Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 07 Potatoes
Въпреки че днес картофите се свързват основно с индустриалните монокултури, Международният център по картофите в Перу е съхранил почти 5000 сорта.
(Martin Mejia / AP Images)

 

Когато картофите цъфтят, те развиват петлистни цветове, които обсипват полетата като дебели лилави звезди. По някои данни Мария Антоанета толкова много харесвала тези „цветя“, че ги слагала в косата си. Съпругът ѝ, Луи XVI, сложил един цвят в петлицата си, и в резултат вдъхновил кратка мода, при която френската аристокрация се разхождала с картофени цветове по дрехите си. Цветовете били част от опита да се убедят френските фермери да засаждат картофи, и френските еснафи да ядат този странен нов вид.

Днес картофите са петата по важност култура в света след пшеницата, царевицата, ориза и захарната тръстика. Но през XVIII в. тези грудки са били поразителна новост, плашеща за едни и объркваща за други – част от глобалната екологична конвулсия, предизвикана от Христофор Колумб.

Преди около 250 милиона години светът се е състоял от една гигантска земна маса, известна днес като Пангея. Геоложките сили разкъсват Пангея, създавайки познатите днес континенти и полукълба. В продължение на векове отделните краища на Земята развиват изключително различни видове растения и животни. Пътешествията на Колумб сглобяват отново шевовете на Пангея, ако използваме израза на Алфред У. Кросби, историкът, който пръв описва този процес. По време на това, което Кросби нарича „Колумбов обмен“, отдавна разделените екосистеми на света внезапно се сблъскват и смесват в биологична бъркотия, която се намира в основата на голяма част от историята, която днес учим в училище. Картофеното цвете в копчето на Луи XVI, вид, пресякъл Атлантическия океан от Перу, е едновременно емблема на Колумбовия обмен и един от най-важните му аспекти.

В сравнение със зърнените култури, грудките са по-продуктивни по своята същност. Ако класът на пшеницата или ориза порасне твърде много, растението се пречупва, което води до фатални последици. Растейки под земята, грудките не са ограничени от останалата част на растението. През 2008 г. един ливански фермер е изкопал картоф, който тежал почти 25 килограма. Той бил по-голям от главата му.


Small Ad GF 1

Много изследователи смятат, че появата на картофите в Северна Европа е сложила край на глада там. (Царевицата, друга американска култура, е изиграла подобна, но по-малка роля в Южна Европа). Нещо повече, както твърди историкът Уилям Х. Макнийл, картофът е довел до създаването на империи: „Като изхранва бързо нарастващото население, той позволява на шепа европейски нации да установят господство над по-голямата част от света между 1750 и 1950 г.“ С други думи, картофите са подхранвали възхода на Запада.

Не по-малко важно е, че приемането на картофите в Европа и Северна Америка поставя началото на модерното земеделие – така наречения агроиндустриален комплекс. Колумбовият обмен не само пренася картофите през Атлантическия океан, но и донася първите в света интензивни торове: Перуанско гуано. А когато картофите стават обект на нападение от друг внос – колорадския бръмбар, уплашените фермери се обръщат към първия изкуствен пестицид: форма на арсен. Конкуренцията в производството на все по-мощни арсенови смеси поставя началото на съвременната пестицидна индустрия. През 1940-те и 50-те години подобрените култури, интензивните торове и химическите пестициди създават Зелената революция – експлозия на селскостопанската производителност, която преобразява фермите от Илинойс до Индонезия – и поставя началото на политическия спор за снабдяването с храна, който става все по-интензивен с всеки изминал ден.

През 1853 г. елзаски скулптор на име Андреас Фридерих издига статуя на сър Франсис Дрейк в Офенрепейг, Югозападна Германия. Тя изобразява английския изследовател, който гледа към хоризонта по познатия визионерски начин. Дясната му ръка е опряна на дръжката на меча. Лявата е хванала картофено растение. „Сър Франсис Дрейк“ – е написано на постамента,

разпространител на картофите в Европа.
в годината на нашия Господ 1586.
Милиони хора
които обработват земята
благославят безсмъртната му памет.

