Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Как да обясня, че не е нужно дори да сънувам. Достатъчно е само да гледам стената на стаята си. Или просто да се оглеждам наоколо. Изобщо, когато се опитвам да разкажа кошмарите си, използвам системата за разказване на кошмари. Сядам на колената на някой от гостите и започвам да плача без шум. Гостите много се впечатляват от плаченето без шум. Много повече и от най-силния крясък. „О“, казват и устните им се закръглят като нули. Първото, което виждам върху лицата им е досада. След изненадата. Досада от изненадата.

Жените най-често покриват лицето ми с целувки. Устните им стават мокри от сълзите ми, бузите им също се намокрят, гримът им се размазва и после трябва да го чистя от лицето си. Това с целувките е удобно, защото не им се налага да говорят. Смятат, че целувките са достатъчни. Мъжете обаче са принудени да проговорят. Това се случва след известно неудобно мълчание. „Като дете имах една лодка,“ казват мъжете, „която се наричаше Тобиас. Баща ми казваше, че лодките трябва да имат женски имена, защото това носи късмет. Но аз я кръстих така. Винаги съм искал да имам куче с това име“. Тук историята свършва без никакъв смисъл, както е започнала. Не знам защо мъжът смята, че такава история е достатъчна да спре сълзите ми. Никой не слуша моята история.

 
* * *
 
Хората стават отвратителни, когато умрат. Поне така казват древните. Никой не знае, че мога да чета. И аз не съм го показвал на никого. В кабинета е пълно с книги с червени и кафяви подвързии. Те са за древните. Другите, с черни подвързии са за законите. Има нещо хипнотизиращо в това да четеш за законите. Напълно приспивно. От тях научих, че всяко нещо си има точно определено наказание. Древните също са съгласни с това.

Древните представят мъртъвците по ужасен начин. Пият кръвта на черни животни. Тази кръв е черна. Никога не сам виждал черна кръв. Моята е червена. Приличат на онези заядливи птици с женски лица, които крадат храната на пътниците и, каквото не могат да изядат, го тъпчат с крака и серат отгоре му. Понякога мисля, че гостите в тази къща са мъртви. Древни мъртви.
 
* * *
 
Много често обърквам хората. Обърквам дори хора, които не могат да бъдат объркани. Така често правя грешка и сядам на коленете на някого, където вече съм седял. Това се разбира веднага. Мускулите на коляното се свиват. Човекът казва с внезапно весел глас: „Здравей, какво правиш?“ В такива случаи веднага се обръща към майка ми, която минава с парфюма си с хиляди звезди, които разцъфват: „Вера“, казва, „синът ти с красивите меланхолични очи.“ Това не е истина. Очите ми са малки и лесно се зачервяват. Също много лесно образуват гурели. Понякога се случва да съм бил с някой човек и после, като се погледна случайно в огледалото, да видя, че през цялото време в окото ми е имало гурел. И човекът любезно се е правел, че не го забелязва. Или не го е забелязал наистина. Или не ме е забелязал наистина.
 
* * *
 
Майка ми минава с парфюма си с хиляди звезди, които разцъфват. Върху клепачите си има звезден прах. Майка ми е по-красива, когато не говори, отколкото когато говори. Най-красива е, когато не се усмихва. Когато се усмихва, две двойки ъгловати бръчки се появяват от двете страни на устата й. Като гигантски кавички. Иначе зъбите й са красиви, бели, почти прозрачни. Майка ми никога няма червило по зъбите си както повечето жени, които изглеждат, все едно че току-що са смукали някаква мръсна, полузасъхнала рана.

Мисля си, че ако майка ми беше пантера, всяка вечер щеше да облизва лицето ми преди заспиване. С розовия си език, през острите си, чисти зъби.
 
