Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 03 Borat

 

В разговор за „скитащия призрак на елитаризма“ по БНТ философът проф. Георги Каприев оприличи като „жълт скандал(…)с наличие на зловещи нотки в нашата културна ситуация“ публичния дебат възникнал около типичните женомразки реплики към актрисата Мария Бакалова и ролята ѝ във филма „Борат-2“от нейния преподавател Иван Добчев. Други автори от кръга на някогашната „Култура“(Александър Кьосев, Димитър Камбуров) демонстрираха сходни позиции. Междувременно Мария Бакалова вече е в късия списък с номинации на БАФТА за най-добра поддържаща женска роля. Какъв филм е създал Саша Ноъм Барън Коен? Вижте анализа на преподавателката по английски език в СУ“Св.Климент Охридски“ Емилия Славова.

„Борат 2“ (с оригинално заглавие Borat Subsequent Moviefilm: Delivery of Prodigious Bribe to American Regime for Make Benefit Once Glorious Nation of Kazakhstan) е от филмите, за които чуваш толкова противоречиви мнения (от „пълна халтура“ до „филмът на 2020“), че се налага да го изгледаш, за да решиш за себе си. Надявам се моят прочит, без да е дефинитивен, да помогне в осмислянето на „необяснимия“ факт, че точно този филм взе една от най-престижните награди за кино в света: Златен глобус.

Не съм познавач на изкуството на Саша Барън Коен (със сигурност съм изгледала повече постановки в „Сфумато“, отколкото негови филми). Познавам обаче, до голяма степен, американския културен контекст, в който се случва този филм. Следя и феминистките теми, много от които разпознах във филма. И след първоначалния шок от провокативния език и някои сцени (съвсем разбираеми впрочем, предвид типа кино, който се базира на провокиране на спонтанните реакции на нищо неподозиращи хора), искрено се забавлявах с шегите и находките във филма. Нещо повече: бях изненадана, че „Борат 2“ се оказа не просто серия от скечове с политически привкус, а имаше много ясно изразена сюжетна линия и герои, които претърпяха развитие. И въпреки брутално нецензурния хумор, всъщност имаше силно човешко послание.

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира. Маша Гесен дори вижда в него притча за руската намеса в американската политика и привежда множество паралели. Самият Коен споделя намерението си да пусне филма на голям екран непосредствено преди президентските избори през 2020. Освен явна критика към Тръмп и обкръжението му (сцените с вицепрезидента Майк Пенс и адвоката му Рудолф Джулиани), филмът прави безпощаден разрез на САиЩ (както Борат ги нарича) през 2020 година; на предразсъдъците, расизма, сексизма, антисемитизма, ксенофобията и конспиративните теории, завладели огромна част от избирателите.

Борат Сагдиев олицетворява всички тези недъзи уж на своето общество, но всъщност ги използва като отгледало, което обръща към американците. Сатирата е насочена именно натам. Действието се развива в Америка, на реални места, с реални хора, представени с реалните им имена, а не в имагинерната примитивно изостанала страна „Казахстан“ (снимките от селото всъщност са правени в Румъния), където звучи музиката на Горан Брегович, пишат на някаква псевдо-кирилица и говорят на неразбираеми езици (по стечение на обстоятелствата – български и иврит, което си е още едно намигване, че това е художествена условност без връзка с реалността). Страната на семейство Сагдиеви се оказва измислена, но картината на Америка през 2020 година е съвсем реална.


Small Ad GF 1

Ще маркирам само, без да навлизам в детайли, няколко впечатляващи епизода. В сладкарския магазин Борат поръчва надпис върху шоколадовата торта „Jews will not replace us“. Този слоган („Евреите няма да ни подменят“) е директна препратка както към ужасяващото факелно шествие в Шарлотсвил, инспирирано от конспиративната Теория за подмяната (Replacement Theory), така и към скандала с отказа на друг магазин да предостави торта за гей сватба. В случая виждаме как жената зад щанда изписва антисемитския надпис, без дори да се замисли, и ни побиват тръпки в какво се е превърнала Америка.

Друг силно впечатляващ момент е промъкването на Борат „незабелязан“ на конференцията на консерваторите, където говори Майк Пенс. Облечен в бял костюм с качулка на главата като Ку Клукс Клан и с викове „Аз съм Стивън Милър“, той успява да обърне няколко изумени глави, но явно не успява да предизвика сериозен скандал с присъствието си в този вид. В следващата сцена Борат влиза в залата, облечен като Тръмп и метнал дъщеря си на рамо, с викове „Майкъл Пенис, донесох ти момичето!“. Докато го отвежда охраната, тълпата, разпознала своя идол (макар и с гумена маска на главата), започва да скандира: „Още четири години! Още четири години“. „Още сто години!“ им отвръща Борат-като-Тръмп. Вижда се как тръмпизмът се е превърнал в култ, който не се подчинява на никаква рационална логика.

