От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 10 Michael Lewis

 

Точно по времето, когато през 2009 г. бурите на финансовата криза връхлитаха Уолстрийт, Мередит Уитни основава собствена фирма за финансови проучвания. Уитни, анализаторка на фондовия пазар, е предсказала срива от предходната година, а сред журналистите, които са я потърсили, е и Майкъл Луис. Когато открива новия си офис в Манхатън и организира „парти за всички мръсници“, тя кани Луис. Той току-що е публикувал статия в списание, в която нарича титаните на Уолстрийт алчни и глупави, така че да го вкараш в сбирка на същите тези титани е все едно да вкараш някой Бродуейски хейтър в гримьорните на актьорите. „Но всички тези бивши шефове на инвестиционни банки, всички тези настоящи банкери – те тичаха, а не просто вървяха, към офиса, само за да се срещнат с него“, казва Уитни. „Един мениджър на хедж фонд влезе с 15 екземпляра от книгите на Луис. Майкъл ги подписа всичките.“

Луис се радва на рядък вид известност сред богатите мъже и жени в САЩ. Те вярват, че той ги разбира, че е Хемингуей на тяхната арена за бикове. В крайна сметка той е бил един от тях: бил е брокер на ценни книжа на [бившата инвестиционна банка] Salomon Brothers в края на 1980-те години и следователно част от екстравагантната алчност, която определяше Уолстрийт през това десетилетие. След това се отказва, за да напише мемоарите си Покерът на лъжеца. Това е първият от поредицата бестселъри, разказващи за тънкия горен слой на американското общество: онзи, в която Уитни и нейните мръсници живеят заедно с други магове, разбирачи и властници. Те движат търговията и политиката, спорта и културата, а Луис е техният бард. Той е писателят, когото Vanity Fair ще покани да интервюира Барак Обама, а на следващия ден – Арнолд Шварценегер. Когато се появява слух, че Vanity Fair е плащал на Луис по 10 долара на дума – докато повечето журналисти иначе си остават с по 50 цента – почти няма значение дали това е вярно. (Оказва се, че е.) Слухът само потвърждава онова, което вече знаят всички: Луис е най-престижният разказвач на съвременния американски живот.

Строго погледнато, тези профили на Обама и Шварценегер са отклонения от обичайната му практика. Амбицията на Луис е да покаже как светът ни се променя от никому неизвестни хора – от умни хора, които са известни единствено в своите области, но със сигурност не са звезди. Той разпознава тези хора толкова безпогрешно, че това се смята за най-блестящото му умение. Разказва историите им с увлечение, но всеки път прави и някакво скрито предсказание. Луис твърди, че неговите чудаци може би мислят за работата си по непонятни начини, но времето ще докаже, че са били прави. И като откривател на такива мъдри умове, самият Луис се сдобива с подобна репутация на изключителна прозорливост – той вижда това, което не виждат другите.

И така, в Големият залог, книгата на Луис за кризата от 2008 г., той пише за шепа инвеститори, които са забелязали наближаващия срив и са спечелили гигантски суми, залагайки срещу пазара. В Предусещането (2021 г.) той пише за онези специалисти по заразни болести, които от години насам са подготвяли мерки срещу пандемии – само за да бъдат пренебрегнати от недалновидни политици в условията на Covid-19. Moneyball, в който един проницателен бейзболен мениджър използва методите на статистиката, за да превърне зле финансирания Oakland Athletics в конкурентен отбор, е вдъхновяваща спортна история, но и приказка за продължаващата, безкрайна квантификация на нашия свят. Всъщност Moneyball се е превърнал в термин за всеки стремеж към количествено изразяване; екипите за анализ на кампании правят Moneyball за политиката, а училищната реформа изисква Moneyball за образованието.

Във всяка книга на Майкъл Луис един или повече хора се ровят из гъсталаци от данни, за да получат някакво предимство. Луис издирва такива хора. Той е привлечен, каза ми Уитни, „от страната на неподходящите играчки“. Той вижда не само драмата, но и абсурдната комедийност на техните ситуации. Всъщност той смята, че е невъзможно да бъде сериозен или тържествен разказвач – дори и при сериозни или тържествени истории, като например финансов срив или пандемия. Във Flash Boys Луис проследява съдбата на Брад Катсуяма, основател на новосъздадена фондова борса, наречена IEX. Катсуяма иска да прекъсне влиянието на високочестотните търговци, които според него използват алгоритми за манипулиране на пазара. Сериозни неща – с изключение на това, че, както наскоро ми каза Катсуяма, когато Луис го придружавал на срещите му, той седял „с кафяв кожен блок с жълт бележник вътре, просто си пишеше и се смееше сам на себе си“.