* * *
 
Вечер, привечер, когато светлината е сива между дърветата и почти уеднаквява предметите и сенките им, от прозореца си виждам тялото на вестителя в градината. Дипли пръст – парче от дрехата му, един обърнат камък – захвърлената му обувка, вкопчена в пръстта, вкоренена ръката му. Постепенно се стъмнява и картината става по-ясна. В къщата запалват първите лампи. Посланието никога не стига.
 
* * *
 
Иначе през деня градината изглежда напълно подредена. Градинарят минава между храстите. Походката му е неуверена, както на повечето хора. Само че градинарят е стар и не умее да се прикрива. Подрязва клони, изравнява пътеките, прибира мъртвите птици. Хваща птицата за едното крило, което се отваря като ветрило. Тялото й и другото, прибрано към него крило, почти се влачат по земята. Приведен стига до оградата и я захвърля колкото далече позволяват силите му. На връщане изтупва ръцете си като след добре свършена работа. През цялото време едното му око сълзи. Безучастно, като природно явление.
 
* * *
 
Живея на отдалечено място и това влияе на контактите ми. Правя всичко възможно да отвръщам на името си, дори когато не мога да го разпозная, придружено от провлачени, умалителни окончания. Толкова е лесно да бъдеш нелюбезен – да не са обърнеш веднага, да не чуеш, да не отговориш. Лошото е, че каквото и да направя, всички ме прикриват. Парчетата от счупената чаша изчезват за секунди, накапаните дрехи се изтриват или се сменят без коментар, човекът, когото съм ударил през лицето с един случаен жест, се усмихва, сякаш това е напълно естествено. Знам, че не е редно. И аз съм чел законите, може би не всички, но знам за какво става дума. И въпреки това, каквото и да направя, потъва под купчина усмивки, потупване по рамото, смяна на темата, доброжелателни смехове. Лежа в стаята си и се опитвам да разгадая какъв е смисълът на този заговор. Пердетата на прозореца са тежки и лъскави, все едно е някаква Коледа. Абажурът създава полумрак. По стените още висят свирепите зайци от предишните ми години. Хванати по двойки, танцуват в поляни с подрязана трева и изкуствени маргаритки. Носят къси палтенца с големи копчета и ярки цветове. Забелязали ли сте колко хищно животно може да бъде заекът, подлостта в малките му очички, колко заплашителен може да бъде жестът, с който държи лапичките си присвити над коремчето, полуотворената му уста, плоските му, остри зъби, готови да се впият в гърлото ти? Използвам ги вечер, за да упражнявам страха си. Толкова усилия. Само в един ден, само в една стая. Иначе прозорецът ми е високо и гледката хубава.
 
* * *
 
Вечер градът изгаря с милионите си въглени. Сутрин димът му се издига и стига чак до тук. Едно жертвоприношение, което не съм пожелавал.
 
* * *
 
Мисля, че сбърках с първото определение за гостите. Човек не трябва да се поддава на отрицателните си чувства. Може би най-добре виждаме нещата, когато не присъстваме. Наблюдавайки отвън, през полуотворената врата. Може би именно отсъствието ни е единствената възможност за обективно наблюдение. Нещата стават ясни, добиват очертания, неразкривени от директния сблъсък с погледа ни. И нито един чужд поглед не смущава хладнокръвието на преценката. Сега ги виждам оттук, през процепа на вратата: високи, недосегаеми, приглушените разговори, розовите коктейли в ръцете им, тихата музика. Времето не ги засяга, нищо не ги засяга. Сигурно древните много биха се смели над опитите ми да проумея.
 
