Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Още от самото начало на историята, жените „зад кулисите“ са играли роля, която въпреки че е била често от критично значение, рядко е била добре известна или оценявана истински. По тези причини, Анна Иванова Бъсктон би трябвало да бъде поздравена за това, че хвърля светлина върху цяла категория от жени „зад кулисите“ – по точно европейките-невести на Османските султани. Моето първо и най-дълготрайно впечатление от книгата ѝ „Европейките, Султанки на Османската Империя“ е огромното по количество изследване, което тя представлява, включващо почти шест века история, в които има често сменящи се обстоятелства и драматични личности.

Анна Бъкстон започва книгата си с кратко описание на историята на Османската империя и как турците са се заселили в Мала Азия – в близост до Византия и християнските кралства на Балканите. В следващите глави, тя не само ни представя често удивителните съдби на „европейките-султанки“, но също ни запознава с промените в развитието на Османската Империя, съдбите на съпрузите на тези жени, както и на множество второстепенни герои.

Автор(и): Д-р Мърсия МакДермот

„Пеат некогаш“, електронното списание за литература, философия и научна мисъл, навърши пет години и издателите му отбелязват тази годишнина със специален хартиен брой, посветен на „флорентинците“. Става дума за прекрасно илюстриран и графично оформен сборник с богато съдържание, което не разочарова и най-взискателните читатели, а ние разговаряме с редакторката му Олга Николова, която някои може би познават и като преводач и преподавател в Американския университет в Благоевград.

Автор(и): Олга Николова, Марта Монева

През 1940 г. нацистите издават пропаганден филм, наречен Вечният евреин. Филмът твърди, че показва евреите в „първоначалното им състояние“, „преди да са сложили маската на цивилизовани европейци“. Макар и да е представен като документален, филмът показва нарочно поставени сцени на еврейски ритуали, изпъстрени с образи на евреи, носещи ярмулки (еврейски молитвени шапчици) и кафтани, всичко това замислено като ‚автентично“ представяне на нищетата и невежеството на еврейския живот. Но преди всичко останало, създателите на филма се съсредоточават върху показването на еврейски лица. Камерите се плъзгат бавно в едри планове на очите, носовете, брадите и устите на техните „обекти“, уверени, че видът на някои стереотипни черти ще предизвика реакции на ненавист и презрение.

Този образ на евреите обаче далеч не е „вечен“. Въпреки че антисемитизмът е известен като „най-дългата омраза“ в историята, чак до 1000 г. сл. Хр. в западното изобразително изкуство не могат да се открият лесно разпознаваеми евреи от какъвто и да е вид, да не говорим пък за стереотипния образ на мургавия евреин с гърбав нос. Идещите от по-ранни времена паметници и ръкописи изобразяват еврейски пророци, израелитски армии и юдейски царе, но те могат да бъдат идентифицирани само чрез контекста, инак по никакъв начин не се открояват като различни от другите мъдреци, войници или царе. В [един от тези исторически паметници], Кодекса на Егберт (около 980 г.), дори нечестивите еврейски герои [от Библията], като например свещениците (понтификатите), които са призовавали Пилат да разпъне Христос, са визуално неотличими; за да бъдат идентифицирани като евреи са необходими специални надписи.

Автор(и): Сара Липтън

Книгата на Джордж Оруел „1984“, публикувана на 8 юни преди седемдесет години, има невероятна кариера като произведение на политическото пророчество. В публичното съзнание тя надживя другите претенденти от онази епоха: „Прекрасният нов свят“ (1932) от Олдъс Хъксли, „451 градуса по Фаренхайт“ (1953) от Рей Бредбъри и „Портокал с часовников механизъм“ (1962) от Антъни Бърджес, да не говорим за две други добре известни навремето книги, на които е задължена: „Ние“ (1921) от Евгений Замятин и „Мрак по пладне“ (1940) от Артур Кьостлер. Без съмнение „1984“ е продукт на Студената война, само че Студената война приключи преди трийсет години. Тогава на какво се дължи нейната притегателна сила, защо все още продължаваме да четем тази книга?

Отчасти това се дължи на факта, че за разлика от „Мрак по пладне“, работата на Оруел не е била замислена като книга за живота при комунизма. Тя е била предназначена като предупреждение за известни тенденции в либералните демокрации, както именно и беше четена. Следвоенната съветизация на Източна Европа произведе общества, сякаш пръкнали се директно от страниците на Оруел, ала американските читатели възприеха „1984“ като книга, визираща клетвите за вярност и маккартизма. През 1970-те тя беше един вид литературен коментар върху политиката на Никсън и аферата Уотъргейт. През 1983-84 продажбите рязко скочиха – четири милиона екземпляра бяха пласирани за една година, – защо?, ами защото беше 1984. А през 2016 последва нов пристъп на читателски интерес благодарение на Тръмп.