Small Ad GF 1

Тези книги вършат такава огромна работа, че Луис променя живота на хората само като ги наблюдава и пише за тях. Дори не е нужно Брад Пит да ги превъплъти във филмова адаптация, както се случи с Били Бийн, бейзболния мениджър от Moneyball. Самата книга вече предизвиква достатъчно вълнение. Катсуяма, който след излизането на Флаш Бойс се впуска в изяви по CNBC и свидетелства в Сената, казва начумерено: „Тази разновидност на славата не беше нещо, от което имах нужда.“ Но тя има и своите плюсове. IEX получава лиценза си за дейност в рамките само на две години, докато без Flash Boys, казва той, „не съм сигурен дали изобщо щяхме да получим одобрение“. Изненадващо често някой от героите на Луис – както той ги нарича и както те мислят за себе си – го свързва с още хора, за които да пише. Постепенно започнах да си представям всичко това като „екосистемата на Майкъл Луис“ – рядка, преобладаващо мъжка комуникационна мрежа в американското общество.

Всичко това означава, че никой не беше шокиран, когато миналата година, по време на зрелищното изпадане в немилост на мега-бизнесмена в областта на криптовалутите Сам Банкман-Фрийд, изведнъж стана ясно, че Луис е общувал с него вече месеци наред, за да напише книга. Класически Луис, помислиха си всички. Разбира се, че е бил в течение на всичко.

Луис се запознава с Банкман-Фрийд преди две години, когато неговата криптоборса FTX се оценяваше на повече от 25 млрд. долара и когато дори трезвомислещи наблюдатели смятаха, че той може да стане първият билионер в историята. Двамата били запознати от Катсуяма, който обмислял дали да продаде на Банкман-Фрийд дял от IEX. При което помолил Луис за дребна услуга: дали би се срещнал с Банкман-Фрийд, за да се запознае с него? (От своя страна Банкман-Фрийд казал на Луис, че Покерът на лъжеца е една от малкото книги, които някога е завършил.) Луис си тръгва впечатлен. В Going Infinite: Възходът и падението на един нов магнат – книгата, която в крайна сметка се ражда от тази среща – Луис цитира себе си, казвайки на Катсуяма: „Прави каквото ти каже [Банкман-Фрийд]! Какво тук може да се обърка?“

 

Луис сигурно лично е предивикал съдбата. На 3 октомври федералният съд в Манхатън започна да разглежда делото на американското правителство срещу Банкман-Фрийд, който е обвинен в злоупотреба със средствата на своите клиенти: кражба на средства, за да намали загубите на другата си фирма, хедж фонд; прехвърлянето им в свои собствени покупки и различни други измами. (Когато е арестуван в края на 2022 г., Луис го следи от близо година – усеща, че тук има книга, но не е решил каква форма да ѝ придаде. Докато FTX се срива и изгаря, на Луис е позволено да остане наоколо и да си води записки. Поредицата от събития е толкова невероятна, че тя утвърди Луис като журналист с огромен късмет, човек, на когото е предопределено винаги да попада на идеалния герой, който да разкаже идеалната история. Или както със смях ми каза Били Бийн [бейзболният треньор]: „Майкъл носи в гащите си подкова [за късмет]“.

Дори и най-беглите ранни детайли от Going Infinite, хрониката на самоунищожението на Банкман-Фрийд, обещаваха толкова ослепителна гледка към ада, че Apple плати 5 млн. долара за телевизионните права, без да е видяла и дума от ръкописа. Но книгата не прилича на никоя от другите му и по начина, по който собственият му разказ го хваща неподготвен. Той си е поставил за цел да разбере Банкман-Фрийд, но Банкман-Фрийд надхитрява обичайната му проницателност. Луис не е очаквал банкрут и скандал – и определено не е очаквал, че ще трябва да мисли какво да прави, ако героят му внезапно се окаже злодей.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Луис и семейството му живеят в Бъркли Хилс [близо до Сан Франсиско], на толкова стръмен склон, че къщата му, вилата за гости и бараката за писане са на различни нива. Бараката, в която прекарахме няколко следобеда в разговор в средата на септември, е място, което всеки писател, работещ на маса, веднага би си пожелал. Две от стените са застлани с високи до гърдите рафтове за книги; има още бюро от орех, добре подплатено кресло и легло до прозореца, през който нахлува калифорнийското слънце. Луис разполага с достатъчно място, за да паркира тук два състезателни велосипеда и пътека за бягане; на дъска, балансирана върху перилата на бягащата пътека, е поставен лаптоп, за да може да отговаря на имейли, докато е в движение. В малко разширение има душ и кухненски бокс с кафемашина. Бараката изглежда като отличен дом за писател, който може да преживее апокалипсиса, без да пропуска ежедневната си тренировка.

Луис и съпругата му Табита Сорен, бивша репортерка за MTV News, купуват тази къща през 1998 г., когато той е на 38 години. Напуснали са Ню Йорк, отчасти защото градът е опъвал нервите му, но и защото е искал да избяга от зоната на Уолстрийт. Известно време се чудел дали да не се преместят в Ню Орлиънс, където е израснал, но после решил, че е несправедливо да я вкарва в неговата стратифицирана, закостеняла градска йерархия. Семейството на Луис се намира на самия връх на бялата аристокрация в Ню Орлиънс. „Бях толкова вътре“, каза ми той. „Буквално ме обучаваха как да седя на трон, когато бях на 15 години, защото ме коронясаха за крал на карнавалния бал – организация, която не допускаше чернокожи, не допускаше евреи… От бейзболна тренировка ходех на уроци по размахване на скиптър. Бях роден в този свят.“ Това, че е вътрешен човек в Ню Орлиънс, го кара да се чувства като аутсайдер навсякъде другаде – и не винаги в негов ущърб.