* * *
 
Буквата А прилича на гномон. Не знам откъде се появи тази мисъл. Древните казват, че нищо не научаваме, само си спомняме забравеното. Спомням си думата гномон всеки път, когато си припомня как мъжът с дълбоката трапчинка на брадичката изписа първата буква върху листа. Беше огромен. Дланта му почти запълваше хартията, торсът му закриваше останалата част от света. Гласът му беше нисък, хриплив, като онези изкуствени цветя в стаята на Нана, под кадифето се усещаха телчетата. По-голямата част от времето стоях вцепенен, вперил хипнотизиран поглед в дупката на брадичката му, това трето око, месесто, сляпо, затъпкано с плът. Никога не се уморяваше да повтаря едно и също, ден след ден, месеци. Отварях уста, сричайки в мисълта си, опитвайки се да си представя как този дълбок, сигурен глас излиза от моите гърди. Задъхвах се. Търпението му беше безмилостно. Глас на човек, който изпълнява дълга си. „Вера,“ каза веднъж на майка ми, с някаква лека изненада от собствените си думи, „не трябва да крием главите си в пясъка. Той трябва да се среща със себеподобните си.“ Дума, която преряза стомаха ми с едно по-скоро сладостно безпокойство. Себеподобни?
 
* * *
 
Когато някой зададе въпрос на майка ми, тя свежда главата си на една страна, така че лявото й рамо почти опира в бузата й. Въпросът минава покрай извивката на шията й, без да я докосва. В полупрофил клепачите й са лениви, натежават върху погледа, но усмивката й се прицелва точно. И всички са доволни от отговора.
 
* * *
 
Разбира се, учеше ме как да изписвам буквите. Мощната му ръка наместваше писалката между пръстите си леко, почти с нежност. Буквите му бяха прекрасни, много по-красиви от тези в книгите. Приличаха на онези крилати жени от рисунките, които са спрели за миг, но полетът им още се различава в устрема на тялото. Можех да плача с часове, припомняйки си неговите букви. Сключваше ръката ми около писалката, ръката си около моята. Завъртането в кръга на едно малко а, в извивките на едно г или б беше пълно с радостен шемет като лунапарк (така си представям лунапарк). Оставена сама, безпомощната ми ръка чертаеше ъгловати знаци, наподобяващи печатните, неравномерни, безобразни. Дори сега, когато изписвам цели страници, опитвайки се да следя мисълта си, буквите ми само наподобяват на букви.
 
* * *
 
Вечер майка ми затваря очите ми с целувка. Преди това извършва цяла поредица ненужни действия. Разменя местата на няколко предмета върху нощното шкафче, оправя гънките на завесата, подвива завивките под тялото ми, така че заприличвам на пашкул и не мога да помръдна. Нощната лампа с абажура неизвестно защо остава запалена. После затваря очите ми с целувка, първо лявото, после дясното. Прекосява стаята. Роклята й шумоли, парфюмът й оставя светеща следа в мрака под клепачите ми. На вратата спира. Никога не намирам смелост да я погледна, дори през премрежените си клепачи, в онези няколко минути, преди да затвори вратата след себе си. Никога не знам дали майка ми остава загледана в мен или с гръб към мен, обърната навън, към мрака в коридора, където още не е запалила осветлението, или е прекрачила прага и извръща глава към леглото ми. Може би не са няколко минути, може да е съвсем кратко време. Но има в него нещо от танцуващи зайци с оголени зъби.
 
* * *
 
Сутрините започват с Нана. Нахлува в стаята с шумни жестове, загася лампата край леглото ми, дърпа коледните ми пердета. Слънцето е юмрук между очите и никога не успявам да премигна навреме. Коленичи пред леглото и започва да ме облича. Ръцете й са малки и червени, сякаш ги топи постоянно в студена вода. Пръстите й се движат светкавично. Облича ми бялата риза, панталона с ръб, слага първо дясната, после лявата обувка в скута си и завързва връзките им. Понякога тайно съм се опитвал да наподобя възела, който Нана прави върху обувките ми само с две точни движения, една съвършено симетрична фльонга с равни краища, но не постигам нищо. Уменията на другите ме правят безпомощен.