Статуята е съборена от нацистите в началото на 1939 г., в рамките на вълната от антисемитски и античуждестранни мерки, последвала жестоката лудост, известна като Кристална нощ. Унищожаването на статуята е престъпление срещу изкуството, а не срещу историята: Дрейк почти сигурно не е въвел картофите в Европа. А дори и да е бил, по-голямата част от заслугата за [въвеждането на] картофите със сигурност принадлежи на народите от Андите, които са ги опитомили.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

От географска гледна точка Андите са малко вероятно място за раждане на голяма основна култура. Най-дългата планинска верига на планетата образува ледена преграда по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка, дълга 8500 километра и на много места висока над 6 700 метра. Активните вулкани, разпръснати по дължината им, са свързани с геоложки разломи, които се притискат един към друг и предизвикват земетресения, наводнения и свлачища. Дори когато земята е сеизмично спокойна, климатът на Андите е активен. Температурите във високите части на планината могат да варират от 24 градуса по Целзий до минусови стойности в рамките на няколко часа – въздухът е твърде разреден, за да задържа топлината.

От този безперспективен терен произлиза една от най-великите културни традиции в света. Още докато египтяните строят пирамидите, народите в Андите издигат свои монументални храмове и церемониални площади. В продължение на хилядолетия от Еквадор до Северно Чили за власт се борят враждуващи народи. Най-известни днес са инките, които завладяват голяма част от Андите в жестока завоевателна експанзия, изграждат големи пътища и градове, обсипани със злато, след което падат под ударите на испанската болест и испанските войници. Културите в планините се различават поразително една от друга, но всички се характеризират с грудкови и кореноплодни израстъци, като най-важни са картофите.

В дивите картофи се съдържат соланин и томатин – токсични съединения, за които се смята, че защитават растенията от атаки на опасни организми като гъбички, бактерии и хора. Готвенето често разрушава тези химически защити, но соланинът и томатинът не се влияят от топлината. В тези планини местните животински видове – гуанако и викуня (диви роднини на ламата) – ближат глина, преди да ядат отровните растения. Токсините се задържат – по-точно „адсорбират“ – върху фините глинени частици в стомаха на животните и преминават през храносмилателната система, без да я засегнат. Имитирайки този процес, планинските народи очевидно са се научили да потапят дивите картофи в „сос“, направен от глина и вода. В крайна сметка те отглеждат по-малко токсични картофи, въпреки че някои от старите отровни сортове остават, предпочитани заради устойчивостта им на студ. На перуанските и боливийските пазари все още се продава глинен прах, който ги придружава.

Ядливата глина в никакъв случай не изчерпва кулинарното творчество на региона. Със сигурност андските индианци са ядели картофите варени, печени и на пюре, както правят европейците сега. Но картофите също така са били варени, обелвани, нарязвани и сушени, за да се получи papas secas; ферментирали са в застояла вода, за да се получи лепкав, миризлив toqosh; и са били смилани на каша, накисвани в кана и филтрирани, за да се получи almidón de papa (картофено нишесте). Най-разпространен е chuño (чуньо), който се приготвя, като картофите се разстилат навън, за да замръзнат през студените нощи, а след това се размразяват на сутрешното слънце. Повтарящите се цикли на замразяване и размразяване превръщат картофите в меки и сочни топчици. Земеделските производители изстискват водата, за да произведат чуньо: твърди, подобни на стиропор възли, много по-малки и по-леки от оригиналните грудки. Приготвени в пикантна андинска яхния, те приличат на ньоките – кнедли от картофено брашно в Централна Италия. Чуньо може да се съхранява в продължение на години без охлаждане – застраховка срещу лоши реколти. Това е храната, с която са се поддържали армиите на инките.