След като изучава история на изкуството в Принстън, Луис се колебае в избора на професия. Завършва Лондонската школа по икономика, след което постъпва на работа в отдела за ценни книжа в британския клон на американската инвестиционна банка Salomon Brothers. Точно по време на борсовия срив през 1987 г. Луис се отказва от работата си за 225 000 долара годишно и написва Покерът на лъжеца, която все още е толкова почитана, че когато приятелите на най-голямата му дъщеря наскоро стажуват на Уолстрийт, фирмите им препоръчват да прочетат книгата. В новия сезон на Милиарди, драмата на HBO за висшите финанси, Луис се появява в епизодична роля, обръщайки се към аудитория от Уолстрийт, по повод 35-годишнината от издаването на Покерът на лъжеца. Той им казва: „Улицата се е променила. Улицата е изчистена, дезинфекцирана… Никой вече не казва ‚Ебаси‘. Изкараха стриптизьорките от търговската зала.“ Трудно е да се разбере дали одобрява всичко това или не, което кара хората от Уолстрийт да го обичат още повече.

 

Старлинг Лорънс, дългогодишният редактор на Луис, веднъж му предлага всичките му книги да са за пазарите: например за това как хората действат в ситуации, подобни на пазарните, или за пазара на бейзболни играчи. („Беше изненадан да чуе, че неговите превъзходства и успех могат да бъдат описани толкова редуктивно“, казва язвително Лорънс.) Към самите финансови пазари Луис се е връщал толкова често, че книгите му очертават четвъртвековната еволюция на Уолстрийт – и собственото му разочарование от нея. В Бумеранг, книга за глобалните последици от срива през 2008 г., той пише, че финансовата система се е превърнала в „инструмент за увеличаване на броя на срещите между силни и слаби, така че едните да могат да използват другите“. На помощ идват регулаторните органи. „Не мисля, че капитализмът може да функционира без рефери“, каза ми Луис. „Пазарите не функционират без правила.“

Не че Луис е готов критик на капитализма. Той вярва, че пазарите биха работили чудесно – биха давали предвидими резултати, биха били добри за всички – ако само хората не ставаха алчни, не се заслепяваха от инстинкти или други човешки слабости. Айра Глас, водещ на предаването This American Life и спорадичен сътрудник на Луис в хода на годините, ми предложи друга теория. Много от книгите му, казва Глас, са за хора, които успяват да се държат рационално сред ирационалност, „за хора, които разпознават нещо важно, което другите не разпознават. Това е, което го привлича и което той открива, отново и отново. Защото това прави самият Луис. Това е неговият номер.“

По време на най-големия възход на крипто вълната, около първата и втората година на пандемията, сигурно е било изкушаващо да се повярва, че маниаците са на път да постигнат нещо. Цената на един биткойн надхвърли 65 000 долара, в сравнение с около 4 000 долара три години по-рано. Може би криптовалутите наистина ще се окажат законен извор на богатство и успех – може би това беше „Moneyball за пари“, в който нова банда умни рационалисти надхитря традиционните инвеститори. Което превръща Сам Банкман-Фрийд, повелителя и спасителя на тези ренегати, в идеалния герой на Майкъл Луис.

За Луис, който иначе не е привлечен от криптовалутите, Банкман-Фрийд има магнетична привлекателност. Нетното му състояние е част от него, въпреки че има и други, по-богати хора, като Елон Мъск, за които Луис не може да си представи, че би писал. По-специално той е заинтригуван от ефективния алтруизъм – движението, към което се присъединява Банкман-Фрийд. Ефективните алтруисти вярват, че трябва да раздават по-голямата част от това, което печелят, за да направят възможно най-много добро на света; някои от тях се ангажират да печелят колкото се може повече, за да даряват повече на избраните от тях бенефициенти. След като е прекарал толкова дълго време на Уолстрийт, Луис не е свикнал да среща богати млади мъже, които твърдят, че не се интересуват от богатство. Необичайно за Луис, той не може да разбере Банкман-Фрийд. „Майкъл просто каза: ‚Това момче е най-богатият и най-интересният млад човек, който съм срещал‘,“ спомня си Лорънс. „Той не твърдеше, че разбира всички дълбоки кътчета на ума на Банкман-Фрийд. Но знаеше, че това е страхотна история. И това беше още преди да се забърка цялата каша.“

 

