Озовавам се там след като излизам от квартал Дружба в посока летището. Пред мен има запустели поляни с щръкнали тук-таме дървета и хиляди разноцветни найлонови торбички, закачени по изсъхналите клони или свити в тревата. Напомнят инсталация на неразбран артист.

Точно там се намира и циганския квартал „Абдовица“. С десетките полу-разбити къщурки с височината на иглу, които се чудят на коя страна да паднат. С неизменните купчини боклуци, миризмата на гнило, мухъл и конски лайна. С бездомните кучета с ребра като решетки, хлътнали чак до изгладнелите им мозъци. С невръстните циганчета само по мръсни долни гащи, които джапат в калта. Деца с очите на старци, които гледат с интерес новодошлия бял човек.

Няма как да останеш незабелязан. Бялата ти кожа им говори много повече от всички локви в махалата. За топло легло, чаша мляко, шоколад с лешници. Како, дай ст’инки. Струпват се около теб, сякаш си къшей хляб.

После към нас идва Марин. Без да го викам, без да го питам – с ръце прострени в нищото, бърза да разкаже историята на живота си, а тя се побира в не повече от пет минути. Когато живееш в мизерия, гледаш да забравиш колкото се може повече.

Той е на около 70 години, вече не ги брои и е толкова черен, че прилича по-скоро на чернокож американец саксофонист, отколкото на циганин. Бил точно на 20, когато стегнал куфарите в Ботевград и дошъл тук.

„Заради жената... Тя искаше в големия град и аз – айде!“

Сега живее наблизо с внука си, който се навърта тревожно около нас, докато си говорим.

„Остави го, той е нервно болен – получава припадъци.“ – вдига рамене дядо Марин. Именно поради тази причина хората в махалата го наричат Лудия. Момчето е високо, русо и има стъклено сини очи. Пита ме дали ще се гледа по телевизията довечера. Аз съм от списание обаче.

„А поне с магарето ще ме снимаш ли?“

Ще те снимам, разбира се, как не! И след няколко спусъка с фотоапарата го запечатвам на дигиталната си карта – с рошавата му коса на една страна, ръце с черно под ноктите и едва набол мустак, който смътно напомня, че макар и лудо, момчето ще има нужда от всичко, от което се нуждаят и неговите връстници. Поглежда плахо в дисплея с насълзените си по рождение очи и започва да смее. Никога преди не са го снимали. А с какво се занимава?

„Аз с магарето – железа, хартии, вестници, каквото пада. Боклуци, железории, отпадъци. К’вот пада – кой ти го издава“ – рапира детето на гетото, докато чертае въображаемо полукълбо с ръцете си, разперени високо над главата. А какво правиш с отпадъците?

„Отпадъците ги връщам пак на отпадъци.“ Така изкарва по 20 лева на седмица. 

„Много нема, много нема. И работа нема. Търси, ама никъде не го взимат, защото е циганин“ – додава отстрани Марин.

Около нас вече са се събрали около 30-тина циганина, но не за да слушат разговора ни, а защото след малко започва ежегодното им състезание с коне. И съвсем естествено разговорът се премества върху третия, последен член от семейството на Марин – сивият им домашен любимец с едно криво ухо и две увехнали магарешки очи.

Той обаче няма да участва в надпреварата.

„Да го пусна, ама нема как, защото като го подкова сутрин и вечер трябва да ги свалям... Малки са му, стягат го подковите и не може да спи, а пари за други нема.“ – върти глава Марин.

Оглеждам се наоколо –краката ни са затънали в кал, в очите ни има кал, изплезваш се и пак кал. В главата ми изплуват контрастите и питам Марин какво мисли за Западна Европа.

„ Аз да не съм политик, че да мислим!“

Спокойно дядо, то и на тях рядко им се случва... След това ни разказва, че ако мисълта не е от най-силните му страни, то поне е дал всичко от себе си на живота  – построил е къща, има 8 деца и 40 внука (дотук с теорията за малцинството), до един женени и задомени. Отдавна обаче никой не го поглежда. И добре, че са Лудия и магарето.

„Аз даже планувам внука ми да го назнача за есестент“

За какво, питам аз?

„За ес-ес-тент – спелува важно циганинът – това е за чужда помощ. Защото трябва да съм с придружител – първа група инвалид съм. И сега ще ходя в Нова телевизия да видя там какво ще направя.“ – завършва намеренията си Марин.

Малко след това го оставям сам с грижите и магарето му, защото състезанието започва. На стартовата линия ровят с копита 3 коня, гордо възседнати от трима циганина. Първите двама са доста млади, но около 13-14 години. Третият е Лудия. Намерил е отнякъде кон и ръкомаха доволно в далечината. След като сигналът е даден, тримата ездачи тръгват в три различни посоки – неадекватно, но устремено. Внукът на Марин обаче изостава далеч зад тях. Кобилата му се мята бясно ту в ляво, ту в дясно и напредва бавно. Той се опитва да овладее опърничавото животно, но все по-неуспешно.

Публиката, която се беше събрала за мероприятието, вместо да гледа кой ще финишира първи, се залива от смях и сочи безмилостно Лудия. Но той не ги чува. Май отдавна е спрял да слуша хората и предпочита компанията на животните.

След като смехът утихва, започва и втората част от състезанието – теглене на каруца. За целта конят се впряга, а условието е да дръпне товар от 1 тон – 4 бордюра по 250 килограма. Засича се и време от 3 минути, както и метрите, които ще измине животното с каруцата.

В този импровизиран кръг кобилата Мая е фаворитка. Тя е с лъскав светло кафяв косъм, тежка и едра и именно поради тази причина не участва в първата „волна“ програма.

Щом застъпва стартовата линия с копито, Мая напряга жили и започва да тегли с мъка тежката каруца, заобиколена от цял катун ентусиазирани беззъби физиономии. Отвсякъде се чуват бурни възгласи и псувни:

„Айде, моме!“

„Дай, дай, дай, майка ти дейба!“

И докато мъжете крещят и ръкомахат, насърчавайки животното, жените стоят малко встрани. Люпят семки и с типичната за дамите предвидливост и желание винаги да предугаждат събитията, правят прогнози колко дълго ще издържи кобилата. След малко се чува креативното предложение на някой от циганите:

„Абе, впрегнете чорбаджийките по-добре, бе!“ – и по полето отеква гръмогласен смях. Прекъсвам настървените викове, като питам каква е породата на Мая.

„Тя е между дунавски кон и ерденски – обяснява ми гордо собственикът на животното – Както например вие, българите сте ерденска порода, а ние циганите – дунавска.“.

Изведнъж от някъде се чува гласът на нашия позабравен герой – Лудия. Интересува се дали е завършил под номер едно в първото състезание. Отново следва бурен смях. Казвам му, че като че ли е финиширал трети, последен.

„И какво печелим?“ – не се отказва лесно волният ездач. Повдигам безпомощно рамене, а той се отправя доволен към останалите съгледвачи да разпитва къде му е наградата.

А аз все повече се чувствам като в една Йовкова реалност. Само за няколко часа се убеждавам, че в този кален и тъмен квартал като развален вагон в самия край на София, героите на писателя продължават да живеят. Никога не са се виждали на снимка, не са опитвали новия сладолед на Данон с лъжичка-шаблонче, търсят помощ от телевизията вместо от държавата. Въпреки че нямат телевизор, но имат мечта за есестент. Видели много повече в мърсотията на квартала си, отколкото ние някога ще разберем, застанали зад бялата рамка на алуминиевата си дограма.