Дори и днес някои андски селяни празнуват реколтата от картофи така, както са го правили техните предци през миналите векове. Веднага след като извадят картофите от земята, семействата трупат на полето пръст в глинени пещи с форма на иглу, високи около 45 сантиметра. В пещите се слагат стъблата, както и слама, храсти, дървени отпадъци и кравешки тор. Когато пещите побелеят от топлината, готвачите поставят върху пепелта пресни картофи за печене. От горещата храна се издига пара в чистия студен въздух. Хората потапят картофите в едра сол и ядлива глина. Нощните ветрове разнасят миризмата на печени картофи на километри разстояние.

Картофите, които хората от Андите са пекли преди контакта си с европейците, не са били съвременните картофи; те са отглеждали различни сортове на различна надморска височина. Повечето хора в едно село са засаждали няколко основни вида, но повечето от тях са засаждали и други, за да имат разнообразни вкусове. (Днес андските фермери произвеждат за пазара модерни сортове в стил Айдахо, но ги описват като безвкусни – те са предназначени за будалите в градовете). Резултатът е хаотично разнообразие. Картофите в едно село на една надморска височина могат да изглеждат съвсем различно от онези на няколко километра от друго село, на друга надморска височина.

През 1995 г. перуанско-американски изследователски екип установява, че семействата в една планинска долина в централната част на Перу отглеждат средно 10,6 традиционни сорта – ландраси[1], както ги наричат, всеки със свое собствено име. В съседни села Карл Цимерер, учен в областта на околната среда, който понастоящем работи в Държавния университет на Пенсилвания, е посещавал полета с до 20 вида. Международният център по картофите в Перу е съхранил почти 5 000 сорта. Разнообразието на картофите в едно андско поле, отбелязва Цимерер, „надхвърля разнообразието на девет десети от картофената реколта на целите Съединени щати“. В резултат на това картофите от Андите са не толкова един идентифицируем вид, колкото кипяща яхния от свързани генетични единици. От десетилетия насам таксономистите имат главоболия при сортирането ѝ.

Първите испанци в региона – групата, предвождана от Франсиско Писаро, който пристигнал през 1532 г. – забелязали, че индианците ядат тези странни, кръгли грудки и им подражавали, често неохотно. Новината за новата храна се разпространява бързо. В рамките на три десетилетия испанските фермери от Канарските острови започват да изнасят картофи за Франция и Нидерландия (които тогава са част от испанската империя). Първото научно описание на картофа се появява през 1596 г., когато швейцарският естественик Гаспар Баухин му дава името Solanum tuberosum esculentum (по-късно опростено на Solanum tuberosum).

За разлика от всички предишни европейски култури, картофите се отглеждат не от семена, а от малки парченца грудки – неправилно наречени „семенни картофи“. Континенталните фермери се отнасят към тази чужда храна с подозрение; някои смятат, че тя е афродизиак, а други – че причинява треска или проказа. Философът и критик Дени Дидро заема средна позиция в своята „Енциклопедия“ (1751-65 г.), първия общ сборник на мисълта на Просвещението в Европа. „Коренът е безвкусен и нишестен, независимо как го приготвяте“, пише той. „Той не може да се счита за приятна храна, но осигурява изобилна, сравнително здравословна храна за хора, които не искат нищо друго освен прехрана.“ Дидро смята картофа за „ветровит“. (Той предизвиква газове.) Все пак той му дава положителна оценка. „Какво е пръдливостта – пита той – за силните тела на селяните и работниците?“

С такива половинчати одобрения картофите се разпространяват бавно. Когато през 1744 г. Прусия е засегната от глад, крал Фридрих Велики, любител на картофите, трябва да нареди на селяните да ядат грудките. В Англия фермерите от XVIII в. осъждат S. tuberosum като предвестник на омразния римокатолицизъм. „Никакви картофи, никакво папство!“ е бил предизборен лозунг през 1765 г. Франция приема картофите особено бавно. В битката се намесва Антоан-Огюстен Парментие, френският Джони Епълсийд[2] на картофите.

