Да се изфабрикува „автентичен документ“ от древни времена се превръща в нещо като интелектуална мода между студентите в различни европейски университети от Средновековието. Умберто Еко е описал една такава прекрасна история[2].
Съществува непрекъсната традиция, която се превръща едва ли не в нов литературно-исторически жанр – фабрикуване на текстове, разбира се, с важна историческа стойност[3]. Повечето от фалшификациите са доказани, но това не пречи на непресъхващата нужда на широката публика да приема тези текстове като свидетелства за определени политически, идеологически или религиозни цели.
Но сред всички фалшификации, тези на историята се оказват с най-дълготрайни и важни последствия. Непрекъснатото им инструментализиране, преизползването им за целите на различни митове показват, че те не са само невинни интелектуални упражнения. Протоколите на Ционските мъдреци е най-известният случай на фалшификат с ужасяващи причини и не по-малко античовешки последствия[4]. „Доказателствата“ за Катин като нацистко престъпление пък се превръщат и в прецедент на арената на международното право, когато на Нюрнбергския трибунал Съветският съюз продължава да твърди, че избиването на полските офицери е дело на германците, след като са използвани всевъзможни фалшификации[5].
Друг тип исторически фалшификации са свързани с националните митове, разпространени из цяла Европа от XVIII в. досега. Фалшифицираните текстове, които „доказват“ старите корени на националните култури от Шотландия, Франция и Чехия до България, Финландия и Русия, създават цяла особена линия в развитието на национализма в Европа. За някои от тях дебатите продължават да избухват периодично до ден днешен.
Дали стойността на една историческа традиция би могла да бъде очертана от нейната възможност да поражда фалшификации?
Предлагам следните работни хипотези:
1. Противно на широко разпространеното мнение, фалшификациите в историята не предизвикват раждането и разпространението на различни митове. Точно обратното – съществуващите вече митологии предполагат, дори предопределят нуждата от фалшиви „доказателства“. Историческите фалшификации имат за цел да пренапишат историята. В повечето случаи те са използвани за легитимиране и за засилване на влиянието на съществуващите митове. Митът на антисемитизма търси отчаяно „доказателства“ и обяснения – и ражда Протоколите на Ционските мъдреци, печално известен текст, който ненапразно е наречен „предвестник на Холокоста“.
2. Съществуват различни типове исторически фалшификати – можем да ги наречем „невинни“ и „опасни“. В случаите на подправен фолклор, сполучливо наречен на английски „fakelore“, патриотичното чувство и мисията на националната независимост водят творците и донякъде оправдават техните усилия за аргументиране на древността и богатството на културата им. Но цяла поредица фалшификации стават и опасни, и взривоопасни, когато са употребени от тоталитарните идеологии и са изфабрикувани като исторически свидетелства за „доказване“ на митове – от антисемитизма до култа към личността.
3. Фалшификациите получават такава известност и слава, че въпросът за тяхната автентичност, дори когато е поставен още при появата им, не се смята за основен проблем. Постоянен пример е Летописният разказ на поп Методи Драгинов, който и досега служи като един от най-важните исторически извори за процеса на ислямизация не само в България, а на целия Балкански полуостров. Историографската убеденост, че съществува масово насилствено ислямизиране на населението в родопите е основана на този фалшифициран текст[6]. И след като е пренесена в общественото знание и съзнание чрез учебници, публицистика и филми, става почти невъзможно да се повярва на истината – че най-голямата част от историята на насилственото ислямизиране на Балканите е основана на един исторически фалшификат.
4. Даже когато фалшификатите са демаскирани като такива, те продължават да бъдат инструментализирани за „доказване“ на всякакви претенции – идеологически, религиозни, национални, териториални. Нека си спомним, че на някои места по света Протоколите се приемат за истина, а Дневникът на Ане Франк – за фалшификат! В някакъв смисъл фалшифицираните исторически свидетелства заживяват свой собствен живот и създават своеобразен паралелен „режим на историчност“...
* * *
Най-новата литературна критика отхвърля елементарното негативно оценяване на литературните фалшификати и сериозно преразглежда работата на най-известните създатели на такива текстове. Те вече не се изхвърлят от културната сцена като измами, а стават обект на изследване, което търси да изясни мотивите за създаването на фалшификатите, архетиповете и изворите на вдъхновение за тези творби, идеологическата и социална нужда от тях, пътищата и обхвата на тяхното разпространение, влиянието върху съвременниците както в родината им, така и отвъд границите и, и накрая начина, по който съвременниците инкорпорират тези текстове, изграждайки националната си и културна идентичност.