Повечето от книгите на Луис започват по този неоформен начин: бездействат, опитват се да видят накъде отива историята. Когато през 2002 г. за първи път звъни на „Оукланд Атлетикс“, Били Бийн не разпознава името му. Това е странно, защото Бийн вече е чел Покерът на лъжеца и защото той и служителите му са се оформили като математици от Уолстрийт. Когато решават кои играчи да купуват и кои да продават, те искат да се ръководят единствено от данни, а не от интуицията си или от бейзболните обичаи – и Луис смята, че това ще бъде чудесна бизнес история за Ню Йорк Таймс. Току-що се е родила втората му дъщеря, Дикси, така че той не планира да работи много време над статията – казва той на Бийн. Може ли да дойде в клуба за няколко бързи интервюта? „Щях да се отърва от него за 15 минути“, каза ми Бийн. След това, в рамките на няколко мига, след като сяда в офиса на Бийн, Луис казва: „Знам точно какво правите тук. Вие се занимавате с арбитраж на неправилното ценообразуване на бейзболните играчи.“ Бийн, който вече е разбрал, че този Майкъл Луис е онзи Майкъл Луис, разменя погледи с колегите си. „Беше като: ‚Този човек разбира всичко. По някакъв странен начин той потвърждаваше правотата ни‘.“

Сред журналистите има много начини да се разберат нещата. „Техниката на Джоан Дидиън беше да стане невидима, така че хората да забравят, че я има“, казва Джейкъб Уайсбърг, бивш редактор на Slate и един от най-близките приятели на Луис. „При Майкъл е точно обратното. Той е голямо присъствие, но пък е забавен, така че го искаш наоколо.“ Уайсбърг описва Луис като „излъчващ пълна увереност и вълнение“ и това е вярно – трудно е да си представим, че не може да си каже думата. Глас, който е имал необичайната възможност да наблюдава как Луис интервюира хора, казва: „Той ги захранваше със свои собствени анализи за тях, като например: „Ето какво мисля, че имаш предвид“ или „Ето къде според мен грешиш“. Оказва се, че Катсуяма разказва на Луис неща, които е споделял единствено със съпругата си. „Спомням си, че веднъж той се срещна за малко с всички членове на нашия екип – казва Катсуяма, – а по-късно ми преразказа какви според него са техните характери и мотивации. Никога не съм виждал някой да заковава хората толкова точно, колкото него. Беше нереално.“

Често, след като Луис публикува поредната си книга, субектите му се ядосват, тъй като не са свикнали да се виждат през очите на страничен наблюдател. (Бийн се ядосва, че в Moneyball е показан да псува на поразия; притеснява се какво ще си помисли майка му). Тази фаза отминава, каза ми Луис. Почти всички, за които е писал, са останали негови приятели – което може би има много общо с това как книгите на Луис в крайна сметка ги възвеличават. „Майкъл намира тези характери, влюбва се малко в тях и ги превръща в герои“, каза ми негов бивш колега.

Сигурно затова екосистемата на Луис му поднася така умело нови хора, за които да пише. Оказва се, че щом веднъж той се е заинтересувал от вас, вие започвате да разпознавате и други представители на вашия вид. Ето например как Луис си проправя път към Going Infinite. По време на кризата от 2008 г. финансовата анализаторка Мередит Уитни запознава Луис с Дани Моузес, инвеститор, който по-късно става един от малцината прозорливи в Големият залог. Година или две по-късно Моузес се озовава на среща с Катсуяма, който му разказва за опасностите на високочестотната търговия. Още преди да са приключили, Моузес излязъл от конферентната зала, набрал номера на Луис и казал: „Имам следващата ти книга точно тук!“ Тази книга се превръща във Флаш Бойс, а чрез Катсуяма, разбира се, се появява Банкман-Фрийд.

Понякога Луис дори сам създава тези връзки до степен, в която се превръща в участник в историите, които изследва. Когато следи усилията на Катсуяма да стартира своята борса, Луис посредничи за запознанство с Джим Кларк, основател на Netscape и централна фигура в Новото ново нещо на Луис. Кларк инвестира в компанията на Катсуяма. Да се появиш в книга на Луис означава също така да бъдеш приет в един много подбран клуб – клуб, чиито членове са канени толкова често да пишат книги или да говорят, че Луис ги свързва със собствения си агент. Обикновено имейлите и обажданията на журналистите се пренебрегват. Луис рядко получава откази; хората вече знаят, че той може да ви превърне в звезда.

Важното при подхода на Луис е, че той не пише за хора, с които не може да се сприятели, или за истории, които могат да му костват приятелства. Сред малкото проекти, от които се е отказал, е биографията на Джордж Сорос, който е толкова недоволен от това, че Луис го представя като финансист, а не като интелектуалец, че отказва да сътрудничи. Друг проект е книга за Ню Орлиънс, която би изисквала такава откровеност за обществото в града и за мястото на семейството му в него, че това би могло да нарани родителите му, казва той. „Обожавам родителите си. Не бих могъл да напиша тази част, докато те са живи.“

 