Автор(и): Луи Менанд

Никога не е имало Източна Европа без ислям. Източна Европа дължи съществуването си на смесването на множество различни езици, култури и, може би преди всичко останало, на религии.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Отвъд обвинението, че космополитизмът е несъвместим с национализма, едно друго възражение срещу него е, че човечеството като цяло е нещо твърде абстрактно, за да може да породи мощно чувство за идентичност. Но мащабът просто не може да бъде проблем. Има почти 1.4 милиарда китайци, но въпреки това тяхната китайска идентичност е реална сила при оформянето на животите и политиките им. Модерната национална държава винаги е била прекалено голяма общност, за да могат членовете ѝ да се срещнат лице в лице; тя винаги е била поддържана не от буквално спътничество, а от въображаема идентификация. Космополитите просто разширяват въображението си още малко по-надалеч – и, вършейки това, те не са принудени да се разделят с корените си. Гъртруд Стайн, родената в Питсбърг, израснала в Окланд писателка, която е живяла в Париж в продължение на десетилетия, е имала право, когато е казала: „„Каква е ползата от корените, ако човек не може да ги вземе със себе си?“

Автор(и): Куаме Антъни Апиа

Докато администрацията на Доналд Тръмп засилва кампанията си срещу имигрантите, публичното говорене [в САЩ] на всякакъв друг освен английски език придобива специфичен заряд. В някои случаи то дори може да бъде опасно. Но ако в политиките, свързани с английския език, се е променило нещо откак Тръмп встъпи в длъжност, то гневът, изразяван от Шлосбърг, има по-дълбоки местнически корени. Възвеличаването на английския език, заедно с омаловажаването на всички други езици, е било един от стълбовете на английския и американски национализъм в течение на повече от сто години. Този вид езиково изключване може да бъде открит в обръщението на Теодор Рузвелт от 1919 г. до Американското общество за отбрана, в което той обявява, че „тук при нас има място само за един език, защото нашите намерения са да гледаме как [топилният] тигел превръща хората в американци, от американска националност, а не просто обитатели на някакъв многоезичен пансион“.

Оказва се обаче, че Рузвелт е предвидил развитието на нещата почти изцяло наопаки. Да, един век на имиграция не е помръднал почти с нищо статуса на английския език в Северна Америка. Може дори да се каже, че позицията му е по-силна, отколкото е била преди сто години. Но, разглеждана откъм една глобална перспектива, не Америка е онази, която е застрашена от чужди езици. Всъщност светът е застрашен от английския език.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Днес национализмът има лоша репутация. За много образовани западняци това е опасна идеология. Някои признават добродетелите на патриотизма, разбиран като доброкачествена привързаност към родината; в същото време те виждат национализма като тесногръд и неморален, насърчаващ сляпата лоялност към собствената страна и поставящ я над по-дълбоките ангажименти към справедливостта и човечността. В речта си от януари 2019 г. пред дипломатическия корпус на Бундесрепубликата, германският президент Франк-Валтер Щайнмайер изрази тези възгледи по категоричен начин: „Национализмът,“ каза той, „е идеологическа отрова.“

Популярното разграничение между патриотизъм и национализъм съответства на онези, предлагани от учените, които противопоставят „гражданския“ национализъм, според който всички граждани, независимо от културния им произход, се считат за членове на нацията, на „етнически“ национализъм, според който националната идентичност се определя от неща като потекло и език. И все пак усилията да се прокара твърда линия между добрия, граждански патриотизъм и лошия, етнически национализъм, пренебрегва общите им корени. Патриотизмът е форма на национализъм. Те са идеологически братя, а не далечни братовчеди.

Автор(и): Андреас Вимер

Книжовно-документалното наследство на етническите и религиозни общности по нашите земи е резултат от тяхната жизнена дейност и следствие на исторически причини или религиозната им традиция. Когато говорим за мюсюлманското КИН у нас, неизбежно се налага функцията, че това е дълъг времеви процес с препратка още от Средновековието. Процесът на ислямизация и налагането на нови културни пластове „се отключва“ от колонизацията на мюсюлмани. Независимо от предположенията за заселване на население, изповядващо исляма по нашите земи преди османското завоевание (един от селджушките клонове), едва завладяването и трайното подчиняване на българската територия в рамките на османската държава в края на XIV в. създава институционални, икономически и демографски условия за развитието на мюсюлманската култура.