Обучен като фармацевт, Парментие служи в армията по време на Седемгодишната война и е пленен от прусаците – пет пъти. По време на многократните си престои в затвора той не яде нищо друго освен картофи – диета, която го поддържа в добро здраве. Изненадата му от този резултат кара Парментие да стане пионер в областта на хранителната химия след края на войната, през 1763 г., той посвещава остатъка от живота си на популяризирането на S. tuberosum.

Таймингът на Парментие е добър. След коронясването на Луи XVI през 1775 г. той премахва контрола върху цените на зърното. Цените на хляба се покачват и предизвикват т.нар. брашнена война: над 300 граждански бунта в 82 града. Парментие неуморно обявява, че Франция ще спре да се бори за хляб, ако само гражданите ѝ ядат картофи. Междувременно той прави един след друг рекламни трикове: представя на гостите от висшето общество вечеря, пълна с картофи (разказва се, че Томас Джеферсън, един от гостите, бил толкова възхитен, че въвел пържените картофи в Америка); уж убеждава краля и кралицата да носят картофени цветове; и засажда 40 акра картофи в покрайнините на Париж, знаейки, че гладните обикновени хора ще ги крадат.

Възвеличавайки картофите, Парментие неволно ги променя. Всички картофи в Европа произлизат от няколко грудки, изпратени през океана от любопитни испанци. Когато фермерите засаждат парчета от грудките, а не семена, получените кълнове са клонинги. Призовавайки към масово отглеждане на картофи, Парментие несъзнателно насърчава идеята за засаждане на огромни площи с клонове – истинска монокултура.

Последиците от тази трансформация са толкова поразителни, че всяка обща история на Европа, която не съдържа запис за S. tuberosum, трябва да бъде пренебрегната. Гладът е познато явление в Европа през XVII и XVIII век. През повечето години градовете са били осигурени сравнително добре, а зърнохранилищата им са били внимателно контролирани, но хората в провинцията са били постоянно на ръба на пропастта. Историкът Фернан Бродел изчислява, че между 1500 и 1800 г. във Франция е имало 40 глада, повече от един на десетилетие. Той пише, че тази ужасяваща цифра е занижена, „защото не включва стотици и стотици местни гладове“. Франция не е изключение; между 1523 и 1623 г. в Англия е имало 17 национални и големи регионални глада. Континентът просто не е могъл да се изхранва надеждно.

Картофите променят всичко това. Всяка година много фермери са оставяли под угар до половината от площите си, за да отпочине почвата и да се пребори с плевелите (които през лятото се заоравали). Сега дребните стопани вече могат да отглеждат картофи върху угарите, като контролират плевелите чрез окопаване. Тъй като картофите са толкова продуктивни, ефективният резултат от гледна точка на калориите е удвояване на хранителните запаси на Европа.

„За първи път в историята на Западна Европа е намерено окончателно решение на проблема с прехраната“, заключава през 1970-те години белгийският историк Кристиан Ванденбрук. До края на XVIII в. картофите в голяма част от Европа се превръщат в това, което са били в Андите – основен продукт. Приблизително 40% от ирландците не са яли друга твърда храна освен картофи; в Нидерландия, Белгия, Прусия и може би в Полша този процент е бил между 10 и 30%. В страната на картофите – 2000‑километровата ивица, простираща се от Ирландия на запад до руския Урал на изток – гладът почти изчезва. Най-накрая континентът е в състояние да произвежда собствена храна.

Говори се, че островите Чинча са излъчвали толкова силна миризма, че било трудно да се приближиш до тях. Чинча са три сухи гранитни острова, разположени на 13 мили от южния бряг на Перу. На тях не расте почти нищо. Единствената им отличителна черта е популацията от морски птици, особено перуански пеликани и корморани. Привлечени от огромните рибни ята по крайбрежието, птиците гнездят на островите Чинча от хилядолетия. С течение на времето те покриват островите със слой гуано с дебелина до 45 метра.