При всички разголени гледки, които получава към по-пикантните страни на обществото, Луис изгражда книгите си по своеобразен възвисяващ начин. В Големият залог група инвеститори печелят пари от лъжливи, наемни банкери; в Предусещане лекарите предвиждат пандемии и планират за тях – само за да видят, че съветите им се пренебрегват по време на Ковид-19. Луис предлага тези истории по-скоро като вълнуващи, отколкото депресиращи – като триумф срещу несгодите, дори и когато на заден план се разпада американският живот. Той не може другояче, каза ми Луис. Когато бил ученик, директорът му веднъж забелязал, че Луис е най-щастливият човек, когото познава. „Веднъж определиш ли се като щастлив, винаги търсиш щастието, а когато се появят неща, които го накърняват, намираш начин да ги отклониш“ – каза Луис. „Можете да наложите разказа.“

Най-шокиращият удар върху вечното състояние на щастие на Луис идва през лятото на 2021 г. Дъщеря му Дикси – второто от трите му деца – загива заедно с приятеля си при катастрофа с кола. Луис е последният човек, когото Дикси видяла, преди да напусне дома им. Други родители, загубили деца, му казвали, че ще бъде обзет от гняв и вина, но той не го направил, което било някакъв вид облекчение. Дълбоката скръб била достатъчно тежка, достатъчно чужда. „Беше тежко, много тежко – като да бягаш маратон с 50-килограмова раница“, каза той. „Единственият страх, който имах, тъй като това беше толкова различно и драматично от всичко, което бях преживял, беше: дали все още ще бъда себе си? Винаги съм свързвал писането с радост, чиста радост. И си помислих: дали някога ще мога да изпитвам това чувство, когато пиша отново?“

На третия ни ден заедно Луис ме заведе на стадион „Мемориал“, за да гледам как университетските отбори на Обърн и Калифорния се изправят в мач по американски футбол. За случая той се преоблече в малко по-официални спортни панталони от тези, които обикновено носи. Синът му, Уокър, доведе със себе си един приятел; четиримата седнахме високо горе на стадиона, където Луис беше успял да ни осигури места в ложите. Той посочи към дребна фигура, която обикаляше отстрани и носеше бели слушалки: Хю Фрийз, треньорът на „Обърн“. Фрийз беше един от героите на Луис в книгата му Сляпата страна, но било чиста случайност, че „Обърн“ е в града по време на моето посещение – увери ме Луис. „Не искам да си мислите, че всичките ми уикенди са такива“, каза той със смях – населени, тоест, с членове на екосистемата на Майкъл Луис, които влизат и излизат от града. В района на залива и в Ню Йорк, каза ми той, „хората ме познават заради Големият залог или Покерът на лъжеца. Но в Средна Америка и на юг ще разговарям с човека до мен в самолета и той ще познава именно Сляпата страна.

Това лято Сляпата страна изведнъж се превърна в най-противоречивото нещо, което Луис някога е писал. Книгата, публикувана през 2006 г., разказва историята на Майкъл Оър, беден чернокож тийнейджър в Мемфис, който е поканен да се премести при бяло семейство – Шон и Лий Ан Туохи и техните две деца. Оър е с телосложение на телефонна кабина, но е и удивително бърз, което го превръща в перспективен професионален футболист. Най-първо обаче семейство Туохи трябва да му помогне да отиде в колеж – което не е никак лесно за момче с прекъслечно образование. Луис научава за тази история от самите Туохи, които са негови стари приятели, и написва Сляпата страна много преди Оър да изпълни спортното си обещание, като играе в Националната футболна лига. През 2009 г. Сляпата страна става първата от книгите на Луис, по която е направен филм: продукция за 35 млн. долара, която до момента е спечелила около половин милиард долара.

През август тази година обаче Оър съди семейство Туохи, като твърди, че те са спечелили милиони от филма, а той не е получил нищо. Освен това той ги обвинява, че са излъгали, че са го осиновили, твърдейки, че всъщност са го взели под опека, когато е бил в училище, което им дава законното право да сключват бизнес сделки от негово име. (Оър не отговори на молбата за интервю. Туохи наричат твърденията му „обидни и абсурдни“). В собствената си книга от 2011 г. Оър се е чудил защо във филма е показано как Туохи му обясняват основните правила на футбола, въпреки че той е познавал добре играта. Твърденията на Оър в съдебния му иск изкарват филма най-уродливото нещо: бели хора, които имат проект за спасяване на чернокож герой, който в края на краищата е прецакан.

 

Книгата на Луис е по-нюансирана от ужасния филм, но по времето, когато се срещнах с него, Сляпата страна беше толкова обругана, че си помислих, че той няма да иска да говори за нея. Всъщност той сам продължаваше да я споменава. По време на обяда няколко дни след мача в Обърн, ние сърдечно спорехме дали е подминал Оър в текста – например като е продължил да го нарича „Големия Майк“, въпреки че Оър мрази това име, или като го е цитирал толкова малко, че историята е разказана почти изцяло чрез Туохи. Луис казва, че Оър говори толкова оскъдно, че „не е бил силен глас в живота си – не е разказал историята си. Трябваше да изкопая историята му и всичко това направих с негово разрешение“. Като писател Луис превръща сдържаността на Оър в „литературна добродетел“, казва той – в рамка на разказа, в който виждаме Оър през очите на хората около него.