Фалшификатите не биха били родени, ако митотворчеството нямаше нужда от тях. И, разбира се, нуждата не се ограничава с желанието на автора да покаже своята поетична виртуозност, необятна фантазия и национална гордост. Всичко това присъства като ясен мотив при всички автори, без изключение, в процеса на създаване на фалшификатите. Необходимостта от тези текстове се доказва и от големия интерес на публиката, винаги жадна за сензационни открития.
Първият, затова най-влиятелен и интересен фалшификат на епически поеми, появил се в Шотландия в средата на XVIII в., са поемите на легендарния бард Осиан. Името Осиан става известно в цяла Европа след 1862 г., когато шотландският поет Джеймс Макферсън (1736-1796) „открива“ и публикува поемите на Осиан, първо епоса Фингал и на следващата година Темора1. И двата епични цикъла са представени като преводи от галски оригинали. Епическите поеми на Осиан-Макферсън създават един измислен свят на галите от III в. с техните нрави, обичаи, традиции и безкрайни генеалогии.
Всъщност, въпреки че някои от тези поеми произхождат от автентични галски балади, огромната част от тях са творение на Макферсън, пълно с препратки към Омир, Джон Милтън и Библията. Но т.нар. Поеми на Осиан са обект на всеобщо възхищение и имат изключително влияние върху развитието на целия ранен Романтизъм. Сред възхитените от Осиан са мадам Дьо Стал, полският крал Станислав, Пушкин и самият Наполеон, който носи томче на Осиан в походната си библиотека.
Успехът е феноменален и интересът към новооткрития бард Осиан скоро залива цяла Европа. Поемите са преведени на повечето европейски езици, включително и руски. Но най-големият залог за успеха на Осиан е възхищението, с което Гьоте посреща тази поезия и в най-влиятелния романтичен роман Страданията на младия Вертер включва сцена, в която главните герои четат Осиан и плачат...
Но веднага се чуват гласовете на тези, които се съмняват в нейната автентичност: Хорас Уолпол, Дейвид Хюм и най-вече Самюел Джонсън, разтревожени от факта, че авторът никога не е предоставил на нито един от учените оригинален ръкопис за изследване. За да добави нови доказателства за автентичност, Макферсън снабдява текста с обширен редакторски апарат и бележки, които биха направили чест на всяка класическа академична работа. Той се престарава особено във втория случай с Темора, който е почти изцяло фалшификат.
Дебатът около автентичността на Осиан далеч надхвърля полето на литературната критика. Той се превръща в острастена битка между два лагера. Съвсем логично, мнозинството от защитниците на МакферсънОсиан са в Шотландия, а основните критици идват от Англия. Това става по времето, когато бързо набиращият сили шотландски национализъм се сблъсква с вечните английски интереси за господство над Шотландия. В този смисъл „откритията“ на Макферсън са добре дошли за шотландската кауза и, разбира се, ако биха били автентични, биха представлявали преграда за английската кауза. Самият Макферсън много мъдро решава да остане встрани от битката. През 1113 г. той публикува превод на Илиада, приет много добре от публиката, и в края на живота си – 1775 г. – една много значима История на Великобритания[7].
Днес статутът на Макферсън като фалшификатор вече не е подложен на критика, но създаването на Осиановата поезия се признава като важна и легитимна поезия от този период. Един от най-благородните мотиви на Макферсън е бил запазването на литературното наследство на Гаел. Той, също така, е искал да възроди изгасналата слава на един забравен народ, като накара останалия свят да признае неговата култура.
Но Макферсън е също така амбициозен поет и се стреми към слава и пари. Той умира богат човек и получава място сред елита на Англия – чрез своето погребение. На смъртното си ложе той признава, че е истинският автор на песните на Осиан.
* * *
От средата на XVIII в., когато национализмът се превръща във водеща идеология в Европа, Хабсбургската империя става огнище на различни национални борби. Чешката интелигенция израства бързо и се превръща в основен двигател и на чешкия национализъм, и на панслависткото движение, имащо амбицията да обхване всички славяни в Централна, Източна Европа и Русия. Създаването на големия наратив за чешката история и древна култура има за цел, както всяка друга национална идеология, да засили чувството за национална гордост, да укрепи самостоятелната идентичност на чехите и да ги мотивира в борбата им за независимост. Познатата нужда да се преоткрие древната слава на чешката култура довежда до интересни открития, но и до не по-малко известни фалшификации.
