„Притежателите на мръсни кучета носят също и мръсно бельо“. Това е казал през 1969 Ролф Янзен, председател на немския съюз на притежателите не кучета. Обичам този цитат и често си го повтарям. Казвах си го в Кьолн, в два часа през нощта на празната гара. Вървях насам-натам и си го повтарях, защото моят хотел не знаеше нищо за пристигането ми, а в другите нямаше празни стаи, защото в Кьолн тъкмо се провеждаше световният панаир за елегантно ядене. Разхождах се значи наоколо и си повтарях този цитат. Мошениците по гарата ми досаждаха с въпроси: „Where are you from?“ Исках както обикновено да им отговоря, че съм от Русия, но по това време Русия може би нямаше да произведе достатъчно впечатление, затова казах: „FromAlbania.“ Ония веднага изчезнаха.
Но може би това беше не в Кьолн, а в Бон? Днес вече то не може да се реконструира. Двеста и шестнадесет немски градове и села, а към тях още Австрия и немскоезичната част от Швейцария… Грешките не са изключени, не е изключено и този разказ да се състои само от грешки. Но цитатът на Ролф Янзен още никога не ме е оставял в беда. Помагал ми е винаги когато обстоятелствата са били против мен. Например в Берлин, на Фазаненщрасе, където пребивавах в една много елегантна сграда, но исках вече да си отивам и кой знае по каква причина винаги попадах в мазето, когато слизах надолу от първия етаж. Качвах се отново горе, опитвах отново – и отново бях в мазето. И съм напълно сигурен, че на дванадесетия път ми се удаде да избегна капана само благодарение на магическия цитат. Карслруе, Хайлброн, Лудвигсхафен, Манхайм – всички тези имена ми говорят нещо, но по същия начин така би могъл да се нарича и някой лабиринт. И какво правех близо до Саарбрюкен? Разговарях до късно през нощта с една жена. Това е сигурно. Мъжът й беше психиатър. Преди това беше ми показал електрическото си пиано, а след това, в четири часа сутринта, беше дошъл в стаята и беше казал, крайно време е вече, това тук не е парти и не е краят на седмицата. Това беше странно, в края на краищата самият той беше ме поканил и показал пианото си. Някъде между Берлин и Фюрстенвалде беше пък точно обратно, там късно след полунощ съпругата дойде в кухнята и каза „стига толкова“. Нямаше нужда да казва каквото и да е. Стопанинът на къщата спеше вече от половин час и аз само внимавах той да не се прекатури от стола си. Ето защо предпочитам да спя в хотели. Предпочитам хладния професионализъм. Когато самотата ми дойде много, просто сядам в хотелското легло, изваждам наличните си пари и започвам да ги броя. След две седмици авторско пътуване се насъбира това-онова. Часът е единадесет или дванадесет, аз включвам някой елегантен канал, например някое токшоу с трансвестити или кеч, гълтам си Джим Бийм и просто си броя мангизите. Банкнотите по двеста на една страна, стотачките на друга, петдесетачките на трета и така нататък. Само по този начин е възможно да се смекчи немската самота, само с помощта на аритметиката един славянски автор може да се опре на отчуждението по време на немското авторско пътуване. Стотачки, петдесетачки, двайсетачки. По времето на немската марка това изобщо не беше удобно. Човек се връщаше вкъщи натъпкан до горе. Джобовете вече не се затваряха. Захитрял от изгнанието и уплашен както обикновено, човек си завираше мангизите тук и там и накрая вече не знаеше колко има. Това трябва да е било в някое сиво предисторическо време, защото вече не мога да си припомня банкнотите на марката. Ама нищичко! Човек развива една такава връзка с изображенията на банкнотите. Един такъв Улрих фон Юнгинген[1] например го познаваше всяко полско дете. Във всяко полско училище и всяка детска градина висеше по едно копие на Битката при Таненберг от Матейко и това беше първият немец в живота на всеки малък поляк. Хитлер идваше малко по-късно и вече предполагаше малко знание, защото, що се отнася до портретите му, те по-скоро не се окачваха. Но Юнгинген беше навсякъде, във всяко училищно и предучилищно заведение: на сивия, изправен на задни крака кон, в бялата развяваща се мантия и с големия черен кръст на гърдите. Питам се само дали този апотеоз на полското военно насилие не е малко подгризан от един Немски комплекс. Разбира се, в следващия момент Улрих ще падне, но пък как само изглежда в замяна на това! Да, зениците са разширени от страх, но той се бори до последно. А на негово място всеки би се страхувал, защото дивият, полугол литовец се е втурнал към него с копието на Свети Мавриций, а другият тип в къси панталони и с червена палаческа шапка – с брадвата. Очевидно тук става дума за ритуалното убийство на един дойчовец, за едно принасяне в жертва на Юнгинген. Защото как иначе един небръснат литовец ще намери копие, на което има гвоздей от светия кръст? И защо типът с късите панталони носи на главата си червена палаческа шапка? Да не е забравил да се преоблече преди да тръгне за Таненберг? Това мирише на перверзия или на неславянско суеверие. И всичко това във формат десет на четири или поне осем на три метра, репродукции във всяко училище, всеки клас. За да могат и първокласниците да запечатат в главите си кървавата жертва на немците.