Луис защитава Туохи, като казва, че са спечелили само няколкостотин хиляди долара от Сляпата страна, а не милионите, за които претендира Оър. (Той признава, че това донякъде се усложнява от факта, че дъщерята на Туохи е омъжена за сина на финансовия спонсор на филма). Но той настоява, че Оър не би стигнал до НФЛ без подкрепата на Туохи и че всъщност Оър не е знаел много за футбола, когато Туохи са го срещнали за първи път. На футболното игрище „той не беше полезен“ – казва Луис. „А човекът, който е авторитетен по този въпрос, е Хю Фрийз, когото видяхме отстрани преди две вечери“. Фрийз, старият треньор на Оър, наскоро се беше застъпил за Туохи и Луис го смята за смел човек. „Това е нещо, свързано с културата на отмяната [тенденцията в наши дни известни личности да бъдат „отменени“ или „заличени“, поради публични скандали, бел. пр.]. Изисква се акт на смелост, за да се изправиш срещу тълпата“.

Луис си спомня Оър като срамежливо младо момче и му е трудно да сравни този спомен с днешния Оър, който стои зад съдебния процес. „Това, което наблюдаваме, е промяна в поведението“, каза ми той. „Ето какво се случва с футболистите, които получават удари в главата: те се сблъскват с проблеми, свързани с насилието и агресията.“ Няма да се изненадам, казва Луис, ако станем свидетели на някакво сливане на футболната история на Оър с други кампании, които подклаждат претенции и съдебни дела като неговите. Може би някой от адвокатите на Оър е преценил, че е настъпил моментът да съди Туохи – разсъждава Луис, – или може би Оър е осъзнал, че хората „ще застанат зад него, ако отправи тези обвинения“.

От решаващо значение за очарованието на разказите на Луис е, че героите му са малко познати; по този начин те по-лесно могат да бъдат представени като новаци и герои. Бивш негов колега ми каза, че работата му е по-малко ефективна, когато пише за хора, които вече са известни. Но писането на персонаж по чиста, героична линия също крие опасности. Делата на такива хора трябва да бъдат подсилени или облагородени, казва колегата, особено ако „не са наистина героични – като например момчетата, които направиха много пари в Големият залог. Дали те наистина са героични?“ А героите изискват други основни персонажи: да речем, като инвеститора на име Винг Чау, който се оплака, че е бил несправедливо представен като злодей в Големият залог; или наивен „получател на щедрост“, както Оър твърди, че е бил представен. И при Банкман-Фрийд, казва колегата, „Майкъл следваше този изпитан модел, защото Банкман-Фрийд беше добре познат в криптовалутата, но не и в широкия свят. Той щеше да бъде страхотен герой на Майкъл Луис – ако не се беше оказал измамник. Така че въпросът, който ме интересува, е: знае ли Майкъл как да се справи с нечия тъмна страна?“

Един следобед двамата с Луис отидохме в регионалния парк „Тилдън“, недалеч от дома му, за да се поразходим. Той е запален велосипедист и пешеходец, но изборът му на дейност за нас беше неслучаен: вървяхме по същата пътека, по която Луис и Банкман-Фрийд са вървели през есента на 2021 г., когато се срещат за първи път. Те следвали леко наклонената пътека, виеща се между китки от борове Пондероза и крайбрежни секвои, а Банкман-Фрийд, облечен в тениска, наподобяваща чувал, и в къси панталони, разказвал на Луис за неговите милиарди и за това какво планира да прави с тях. Обикновено маршрутът отнема малко повече от час, а на Банкман-Фрийд му трябвали два. Това не е човек, свикнал да се движи на открито.

След този първоначален разговор през следващата пролет Луис започва да прекарва повече време с Банкман-Фрийд. В първите си две действия Going Infinite отразява изумителното доверие, на което се е радвал Луис. Той е допуснат в сърцето на света на FTX, така че е в състояние да разкаже с най-големи подробности за приказните събития от живота на Банкман-Фрийд около 2014-2023 г. За този период Банкман-Фрийд се превръща от зле облечен чудак в милиардер, излъскан от връзките си с ефективния алтруизъм, ухажван от държавни глави и изпълнителни директори – и всичко това преди да навърши 30 години.

Луис разполага с всички подробности. Той открива неспособността на Банкман-Фрийд да води нормален живот – включващ сън и чисти дрехи – и налагането на същия вид съществуване на служителите му. (Един от служителите е изкарал 30 дни, без да напусне офиса на FTX в Хонконг.) Той научава как, малко след като основава фирма за криптотърговия, наречена Alameda Research, Банкман-Фрийд губи дигитални парични единици на стойност 4 млн. долара, наречени Ripple, само за да ги намери отново. Той знае с точност какви романтични дрязги е имал Банкман-Фрийд с приятелката си, която е назначил за главна изпълнителна директорка на Alameda, когато тя все още е била в средата на 20-те си години; всъщност Луис дори е видял писмата, които Банкман-Фрийд ѝ е писал, опитвайки се да класифицира връзката им.