Гуаното, изсушените остатъци от полутвърдата урина на птиците, е отличен тор – механизъм за снабдяване на растенията с азот, от който те се нуждаят, за да произвеждат хлорофил – зелената молекула, която абсорбира слънчевата енергия за фотосинтеза. Въпреки че по-голямата част от атмосферата се състои от азот, газът е съставен от два азотни атома, свързани толкова здраво един с друг, че растенията не могат да ги разделят, за да ги използват. В резултат на това те извличат от почвата използваеми азотсъдържащи съединения като амоняк и нитрати. Уви, почвените бактерии постоянно разграждат тези вещества, така че те винаги са в по-малко количество, отколкото биха искали земеделските стопани.

През 1840 г. органичният химик Юстус фон Либиг публикува пионерски труд, в който обяснява как растенията зависят от азота. Покрай това той възхвалява гуаното като отличен източник на азот. Изкушените фермери, много от които са големи собственици на земя, се надпреварват да купуват този материал. Добивите им се удвояват, дори утрояват. Плодородие в торба! Просперитет, който може да се купи в магазина!

Започва манията по гуаното. За 40 години Перу изнася около 13 милиона тона от него, като по-голямата част е изкопана при ужасни условия на робски труд, основно от китайци. Журналистите осъждат експлоатацията, но общественото възмущение е насочено главно към монопола на Перу върху гуаното. През 1854 г. британското списание Farmer‘s Magazine излага проблема: „Не получаваме нищо подобно на количеството, от което се нуждаем; искаме много повече; но в същото време искаме да е на по-ниска цена.“ Ако Перу настоява да получи много пари за ценен продукт, то единственото решение е инвазията. Завземете островите с гуано! Подтикнат от обществената ярост, Конгресът на САЩ приема Закона за островите Гуано през 1856 г., който разрешава на американците да конфискуват всички открити находища на гуано. През следващия половин век американските търговци отправят претенции към 94 острова, заливи, коралови острови и атоли.

От днешна гледна точка е трудно да се разбере възмущението – заплахи за съдебни действия, шепот за война, редакционни статии по въпроса за гуаното. Но по онова време земеделието е било „основната икономическа дейност на всяка нация“, както посочва историкът на околната среда Шон Уилям Милър. „Плодородието на една нация, което се определя от естествените граници на почвата, неизбежно определя националния икономически успех.“ Само за няколко години селското стопанство в Европа и САЩ става толкова зависимо от интензивните торове, колкото днес транспортът от петрола – зависимост, която не е отслабена оттогава нсам.

Гуаното създава модела на съвременното земеделие. От времето на фон Либиг насам земеделските стопани третират земята като среда, в която изсипват химически хранителни вещества, донесени от далече, за да могат да събират големи количества реколта, която да изпращат на далечни пазари. За да увеличат максимално добивите, фермерите засаждат все по-големи полета с една-единствена култура – индустриална монокултура, както се нарича.

Преди появата на картофите (и царевицата), преди интензивното торене, европейският стандарт на живот е бил приблизително равен на днешния в Камерун и Бангладеш. Средно европейските селяни са ядели по-малко на ден, отколкото ловно-събираческите общества в Африка или Амазония. Индустриалните монокултури позволяват на милиарди хора – първо в Европа, а след това и в голяма част от останалия свят – да се спасят от бедността. Революцията, започната от картофите, царевицата и гуаното, позволява на жизнения стандарт да се удвои или утрои в световен мащаб, дори и когато броят на хората се увеличава от по-малко от един милиард през 1700 г. до около седем милиарда днес.

Името Phytophthora infestans означава повече или по-малко „досаден унищожител на растения“. P. infestans е оомицет, един от около 700-те вида, понякога наричани водни плесени. Тя изпраща малки торбички с 6 до 12 спори, които се носят от вятъра обикновено на не повече от 5-6 метра, понякога на половин километър или повече. Когато торбичката попадне върху податливо растение, тя се разкъсва и освобождава така наречените зооспори. Ако денят е достатъчно топъл и влажен, зооспорите покълват, като покълват нишковидни влакна в листата на растенията-гостоприемници. Първите очевидни симптоми – лилаво-черни или лилаво-кафяви петна по листата – са видими след около пет дни. Тогава вече често е твърде късно за оцеляване на растението.

