Агнес Калард е професорка по философия в Чикагския университет и живее заедно с настоящия и бившия си съпруг. Едновременно, да. Отгледали са заедно и децата (две от първия ѝ брак, сега на 21 и 16 години, a после едно от втория, сега на 11 години).
Споменавам това не като клюка, а защото подходът ѝ към брака е пример за това как тя живее философски. Последната ѝ книга „Отвореният Сократ: За философския живот“ е аргумент за това как не трябва да приемаме като даденост културните норми и заучените съвети. Вместо това трябва редовно да разговаряме с другите за причините на собствените ни действия.
Калард е родена в еврейско семейство в Будапеща през 1976 г., но е израснала предимно в Ню Йорк. Преподава в Чикаго от 2008 насам и се е превърнала в публична философка, доколкото човек може да бъде такъв в епоха, в която акциите на философите са ниски. Първата ѝ книга, „Стремеж“, е за това как хората израстват в това, което искат да бъдат. Но тя е известна и с провокативните си есета, особено с едно, в което се излагат „аргументи срещу пътуването“ („Научете се да не правите нищо!“ – твърди тя).
Славата ѝ извън академичните среди дойде преди две години, когато New Yorker публикува профил за брака ѝ. През 2013 г. тя е омъжена жена, преподава в Чикаго и раздава на студентите си сладкиши в края на семестъра. Арнолд (27-годишен аспирант) погледнал странно Агнес (35-годишна преподавателка), докато ядял бисквитата. „Мисля, че съм малко влюбен в теб“, казал той. „Мисля, че и аз съм влюбена в теб“, отвърнала тя. Двамата изпушили по една цигара през прозореца, а на следващия ден тя решила да се разведе със съпруга си Бен.
Бен се съгласил, че трябва да се разведат. Първоначално живеели отделно и си поделяли попечителството над децата, но когато Агнес забременяла, тя и Арнолд се върнали в апартамента на Бен, за да не се налага децата от първия брак да пътуват между домовете. Агнес и Бен казват, че не виждат причина да не живеят и тримата заедно. Бен дори вдига тост на пробната вечеря за сватбата на Агнес и Арнолд.
„Начинът, по който го направихме, беше да го обмислим заедно“, казва ми тя, когато се срещаме в офиса на The Spectator. Питам я дали животът ѝ се е променил много след профила в Ню Йоркър. „Не ме засегна толкова много“, казва тя. „Макар че може и да се окаже, че животът ми се е променил по начин, който не съм забелязала. Някои хора може би ме харесват по-малко. Може би има неща, на които не ме канят.“
Любовният ѝ живот е нестандартен, но това не е изненадващо, когато чуете мнението ѝ за повечето съвременни връзки: „Компанията на човека, когото някога сме преследвали с неспокоен устрем, губи своята тръпка. Честотата на секса и на интензивните разговори намалява, а съвместният живот се превръща в рутина. Дори добрият случай е далеч от идеала.“ Тя казва, че трябва да се борим срещу клишето за страстната романтика, която преминава в стерилно общуване: „Мисля, че това е причината много хора да се страхуват от брака.“
Когато се е опитвала да се справи със собствения си брак, тя е претегляла ефекта, който разводът би имал върху децата ѝ, срещу това да живее безчестно. „Мислех, че това ще бъде опустошително за децата“, казва тя. „Мислех, че ще ги травмирам. Но си казах: ‚Да, все пак ще го направя.‘ Като че ли те ще бъдат наранени, разбирате ли? Такъв е животът. Ще им помогна да го преживеят и животът е труден… [но] това се оказа погрешно. Всъщност децата ми не бяха травмирани. Третият [синът на Арнолд] се радва, че той съществува, а първите двама са много доволни, че имат Арнолд, който от тяхна гледна точка има ролята на баща и за тях. И смятат, че са щастливци, защото имат допълнителен родител“.
За Калард философията не е просто работа или интелектуално упражнение. Тя иска философията да бъде такава, каквато е била замислена от Сократ: ръководство за добър живот. Сократ е вдъхновението за нейната книга. „Той е бил шок за системата“, казва тя. „Той е човек, когото не можеш да забравиш“. Онова, което е правил, е било да „открива чрез дискусия пътя към болезнената точка на човешката идентичност. Така че, ако например някой е генерал, Сократ може да го попита: ‚Какво е смелост?‘. Чрез сократическия диалог ще разберем по-добре собствените си действия.“
Основната теза на нейната книга е, че философията може да бъде ефективна единствено като социална дейност. Изследванията потвърждават това: да говориш с някого би трябвало да е по-трудно, отколкото да изнесеш монолог, но ние обикновено го намираме за по-лесно. „Вие реагирате на това, което казвам, за две десети от секундата – по-бързо, отколкото мозъкът ви може да обработи сигнала от края на думите ми“, казва тя. „Това означава, че предвиждате кога ще говоря следващия път, и можете да го направите.“ Учените предполагат, че това означава, че по природа сме създадени да мислим, в известен смисъл, чрез разговор.