Петвековното османско владичество по българските земи е оставило своя отпечатък върху доста сфери от културата, но най-значимо неговата памет е представена в ръкописите и документите от този период. Писмени паметници и документи от този период, както и преди него и след 1878 г., когато се формира Третата българска държава, събират и съхраняват различни институции на паметта – вакъфски библиотеки, народни библиотеки, архиви, музеи, научно-културни институти, ведомствени организации и др.

Когато говорим за книжовно-документално наследство, трябва да поясним, че в него се включват не само документите, създадени на книжен носител, но и аудио и видео документите, навлезли в научно обращение през XX-XXI в. Книжовно-документалното наследство се класифицира като ръкописно-документално, книжовно и на нови (нетрадиционни) видове документи (кино, видео, фото, фоно-аудио, грамофонни плочи, компактдискове (DVD, CD), електронни документи, микрофилми, устни източници). Законът за културно наследство (2009, чл. 6) говори едновременно за документално наследство, аудио-визуално наследство и за книжовни и литературни ценности.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Краят на един вестник, служил не просто за афиш на културния живот на нацията, а играл значителна, понякога водеща роля в нейното социално-политическо съзряване в края на 80-те и през 90-те години на миналия век, заслужава да бъде анализиран „от близък план“. Не ми звучи убедително етикирането на случващото се чрез общи заключения като „такова е времето“, в което отпадането на печатните издания бил естествен резултат на пост-гутемберговата епоха.

Действително, технологическата революция променя света не отгоре или отдолу, а отвътре. Според WAN-IFRA, Световната асоциация на издателите на вестници и новини, през 2015 г. от четирите милиарда читатели на вестници, 1.3 милиарда следят новините дигитално. Но това е едно частично обяснение. Прогнозите на Портала за статистика Статиста показват, че печатните медии все пак ще продължат да са водещи, но с намаляване на приходите до 3% в периода до 2020, докато приходите на дигиталните вестници ще нарастват до 9.8% за същия период. При това, тези тенденции са валидни за Европа и Северна Америка, докато в Азия и особено в Индия тиражът на вестниците се увеличава.

Автор(и): Светлана Христова

Петин, палаво момиченце на една година, има двама бащи. Единият от тях я е родил.

Докато традиционните разбирания за пола се изместват и размиват, родители и деца като тези предефинират понятието за семейство.

25-годишният баща на Петин е транс-мъж: роден е като жена, но е започнал да се възприема и променя като мъж в юношеските си години, и взема мъжкия хормон тестостерон.

„Роден съм мъж в женско тяло“, казва той.

Негов партньор – и биологичен баща на Петин – е 35-годишният Дейвид, гей мъж.

Дъщеря им, съгласяват се и двамата, е най-хубавото нещо, което някога им се е случвало.

Автор(и): Денис Грейди

В доклад на Amnesty International като основни пречки, пред които са изправени турците от ЛГБТИ, се изброяват правителственото безразличие към предотвратяването на дискриминацията въз основа на пол, липсата на правна защита за жилищното настаняване и дискриминацията по отношение на заетостта. Убийствата на транссексуални хора, като онова на Ханде Кадер, двайсет и три годишна транс-активистка, която беше намерена изнасилена, осакатена и изгорена на крайпътна улица през август 2016, продължават да предизвиква публично недоволство. Ограниченията върху публичните събирания и протестни шествия са днес по-скоро правило, отколкото изключение. През ноември 2017 един от губернаторите забрани фестивала за ЛГБТИ филми в Турция; забраната беше разширена до всички LGBTI събития в страната – филмови прожекции, изложби, форуми, публични дискусии, срещи – за неопределен период от време. Турското правителство заявява, че е загрижено за сигурността и безопасността на LGBTI активистите и че забраните не са хомофобски.

Автор(и): Кая Гендж

Въпрос. Говори се много за упадъка на ангажирания интелектуалец. Смятате ли, че е честно да се каже, че тази тема на разговор рядко отива по-далеч от чисто интелектуалната сфера?