Но върху немската марка нямаше никакъв Юнгинген. Само пацифистки и хуманитарни образи. А тях човек изобщо не може да ги запомни. Ако поне имаше някой Бисмарк или Вилхелм Втори! Друг път. На петарката имаше някаква госпожица, по-късно някаква ренесансова барета, пълно затъмнение, а хартиената петарка накрая и без това беше заменена от монета. Човек я хвърляше в автоматите и от тях изскачаше по някое пакетче фасове. Или пък не. Във всеки случай тези хуманитарни номинални стойности можеха да се преброяват, трупат, изглаждат и изобщо те облекчаваха заспиването в авторско изгнание. Сутрин човек веднага се събуждаше в по-добро настроение. Когато се появи еврото, заспиването и събуждането станаха малко по-космополитни. Човек разтриваше очи, издърпваше изпод възглавницата зелената стотачка и си представяше: „Сега съм на Капри“. Или: „Есента е започнала и наоколо цари тишина, защото всички немски туристи са напуснали Корфу“. Добре, но след това трябваше да се става, да се взема душ, да се яде пърженото яйце със сланина и да се влачи раницата през зимния дъжд към гарата, да кажем в Детмолд, Хамелн или Минден. В края на краищата еврото не промени чак толкова много неща. Просто имах по-малко банкноти, защото номиналните стойности бяха станали по-големи, това е всичко. Не се разхождах толкова претъпкан наоколо. Но и това влечеше със себе си известен риск. Веднъж в Инсбрук (знам, че това е в Австрия, не се безпокойте), получих една виолетова, голяма банкнота от петстотин евро. И така стана, че на следващата сутрин нямах дребни пари. Чаках влака и исках, както се прави по време на пътуване, да изпия едно кафе. Сядам на бара, поръчвам, изпивам, изваждам този парцал и искам да плащам. Барманката ме изглежда като някой луд, като бездомен – и внезапно започва да ми говори много бързо. Разбрах само, че веднага трябвало да изчезвам, защото не искала неприятности. Отидох си и ми стана ясно, че няма да мога да си купя нито цигари, нито сандвичи, че няма да мога да си купя изобщо нищо, защото всички подозираха, че съм някакъв севернокорейски фалшификатор или поне руски олигарх, който носи в куфари тайно контрабандирани извън родината пари, за да се опита да ги пусне в обръщение тук. Пред себе си имах пътуване от половин ден и вече виждах глада в очите. Напуснах гарата и намерих един супермаркет. Взех кошница и я натоварих с един Джим Бийм и четири бири. Беше осем часа сутринта. Жената на касата ми даде една чанта пари и даже не ги погледна. Сега вече можех да си купя сандвичи за из път. Можех да пътувам безгрижно за Виена. Но отново не съм сигурен дали това наистина беше в Инсбрук. Също толкова вероятно би могло да е и в Констанц или Ленцбург. В последния случай щеше да ми се наложи да плащам в швейцарски франкове, но дали пък наистина това бяха петстотин? И дали в Швейцария изобщо има банкноти от по петстотин? Във всеки случай това със сигурност беше супермаркет и осем часа сутринта. Не е изключено да съм пътувал за Цюрих, за да взема аероплана за някъде. За Франкфурт? Берлин? Един Бог знае. Но пък си спомням сутрешното пътуване от