През 1817 г. 25-годишният Вацлав Ханка прави удивително откритие. В подземието на църковната камбанария в град Двур Кралове, той се натъква на древен пергамент. Този документ по-късно става известен под името Рукопис Кралевдворски. Ръкописът е обявен за колекция от чешка поезия от XIII в. Той е публикуван през 1852 г. в Прага и назован Полиглота. Името е дадено поради тринадесетте превода на ръкописа, които се намират в тома. В предговора към изданието Ханка пише, че е убеден, че разказите от ръкописа са основани на истински исторически събития. Той е включен в най-влиятелното издание на Йозеф Дубровски – История на чешкия език и литература. Но Дубровски се отнася критично към второто откритие на Ханка – тъй наречения Рукопис Зеленохорски.
Той се съмнява в неговата автентичност, но мнението му не е прието от обществеността и има силно негативно влияние върху репутацията му[8].
Ясно е, че чешката публика, приела ентусиазирано първото откритие на Ханка, не е готова да участва в дебат за автентичността нито на първия, нито на втория ръкопис. Нещо повече. Ханка е награден с половинкилограмов сребърен медал от Руската академия за огромните му заслуги към панслависткото движение. Неговите „открития“ са преведени на чужди езици и той не спира да се радва на изключително висок статус в чешкото общество.
Съмнения относно автентичността на ръкописите, лансирани от Ханка, се появяват отново в средата на века. През 1858 г. един от двата немски вестника, издавани в Прага – Tagesbote aus Böhmen, – публикува статия, обвиняваща Ханка във фалшифициране на текстовете. Тази статия предизвиква процес за клевета срещу редактора евреин. Нещо повече. Случаят налива вода в мелницата на антисемитизма и съдейства за антиеврейските вълнения през 1861 г. Най-после, в началото на 80-те години на XIX в., ръкописите са доказани като фалшификати до голяма степен от Томас Масарик и Ян Гебаузер в серия от статии, публикувани в списание Ateneum. Двамата са обявени за предатели на чешката национална кауза, което се отразява доста негативно върху репутацията и кариерата им.
Случаят с обществената реакция срещу опита на масарик да демаскира Ханка като фалшификатор говори ясно за трудността, а може би и невъзможността да се инициира академичен дебат по въпроса за автентичността на текстове, веднъж станали едва ли не сакрални за чешката общност.
Двата ръкописа се превръщат в много по-важни „документи“, извори за чешката средновековна история, отколкото е типично за поредица други изфабрикувани средновековни ръкописи. Те вдъхновяват много художници, скулптори и музиканти. Огромно количество чешки художествени и музикални творби са базирани на Кралевдворския ръкопис. Един такъв пример е операта Забой на Емануел Хвала, чиято премиера се състои по случай обявяването на независимостта на Чехословакия в самия края на Първата световна война през октомври 1918 г. Чешкият историк Палаки даже използва ръкописите като исторически извор за своята История на чешката нация[9].
И при чешкия случай се сблъскваме със същата дилема, позната от противоречието около Осиан. И съвременните, и по-късните поколения не искат да приемат установяването на фалшификацията за факт. Те предпочитат да не се концентрират върху въпроса за „спорния произход“ на така наречените ръкописи, а да настояват те да бъдат разглеждани като ценна част от националната култура. Бих добавила, че нито един съвременен изследовател не би отрекъл литературните способности на авторите Макферсън и Ханка, Гологанов и Йолий или княз Иван Димитриевич Шемякин с монашеското име Ефросин Белозерски. Но и тяхно задължение е да настояват доказателствата за фалшифицирането на текстовете да бъдат най-после приети, за да могат тези текстове да бъдат правилно ситуирани в контекста на съответните национални литературни школи, а не да продължават да бъдат използвани като исторически извори за възхвала на древната култура на една или друга нация. Едно нещо е да се радваме на богата поезия, независимо кога е създадена, съвсем друго нещо е да използваме тази поезия като доказателство за разцвета на дълбоките и богати традиции на нечия древна литература, към която те нямат никакво отношение.