Отговор. Въз основа на френския модел – от Зола до Сартр и Бурдийо, обществената сфера е от решаващо значение за интелектуалеца, въпреки че нейната крехка структура е подложена на ускорен процес на разлагане. Носталгичният въпрос: „Къде са изчезнали всички интелектуалци?“ пропуска смисъла [на дискусията]. Не може да имате ангажирани интелектуалци, ако нямате читатели, към които те да отправят идеите си.

Автор(и): Юрген Хабермас, журналисти от „El Pais“

Днес, на светлия български празник 24 май, даваме начало на гражданско движение за реформи в културата. То мобилизира съмишленици от културния сектор, за които е ясно, че такива реформи са наложителни.

Даваме старт на движението в социалните мрежи, така че ще се радваме на вашето одобрение, а онези, които споделят настоящето на своите стени, смятаме за участници, подкрепящи движението.

Автор(и): различни български интелектуалци

Когато американците чуят за комунизъм в Източна Европа, те обикновено си представят ограничения за свободата на пътуване, мрачни пейзажи от сив бетон, служби за сигурност, бъркащи се в личния живот, нещастни мъже и наредени на опашки пред празни витрини жени. И дори ако голяма част от това е било истина, нашият колективен стереотип за живота в периода на комунизма не разказва цялата история.

Автор(и): Кристен Годси

Дори и днес на Запад е широко разпространена идеята, че жените в реалния социализъм са имали по-добър сексуален живот, че са живели почти в някакъв сексуален рай. Съществува и митът, че жените в страните от Източна Европа са по-женствени от онези на Запад. За търсенето на „женственост“ по време на комунизма имаше две причини. Първата от тях беше, че в личния си живот жените нямаха друг избор освен да играят традиционно предписаната им роля. Другата беше, че в една ситуация, в която нямаше нито козметика, нито мода, те се опитваха да се обличат особено добре, защото това беше въпрос на социален престиж. Днес младите жени на Изток имитират най-лошите западни стереотипи на женствеността, защото вярват, че трябва да го правят и все още нямат самоувереност да се противопоставят на стереотипите.

Автор(и): Славенка Дракулич

От няколкото сериала, принадлежащи към новата съветска кинопропаганда, сериалът за забравените вождове безусловно заема първото място. Той „бие по точки“ дори и сериала, в чието заглавие най-безскрупулният убиец в човешката история е наречен, без сянка от ирония, „бащата на народите“. А ако имаше някаква ирония, тя щеше да бъде осъдена от немалкото съветски „войни“, издигнали се по сталинското време. Една вкаменелост от палеозоя, маршалът на СССР Дмитрий Язов, ръководител на провалилия се августовски „пуч“ срещу Горбачов, без да се замисли какво щеше да се случи с него и подобните му, ако бяха си позволили дори да помислят за нещо такова по сталиново време, неотдавна каза в едно свое интервю: „Днес с насмешка използват названието „баща на народите“, говорейки и пишейки за Сталин, но той действително беше нещо като баща за народа си“ (59). А ето какъв е отзивът (23 юни 2017) на Евгений Минченко за персонажите на сериала за забравените вождове: „Приживе от тях се страхуваха, уважаваха ги, ценяха ги, а после много неща бяха незаслужено забравени, а имената им предизвикваха само всеобща ненавист. С тези хора ние с право можем да се гордеем. За съжаление тях практически ги забравиха, успехите им са потъпкани, а споменът е изкривен от „либерали“ и други предатели на нашата Родина“. Както се вижда, налице е една забележителна приемственост между поколенията почитатели на Сталин.

Автор(и): Георги Карев

 А в полза на кинотворците от онова време следва да кажем, че кинопропагандата е толкова груба и недодялана, а напъните за възвеличаване на „вождовете“ са толкова видими и с невъоръжено око предимно във филмите, в които персонаж е самият Сталин и близките му съратници. Но в друга група филми за войната – в тези, разказващи за обикновените хора, за войниците, офицерите и за техните близки, диапазонът, в който варират качествата на филмите, е много по-широк. Има например филми като „Четиридесет и първият“ (1956), по едноименния роман на Борис Лавреньов. В него полуграмотната, но непоколебима в комунистическите си убеждения рибарска щерка Марютка, в качеството си на червеноармейка, след корабокрушение попада на самотен остров заедно с пленения от червените белогвардейски офицер Говоруха-Отрок, когото тя се чувства задължена да охранява и тук, на острова. Между тях неочаквано пламва някаква странна и романтична любов, но тя продължава само до мига, когато се появява моторница с „бели“ военни, а ликуващият офицер се втурва бегом през вълните да посрещне своите спасители. Тогава доблестната червеноармейка грабва винтовката си, за да го повали още с първия изстрел и да го добави като „четиридесет и първият“ в равносметката на убитите от нея врагове. И въпреки че след това тя го прегръща с ридания, това не превръща примитивната мелодрама в човешка трагедия, защото няма и сянка от човешко, да не говорим за християнско, отношение към станалото. Червеноармейката просто е постъпила по единствено правилния начин – така, както повелява партийният ѝ дълг. Затова към подобна творба, макар и режисирана от Григорий Чухрай, всеки нормален човек може да изпита единствено погнуса.