Ленцбург. Беше сиво и валеше. Швейцария изглеждаше много скромна откъм железопътните релси. Напомняше ми за ГДР, напомняше ми за Полша, Служевйец Пржемислови, сякаш е била бомбардирана и набързо издигната отново. Сякаш Льо Корбюзие се беше упражнявал първо тук, преди да оплеска целия европейски пейзаж. Но това бяха само двадесет, тридесет километра. А след това отново дойде централната гара в Цюрих, автоматите за обмяна на пари, от използването на които винаги се страхувах, а в залата кола за доставки, пълна с кашкавал. Някакъв тип режеше кашкавал и го продаваше. Предполагам, че както винаги съм пристигнал прекалено рано и съм се опитвал да убия времето до тръгване, опитвал съм се да запечатам в паметта си аурата на всички тези места, за които нямах никаква идея, да докосна предпазливо повърхността на събитията, така както се докосва козината на непознато куче. Ах, Цюрих, Цюрих – една топка сладолед струва там приблизително 12 лева, а по улицата, която води към гарата, има магазини за мода и бижута, в които цените дори не са изписани. В един дъждовен ден пропътувах три спирки с трамвая и намерих хотела си. Стаята беше мъничка колкото кутия за шоколадови бонбони. Привидях се на самия себе си като Палечко, обкръжен от воали, украшения и скъпоценности. Полегнах на леглото-канапе и докоснах едновременно и двете стени. Това беше куклена стая, стая за пътуващи джуджета. Вратите бяха двойни и вътре цареше абсолютна тишина. Само дето на всеки половин час чистачката-пакистанка, въоръжена с прахосмукачки и четки, искаше да влезе, за да въведе ред. Не можех да се концентрирам върху мислите си, защото на всеки половин час трябваше да ставам. „Не, благодаря“, казвах, а тя с усмивка се опитваше да щурмува стаята ми с нейните кофи и парцали. На третия път й дадох пет франка, тя се усмихна още по-широко и изчезна, а аз вече можех да пия на спокойствие моя Джим Бийм и да умувам върху Хулдрих Цвингли[2], за неговите проповеди в цюрихската катедрала, против индулгенциите, идеята за чистилището, култа към светците, безбрачието на свещениците, а накрая и срещу самия папа. Мислех също и за собствения си неустрашим католицизъм, който ми позволяваше да хвърлям наляво и надясно банкноти от по пет франка. Не пасвах в Швейцария. Знаех го много добре, още преди да съм дошъл тук. Вечерта влязох в един куклен театър. Тоест, в залата на един куклен театър. Куклена стая и куклен театър – това би трябвало да ме накара да се замисля, от това би трябвало да си направя съответни изводи. Но по време на пътуване човек няма време за такива неща. Вечерно време трябва да се пие вино и да се яде швейцарското национално ястие, тоест суфле от картофи с кашкавал, после още едно вино, а на сутринта в паника да се опакова раницата и да се бяга към гарата, където да се установи, че в тази бъркотия от пристигащи и заминаващи влакове, перони и отлитащи минути няма никакъв шанс. Така беше и тогава. Чернокожият шофьор на таксито се усмихна широко когато чу думата „летище“. Пътувах и си мислех за моя католицизъм, докато гледах как цифрите на брояча подскачат весело.
