Седя така вече поне 15 минути. Преговарям със себе си, успивам съвестта си и междувременно се нахъсвам допълнително. Мамка му, Катя – стегни се! Натискам зеленото копче и на екрана на телефона ми надписът „Бившият” се уголемява. Сигнал свободно.

– Кате! – чувам гласът му.

– Тудуп-тудуп! – чувам сърцето си.

– Здрасти! – опитвам се да звуча непринудено.

– Здрасти! Как си?

– Добре, бачкам. А ти?

– Тудуп-тудуп!

– И аз съм на плантацията. Иначе какви ги вършиш?

– Всичко е наред.

– Ако искаш може да се видим?

– Тудуп-тудуп!

– Утре примерно?

– Става. Ще ти звънна към обед да се разберем.

– Супер! До скоро!

Натискам червеното копче. И просто ей така, след 15 минути двоумение и 15 секунди разговор, имах среща с човека, който гонех от главата си цяла една година. Методично, упорито и с много търпение. Мъжът, който разби сърцето ми – натроши го на атомчета, разпръсна ги в кръг и изтанцува танца на „никога-не-ме-забравяй” върху тях. Дяволски ритуал!

Той беше самоубийството, което не ми стискаше да извърша. Пистолетът, чийто спусък никога не можех да натисна. Електрическият стол с волтаж колкото да изпържи мозъка ми, но не и да спре пулса ми. Пустинята, в която винаги намирах капка вода – толкова, колкото да се завлача до следващата капка. Тъпият бръснач, който не можеше да пререже вената. Антидепресантите, които никога не бяха в достатъчно количество. Които ме опияняваха така, че да се въргалям по пода, да халюцинирам и крещя името му, но не и да го забравя.

Всеки път си тръгвах вече наистина. И всеки път се връщах само за малко – с бърза стъпка, с ръце готови да прощават, със сърце, биещо до пръсване. Тудуп-тудуп! След всяка раздяла изчезвах. Отмивах се с дъжда и се стичах по прозореца. Бавно се влачех по корем върху стъкла – разноцветни и с остри върхове. Забиваха се в бялата ми мека кожа и оставяха кървави следи навсякъде. Той излизаше и ми махаше за довиждане. Плисваше една кофа вода, за да отмие кръвта. Пак ми махаше и се прибираше във входа. Всеки път оставях частица от себе си при него, докато накрая той ме събра цялата. Нареди ме като пъзел и ме закачи на стената си. Като шибан соц гоблен, който никога повече няма да погледне.

Не го бях виждала почти една година и се чувствах свободна. Сякаш изведнъж ме извадиха от хладилна камера, размразиха ме и светът се материализира. Придоби форма и цвят. Животът започна отначало. Тудуп-тудуп!

Докосвах хората с удивлението на 2-годишно дете и не можех да повярвам колко съм пропуснала. Докато съм носила на крехките си плещи цялата индустрия, произвеждаща носни кърпички, хората са се трудили, влюбвали, създавали деца. С една дума еволюирали са, а аз съм напоявала фикуса на майка ми със сълзи. Обяснявала съм му колко е шибано да си човек, а не тъкмо фикус в тоя шибан свят на безсърдечни хора, антидепресанти и на Него. Светът беше негов. Аз нямах нищо. Освен шибания фикус.

Сега обаче всичко е различно. Отдавна бях опаковала чувствата си към него в картонена кутия, облепена с тиксо. После я пъхнах в найлонова торбичка, завързах я и я погребах в най-дълбокото на най-дълбокото море. Под три пласта пясък, екзотични риби и корал. Титаник пасти да яде. Ама пасти с опаковките! Вече бях имала други любовници – с по-големи и по-твърди, с по-дълга ерекция и по-нежни ръце, с чувство за хумор, което разтегляше устните ми в по-широка усмивка. С по-пронизващи погледи и по-красиви тела. Бях имала всичко, но вечно той не ми достигаше.

Стоя вкъщи пред гардероба и се чудя какво да облека. Спирала върху миглите, фон-дьо-тен върху скулите, тежката миризма на Шанел върху китките. Вече съм готова. Последен поглед в огледалото. Всичко ще бъде наред, мисля си. Аз – освободената, безразличната, спокойната... Всъщност кого залъгвам, мамка му! Тудуп-тудуп!

Стоя пред вратата на ресторанта. Още една минута и ще го видя – същия като преди или пък съвсем различен. Ще видя ръцете, които търсих във всички останали. Ще чуя гласа, които ми се счуваше във всеки друг. Ще се усмихна на мъжът, който ме направи половин човек. Бутам вратата. Ето го – на три маси разстояние. Гледа ме и се смее. Моята любов. Моят кошмар. Моето недовършено самоубийство. Целувам го по бузата. Тудуп-тудуп!

Няколко часа по-късно сме в тях. Не си спомням какво сме си говорили, нито как се озовах тук. Пътят към ада е постлан с безразсъдни намерения. Съвестта ми започва да се надига. Настъпвам я с крак и тя изхрущява.

Докато той си взима душ, аз стоя насред хола и всички спомени изплуват пред мен като пластмасови боклуци в езеро. Натискам ги с крак, обаче те пак изскачат. Изведнъж една найлонова торбичка ме плясва по главата. Отварям я – картонена кутия, облепена с тиксо. Не била толкова добре заровена, мамка му!

– Какво си се замислила, Катя? – пита ме той, докато увива кърпата около кръста си.

– А, нищо! Гледам колко са застроили отпред. – отговарям аз и соча с чашата вино през прозореца.

– Хайде да си лягаме. – казва той и изчезва към спалнята.

– Сега идвам. – замислено отговарям аз и бутам с крак найлоновата торбичка зад една саксия. Тъпо, защото така или иначе пак ще се появи отнякъде.

Промъквам се в спалнята и виждам белите чаршафи с големи оранжеви портокали и надписи „Wake up” на различни езици. Чаршафите, на които десетки-стотици пъти съм крещяла името му. Гася лампата и се вмъквам под студените завивки при него. Топлата му ръка пропълзява по корема ми и се спуска надолу. Потръпвам, сякаш през мен пробягва тарантула.

До вратата в тъмното успявам да различа картонена кутия, облепена с тиксо. Тудуп-тудуп!

Източник

Цвета Стоева е млада българска авторка, победителка в конкурса „Новелови награди“ 2007.