P. infestans се храни с видове от семейството нощни, особено с картофи и домати. Учените смятат, че заразата произхожда от Перу. Широкомащабният трафик между Перу и Северна Европа започва с гуановата треска. Доказателство за това никога няма да бъде намерено, но се смята, че корабите с гуано са пренасяли P. infestans. Вероятно пренесен в Антверпен, P. infestans се появява за първи път в началото на лятото на 1845 г. в град Кортрийк в Западна Фландрия, на шест мили от френската граница.

През август същата година заразата достига до Париж. Седмици по-късно тя унищожава картофите в Нидерландия, Германия, Дания и Англия. Правителствата изпадат в паника. На 13 септември 1845 г. е съобщено за болестта в Ирландия. Кормак О‘Града, икономист и историк на заразата в Университетския колеж в Дъблин, изчислява, че ирландските фермери са засадили около 2,1 милиона акра картофи през тази година. В рамките на два месеца P. infestans е унищожил половин до три четвърти от милион акра. Следващата година е по-лоша, както и следващата. Напастта спира едва през 1852 г. Загинали са един милион или повече ирландци – един от най-смъртоносните гладове в историята, що се отнася до процента на загубеното население. Подобен глад в Съединените щати днес би убил почти 40 милиона души.

В рамките на едно десетилетие още два милиона души напускат Ирландия, като почти три четвърти от тях отиват в Съединените щати. Много други ще ги последват. През 1960-те години населението на Ирландия е наполовина по-малко от това през 1840 г. Днес страната има меланхоличното отличие да бъде единствената държава в Европа, а може би и в света, в която живеят по-малко хора в едни и същи граници, отколкото преди повече от 150 години.

Въпреки ужасяващия резултат, P. infestans може да се окаже по-малко важен в дългосрочен план от друг внесен вид: Leptinotarsa decemlineata, колорадският бръмбар. Независимо от името си, това оранжево-черно създание не е от Колорадо. То не се е интересувало от картофи и в първоначалното си местообитание в южната част на Централно Мексико; диетата му се е състояла от биволски репей, плевелен, бодлив, висок до коленете – и роднина на картофите. Биолозите смятат, че биволският репей е бил ограничен до Мексико, докато испанците, участници в Колумбовия обмен, не са пренесли коне и крави в Америка. Бързо осъзнавайки полезността на тези животни, индианците откраднали колкото се може повече и ги изпратили на север, за да ги яздят и ядат семействата им. Биволските репеи са се появили заедно с тях, заплетени в конските гриви, кравешките опашки и седлата на местните жители. Бръмбарът ги последвал. В началото на 1860-те години той се сблъсква с култивираните картофи около река Мисури и харесва вкуса им.

В продължение на хилядолетия картофеният бръмбар се е задоволявал с разпръснатия по мексиканските хълмове биволски репей. В сравнение с това една ферма в Айова, чиито полета са пълни с картофи, е океан от лапачка. Тъй като производителите засаждат само няколко сорта от един вид, вредители като бръмбара и главнята имат по-тесен спектър от естествени защити, които да преодолеят. Ако успеят да се приспособят към картофите на едно място, те могат да прескачат от един идентичен хранителен басейн на следващия – задача, улеснена повече от всякога благодарение на изобретения като железниците, параходите и хладилната техника. Бръмбарите се разпространяват в такива количества, че когато достигнат атлантическото крайбрежие, блестящите им оранжеви тела покриват плажовете и правят железопътните линии толкова хлъзгави, че стават неизползваеми.