Вацлав Ханка умира през 1861 г. и му е направено грандиозно погребение. Събират се пари за издигането на колона над неговия гроб. Самият той винаги е живял скромно и отдава живота си на каузата на панславизма, чешката национална чест, история и литература. Той е преводач на славянска поезия на чешки, автор на речници и на лирика, която се радва на огромна популярност и придобива статуса на фолклор. Ханка създава и панславистична азбука. Звучи почти анекдотично обаче, че Ханка е назначен за пръв пазител и библиотекар на ръкописния отдел на Националния музей в прага. Той остава на този пост от 1819 г. до смъртта си – и през всичкото това време е верен на „нездравия навик да поправя ръкописи“[10].
* * *
Във Франция се развиват две традиции – тази на т.нар. мистификации, завършващи с признанието на автора, и на откровените имитации на древна поезия, които завършват с обществени скандали и съсипани кариери. Малко след като Проспер Мериме признава пред Гьоте, че е изфабрикувал в „Гузла“ южнославянския фолклор под името Хиацинт Магланович, във Франция се появяват няколко истински фалшификации – този път на „местна“ поезия – нормандска и бретонска[11].
Финландия също създава своя национално-формиращ фолклорен епос Калевала около средата на XIX в. Песните са събирани в Карелия от 1833 до 1849 г. и са публикувани през 1849 г. от Елиас Лоннрот[12]. Калевала е получила огромно признание от целия свят – преведена е на повече от 30 езика. Независимо до каква степен песните, включващи древни предхристиянски истории и легенди, са фабрикация, те имат огромно влияние върху формирането и националната идентичност на модерна Финландия[13].
* * *
Най-известният български фалшификат е несъмнено Веда Словена[14]. Случаят Веда Словена е историята на компилацията, публикацията и драматичното социално съществуване на два тома, които съдържат епически, лирични, ритуални и митически песни, събрани и записани предимно сред българските мюсюлмански общности в Западните Родопи. Първоначално песните са приветствани като „откритието на века“ поради това, че в тях се вижда запазена най-старата историческа памет: траки, Орфей, Александър Македонски и т.н. Веда Словена създава фурор в академичния свят от Русия до Франция, който се запомня в историята като най-голямата мистерия около публикуван фолклор, дебатите върху който все още продължават. Сензацията се дължи на факта, че песните, публикувани от Стефан Веркович, „записани“ в забутани краища на Родопите, предлагат доказателства, които обръщат наопаки общоприетите концепции за европейската предписмена история. Името на ведите неслучайно се свързва с индийската традиция на ведическа поезия. Те съдържат легенди за това, как са измислени плугът, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, и създават легендарно митологична концептуална рамка, в която всички – индийският бог Вишну, тракийският поет Орфей, македонските царе Филип и Александър, Троянската война – присъстват. Едно кратко сравнение: най-известният германски епос Песента на Нибелунгите се състои от 9776 стиха, докато двата тома на Веда Словена съдържат 23 809 стиха. Веркович твърди, че той разполага с още десет пъти по толкова[15].
Първият том на Веда Словена е публикуван в Белград през 1874 г.[16] Седем години по-късно, през 1881 г., е публикуван вторият том[17]. За да разпространи книгата и да защити своето „откритие“, Веркович заминава и живее в Русия между 1877 и 1891 г. След това се връща в България с намерението да организира експедиции и да намери доказателства за автентичността на публикуваните от него песни. веркович умира разочарован през 1893 г.
Началото на мистерията се дължи на българския учител Иван Гологанов (1839-1895). Той е роден в село Тарлис (днес Сидерокастрон в Гърция) и прекарва целия си живот като селски учител там, където твърди, че е намерил и записал песните от Ведата срещу скромно заплащане от Веркович за цели дванадесет години. Стефан Веркович публикува събраните песни от свое име. Критиците на Гологанов използват като основен аргумент факта, че Гологанов е необразован човек и поради това лъже. Този аргумент обаче не издържа критика. „Обикновеният и невеж“ селски учител произлиза от добре образовано семейство. Един от неговите братя по-късно става академик, както и митрополит на Скопие. Другият му брат е игумен на Бачковския манастир, вторият по значение манастир в България. Иван Гологанов знае старогръцки и новогръцки; познава гръцката митология в детайли и има омир за идол. Гологанов познава неговата поезия изключително добре[18].
Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893) е също забележителна фигура. Той получава образованието си във францискански манастир в Босна. По-късно става платен агент на сръбското правителство и се заселва в Македония през 1850 г. с цел да пропагандира сръбската кауза сред местното население. Но през дългите години, в които живее в македония, той проявява и качества на истински учен при събирането на фолклорни, етнографски и географски свидетелства. Воден от своята колекционерска страст, Веркович запазва многобройни древни ръкописи, монети и други артефакти[19].
Най-авторитетният критик на автентичността на Ведата е професор Иван Шишманов, който изцяло подкрепя първоначалната теза на френския изследовател Луи Леже. Според него славянските народи приемат Веда Словена толкова ентусиазирано и безкритично, защото виждат в тази книга някакъв вид бягство от мрачната действителност.
Последният нерешен въпрос е кой е истинският измамник – Веркович или Гологанов? Гологанов праща на Веркович записи всяка седмица. Но Веркович не е доволен от съдържанието на песните. Той иска песни за Орфей, за Александър Велики и други македонски царе и обещава на Гологанов да му плати двойно, ако намери песни с такива сюжети... И след не повече от два месеца Веркович получава „най-голямото богатство“ – песен за Орфей, съдържаща 853 стиха. Това е превратният момент в отношенията между двамата – Веркович наема Гологанов на редовна заплата от хиляда гроша, за да продължава да събира и записва фолклор за него. Веркович даже променя името на своя помагач от Икономов на Гологанов, за да звучи „по-славянски“[20] !
Тезите на защитниците не издържат академична критика. Дебатът за Веда Словена тихо заглъхва с надмощие на критичната академична линия, неприемаща автентичността и.
Изведнъж, през 80-те години на ХХ в., Веда Словена отново се появява с гръм и трясък на българската сцена. Няколко водещи литературни издания и седмичниците Литературен фронт и АБВ стават арена на може би най-ожесточената полемика по исторически въпроси сред българската общественост по време на социализма. Съвременните учени – фолклористи, историци, литератори, и местните изследователи спорят отново по същите въпроси, които близо век преди това са чертали междата между патриотично-романтичната тенденция и критично-академичния дискурс. Сякаш този спор никога не е бил воден и най-малкото решен. Въпросът е друг: защо точно в началото на 80-те години? Отговорът може да се намери в климата, създаден от завоя в българската културна политика по това време, белязано от председателството на Людмила Живкова на Комитета за култура. Създателите на доктрината 1300 години България са екип от историци, за които единствената възможна успешна политика за България е акцентиране върху културната дейност и изключително активизиране на пропагандата на българските културни постижения, предимно на историческото наследство. По този начин завоят, за който говоря, премества центъра на тежестта от мъглявите и фалирали постулати на комунистическия интернационализъм към един тип политика, която може да се нарече „социалистически национализъм“. Този обрат впрочем не е чужд и на другите страни в Източна Европа. Той е един от най-важните симптоми на кризата в обществото – криза, която е първо идеологическа и чак след това политическа и икономическа. Национализмът винаги е бил изпитаното, надеждно оръжие в такава ситуация.
Съществуват няколко конкретни предпоставки, които предопределят развитието на дебата около Веда Словена. През 70-те години изследванията на тракийската древност по така наречените български земи получават за първи път своята самостоятелна институция – създаден е Институтът по тракология към Българската академия на науките. Учени и аматьори се втурват да търсят останки от тракийското минало навсякъде из забравените краища на България. Съживяването на сенките, хвърлени от Веда Словена, върши прекрасна работа за пропагандата на каузата на тракологията. В дебата участват известни фигури и техният спор се нажежава до червено. В глухотата и безинтересността на българската преса този спор идва като живителна струя. В крайна сметка дебатът не довежда нито до академичен, нито до обществен консенсус, но острастеността на участниците в него попада в десетката на политиката на новия социалистически национализъм.
Социалното битие на Веда Словена в българската хуманитаристика е поддържано от силна националистична линия, от непресъхващо желание да се намират колкото може повече доказателства за древната история на българите в подкрепа на тезата, че историческата идентичност на народа е запазена в неговия фолклор. Кулминация на тази линия е спорът в края на XX в., който има за задача да обслужва идеологически държавата и нейната официална културна политика, чиято крайна цел беше да се докажат автохтонните корени на българската култура, или, другояче казано – на мита за примордиалността, неизменна част от всяка национална идеология.