* * *
М-да. Отново стигнахме до политиката, а всъщност ми се искаше да избегнем това. В последно време политическото напрежение в Полша се усили малко. Хората, които управляват там, не вярват в живот след политиката. За самите тях това може би дори е вярно. Те се правят на много нахакани и смели, но ако само веднъж трябва да пътуват до Германия, един от тях веднага се наака в гащите от страх. Мисля, че беше президентът. „Проблеми с чревния тракт“, така обясниха случилото се за народа телевизията и вестниците. За щастие тия най-често изчезват безследно от политиката, но ние, народът, ние оставаме, защото народът не получава диария така лесно. Искам да кажа, че на моите четения, ако и да съм поляк, сигурно идват не само хора от допитванията до общественото мнение (според които поляците не са обичани в Германия, Бел. пр.). Само на няколко пъти се изправяше по някой и питаше драматично: „Кога най-после вашите хомосексуални мъже ще получат равни права?“ На което аз отговарях също толкова драматично: „Денят е близо.“ Или ме питаха: „Кога най-после ще спрете да крадете колите ни?“ А аз отговарях с най-доброто чувство, на което бях способен: „Ами това ще продължи още известно време. Или може би трябва да крадем от белорусите, а?“ Но това бяха единични случаи. Най-често публиката ми се интересуваше от литература. Хората идваха да слушат и след това не питаха за хомосексуализъм, феминизъм и други подобни. Не ме питаха даже за Йедвабне[3]. Те наистина слушаха текста. Слушаха как звучат мислите на един чужденец на собствения им език, а аз се питах доколко тези мисли биха могли да бъдат и техни собствени. Питах се дали немският език ме отдалечава или приближава до тях, дали моите думи и мисли звучат на немски също толкова странно и непознато, колкото и страната ми, или точно напротив. Те седяха там почти цял час спокойно и неподвижно. В слушането им имаше нещо неподатливо, нещо окончателно. С това нещо нямаше шега. Тук Лутер беше превел Библията. В Германия думата има тежест. Може би тази сериозност беше се просмукала дори вътре в мен? Може би вземах това, което бях написал сам, вече по-сериозно, особено като се вземе пред вид, че в превод на немски то беше с една четвърт по-дълго. Във Фрайбург не биваше да се представя никаква славянска лекота, във Фридрихсхафен самоиронията трябваше да се удържа. На някои места се изискваше платен вход. Всички те, тези хора от градове, градчета, понякога дори от села, жени и мъже, стари и млади, идваха тук, за да научат нещо, да узнаят нещо, да си съставят мнение. Не беше изключено, че те искаха да проверят дали не лъжа. Или пък да видят дали моята човешкост е подобна на тяхната човешкост. Или пък искаха да удовлетворят потребността си от общуване с друг човешки вид. Ние се разглеждахме с интерес, но и с неувереност. За мнозина от тях, може би за повечето, аз бях първият поляк в живота им. При това не бях нито селскостопански, нито строителен работник, нито пък митичният крадец на коли, който премества техните БМВ-та и Мерцедеси на изток. За мен те също бяха първите немци. В края на краищата моите читатели са единствените немци, които познавам. Познавам и неколцина други, но това не са немци, а познати или приятели. Освен моите читатели не съм се запознавал с никого. Като се изключат, разбира се, пътниците по влаковете, пасажерите по гари и летища. От тях съм виждал много повече, отколкото читатели, и по-често, но ние не знаехме нищо едни за други. Аз имах предимството, че знаех кои са те. Но кой съм аз, те от своя страна не знаеха. Може би чувстваха, че не съм един от тях, може би си мислеха, че съм някой малко по-висок турчин, но не можеха да разберат кой съм всъщност. Аз, напротив, ги поглеждах и знаех: вие сте немци. Всички, почти всички по влаковете и гарите. Аз имах това елементарно, базисно знание за тях, което те не можеха да имат за мен. Чувствах се като шпионин. Наблюдавах ги, мислех за тях и си записвах – когато ми се искаше – дори бележки. Харесваше ми да виждам как с възрастта лицата им започваха да приличат на покрити с кожа черепи. Сякаш при тях наистина се реализираше някаква антропологическа халюцинация. Прониквах в тяхната немскост. Пътувах със сребърния ICE[4] от Дортмунд за Берлин, посръбвах си моя Джим Бийм, драсках нещо в бележника си, разглеждах зелените полета, гористите височини на Харц и можех да си размишлявам за немското колкото си искам. За Фридрих Барбароса и за спомените на баща ми, който беше видял като дете, че Вермахтът е бил разквартируван в селото, че войниците разменяли порциите си хляб срещу мляко и че били добри. Селото тогава дори съжалявало, че в една ранна утрин те се оттеглили – това било през юни 1941. За DKW-то, с което пътуваше чичо ми, а по-късно и за неговия P70 – не е изключено това да са били първите следи от немците в живота ми, ако и по онова време да си нямах