Отчаяните фермери се опитват да направят всичко възможно, за да се отърват от нашествениците. В крайна сметка един човек очевидно е хвърлил остатъци от зелена боя върху заразените си растения. Това подействало. Изумруденият пигмент в боята бил „парижко-зелено“, направен основно от арсен и мед. Разработен в края на XVIII в., той се използвал често в боите, тъканите и тапетите. Фермерите го разреждали с брашно и го хвърляли върху картофите си или го смесвали с вода и пръскали.

За картофопроизводителите зеленото от Париж е било дар от Бога. За химиците той е бил нещо, с което може да се работи. Ако арсенът унищожава картофените бръмбари, защо да не го изпробваме и върху други вредители? Ако „парижко-зеленото“ действа, защо да не се опитат и други химикали, за други проблеми в селското стопанство? В средата на 1880-те години френски изследовател открива, че пръскането с разтвор на меден сулфат и вар унищожава P. infestans. Пръскането на картофите с парижко-зелено, а след това с меден сулфат, би се справило както с бръмбара, така и с главнята. Започва развитието на съвременната индустрия за производство на пестициди.

Още през 1912 г. бръмбарите започват да проявяват признаци на имунитет към зелената смес. Фермерите обаче не забелязват това, защото пестицидната индустрия продължава да измисля нови арсенови съединения, които унищожават картофените бръмбари. Към 1940-те години производителите в Лонг Айлънд установяват, че трябва да използват все по-големи количества от най-новия вариант – калциев арсенат. След Втората световна война започва да се използва изцяло нов вид пестицид: ДДТ. Фермерите купуват ДДТ и ликуват, когато насекомите изчезват от полетата им. Празникът продължава около седем години. Бръмбарът се адаптира. Производителите на картофи искат нови химикали. Индустрията осигурява диелдрин. Това продължава около три години. Към средата на 1980-те години новият пестицид в източната част на Съединените щати е подходящ за около едно насаждение.

В рамките на това, което критиците наричат „токсичен конвейер“, производителите на картофи вече третират посевите си десетина или повече пъти на сезон с постоянно променяща се кавалкада от смъртоносни вещества. Въпреки това вредителите продължават да се връщат. През 1980-те години изследователите с ужас откриват, че нови видове P. infestans са си проправили път към Европа и Америка. Те са по-вирулентни – и по-устойчиви на металаксил, основното средство за борба с болестта. Все още не се е появил добър заместител.

През 2009 г. картофената мана унищожи по-голямата част от доматите и картофите по източното крайбрежие на Съединените щати. Задвижвана от необичайно влажното лято, тя превърна градините в кал. Тя унищожи малкото домати в градината ми в Нова Англия, които не бяха удавени от дъжда. Точно или не, един от моите съседи фермери обвини за нападението Колумбовия обмен. По-конкретно, той каза, че заразата се е появила по разсада от домати, продаван в големите магазини. „Тези домати,“ каза той, „идват от Китай.“

 

Източник

 

[1] Ландрасът е одомашнен, местно адаптиран традиционен сорт на животински или растителен вид, който се е развил с течение на времето чрез адаптиране към природната и културната среда на земеделие и скотовъдство и поради изолация от други популации на вида. Бел. пр.

[2] Джон Чапман (1774-1845), по-известен като Джони Епълсийд, е американски разсадник-пионер, който въвежда ябълкови дървета в големи части от Пенсилвания, Охайо, Индиана, Илинойс и Онтарио, както и в северните окръзи на днешна Западна Вирджиния. Бел. пр.

 

Чарлз К. Ман (род. 1955) е американски журналист и автор, специализиран в областта на науката. Книгата му „1491: Нови разкрития за Америка преди Колумб“ печели наградата на Националните академии за комуникации за най-добра книга на 2006 година. Той е съавтор на четири книги и редактор в Science, The Atlantic Monthly и Wired.

Pin It

Прочетете още...

Невидимите кризи

Георги Господинов 25 Май, 2010 Hits: 33949
Пледирам за невинност още в началото.…