* * *
Слово о полку Игореве е сред най-важните извори за средновековната история на Русия, смятан за един от най-ранните съществуващи славянски текстове, открити на територията на днешна Русия. Словото е намерено през XVIII в. Откритият текст е представен като оригинал от XII в. Подобно на повечето такива открития на древни текстове или сказания, които се превръщат в безценни исторически извори, веднага става обект на ожесточени спорове между двата лагера – защитниците на тезата за автентичността и нейните противници. Дебатът върху Словото се води вече три века, като в определени исторически моменти придобива особена острота – явно е, че това е свързано със засилването на националистичните тенденции в руското общество. Те имат пряко влияние върху хода на академичния дебат.
Словото, както споменахме, е смятано от всички руснаци за безценен разказ за тяхната средновековна история[21]. То разказва за загубената битка от Игор, княза на Киевска Рус през XII в., срещу половците (куманите). Словото е намерено в Спасо-преображенския манастир до град Ярославл заедно с други текстове в ръкописна книга. Откривателят е руският княз Мусин-Пушкин. Първите съмнения за автентичността на текста се появяват в началото на XIX в., след големия пожар в Москва през 1812 г., когато се смята, че е изчезнал средновековният оригинал на Словото. Смята се също така, че Мусин-Пушкин е направил няколко копия преди пожара и Словото се знае от тези копия. Две от тях са най-важни. Едното е направено за лично ползване на императрица Екатерина II, а второто е от 1800 г. и е публикувано с финансовата помощ на княза откривател. За нещастие, чак след като текстът, който князът обявява за оригинал от XII в., е изгорял, се разбира, че никой не е направил описание на ръкописа, на качеството и другите характеристики на хартията, на езиковите грешки и т.н. Тези характеристики биха били изключително полезни, за да се разбере дали документът е бил оригинал или фалшификат.
Въпреки всички съмнения за автентичността на Словото, десетки руски поети, писатели и художници – и до ден днешен – продължават да бъдат вдъхновявани от него. Създават се огромен брой творби със сюжет върху Словото, които се радват на истинска популярност[22].
Възторгът от откритието, както може да се очаква, е толкова голям, защото Словото свидетелства за една високоразвита литературна традиция през XII в. Всички руски учебници започват с разказа за Игор. В началото автентичността на Словото е била защитавана от огромен брой руски патриоти, повечето от тях – аматьори. Те обаче не биха могли да бъдат смятани за поддръжници на тезата за автентичността, тъй като нямат статуса, образованието и възможностите за професионално историческо изследване. По-важната група са професионалните историци, заловили се с доказване на автентичността на Словото, но те са малобройни. Търсещите доказателства за автентичността на текста пренебрегват всички противоречиви факти – най-важният аргумент в полза на автентичността на текста е, че имената на всички руски князе са верни и не съществува анахронизъм по отношение на събитията. Фактически това е едно съвсем слабо доказателство, но руската публика е толкова горда със своята средновековна култура, че като че ли не се нуждае от допълнителни доказателства или изследване на Словото. Стига се до парадокс: съветските журналисти често правят паралел между Словото и Осиановия епос. Разбира се, те се опитват да сравнят литературната стойност и поетичната красота на тези текстове, без да се усетят дори, че осиан още от началото на XIX в. е вече призната литературна и историческа фалшификация.
Един след друг в продължение на два века редица големи чужди и руски учени развиват цяла теория за този текст като фалшификат. Такива са Луи Леже, следван от А. Брюкнер, Андре Мазон, Я. Фрчка, А. Данти и Александър Зимин[23]. Най-първият аргумент се намира във факта, че нито един историк не е видял оригиналния текст на Словото преди големия пожар в Москва през 1812 г. Самата история за откриването на текста е вече достатъчно подозрителна, така че липсата на оригинал и оправданията за неговото изчезване са добре дошли.