представа, че DKWиP70 са немски марки. Това просто бяха първите автомобили, с които някога съм пътувал. По време на пътуването от Хайлброн за Франкфурт аз мога да си мисля за това в космическия ICE-вагон и същевременно да разглеждам как пътниците дърпат зад себе си куфарите на колелца, като заедно с това съсредоточено изследват електронните номерца над запазените места. Те се движат внимателно, със смешно изправени глави. Понякога притварям очи наполовина и тогава силуетите им се размиват. Когато не е резервирано, на мястото до себе си слагам някакви вещи, защото не искам никой да сяда до мен. Близостта им изобщо не ми е необходима. Искам образите им да се примесват с мислите ми, със спомените за колите на чичото и с разказите на баба ми. Тя вече е трябвало да умре, вече стояла изправена пред стената, и тогава по някаква причина офицерът размислил, прибрал пистолета и си отишъл. Искам размазаният от скоростта ландшафт да се припокрие с високите кули на хоризонта и с неясните образи на стари градчета с червени покриви; искам всичко това да се размеси и накрая да създаде една разбираема картина: баба ми пред стената на собствената си къща, сребристият ICE, Аксел с термичната кана на дрезденската гара, Клаус Кински във Фитцкаралдо, Бруно С. в Строжек, хляб срещу топло, току-що надоено мляко, петстотин хиляди Голфове от втора ръка по полските улици, битката при Таненберг, старите хора в Полша, които повтарят механично: „Знаете ли, при немците, тогава имаше ред“, надписите по стените на моя окръжен град: „Ако Хитлер беше жив, щяхме да имаме работа“, а заедно с тях „Мой мили Августин“ и „Смъртта е майстор от Германия“ … Десетки хиляди километри в търсене на някаква разбираема картина, в търсене на една Фата Моргана. Някъде след Гьопинген, плътно до железопътната линия, имаше малки градинки. На тясна ивица земя между улицата и релсите се виждаха стаички, кафези, кашони, пристройки, а между тази безнадеждна архитектура се простираха ниви, поляни, лехи, пет на пет, десет на десет метра, не повече, защото и тази ивица между релсите и асфалта не беше по-широка. Малко по-нататък се издигаше геометричният кютюк на Алди[5], тук обаче цареше хаос, неразбория и бъркотия като в някой от западналите колхози на източна Европа. Не можех да откъсна очи и веднага си записах всичко в бележника. Влакът забави скорост и съвсем близо до прозореца аз забелязах един стар, дебел човек. Той се надигна от лехата и оправи смъкнатите си панталони, на пет метра от преминаващите покрай него прозорци на вагона. Разбира се, аз пътувах за Щутгарт, за да изпитам отново при прехвърлянето носталгията по букурещката Гара де Норд. Преди това, трябва да е било в Айслинген, директно до релсите стоеше една доста голяма православна църква, съвсем в балкански стил. Може би тези градинки принадлежаха на сърби или черногорци? Никога няма да узная. Това беше денят, в който пътувах за Хам и през нощта имах видение за две прави като стрели църковни кули. На следващия ден пътувах обратно и в Шверте се качиха двама румънски цигани. Те имаха акордеон и тромпет. Слушах ги как се съветваха. После започнаха да свирят. Тромпетистът използваше половинката от голямо пластмасово шише като сурдинка. Бяха интелигентни и изобщо не свиреха циганска музика. Тук беше Германия, а значи те започнаха да свирят технически перфектно и напълно безучастно руската Калинка. Веднага след това дойде Хаген и те слязоха. Дадох им две евро. Те сигурно бяха от Влашко, вероятно не можеха да четат, но веднага бяха схванали коя е естетиката, която предпочитат жителите на Нордрайн-Вестфалия. От друга страна те свиреха само за мен, защото вагонът беше празен. Видях как стояха на празния перон и търсеха влак, който да ги върне обратно в Шверте или някъде другаде. И, честно казано, самият аз също се чувствах като циганин от Влашко. Развличах публиката, касирах и на следващата сутрин търсех влак. Събиращите се във Феме релси приковаваха погледа ми. Да, аз бях циганин, само малко по-добре облечен и с чисти нокти. В раницата носех книгите си, някой беше платил билета ми, поради което нямаше нужда да се страхувам от контрольорите като тях. След това забравих всичко това, тъй като дойде вуперталският висящ влак, чиито вагони изглеждат отдолу като туловището на някаква гигантска богомолка, но и това продължи не повече от минута, отваряне и затваряне на вратите, после нататък, нататък на север, и както обикновено Кьолн, Бон, Кобленц, Висбаден, Майнц и Франкфурт.
[1] Улрих фон Юнгинген (1360–1410): немски военачалник, убит в битката при Таненберг. Бел. пр.
[2] Хулдрих Цвингли (1484–1535): известен швейцарски реформатор. Бел. пр.
[3] Йедвабне: полско градче, в което през 1941 местните евреи са масово избити от полските си съгряаждани. Бел. пр.
[4] Название на скоростните немски влакове. Бел. пр.
[5] Немска верига от супермаркети. Бел. пр.