Нана се грижи за мен. Загребва от чинията и поднася лъжицата към устата ми. Ако яденето е прекалено горещо, духа в лъжицата преди да ми я поднесе. Някъде у мен съществува споменът как Нана първо сдъвква яденето, преди да го сложи в устата ми. Но е възможно и да не е истина. В общуването ни има пълна свобода в докосванията и в обмяната на телесни секрети. Наплюнчва палеца си и приглажда веждите ми. Вади една кърпа от джоба си и избърсва носа ми. Понякога влиза след мен в тоалетната и обсъжда качеството на изпражненията ми. „Пак имаш разстройство,“ казва и укорът в гласа й ме кара да се чувствам виновен. Не искам по никакъв начин да обидя Нана.

След закуската ме облича в палтото ми, слага ми шала и излизаме навън. През цялото време ръката на Нана здраво държи моята. Ръката ми е облечена в мъхеста ръкавица, защото навън е студено, а нейната ръка е гола, кожата отгоре напукана. Държи ме толкова здраво, че усещам костите й през ръкавицата. Понякога излизаме през външната врата и се разхождаме чак до завоя, където пътят свива и се спуска към града. Там спираме и се връщаме обратно. Нана върви винаги от външната страна, за да ме пази от колите. Когато се появи кола – а това се случва рядко – Нана застава героично пред мен, прикривайки ме с тялото си. Ръката й не ме изпуска. Между ръката и мишницата й успявам да видя част от колата, която минава почти безшумно, с ниска скорост поради острия завой, разпръсквайки ситния чакъл на пътя с гумите си.

Понякога обаче не излизаме навън, а оставаме в градината. Там Нана сяда на пейката, а аз се люлея на люлката, направена за мен, но не силно, защото Нана се плаши. Не се плаши само когато пръстите на краката ми са опрени в земята и съвсем леко се оттласквам с тях, поклащайки люлката, но без да ги отлепям нито за миг от земята. Тогава е спокойна и разговаря с градинаря за едно момиче, наречено Солидад. За сватбата на Солидад, в навечерието на която завистливата й сестра Мария слага строшено стъкло в сладките, за да убие младоженеца Антонио. Но става грешка и от сладките яде Габриел – далечен приятел и почти незабележим с присъствието си младеж, който умира от вътрешен кръвоизлив с едно име на устата – Солидад. Сватбата, разбира се, се отлага поради траура и, колкото повече минава времето, Солидад разбира, че е обичала единствено Габриел, или по-точно с минаването на времето Солидад се влюбва все повече в мъртвия Габриел. Използва голямото земетресение, при което къщата се срутва и затрупва под развалините си вече полудялата Мария, за да изчезне и да се скрие в един манастир. Там Солидад мие пода със сълзите си, бърше праха с косите си и спи на голата земя, за да е по-близо до мъртвия си любим. Но започва гражданската война и Солидад е принудена да напусне манастира, без да е намерила покой...

Понякога обаче градинарят има работа и Нана сяда сама на пейката, откъсва едно листо от дървото и започва да изчопля с червените си пръстчета меката част между жилчиците му. Накрая остава само скелетът на листото, който силно прилича на кръвоносната система в тялото ни. Не е лошо човек понякога да отваря и някоя енциклопедия. Така научих, че телата ни са покрити с мрежа от червени и сини кръвоносни съдове. И също, че лицата ни са зловещи под кожата – кървави, свирепи, жилести, с оголени зъби. А по-дълбоко, под системата от мускули, имаме смъртта, както я рисуват в гравюрите.
 
* * *
 
Нана се държи за кръста и се оплаква на градинаря. Затруднявам се да свикна с мисълта, че и аз съм един от тях. Но това обяснява много неща. Снизходителното отношение на гостите, това постоянно, унизително великодушие. Градинарят се оплаква от гълъбите. Гадни птици, казва. Не птици – плъхове, плъхове с криле. Ядат всякакви гадости, множат се, носят болести, цапат. И не се уморяват да идват. Не се научават. Колкото и да им слагаш в храната, идват пак. Дори труповете кълват на себеподобните си (пак себеподобни!). Уморяваш се да ги изхвърляш, те не се уморяват да идват...