Миналата година, след като оценката на FTX набъбна и направи Банкман-Фрийд изключително богат, парите му упражниха собствена гравитационна сила върху богатите и влиятелните хора в САЩ – а Луис документира и това. Той е в същата стая по време на разговор по Zoom, който Банкман-Фрийд, играещ видеоигра, наречена Storybook Brawl, води с шефката на списание Вог [и една от най-влиятелните личности в света на модата] Анна Уинтур, докато тя го ухажва за спонсорство на нейния ежегоден моден бал, Met Gala. Когато Мич Макконъл, лидерът на републиканците в Сената, кани Банкман-Фрийд на вечеря, той на свой ред призова Луис да се присъедини и трябва да бъде убеден, че Макконъл вероятно няма да бъде очарован от присъствието на журналист на масата, при толкова поверителен разговор [темата на разговора е „как да се попречи на Доналд Тръмп да бъде преизбран за президент“, бел. пр.]. По време на пътуването, за което Банкман-Фрийд е взел само лаптоп и чифт бельо, той се среща с Шакил О'Нийл, Кардашиян, Хилари Клинтън и главния изпълнителен директор на „Голдман Сакс“ – а Луис е постоянно до него. В един момент той дори научава, че Банкман-Фрийд е искал да плати на Доналд Тръмп, за да не се кандидатира отново за президентския пост. По непотвърден канал екипът на Тръмп уж съобщил, че наистина има цена – но тя била 5 млрд. долара, твърде висока дори за Банкман-Фрийд.

 

Все пак Луис смята, че не може да напише книга без край. Е, в края на краищата самият Банкман-Фрийд му предостави такъв. Тъй като цените на криптовалутите се сринаха през 2022 г., едно „случайно изтичане на информация“ разкри, че депозитите на клиентите ѝ са били пренасочени към Аламеда – а оттам към рискови инвестиции, политически дарения и разточителни покупки на имоти. (Банкман-Фрийд отрича да е знаел за тези злоупотреби със средства.) Паниката е предизвикана от Чанпенг Джао, ръководител на конкурентна криптоборса [Binance], която се сблъска със собствени проблеми с правителствени агенции. (Луис ми каза, че му се е обадил холивудски агент и от името на Джао му е предложил милиони долари, за да купи и погребе филмовите права на Going Infinite. Да бъдеш представен като гадна въшка в историята на Луис е много публично унижение. Джао не отговори на молбата за коментар.) Милиардите долари сякаш са се изпарили аламинут. И Аламеда, и FTX обявиха фалит през ноември миналата година, служителите избягаха от комплекса на FTX на Бахамите, а САЩ екстрадираха Банкман-Фрийд, за да го съдят за измама.

През по-голямата част от трите месеца, към края на 2022 г., Луис остава на Бахамите, без да може да повярва на какво е станал свидетел: корпоративна имплозия, толкова бързо свиване, че изоставените коли на служителите на FTX изпълват паркинга на летището, плюс самият „бос“, който изглежда толкова изгубен в собствената си глава, че един от колегите му крещи: „Ще спреш ли да най-после играеш Storybook Brawl, по дяволите?“ Други журналисти също могат да заявят, че са седели на първите редове за срива на FTX – за това, което може да се окаже най-голямото престъпление на криптоепохата. Но Луис е бил зад кулисите, преди да се вдигне завесата, и е бил много пъти очи в очи с главния актьор – и никога не го е изоставил на произвола на съдбата.

Същността на делото срещу Банкман-Фрийд е, че е играл с чужди пари – чисто съвпадение, защото Чужди пари е едно от алтернативните заглавия, които Луис е разглеждал за Покерът на лъжеца. В някои отношения Going Infinite е аналог на тази първа книга. Луис не е имал подобен достъп до финансова сага от времето на мемоарите си. И както при Покерът на лъжеца, Луис забелязва „колко много се смеех, докато пишех Going Infinite. Това беше първият знак, който получава след смъртта на дъщеря си, че работата по книгата все още може да му доставя удоволствие. „Чувствах се като старото си аз“, казва той.

Докато четях книгата обаче, се оказа, че нямам търпение Луис да изостави своя забавно-етнографски подход. Драмата, на която е бил свидетел, е толкова скандална, че той сякаш се е задоволил просто да я предаде, вместо да разнищи истината и смисъла ѝ. Чудех се дали не е прекарал толкова много време в технократския ешелон на американския живот, че когато Банкман-Фрийд въплъщава някои от най-лошите му черти – когато мисли за хората като за „вероятностни разпределения“, или управлява компаниите си с умишлена непрозрачност, или преследва неприлично ниво на богатство – Луис може да го види само като особено странен характер, а не като продукт на ужасна дисфункция. „Той не беше изкривен от парите по начина, по който хората често го правят“, пише Луис – странна забележка за човек, който смята, че парите трябва да влияят повече върху политиката. Навикът на Луис да се влюбва в героите си е толкова вкоренен, че той наистина не ги съди. В Going Infinite това може да го накара да изглежда доверчив – и то още преди да разберем дали Банкман-Фрийд е извършил някакви престъпления.

