Повече информация за книгата и авторката можете да намерите тук:
Като бебе и мен ме кръстили в църква. Но дълго пазили в тайна кръщелното – да не ми попречи в училище.
В съботата преди Великден винаги ме слагаха да си лягам много рано. Дядо ми пееше в църквата, но аз не трябваше да разбера. За да не го издам. Аз обаче разбрах. Но и до днес не съм казала на никого.
Че Рождество Христово е голям празник, научих в гимназията. За разлика от нас, в ГДР Коледата не беше забранена и учителят ни немец си поръчваше по шафнера на влака от Дрезден медени сладки и марципан. После ни черпеше, ама да не види директорът. За величината на Възкресение Христово разбрах от гърците. По Великден Варна се изпълваше с гръцки туристи. Дали са си мислили, че в социалистическа България страданията на Исус са по-автентични или пък сиренето у нас е било по-евтино, не знам, но за мен гърците придаваха на празника онази тържественост, която иначе всички се опитваха да скрият.
В градинката на кварталната църква първо играехме на мижанка, след това се целувахме и никой от скритите зад каменните стени духовни лица не се поинтересува от душите ни. Израснахме безверни и бездушни. После, когато расата излязоха по площадите, изведнъж се оказа, че там, зад дебелите каменни стени имало съгласни и несъгласни. И пред очите ни се раздвоиха като Дядо Мраз и Дядо Коледа. За пред кого трябваше да съм послушна и кой носеше подаръците?
В пътя към храма не случих и с папата. Преди няколко години бях в българската делегация, която го посещава всеки път по 24 май. Усилията на протокола се свеждаха до това да сме облечени правилно. Никаква гола плът. Черни чорапогащи, дълги черни ръкави, покрита с черна забрадка или шапка глава. В резултат на дългото щуране по магазини на летището две от най-важните дами в делегацията се явиха с еднакви кутии в ръка, а в тях бяха разположени еднакви шапки. Конфуз!
В Рим ни съобщиха, че трябва да приложим дипломатически трик и да бъдем по всички свети места преди македонската делегация. Така щяхме да им дадем да разберат, че светите братя Кирил и Методий са наши и изобщо да не се пънат да ни ги вземат. Голямо тичане падна. На вратата на една от църквите се сблъскахме с македонците. Редиците им ми се сториха по-стройни от нашите и поповете им – с по-блестящи одежди, но това е дълбоко субективно мнение и не го изразих пред дипломатическите лица. В крайна сметка запъхтени от дипломатическото темпо стигнахме и до папата. Наредихме се като оплаквачки, той каза няколко думи на български, с което дълбоко трогна сърцата ни. След това един след друг му целувахме ръка. Накрая вещите дипломати казаха, че всъщност са ни заблудили. Първо – целува се не ръката на папата, а пръстена му и второ – черното облекло е задължително за католичките, а ние като православни не би трябвало да се съобразяваме с този канон.
О, Боже, знаех ли вече какво съм? Заблудена овца. Кръстя се правилно, ходя на църква, паля свещи, вдигам поглед нагоре и очаквам там някой да ме чуе, но да си призная също така чета зодиите по вестниците, чукам на дърво, не си оставям чантата на земята и не взимам сапун от ръка.
Тия дни в името на единството на църквата полицията би свещеници. И сега хем се кръстя, хем заключвам пръсти „на калъч“, да не почнат да бият и мен. Че какво може да ги спре? В името на държавата, на реда, на закона, амин! Те знаят едно – да бият. Има ли значение в името на какво? Има ли значение кого? Бият. Бият онези, които винаги ще си останат „те“. Също като в края на 50-те, когато майка и баща ми тайно отишли в църквата да сключат брак.