Автор(и): Георги Карев

Само хора крайно ограничени или много недобросъвестни могат да не забелязват или да отричат незапомнения взрив от разюздана великосъветска и великосталинска пропаганда, на който сме свидетели. По ред причини, за които ще стане реч по-долу, централно място в тази пропаганда заема киното, затова то ще бъде обект на малко по-специално внимание в следващите редове, включително и заради интересните творчески и житейски съдби на актьорите, изпълнявали ролята на Сталин. Ежегодната кулминация на новата съветска пропаганда е около 9 май, съветския Ден на победата, при пълната убеденост на всички представители на вида Homo sovieticus, че победата над хитлеристка Германия е дело едиствено и само на Съветския съюз и на гениалния му Вожд и учител. Така разбирана и пропагандирана, въпросната Победа отдавна е не просто единствената опорна точка на постсъветското самочувствие, но и някаква фикс-идея, която трябва за засенчи всички неприятни истини – икономически, политически и морално-психологически – относно предвоенната, военната и поствоенната история на СССР, а сега и на путинска Русия. Чрез апогея на Победата, Съветският съюз трябва да изглежда като страна-победителка, безусловна и единствена. И както човечеството, така и сегашните граждани на Русия трябва да забравят за цената на въпросната победа, за чудовищния брой на жертвите, който, при друго ръководство на страната, можеше да бъде многократно по-малък. Трябва да забравят и за позорното поражение на СССР в Студената война – поражение, което събори Берлинската стена и освободи от миризливия съветски ботуш не само източноевропейсксите страни, но и части от бившия Съветски съюз като Литва, Латвия, Естония, кавказките републики, Белорусия и Украйна – територии и населения, които Хомо совиетикус беше привикнал да счита за неделима част от Съюза: „Союз нерушимый республик свободных/ сплотила навеки великая Русь…“ (Текст – Сергей Михалков).

Автор(и): Д-р Георги Карев, д.м.н.

Господ да е на помощ на всички ни! И особено на ония сред нас, които не искат да бъдат себе си! Защото, може и наистина царството тукашно да се окаже тяхно, но небесното, то е за другите. То е – и винаги е било – само и единствено за ония, които не могат, по силата на някаква необяснима потребност, да бъдат нещо друго освен онова, което са. Хората без избор. Хората, които не могат другояче…

Автор(и): Златко Енев

Книгата на младия израелски историк „Homo sapiens – кратка история на човечеството“ (2011) завладя списъците на бестселърите по цял свят. Втората му книга, „Homo Deus – кратка история на бъдещето“ (2016), повтори същия трик, буквално за броени месеци. В нея се доразвиват много от темите, подхванати в Sapiens, като особено се акцентира върху евентуалното въздействие на нововъведенията в областите на биотехнологиите и изкуствения интелект върху развитието на Homo sapiens, което може би ще доведе до началото на някаква нова, био-механична или полу-компютризирана форма на човека.

Днес на 41, Харари е израснал в секуларно еврейско семейство в Хайфа, Израел. Следвал е история в Ерусалимския университет, а доктората си е завършил в Оксфорд. Той е веган и медитира по два часа дневно, като често се оттегля в изолация за дълго време. Според него това му помага да се фокусира върху истински важните въпроси. Живее заедно със съпруга си в един мошав, селскостопански кооператив близо до Ерусалим. Това, че е гей, казва той, му е помогнало да поставя под въпрос множество утвърдени възгледи и мнения. „Нищо не трябва да се приема като даденост“, твърди той, „дори и ако всички вярват в него“.

В това интервю историкът-визионер, автор на два поразяващи бестселъра за историята и бъдещето на човечеството, отговаря на въпроси, зададени от различни автори, журналисти, философи, както и обикновени читатели на вестник „Гардиън“…

Автор(и): Ювал Ноа Харари, Ендрю Ентъни

Маргарита е уверена, че лесбийската двойка е способна пълноценно да възпитава даже повече деца, отколкото традиционната. Нали в нея има наведнъж не една, а две жени? А пък и в обикновените семейства най-често възпитанието на децата е прерогатив на жената.