В друг епизод Борат отива в синагогата, дегизиран като карикатура на евреин, с дълъг като на Пинокио пластмасов нос, с торбичка с надпис $ в едната ръка и марионетка в другата (буквална илюстрация на поредната конспиративна теория за евреите, които дърпат конците на света). Там той среща две еврейски жени, преживели Холокоста, които въпреки пародийния му вид търпеливо му разказват за историята и накрая го прегръщат и целуват. В тази среща той всъщност „открива“, че Холокостът е истина, въпреки историите, в които е вярвал до този момент. А зрителят открива топлота и приемане там, където очаква съвсем различна реакция.

Пропускам още дузина подобни епизоди, но принципът е един и същ: чрез довеждането до крайност на всички тези предразсъдъци, расистки и антисемитски стереотипи и конспиративни теории Саша Барън Коен всъщност ги окарикатурява и отхвърля, като в същото време провокира спонтанни човешки реакции и рисува стряскащо реалистична картина на съвременна Америка.

Филмът впрочем е рамкиран като пародия на шпионски трилър с препратка към годините на Студената война (това е поводът Борат да бъде изпратен на мисия в Америка). Тази сюжетна линия се преплита с реалността на 2020 година: ковид-19 кризата. Тя несъмнено е объркала плановете и са паднали сцените, в които Тутар отива в университет и става активист за LGBT+ права, както вероятно е осуетила и много други идеи и значително е затруднила снимките. Авторите на филма обаче майсторски я вплитат в сюжета: тя намира отражение първо във внезапно опразнените улици и появата на хората с маски, а после в речта на Пенс, в „разкритията“ на Джулиани за китайския вирус, в антимаскърската демонстрация, в конспиративните теории на двамата QAnon-ци и кънтри песните, които Борат съчинява, а накрая и в казахстанския „туист“ на историята, който ретроспективно вплита вируса в неочаквано успешната мисия на Борат и се оказва ключ към цялата история.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Освен всички тези преплетени нишки, за които може да се пише дълго и напоително, се откроява темата за равенството на жените, всъщност представена пародийно чрез показване на точно обратното. И тук, разбира се, се появява в пълния си блясък откритието на Коен: младата българска актриса Мария Бакалова в ролята на Тутар, дъщерята на Борат. На връщане от изправителния лагер Гулаг, където е преживял последните 14 години и на път към новата си мисия, Борат минава през родното си село, където намира 15-годишната си дъщеря.

Дива, рошава и немита, с въже около врата, Тутар живее в обора и прекарва дните си, вперила поглед към малък екран. На него тя гледа Дисни анимационна приказка за бедната селска девойка Мелания, която идва от „скапаната“ страна Словения и мечтае да се омъжи за богат възрастен мъж. Тутар мечтае да стане като нея и дори изразява съжаление, че си няма мъж, който да я сложи в клетка подобно на леля ѝ отсреща. Явно с това се изчерпват амбициите в живота на младото момиче. Както и с желанието да последва баща си на мисията му.

Така започва пътуването на двамата към Америка, изпълнено с премеждия и културни сблъсъци. В част от тях Тутар научава, че противно на убежденията ѝ, жените могат да шофират, да имат собствен бизнес и дори да мастурбират без риск за живота си (както пише в нейната книжка с картинки). В други се оказва, че макар и доста по-софистицирани, социалните норми и в американското общество също са пълни с предразсъдъци и ограничения за жените. А основната цел на едно младо момиче в обществото си остава да се омъжи и да заживее в златна клетка („като Мелания“).

При пристигането си и двамата герои трябва да преживеят тотално преобразяване: Борат – защото е разпознаваем от филма Борат 1 (в един магазин за карнавални костюми дори му предлагат костюм на Борат). Тутар – защото за да се продаде на по-висока цена, се налага да премине през серия от разкрасителни процедури и външни трансформации. Така тя изрусява до платинено косата си, сменя напълно гардероба си, за да заприлича на американска тийнейджърка, и дори опитва да си сложи силикон в гърдите, за да е по-привлекателна за мъжете.

Едно от посещенията ѝ е при известна инфлуенсърка („една от най-изтъкнатите феминистки на Америка“, казва Борат), която я учи на маниери. „Колко възрастни ги харесваш?“ пита инфлуенсърката. „Почти умрели“, казва Тутар най-чистосърдечно. Следва важен урок по женственост: за да я харесват мъжете и да ѝ дават пари, тя трябва да се държи като дама и да се прави на слаба и отстъпчива. „Но аз съм силна!“, казва тя и го демонстрира по доста неприличен начин.