„Не можем да търсим отговори сами“, казва тя. „[Няма да] видим слепите си петна. Това става, когато седим сами в една стая и утвърждаваме онова, което и без това вече мислим. Най-лошата ехо камера на света е собственият ни ум. Другият човек е авариен клапан.“
Трите теми, върху които се фокусира в книгата, са не по-малко значими от политиката, любовта и смъртта. Докато я четях, опитвайки се да си представя как аз и моите приятели заедно се впускаме в дълбините на умовете си, чувствах с безумна яснота, че не съм американец. Британската традиция срещу прекаленото мислене и споделяне е дълбока. Там е д-р Джонсън, който рита камъка1, или самовглъбеният г-н Прендергаст в „Упадък и падение“, зает със своите „съмнения“ за Бога2. Самата фраза „невежеството е блаженство“ е типично английска – тя идва от стихотворение за Итън.
Калард отхвърля удобствата на незнанието. Смята, че трябва да погледнем живота и смъртта в очите и да се изправим срещу онова, което Филип Ларкин описва като „нещо толкова просто като гардероб: това, което знаем, което винаги сме знаели, което знаем, че не можем да избегнем“. Тя ми разказва за примера на Толстой. „В някои отношения най-успешният човек, живял някога… Той е бил невероятен от много ранна възраст. Написал е Война и мир и Ана Каренина, [а след това] е изпаднал в криза, в която казва: „Животът ми няма смисъл“… и човек неволно си казва: „Чакай, чакай, а дали Толстой може да каже нещо такова?“.
Толстой преживява своята криза на смисъла, когато е на 50 години. Той пише следното: „Ако беше дошла една чародейка и ми беше предложила да изпълни желанията ми вместо мен, нямаше да знам какво да поискам“. Калард казва, че сривовете на средната възраст не са толкова редки и че много от нас са подготвени да се пречупят. „Мисля, че много хора или изпадат в тази криза, или имат чувството, че тя ги чака“, казва тя. „Може би колкото по-богати ставаме, колкото по-луксозен става животът ни, колкото повече свободно време имаме, толкова по-големи са шансовете да не успеем да удържим кризата настрана.“
Калард вярва, че ако си създадем навик да подлагаме на съмнение себе си и убежденията си, можем да намалим шансовете за непредвиден срив. Но означава ли това, че съм неудачник, ако не живея философски? „Мисля, че много хора мислят така за себе си. И в известен смисъл аз говоря за това. Мисля, че много хора виждат с крайчеца на окото си това нещичко, което не правят, а донякъде чувстват, че трябва да правят. Но не могат да го назоват.“
И все пак Калард не пренебрегва напълно стойността на британската скованост. „Философията изисква известна доза емоционално потискане“, казва тя. „Трябва да си кажеш, че е нужно да се успокоиш, да не се защитаваш и да не реагираш емоционално… Преди началото на интервюто почувствах, че в мен се зараждат определени емоции. Бях готова да бъда малко отбранителна. И трябваше да си кажа: ‚Спокойно, това няма да ти помогне. Няма да ти помогне да мислиш за отговорите на въпросите‘.“
Сократ е казал, че перспективата за вечно питане, за задаване на въпроси, е „изключително щастие“. За повечето от нас това е плашеща идея – да се ровим, за да видим какво има [отдолу], да преглеждаме живота с приятелите си и да се отворим за неудобството и страха. Но може би непрестанната борба за познание ще открие по-добър път. Може би дори ще бъде забавно. Както при Сизиф и неговия камък, човек трябва да си представи Агнес Калард щастлива.
1Д-р Джонсън рита камъка – това е препратка към Самюъл Джонсън, писател и лексикограф от XVIII век, който е известен с това, че опровергава идеалистичната философия на епископ Бъркли (според която материалният свят съществува само във възприятието), като рита голям камък и заявява: „Аз го опровергавам по този начин.“ Целта на това действие е била да докаже реалността на външния свят чрез пряк физически опит.
2 Г-н Прендергаст в „Упадък и падение“ – Този герой се появява в сатиричния роман на Ивлин Уо „Упадък и падение“ (1928 г.). Г-н Прендергаст е неуверен и неефективен учител, който е измъчван от религиозни съмнения, особено относно съществуването на Бога. Съмненията го правят неспособен за решителни действия и го превръщат в символ на пасивния интелектуализъм.