Освен това сега стават все по-редки пълните семейства – с баща и майка. Тя има намерение да за бъдещото си дете приятели мъже, един вид „треньори“, които биха дали на детето представа за мъжкия тип поведение.

При това тя смята, че мъжката гей двойка на теория може да осинови и възпитава дете, но засега тя не знае нито една щастлива мъжка двойка, която нормално отглежда дете.

Но в същото време женски двойки, отглеждащи деца, тя познава, при това не една. Наистина, в тези случаи най-често една от жените е биологическата майка на детето.

Автор(и): Иля Бер

Сексът и сексуалните фантазии са сложно нещо. Много голяма част от емоционално безопасния секс зависи от това колко добре познаваме и се грижим за партньора/партньорката си. Ние, хората от индустрията, можем да добавим контекст към работата си, но не съм сигурна дали в края на краищата е възможно, за една толкова насочена към чистото удоволствие медия, редовно да представя обяснения, неоспорими като тези. Ние не можем да очакваме от порнографията да ни учи на емпатия, на способността да разчитаме телесния език, или как да дискутираме сексуалните си ограничения – особено когато става дума за млади хора, които още никога не са имали секс. Порното никога няма да бъде заместител на секс-образованието.

Автор: Стоя

Светът ни се променя бързо – екологически, икономически, демографски, а и по толкова много други начини. Организации като Центъра за хората и природата – както и онлайн-форуми като този – съществуват отчасти и поради това, че повечето от нас се чувстват объркани от тези промени. Ние искаме да разговаряме за това какво означават те. И особено много сме объркани когато стане дума за етиката на всичко това. На какво трябва да се възхищаваме? Какво трябва да оплакваме, срещу какво да се съпротивяваме? Но самият акт на правене на етически съждения е силно усложнен от факта, че тези бързи промени същевременно променят и етиката ни. Как можем да планираме бъдещето, когато можем да бъдем сигурни, че децата ни ще виждат нещата по съвсем различен начин в сравнение с нас – особено в Азия и други региони, които тепърва възприемат капитализма заедно с трансформациите, които той носи.

Автор: Джонатан Хейт

Европа? Какво означава за мен Европа?

[Първо], какво тя не означава: Европа на евробизнеса, евродоларите. Така наречената, предполагаема европейска „общност“, от която се очаква да помага на отделните страни от капиталистическа Западна Европа „да се справят със стимулиращите икономически предизвикателства на двадесети век“ (цитирам днешния Herald Tribune, американския международен вестник). Евро-кичът, възхваляван като изкуство и литература в тези страни. Евро-фестивалите, евро-изложбите, евро-журналистиката и евро-телевизията. Но тази Европа неумолимо преоформя Европата, която аз обичам – полифоничната култура вътре в чиито традиции, или поне в някои от тях, аз творя и чувствам, и мисля, и не ме свърта на едно място, и по чиито най-добри, смиряващи стандарти, подравнявам собствените си.

Америка, разбира се, не е тотално изолирана от Европа, макар и да е много по-различна от нея (по-„варварска“), отколкото много европейци са склонни да мислят. И макар че, както мнозинството от сънародниците си (макар и едно по-малко от преди мнозинство), аз съм от европейски произход – и по-точно от европейско-еврейски произход (пра-пра-родителите ми са имигрирали в североизточната част на Съединените щати преди един век, идейки от днешните Полша и Литва) – аз не се замислям особено често върху това какво Европа означава за мен като американка. Мисля за онова, което тя означава за мен като писателка, като гражданка на литературата – което гражданство е международно.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Това което понастоящем се нарича „човешки права“ или „правата на човека“ преди това се наричаше „естествени права“ и разбирането на хората за тях бе свързано със схващането им за естествения закон. Разбира се, би трябвало да бъде казано, че точно както позитивните права на човека произтичат от позитивния закон, по същия начин естествените права на човека произтичат от естествения закон. Това е достатъчно приемливо твърдение, но то в някои отношения е смущаващо и се нуждае от известно обяснение.