Гледам ги как жестикулират. Тази тяхна неизчерпаема страст за всяка дреболия. Такова участие във всяка нищожна подробност. Не е въпрос на възраст. Има нещо треперливо в движенията им, нещо прекъснато в зародиш. Дори момчето с вестниците сутрин или да кажем новата прислужница с кравешките очи. Сякаш отсега носят очертанията на бъдещите си бръчки, следите на предстоящото си поражение. Пречупени. Смъртни.

Градинарят ни отвежда до бараката с инструментите, за да покаже на Нана шишето. „Стигат няколко капки“, отбелязва с гордост. Има нещо като хикс върху етикета и отгоре една разкривена нула, които по всяка вероятност трябва да изобразяват череп и кости. Градинарят определено е лишен от способности на художник. Очаквам някакъв по-ефектен цвят, но течността е напълно прозрачна. Нана, която винаги се отегчава от чуждите теми, отново започва да се оплаква от кръста си.
 
* * *
 
Следобедите са свободни. Нана спи. Тогава отивам в кабинета. Въздухът е застоял и повечето пъти е студено, защото няма причина да се включва отоплението. Оказва се, че притежавам доста голяма издръжливост към студа. Някой, не много често, бърше праха и, който и да е, явно не обръща внимание на разместените книги. Най-често сядам на голямото кресло под лампата за четене. Има и едно карирано одеало, с което мога да се завия. Някъде отблизо мирише силно на загасени цигари. Сигурен съм, че ако се разтърся по шкафовете, ще намеря пълен с фасове пепелник, който никой не се е сетил да изхвърли. Така ще знам какви цигари е пушил баща ми. Но това ми се струва съвсем безсмислена информация.

Няма негова снимка нито на бюрото, нито върху някоя от стените. „Бедно дете,“ казва понякога Нана, когато минаваме покрай вратата на кабинета. „Бедно дете.“ Много обича този израз. Мебелите са по-стари, отколкото в останалата къща. Може би баща ми е обичал някакво време, различно от сегашното.

Древните казват, че светът в един момент може да се повтори съвсем същият. Но това се случва изключително рядко. И преди да се случи, в безкрайната поредица от вероятни светове са възможни хиляди полуповторения, само загатнати варианти, смътни прилики. Мисля си, че и ние понякога е възможно със собствени сили да се опитваме да наподобим някой отминал свят. Може би това е имал предвид баща ми със старите мебели.

Понякога идвам и вечер. Много е малка опасността някой да влезе в тази стая. Както например когато веднъж високият господин с брадата довлече тук кравешката ни прислужница и я прегъна върху бюрото. Настъпи голямо скърцане. Мисля, че съм наясно за какво става дума. Древните говорят с недомлъвки за това явление, но имат много изчерпателни илюстрации.

Опитвам се постепенно да подредя информацията, която имам в главата си, но става все по-трудно. По-трудно дори от това да заспиш на запалена лампа.
 
* * *
 
Господинът с брадата и моят учител се скараха. Гласовете им отекваха в цялата къща. Беше титаничен скандал. Отвреме навреме някой удряше с юмрук по масата и се чуваше как звънят всички чаши. После нещо падна и се строши, чуха се откъслечни писъци и шум от съборени мебели. После някой извика полицията и отведоха моя учител. Върху стълбите пред къщата господинът с брадата даваше наставления на полицаите, които го слушаха с впечатляващо уважение. Бях забравил колко огромен е моят учител. Повече от една глава по-висок от тях. Едвам се сви, за да влезе в патрулната кола. Всичко завърши с един последен трясък от юмрука на господина с брадата върху перилата на стълбите.

Въпреки че се скараха за мода – удивително е наистина до какво могат да доведат понякога различията във вкусовете: кафяви ризи, червени кърпи – мисля, че всичко това беше само претекст. Мисля, че причината бях аз. Защото ме учи. Защото съм син на смъртен баща.
 
