момчета, които преди 7 часа ни бяха взели такси с любезни усмивки. Пиколото отвори вратата и Той излетя, залитайки покрай него в цялата си оповръщана прелест. Шофьорът изскочи от колата и ме посрещна от другата й страна, крещейки неистово. На възможно най-лаещия китайски на света. Вратата беше омазана, стъклото също. Крещеше и жестикулираше, след това започваше да нарежда нещо много бавно, размахвайки назидателен пръст срещу мен, а аз продължавах да не го разбирам. Погледнах към хотела и видях Него как влита с оповръщаните си ръкави в лобито, тръшва се със скок на един от златните дивани и моментално заспива под смаяния поглед на рецепционистите. След секунди крясъците на китаеца ме върнаха отново към реалността и бръкнах в джоба си за пари. Започнах да бутам банкноти в ръцете на истерясалия нисък човечец пред мен и да му говоря на български. Така ми дойде. Накрая му дадох още една банкнота и му обърнах гръб. Чух как продължава да крещи, а след секунди високите златни врати на Шангри Ла заглушиха всичко. С ниско наведена брадичка се насочих към асансьорите, хвърлих се на първия, който иззвъня пред мен и Го оставих там, на дивана във фоайето. Не след дълго му отворих врата на стаята и му помогнах да съблече ризата си и да се събуе. Погледах светлините на града и тъмната река под прозореца ни още час. После съм заспала.
Повъртях се и се качих на втория етаж на заведението, където Крис току що беше разбила топките на билярдната маса и с насечени злобни движения ги вкарваше по джобовете. Един от чичковците понечи да се запознае и да й покаже как „да вкара тази топка ей там“, на което манекенката му отвърна с коляно в задника и реплика, от която разбрах само motherfucker. После му крещя, че родният му щат Невада е най-тъпото място на Планетата Земя. Противно на моите очаквания, той обаче не си тръгна, а остана да ни гледа с глупава усмивка. От тази руса откачена жена често на годините на дъщеря им мъжете са готови да изтърпят почти всичко. След като забрави за присъствието на натрапника на секундата, скорошната ми приятелка се приближи до мен, увисна на врата ми и ми се замоли за играя с нея. Нямаше смисъл да се дърпам или да изтъквам моята безпомощност в тази игра и грабнах щеката. Не помня играта, помня, че вкарах черната топка не където трябва и Крис, след като изпи халбата бира на чичкото на екс, започна да крещи с вдигнати ръце към небето, че тя е Бог и че Бог е в нея.
Реших да сляза долу, да Го издърпам някак до някое такси и да се прибера в хотела. Успях да убедя останалите да си ходим и след около половин час „хайде само още по едно“ успях да се добера до едно такси пред заведението. „Пудонг Шангри Ла хотел“, казах на влизане и се сетих – няма смисъл, нищо не разбират, дори това. В Китай единствения начин да говориш с таксиджия е да знаеш китайски, другото е с листчета. За щастие един от приятелите ни се наведе точно на време и на стегнат китайски му се скара с адреса. Свих се на задната седалка и зачаках Той да влезе. Чух някакви крясъци относно чии жени са най-хубави и красотата на ирландското говедо. После с ужас осъзнах, че сме попаднали в уличен скандал, иницииран от Него. В суматохата докопах бялата му риза и с всичките усилия , на които са способни кокалестите ми ръце, се опитах да Го вкарам в таксито. Ноктите ми се забиваха в мекия лен на любимата му риза и усещах как правят малки дупчици. След това пръстите ми се забиха в лакътя му и се стегнаха във възможно най-здравата си хватка. Ръце-клещи, които оставят драскотини и трайни синини. След няколко минути дърпане успях да го вкарам на задната седалка на малката жълта кола и да потеглим. Той се отпусна пиянски и заспа мигновено, опрян на захабената облегалка. Обърнах си е видях приятелите ни зад нас, които продължаваха свадата с някакви англичани на тротоара пред заведението. „Лошо ми е!“
„Неее, недей!“, помислих си. Движехме се в средната лента на един от бързите булеварди в Шан Хай и точно, когато се изкачихме на един виадукт Той повтори тихо: „Лошо ми е!“ Реагирах по единствения възможен начин и светкавично отворих прозореца му, на който Той се облегна и кротко започна да повръща. Движехме се с 80. Не исках да се обърна, за да видя как аржентинския стек, бутилката калифорнийско вино и 1 литър спирт, смесени в неравна консистенция, се разлитат във въздуха и се лепят по задното ни стъкло, а най-вероятно и по предните на колите зад нас. Китаецът се обади. Крайно време беше. Започна да ми нарежда нещо нервно и да ми бута в ръцете синьо найлоново пликче, което доколкото разбрах трябваше да дам на него. Свърши работа за няколко минути, след което с плющене се изгуби в натоварения трафик зад нас. Китаецът продължи да ми лае, а аз да му се извинявам на английски. По светофарите си представях как някой бесен шофьор с оповръщана кола или с размазано синьо пликче на предното стъкло ни настига и ни убива по особено мъчителен китайски начин. Или, че на шофьора ни му писва и ни изхвърля от таксито на някое от тези кръстовища по средата на нищото. Аз с белите си лачени обувки и Той с разкъсаната, оповръщана ленена риза вървим по непознатите булеварди и под светещите шапки на небостъргачите на 24-милионния Шан Хай и се опитваме да си хванем отново такси, на което съм абсолютно сигурна, че не мога да обясня къде искам да отидем.
Докато мозъкът ми прожектираше всичките си ужасни филми в главата ми, светлините на града изчезнаха, минахме по тунела под реката и се озовахме пред златистия вход на хотела. Таксито нервно спря пред любопитните погледи на 3-те облечени в красиви униформи момчета, които преди 7 часа ни бяха взели такси с любезни усмивки. Пиколото отвори вратата и Той излетя, залитайки покрай него в цялата си оповръщана прелест. Шофьорът изскочи от колата и ме посрещна от другата й страна, крещейки неистово. На възможно най-лаещия китайски на света. Вратата беше омазана, стъклото също. Крещеше и жестикулираше, след това започваше да нарежда нещо много бавно, размахвайки назидателен пръст срещу мен, а аз продължавах да не го разбирам. Погледнах към хотела и видях Него как влита с оповръщаните си ръкави в лобито, тръшва се със скок на един от златните дивани и моментално заспива под смаяния поглед на рецепционистите. След секунди крясъците на китаеца ме върнаха отново към реалността и бръкнах в джоба си за пари. Започнах да бутам банкноти в ръцете на истерясалия нисък човечец пред мен и да му говоря на български. Така ми дойде. Накрая му дадох още една банкнота и му обърнах гръб. Чух как продължава да крещи, а след секунди високите златни врати на Шангри Ла заглушиха всичко. С ниско наведена брадичка се насочих към асансьорите, хвърлих се на първия, който иззвъня пред мен и Го оставих там, на дивана във фоайето. Не след дълго му отворих врата на стаята и му помогнах да съблече ризата си и да се събуе. Погледах светлините на града и тъмната река под прозореца ни още час. После съм заспала.