Автор(и): Морис Кранстън

Тук аз не цитирам популярния сред щатните пропагандисти лозунг, с който, според мнението им, всички наши войници и офицери са се хвърляли в атака по време на Втората световна война. Много фронтоваци отричат това (например двамата ми дядовци, баща ми, поетът Юрий Левитански, а писателят Васил Биков казва, че викът „За Родината!“ се е чувал, но „За Сталин!“ – не). Но ние сега не се хвърляме в атака, ние сме в глуха отбрана, нас ни атакуват, атакуват нашата „Родина“, а по-вярно – олицетворяващата я държава.

Точно така, както това звучи в заглавието, ще почнат да обясняват заради какво седят в затвора, те, бъдещите политзатворници на Русия, ако Държавната дума приеме допълнението към Наказателния кодекс, което зловещо, като призрака на тоталитаризма, броди по нейните кабинети и кулоари. И тогава Денят на Русия, който пищно отбелязаха (отдавана без нас и извън нас) на 12 юни, ще стане ден на човешките жертви и на аутодафе, а думата „Русия“ в умовете и в устите на интелигенцията ще придобие този горчиво сладък привкус на кръв, който имаше и думата „СССР“.

Автор(и): Валерия Новодворская

Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие предизвика истерични реакции у мнозина журналисти и други воини на перото в България, които – по неясни за мене причини – провидяха в нея някакви коварни попълзновения на Запада за налагане на „трети пол“ и борба с нашите изконни ценности.

Призовавам пишещите по темата български журналисти и психотерапевти да прочетат текста на Конвенцията, а не какво този или онзи казал за нея. Подозирам, че те или не са я чели, или не са разбрали за какво става дума в нея. Допускам също така чудесно да са проумели текста, но да използват свободни интерпретации със съвсем различна цел, например отклоняване на вниманието от по-важни за обществото проблеми.

Автор(и): Марио Игнатов

Проблемът за системите на хранене като етноопределящи и етноразграничаващи привлича отдавна изследователското внимание. Той акцентува върху въпросите за кулинарния код на културата и за кулинарната идентичност. В този план би могло да се говори за регионална типология на кулинарните системи и в частност – за кулинарна система на балканския регион. Преди да навлезем в същността на темата, следва да уточним, че използването на терминологията „ориенталска кулинария“ или „ориенталска листа“ не е меродавно, и че за нашите условия, в контекста на всекидневното общуване функционират елементи не на ориенталската, т.е. източната, а по-скоро на турската и респективно на татарската кулинария. Казано иначе, в познатия и пропусклив свят на ежедневието източната култура (в т.ч. и кулинарията) битува чрез изразните форми на турското, разбирано като обобщаваща категория.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Една обща европейска политика (или култура) на припомнянето би могла да означава три различни неща: изравняване на пост-националистическите практики на припомнянето и критическата конфронтация с миналото; истинно-транснационална политика на припомняне и засрамване – или, казано по-малко конфронтативно, взаимно отваряне и дестабилизиране на политическите култури; накрая – общ набор от скръбни колективни спомени и самокритични исторически интерпретации в Европа. Тези три варианта не се изключват взаимно, макар че двата последни са почти немислими без първия. Никой от тях не води по неизбежност до някакво перфидно преразпределение на бремето на миналото – макар че такава опасност без съмнение съществува. Но всички те са свързани с рискове и трябва да се осланят на силата на обществения разум (в смисъла на „public reason“, по Джон Ролс).

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

Дискусията на сайта Маргиналия за медиите и историята продължава със статията на младия историк Димитър Атанасов. Ето една от тезите му:“ От камерите на „История.BG“ често пъти се повтаря един стабилизиран в съзнанието на говорителите наратив, проектиран някога с цел обосновка на идеята за прогресивно движение на обществата от една обществено-икономическа формация в друга по силата на класовия конфликт, подправен от екипа около Людмила Живкова с твърдолинеен национализъм като представа за „връщане към корените“ и реабилитация на престижното „някога“, когато са отлети основите на историографията от учени като Васил Златарски, Петър Мутафчиев и други“.

Автор(и): Димитър В. Атанасов

Изследването на карикатурите за Доналд Тръмп и свободата дава един от възможните отговори на въпроса, който научният форум разисква, и той е, че днес свободата символно не е издигната на копието на Дон Кихот де Ла Манча и за нея не се воюва по правилата на рицарския кодекс на честта. На много места по света човекът е ограничен да я употребява и така да има свое автентично битие. Когато обаче политическата демагогия и нарушаването на изконните демократични ценности на едно общество нараства, когато пространството бива стеснено за изява на свободната воля, тогава рефлексивното мислене на активните граждани се повишава. Изпитан начин за изразяването на честното мислене е прибягването до старото оръжие на хумора, сатирата и карикатурата, за да се осмее и дискредитира прекрачването на културно наложените норми на живеене. Иначе казано, в съвремие, когато се пречупват крилете на свободата, остроумието и смехът политат на нейно място.