* * *
 
Не съм виждал нищо по-безнадеждно от начина, по който Нана спи. Случва се всеки следобед. Ръцете й са изпънати до тялото, устата й е отворена, бузите й хлътват навътре с всяко вдишване. От устата й излиза ту нещо като скърцане, ту нещо като клокочене, сякаш във вътрешностите на Нана се извършват постоянно някакви тектонични размествания. Понякога започва да пропада, издавайки тънки, насечени крясъци и търси нещо да се залови. Веднъж й подадох ръката си. Никога няма да забравя писъка на Нана при събуждането. Минаха две седмици, докато да ми го прости. Сигурно и през нощта спи по този начин, но друго е да се случва на дневна светлина.

Като се събуди, все едно че нищо не е било. Тогава имам още един свободен час. Нана слуша историята за онова момиче, наречено Солидад. Понякога оставам малко до вратата и чувам откъслеци от действието. Започнала е вече втората гражданска война и Солидад, преоблечена в мъжки дрехи, продава оръжие и на двете страни, за да изхранва детето си. Мъжът, който й говори за любов, със сигурност лъже. Познава се по гласа му. Но и Солидад, която му отговаря, сигурно разбира това и лъже също. Не мога да разбера играта между тях. Предчувствам, че скоро пак ще се случи нещастие.

Древните познават ефекта от този вид истории, които водят до „очистване от подобни чувства“. Не знам обаче как точно става това. Нана плаче вече почти година и до никакво още очистване не се е стигнало. Може би по времето на древните механизмът е действал по-бързо.
 
* * *
 
Някой ден ще се завърне с един пръстен върху огромната си ръка: халка с парче от камък. Откъде знам? Току-що си го припомних.
 
* * *
 
Мисля, че трябва да огранича източниците си на информация. Да се задоволя с това, което вече имам. Колкото и да е неприятно, човек има право само на едно обяснение на нещата. Почти както само на един живот.
 
* * *
 
Накуцващият господин направи предложение на майка ми. Майка ми каза на Нана, че трябва да намери начин да ми го каже. Нана ми го каза. После ми го каза и майка ми. Необяснимото е, че когато говорят в мое присъствие, смятат, че започвам да чувам едва от момента, в който се обърнат лично към мен.

Все пак нещата започват да се наместват. Не е ли удивително, че броят им е 12? Не идват винаги всички заедно, но броят им общо е 12.
 
* * *
 
Знам, че древните не са единодушни относно използването на този метод. В болшинството си, мисля, смятат за излишно емпиричното изследване на някой проблем. Но аз нямам друг начин да се уверя. Нито имам търпението да наблюдавам нещата да се повтарят, докато да се случи някое неочаквано събитие, потвърждаващо или опровергаващо теорията ми. Да, признавам макар и с известен срам – нямам търпение.

Не е въпросът само в броя им. Но и функциите им, които с времето постепенно подредих и разгадах: Гръмогласният господин с брадата, който обича да удря с юмрук по масата и никой никога не му противоречи. Невротичната му съпруга, която почти не говори. (Майка ми изгони кравешката прислужница именно по нейно настояване). Онази начетена стара мома с иронична усмивка и очила на кукумявка. Братът и сестрата – и двамата руси, красиви, атлетични, тя обичаща спорта, той – изкуствата. Веселякът, който си пада по буйните танци и понякога нахлува в къщи с цяла тълпа подпийнали и без никакви задръжки момичета. Една много по-зряла дама с бюст на матрона и приятна усмивка (когато плача, тя ме целува най-много). Две почти емблематични фигури – полковникът, домакинята. И, разбира се, накуцващият господин с неговата фабрика.