Луис иска да проучи тази моя реакция. Той смята, че Банкман-Фрийд изобщо не го е излъгал – или поне, че е излъгал само чрез пропуски, а не чрез действия. (В края на книгата Луис пита Банкман-Фрийд: Какво ще направиш, ако те попитам конкретно за средствата на клиентите на FTX, използвани от „Аламеда“? Банкман-Фрийд признава, че е щял да смени темата или да си измисли някаква словесна салата.) И независимо от фасадите, издигнати от други ефективни алтруисти, Луис смята, че Банкман-Фрийд е загадъчен, но по същество искрен – и със сигурност не иска да се обогати, защото няма особено желание за нещата, които могат да се купят с пари. (Адвокатът му казва, че това, което Банкман-Фрийд най-много мрази в затвора, е, че той позволява само няколко часа интернет на ден.) Най-любопитното обаче е, че „Going Infinite“ оставя отворена възможността депозитите на FTX изобщо да не липсват – че милиардите ще бъдат намерени и че това ще се окаже поредният случай на небрежност на Банкман-Фрийд. Това не е просто юридическо прикритие на Луис, който пише за човек, изправен пред съд; той наистина смята, че това е възможен изход. [Според Луис от липсващите 8,6 милиарда долара дотук са открити около 7,3, а останалите активи на фирмата вероятно надминават 1 милиард, така че да се говори за „изчезнали пари“ вероятно не е възможно най-точното описание на нещата, бел. пр.]

Но за Луис това, дали Банкман-Фрийд е невинен или виновен, в известен смисъл е спорно. Каква смисъл би имало, попита ме Луис, да бъдем по-твърди към него в книгата?

Все още вървяхме по това, което Луис наричаше на шега Мемориалната пътека на Сам Банкман-Фрийд, и бяхме в единична редица по тесен участък, затова отговорих през рамо. Може би комичният му тон рискува да омаловажи алчността и нечестността, които наблюдаваше?

Той обмисли това. Каза, че единственият път, когато се е чувствал наистина ядосан по средата на книгата, е бил при писането на Flash Boys, когато е стигнал до заключението, че високочестотната търговия е фалшифицирала пазарите срещу обикновените инвеститори. (По ирония на съдбата, повече от която и да е друга негова книга за Уолстрийт, именно Flash Boys предизвика множество критици и привърженици, които твърдяха, че Луис е драматизирал прекалено много опасностите.) В Going Infinite Луис казва, че преди всичко е искал да разгадае объркващата същност на героя Банкман-Фрийд. „Долавям нещо във въздуха – около книгата на Уолтър Айзъксън [за Елон Мъск] и вероятно около моята – този вид подозрителност-неприязън към журналиста, който наистина опознава обекта си, че това е преднамерена журналистика, или каквото и да било друго“, каза ми Луис. Но това е цената на потапянето в репортажа, твърди той. Освен това, каза той, „никога не бих могъл да възприема тази история като нещо друго, освен като комична. Може би по някакъв начин това е морален провал, но това е, което е“.

Датата на публикуване на Going Infinite, 3 октомври, е внимателно подбрана – за да се изпревари публичността на съдебния процес срещу Банкман-Фрийд, насрочен за същия ден, и същевременно да се предотврати възможността участниците в процеса да я прочетат. (Теоретично се предполага, че съдебните заседатели трябва да се пазят от всякакво отразяване на Банкман-Фрийд в пресата). Попитах Луис за коя част от адвокатите – на обвинението или на защитата – е по-вероятно да прочетат книгата му и да я сметнат за полезна за делото си. Обвинението „може да извлече повече от малките, дребни части“, каза той – недискретността, преките пътища, високомерието. „Но очовечаването на Сам е в полза на защитата, нали?“ – добавя той. „Обзалагам се, че защитата повече от обвинението би предпочела съдебните заседатели да прочетат книгата.“

Луис все още не е приключил с Банкман-Фрийд. Когато се срещнах с него, той беше силно изкушен да отмени турнето си и вместо това да отразява процеса. Вече е планирал сезон на подкаста си, посветен изцяло на процеса и смята да попита адвокатите на Банкман-Фрийд дали е възможно посещение в затвора. „Майката на Сам ми каза, че това е лоша идея – че Сам е изпратен в затвора именно заради това, че е говорил с медиите, а съдията не иска това“, казва Луис. „Но аз искам да му кажа, че може би ще присъствам на процеса. И искам да му разкажа за подкаста.“ Много от нещата, свързани с проекта на Банкман-Фрийд, все още му се струват незавършени. Разбира се, има истина за самата FTX и съдбата на липсващите ѝ милиарди. Но има и собствената мисия на Луис да дешифрира Банкман-Фрийд – и след това евентуално, в очакване на присъдата, да разбере защо толкова много го е сбъркал.

 

Източник

 

Самант Субраманиан е кореспондент на списание The National и автор на две книги с репортажи, "Following Fish: Travels Around the Indian Coast" and "This Divided Island: Stories from the Sri Lankan War." Негови материали са публикувани в редица реномирани издания като the New Yorker, the New York Times, WIRED, Granta, the Guardian, the Wall Street Journal, Newsweek и др.

Pin It

Прочетете още...