– Виж я, Красавицата – казва бавно и провлечено Роси, сочейки с поглед някъде из тълпата на варненското гезме. – Виж я, каква се е скапала.

Красавицата ми е съученичка от гимназията. Роси също. Красавицата си спечели това прозвище, защото се извисяваше над всички, вееше буйни коси и събираше влюбените погледи на момчетата и завистливите на момичетата. Омъжи се за момче от Морското училище, с което отведнъж си уреди живота. И докато ние се блъскахме за жълти стотинки, валутата за нея не беше проблем. Само че години по-късно мъжът й си намери друга и сега времето между плаванията прекарва ту при едната, ту при другата. Понякога моряците също се оказват кофти пичове. За пред града в дните за разходка Красавицата, морякът и детето им излизат по гезмето. Красавицата полага усилия да покаже, че все още е над всички, градът продължава да й се усмихва, но в същото време в усмивките се чете злорадство, че и тя е прецакана като всички останали.

– Скапала се е, нали – повтори Роси повече като потвърждение пред себе си, отколкото като въпрос. – Не знам дали защото остаряваме, или наистина е така, но във Варна всичко се е скапало.

Роси е счетоводителка и има трезв поглед към живота. Работи с бигбосовете по морето и отлично знае как да ги „занулява“, че да не плащат високи данъци. Сезонът тук е само един месец – от 15 юли до 15 август, светва ме тя. За това време всички гледат да изкарат толкова, колкото им трябва да живеят след това цялата година. Богатите са полудели да си тъпчат джобовете, обаче тя не се страхувала за тях, тъй като можели да си платят лечението и в швейцарска клиника, а за бедните по-добре да не питам. Колкото за туристите, те доброволно са дошли да харчат тук, затова никаква милост. По повечето плажове чадърите са задължителни, но съвсем не от грижа за човека, а защото се плаща. А в плажовете без чадъри, ако отидеш малко по-късно, лежиш на хълбок или стоиш прав. Там местата са разпределени като в гробище.

Водена от носталгията, искам да седнем в „Казиното“ – лицето на Варна от преди години. Роси се дърпа. Има правило, казва тя, че в ресторанти, в които няма клиенти, или готвят лошо, или е скъпо. Все пак отиваме. В „Казиното“, изглежда, са привърженици на разделното хранене, тъй като между салатата и основното ястие минава доста време. Освен нас има едно многодетно английско семейство, сякаш излязло от филм на Майк Ли. Дечицата с дебели, червендалести бузки търчат между масите и крещят с все сила. Родителите, свикнали с терористичните актове на ИРА, понасят всичко напълно спокойно. Със същото спокойствие се отнасят и към келнерите, които се опитват да обяснят менюто, разделяйки думите на срички. Може би пък така българският да става по-разбираем. Кра-ста-ви-ца. Ме-ша-на. Сигурно наистина трябва да си студенокръвен англичанин, да познаваш несгодите от работническите квартали, така любими за Майк Ли, за да можеш да се нахраниш в „Казиното“. Аз обаче не издържам. И то се е скапало, както всичко останало във Варна.

– Улиците никога не са били така мръсни – казва ми Роси, сякаш нарочно да налее масло в огъня на накърнените ми детски спомени.

Живеех точно срещу болницата. Възмъжавахме, изграждахме у себе си смелост и устойчивост, като ходехме да надничаме в прозорците на моргата. Най-големите смелчаци ядяха кифла, докато гледаха труповете. Подготвяхме се за трудностите на живота. Но едва ли сме очаквали, че един ден ще видим „морската красавица на България“ да изглежда като просната в моргата. И как да ядеш кифла, докато гледаш как я изстискват за един месец, взимат й душичката, принуждават я да върши гаров секс, след това я захвърлят, както направи морякът с нашата Красавица.

Вървя по улица, която по социалистическо се казваше „Толбухин“. Сега там, дето трябва да има табела, е надраскано „Системата е курва, свали я!“. Дали писмата от чужбина пристигат на адрес Sistemata-e-kurva – Str N 5?

– И после се чудим защо децата ни бягат – заключава Роси. Както ви казах, тя е счетоводителка и има трезв поглед към живота.

Жанина Драгостинова (род. 1962) е българска журналистка и писателка. Дебютната й книга Твоята история. 52 седмици от началото на 21. век събира 52 очерка, публикувани преди това във в. „Дневник" и сп. „Паралели". В края на 2006 г. издателство „Колибри" издава сборника й Моята история. Де е България?.