В друга сцена двамата посещават център за женско здраве и опитват да убедят пастора да извади бебето от нея (става дума за пластмасово бебе, което Тутар е глътнала, но пасторът не знае това). Той е готов да преглътне дори информацията, че бебето е от бащата на Тутар: „Няма значение как е станало това“. Сцената оголва абсурдността на про-лайф идеологията на консерваторите, които не се трогват дори от инцест в желанието си да се противопоставят на възможността за аборт.

Следва Балът на дебютантките: една традиция, колкото романтична и изискана, толкова и старомодна и силно патриархална. Млади девойки в дълги бални рокли и ръкавици над лактите се представят в обществото от своите бащи, облечени в черни фракове и бели папийонки. Целта, разбира се, е да им намерят ухажори и в крайна сметка да ги задомят: нещо като пазар за булки, само че за висшето общество. Борат оголва лицемерието на тази традиция, като директно предлага дъщеря си за продан. Друг баща му предлага 500 долара под ужасения поглед на собствената си дъщеря.

Кулминацията на вечерта обаче е Танцът на плодовитостта: Тутар, с перфектно оформени златисти къдрици и жълта рокля като на Пепеляшка от филма на Дисни, красива като принцеса (почти неузнаваема спрямо животинчето в началото на филма) вдига нагоре ръце, за да покаже необръснати подмишници, а в следващия момент запретва полите си, за да разкрие боси крака и подгизнала дамска превръзка. Шокът е пълен, макар че както окосмяването по тялото, така и месечният цикъл са част от женската природа, които не би трябвало да са табу. И двете са част от темите, с които феминисткото движение се занимава активно; дори има движение „менструално изкуство“. Сцената се оказва особено трудносмилаема за българската публика, въпреки че обилно окървавеното бельо на малолетно момиче може да се види и на българската театрална сцена – в „Бесове“ например – но не и по този триумфално-карнавален начин, а в резултат на брутално изнасилване, което някак трябва да е по-приемливо.

Историята за Пепеляшка получава своето неочаквано развитие, когато Борат оставя дъщеря си при детегледачка: голяма чернокожа жена с изрусена коса и огромно сърце. Тя отваря очите на Тутар за нейната истинска стойност, убеждава я да се приеме, каквато е, без да си прави пластична операция на бюста, и да не вярва на лъжите на баща си. Тази кръстница-вълшебница, точно както в приказката, докосва момичето с вълшебната си пръчка и я преобразява. След външната трансформация на Тутар, ставаме свидетели и на вътрешната ѝ промяна, в резултат на което тя напуска баща си и се превръща в смела и независима жена, готова да следва мечтите си. И точно тук е феминисткият трик: вместо да я доведе до принца, феята прави обратното: внушава на Тутар, че няма нужда от мъж, който да даде стойност на живота ѝ.

След като извоюва свободата си и постига мечтаната кариера като журналист, Тутар все пак приема да изпълни плана на баща си и да се срещне с Руди Джулиани. Но не защото все още си търси богат възрастен мъж, а защото осъзнава, че от това зависи изпълнението на мисията на баща ѝ – и на практика животът му. И именно тук, извън политическата интрига, се развива дълбочината на характерите на двамата: Тутар се опитва да съблазни Джулиани („да му се сложи“ на български театрален жаргон), за да спаси баща си, а Борат, преобразен след собствената си среща с кръстницата-вълшебница, се опитва на свой ред да спаси Тутар от тази ситуация и нахлува, облечен по оскъдно дантелено бельо, точно в момента, когато аха да стане нещо повече между двамата.

Следва безспорно най-лиричната сцена между баща и дъщеря, в която тя го пита на български „Защо го направи?“, а той ѝ отговаря на неговия си език: „Защото те обичам“. Борат също е преживял своето развитие и е преодолял предразсъдъците към дъщеря си като към малоценно същество от женски пол. След множество опити, Тутар най-после е успяла да спечели сърцето му. Гротеската се трансформира в приказка за обичта между баща и дъщеря и за жертвите, на които и двамата са готови един за друг.

И тук сякаш освен гласовете на двамата филмови герои, чуваме паралелно и гласовете на актрисата и режисьора. Филмът и реалността за пореден път размиват границите си и няма как да не се чудим какво би станало, ако сцената беше продължила още малко естествения си ход. „Саша бързо скочи в стаята, защото се притесняваше за мен. Ако беше закъснял, не знам как щяха да се развият нещата“, казва Бакалова в интервю за New York Times. Смешните, абсурдни и налудничави сцени, в които се въвлича актьорът, се оказват високорискови, особено когато са замесени висши политици и тайните служби. Коментирайки опасните ситуации, Мария добавя: „Той (Саша) е моят небиологичен баща и ще си остане такъв завинаги. Доверих му се от началото и знаех, че той никога няма да ме изложи на риск.“ Сцената с Джулиани е доказателство, че доверието не е било напразно.