Автор(и): Илияна Бенина, Никола Бенин

Дали Интернет опропастява способността ни да запомняме? Ако някога сте посягали към смартфона си по време на спор в нощен бар ([Що е то] „баща на еднократен хит и на предизвикателно танцуваща поп звезда?“ – Били Рей Сайръс, [разбира се]), то без съмнение сте изпитвали онзи натрапчив страх, че (мозъчната ви) памет бавно започва да пресъхва. Докато се появяват все по-дяволски мощни инструменти за търсене – от програмата на IBM „Watson“, която е в състояние да играе „Стани милионер“, до „предсказващото търсене“ на Google Now – тези безпокойства, нека бъдем откровени, само ще се увеличават все повече и повече.

Но какво все пак се случва? Всеки път, когато посягаме към мишката, за да потърсим съставките на [коктейла] Том Колинс или столицата на Арканзас – означава ли това, че губим силата да запомняме?

Краткият отговор е: Не. Машините не опропастяват паметта ни.

По-дългият отговор: Всъщност нещата са много, много по-объркани!

Автор: Клайв Томпсън

Получавам днес по електронната поща приятно поздравление за добро утро:

Здравейте,

пишем ви от сайта Webcafe, във връзка с публикувания от вас текст на Драго Симеонов за филма „Възвишение“.

Тъй като това е авторски текст на Драго, написан специално за Webcafe, моля ви да го махнете от вашия сайт или да публикувате няколко абзаца с активен линк към оригиналната публикация.

Разчитаме на вашето коректно съдействие за оправяне на нещата.

Благодаря!

Ива Михайлова
редактор
Webcafe

Автор(и): Златко Енев

Все си мислех, че лудостта ще бъда удържана в някакви граници, но не би! Нещо повече, кампанията срещу сексуалните посегателства придобива все по-зловещ характер, очевидно следвайки методите на най-мракобесните диктаторски режими.

Е, до разстрел за намигване още не се е стигнало, но обстоятелството, че Кевин Спейси ще бъде „изрязан“ от филма на Ридли Скот „Всички пари на света“, е достатъчно показателно за победния ход на тоталното извращение. Изумителното е, че филмът вече е завършен, а премиерата му е планирана за 22 декември, което налага сцените със Спейси да бъдат презаснети набързо с Кристофър Плъмър. Решението на Скот, както ни се даде да разберем, се подкрепя от всички останали членове на снимачния екип, а самият Плъмър с радост се съгласява да участва в заличаването на колегата си (все още жив!)…

Автор(и): Любослава Русева

Следващите по-долу откъси – пъстра смесица от „класически“ антисемитски клишета, писани от родните ни класици с непомрачено от нищо усещане за изконно право на омраза, вероятно ще предизвикат у немалко критични читатели въпроси като: „Но кому е нужна всичката тази срамотия? Не си ли знаем предразсъдъците, не си ли знаем корена, не си ли знаем хала? Защо трябва сега да излагаме всичко това на показ, кому е нужно разравянето на стари и забравени от всички изражения на националните ни слепоти и невежества?“

Въпроси нелесни, които измъчват не само и не единствено нас. Въпроси, предшествани от други въпроси. Всъщност, за да бъдем пределно искрени, най-първо изглежда трябва да започнем със следното: „А възприемат ли днешните ни съвременници – или поне една огромна част от тях – подобни неща като „срамни“? Или, напротив, подобно на един бургаски „оригинал“, чието име не искам да споменавам, и те по-скоро са склонни да задават въпроси от рода на „Абе какъв антисемитизъм, нали не го е нарекъл „чифут“? И едва след това, ако евентуално приемем, че „лекото“ отношение към антисемитизма, както и всяка друга форма на човеконенавист, би трябвало малко по малко да се превръща в някаква част от миналото, да стигнем до реалния, „модерния“ въпрос, с който бих искал да ви занимавам аз („трябва ли или не, да бъде излаган на показ ‚срама‘, с който са ни натоварили предшествениците?).

Оставям търсенето (и евентуалното намиране) на отговорите на всеки/всяка от вас.

Автори: различни български писатели

Прочетете още...