При някои, признавам, много се затрудних. Още един с брада, например, когото разпознах, чак когато една вечер го видях заспал зад аквариума. Лицето му изглеждаше потопено в зелената вода сред рибки и люлеещи се водорасли. Или пък онзи енергичен, вечно зает млад човек, когото често виждам и сутрин да минава тичайки покрай оградата ни, пружинирайки върху крилатите си спортни обувки. И майка ми, най-вече майка ми, от чието латинизирано име липсва една сричка, едно малко „не“ по средата, и нещо чудно – майка ми никога не казва „не“.

Мисля, че казаното дотук изчерпва теоретичната страна на проблема.
 
* * *
 
Не знам кога точно добих увереността, че не съществува друго решение. Времето тече бързо и плавно, без да се сблъсква с никакво събитие. И нито дните ми казват нещо ново, нито книгите. Бях сигурен от един момент нататък, че неизбежно ще се стигне до шишето с хикса и нулата. Разбира се, има множество практически подробности, които трябва да обмисля. Трябва да е вечер, в която да са се събрали всички, така би имало най-много смисъл. Трябва да го сложа в нещо, което всички да опитат, може би в леда за коктейлите. Няма да е лошо да прекъсна телефона. Трябва да взема предвид наистина всички възможности. Да не позволя по никакъв начин случайността да се намеси.

Знам, че ще е най-труден онзи един час, в който ще чакам да подейства. Наистина не мога да си представя какво ще правя през този един час. Не е възможно да чета. Сигурно ще се разхождам в стаята си, както и друг път се е случвало. От ъгъла, който образува лъскавата завеса със стената, до ъгъла, който образува отсрещната стена с гардероба. Ще изминавам този диагонал отново и отново, ту лице в лице, ту обръщайки гръб на зъбите на зайците. Един маршрут, който никога не съм си правил труда да изчисля, но е възможно на десетхилядното си повторение да стига много километри. Рано или късно времето ще измине и ще сляза долу.

Мисля, че най-впечатляващото ще е тишината. Само музиката ще продължава да свири, докато приближавам вратата на салона. Дали някакво последно помръдване, една последна чаша, която се изхлузва от нечия ръка и се строшава на пода? Не вярвам. Само тишината и неподвижните им тела.

Съществува, разбира се, и другият вариант. Само като си го помисля и сърцето ми започва да бие по-силно. Ще очаквам тишината, но няма да я има. Още приближавайки вратата на салона, ще започна да дочувам нещо, но няма да повярвам. Едва когато открехна вратата, ще се уверя, защото ще ги видя: тихата музика, приглушените им разговори, чашите в ръцете им, небрежните им жестове, все едно че нищо не се е случило. Може би ще затворя веднага вратата, може би ще остана да ги наблюдавам още известно време през процепа, без да посмея да прекрача прага – неуязвими, недосегаеми, безсмъртни. Малко засрамен сигурно от това, че съм поискал доказателство. Но щастлив вероятно, че съществувам все пак, макар и извън стаята, все пак в близост до тях, в тяхно присъствие.

Мисля, че и в единия, и в другия случай древните биха били очаровани от резултата.

 

Яна Букова е родена през 1968 г. в София и е завършила Класическа филология в СУ. Автор е на две стихосбирки, на сборника разкази „К като всичко“ (2006) и на романа „Пътуване по посока на сянката“ (2009). Преводач е на 12 книги съвременна гръцка поезия, на запазеното от Сафо и Катул и на „Питийски оди“ от Пиндар. От 1994 г. живее в Атина, където е член на поетичната платформа „Poetry now“ и на редколегията на списанието за поезия и визуални изкуства „ФРМК“.

Pin It

Прочетете още...

2016 07 Choleva Dream

Сънища

Силвия Чолева 30 Юли, 2016 Hits: 7339
Обикаля известно време по спирката на…
2016 09 vie en rose

La vie en rose

Силвия Чолева 03 Сеп, 2016 Hits: 7463
Може би два от десет-петнадесет. Такава беше…