Впечатляващо е също, че на фона на множество сцени, в които Саша Барън Коен се появява в оскъдно облекло, на Мария Бакалова така и не се налага да се разсъблича или да влиза в интимни сцени с мъже. За разлика от екранния ѝ баща (поне в началото), като режисьор Коен изглежда съзнателно избягва да поставя актрисата в сексуализиращи ситуации. Дори и когато запретва поли, героинята ѝ чупи всички клишета, според които женското тяло бива сексуализирано от мъжкия поглед (Male gaze, Laura Mulvey) на екрана.

В много от интервютата си Мария Бакалова говори за Саша Барън Коен именно като баща, учител и ментор: филмът и реалността са се преплели необратимо. Коен също говори за нея в суперлативи и дори в интервю със Стивън Колбер предлага да ѝ бъден присъден „Оскар“ за ролята. Докато се очакват номинациите за наградите на Филмовата академия, Мария вече получи цяла поредица от номинации и награди за поддържаща, а в някои случаи и за главна женска роля. А Саша Барън Коен е звезда, която с готовност отстъпва на заден план, за да насочи прожекторите към млада и почти неизвестна актриса от Източна Европа.

„Такива неща не се случват на хора като нас, българите“, казва още Mария в интервюто за New York Times и изразява благодарност, че ѝ е дадена възможност да играе сложен характер. Критиката също не пропуска да отбележи развитието на героинята на Бакалова: „Нейната Тутар е пълнокръвна героиня, която и публиката, и Борат се научават да обичат и ценят – истинска феминистка икона на екрана“.

Клетката, коментира Мария за Los Angeles Times, е метафора за патриархалното общество. И споделя колко пъти е била подценявана, защото е жена в общество, в което все още има мизогинни нагласи. Това е едно от нещата, които особено я привличат към филма: силното послание, че трябва да се отнасяме еднакво към всички, независимо от националност, раса, джендър или сексуалност.

В интервю за Indie Wire Мария Бакалова споделя, че държи да остане драматична актриса и иска да участва във филми, които не само забавляват, но и карат хората да се замислят. Собствените ѝ предпочитания клонят към скандинавското кино, към режисьори като Ларс фон Триер и актриси като Мерил Стрийп, Никол Кидман и Натали Портман. Иска ми се да вярвам, че тази роля и множеството придружаващи номинации ще изиграят своята роля, за да помогнат на момичето от „Меден рудник“ да следва мечтите си. Но и нищо повече да не излезе, снимката на Мария Бакалова в ослепително червената рокля на Армани в нощта на „Златните глобуси“ остава сбъдната мечта.

* * *

Преди повече от 100 години, през 1913 година, на сцената (първо във Виена, после в Ню Йорк, накрая и в Лондон) се появява една друга Пепеляшка на име Илайза Дулитъл. Зле облечената цветарка с акцент, който безпощадно я разкрива като кокни от дълбините на източен Лондон, попада на професора по фонетика Хенри Хигинс. Той решава да проведе чрез нея своя социален експеримент и за няколко месеца бедното момиче се преобразява в елегантна дама с безупречно произношение и изискани маниери, с които успява да покори висшето лондонско общество. Пиесата „Пигмалион“, базирана на гръцкия мит, е остра сатира, осмиваща остарелите класови порядки и предразсъдъци в английското общество от началото на 20 век, както и коментар за позицията на жените по времето на първата феминистка вълна и борбата за право на глас.

Една реплика обаче е на път да съсипе триумфа на младата дама: „Not bloody likely!“, казва Илайза с най-изискан английски акцент (непреводим израз, нещо като „шибан“ днес – абсолютно недопустим в порядъчното английско общество по онова време). И не само Илайза, а и актрисата, която я играе, е на път да загуби кариерата си заради този вулгарен език (явно не само показването на кръв, но понякога и споменаването ѝ на сцената може да се окаже рисково). Въпреки скандала, пиесата се играе при огромен зрителски успех и до днес и преминава през различни трансформации, като мюзикъла My Fair Lady (1964) и филма Pretty Woman (1990).

А Джордж Бърнард Шоу остава единственият, който до този момент е спечелил еновременно Нобелова награда за литература (1925 година) и „Оскар“ (1939) за своята пиеса „Пигмалион“.

Публикация на сайта „Маргиналия“

Източник

 

Емилия Славова е преподавател по английски език в СУ „Св. Климент Охридски“. Професионалните ѝ интереси включват учтивостта в английския и българския език; междукултурно общуване; връзки между езиковите и социалните промени; британска култура; световни английски езици; английският език като лингва франка.

Pin It

Прочетете още...