Зимин е най-ярката фигура в лагера на отрицателите на автентичността на Словото. Той написва дисертация от около хиляда страници, излагайки своята теза, че Словото е написано през 80-те години на XVIII в. от архимандрит Йолий. В текста на Словото са посочени редица анахронизми на езика. Зимин доказва, че този забележителен руски паметник най-вероятно е създаден през последните години на XVIII в., защото по това време той се вписва най-добре в историческия контекст и може да бъде интерпретиран като „призив за освобождаването на крим от турците и присъединяването му към Руската империя“. Това е времето на славния завършек на Руско-турската война от 1787-1792 г., върнала Крим обратно на Русия, част от успешната доктрина на Екатерина II за настъпление на юг и борба с османската империя. Вторият аргумент на Зимин е основан на сравнението на Словото с други руски средновековни извори: Задончина и руски, украински и беларуски фолклор. Задончина е смятан за другия основен средновековен руски литературен паметник. Зимин извършва огромна работа по сравняването на двата текста и установява, че Словото е написано на базата на втората редакция на Задончина. Някои пасажи от двата текста са почти идентични. Така че Словото би могло да бъде написано, в най-добрия случай, не по-рано от появата на тази втора редакция на Задончина, направена през 20-те години на XVI в. Друг важен академичен аргумент в подкрепа на тезата на Зимин са споменаванията на турски думи в някои пасажи. С пълно право той твърди, че това говори за много по-късна дата на създаването на текста от XII в. Според Зимин Словото е написано по много странен, ярък и индивидуален маниер, като са използвани особени изрази при описанието на героите и природата. В заключение Зимин твърди, че Словото принадлежи към една много висока степен на развитие на литературния процес, което по никакъв начин не може да бъде характерно за ранните стадии на развитието на този процес през XII в.[24]
Работата на Зимин и самият той имат тежка съдба. Издадена е забрана за публикуването на дисертацията му, а Зимин става обект както на академично, така и на обществено заклеймяване. Той е критикуван не от гледна точка на академичните му постижения, а е просто обрисуван като нихилист и вредител на руската кауза. Зимин умира на 49 години, смятан за предател на Съветския съюз и Русия.
Най-сериозният учен, който се занимава с автентичността на Словото в края на XX в., е Андрей Зализняк. Той не се занимава с националната идентичност в Словото, тема, която е била основна за много негови предходници, а разглежда текста от лингвистична гледна точка и се опитва да докаже, че текст като Словото е било невъзможно да бъде написан през XVIII в., защото тогава се е знаело твърде малко за средновековния руски език[25].
Книгата на Зализняк получава наградата „Солженицин“ за „изключително скрупульозното изследване на Словото и за академичното доказателство за неговата автентичност“. Фактът, че Зализняк получава толкова престижно литературно признание, показва, че руското общество и в края на XX в. изпитва неотслабваща необходимост от доказателства за величието на ранносредновековната си култура, основа, върху която се гради цялата му национална идентичност. Освен това името на Солженицин днес е тясно свързано с великоруската идеология и неслучайно точно тази награда увенчава автора на поредния труд в защита на автентичността на Словото. Проблемът е там, че в тази иначе издържана академична разработка не се коментира нито една от тезите на изследователите, които доказват, че Словото е фалшификат от XVIII в.
Един самотен изследовател не позволява обаче спорът да замре – последната академична работа, отричаща автентичността на Словото, го приписва на княз Иван Димитриевич Шемякин, с монашеското име Ефросин Белозерски, който създава „литературно произведение на базата на „дружинния“ фолклор на Киевска рус“[26].
Цялата история и дебат около Слово о полку Игореве напомня до голяма степен развитието на дебатите около другите забележителни фалшификати на древни исторически паметници, от Шотландия през Франция, Чехия, Финландия и България. Най-удивителното в социалното битие на тези текстове е, че те продължават да предизвикват страстите на двата враждуващи лагера – тези, които защитават, и тези, които отхвърлят тяхната автентичност. Налага се убеждението, че линията на защитниците е най-силно запазена в Русия и че обществените патриотични нагласи и митологичното възвеличаване на руската култура са много по-важни мотиви в оценката и възприемането на такъв род текстове. Ако във Великобритания, Франция, Чехия и България изфабрикуваните исторически извори са отдавна доказани и възприемани като фалшификати, то в Русия това все още не може да се случи, въпреки огромната академична работа, извършена по спорните текстове.
Два века след публикацията на първия и най-известен литературен и исторически фалшификат Осиан общественото мнение в СССР се разделя на два лагера: едните, пазещи светостта на старите руски текстове, а другите (за жалост доста по-малко), готови да демаскират фалшификациите в руската история. Удивителното в случая е, че тези дебати се развиват, след като вече се познава дълга редица от изфабрикувани литературни и исторически свидетелства, всяко от които е било подложено на ерудирана академична критика, с което е бил прекратен спорът за неговата автентичност. Такива са случаите на Макферсън, Ханка, Траверс, Вилмарк, Веркович-Гологанов, но не и с Йолий или Ефросин...
Съществува още един куриоз, свързан с митовете за древността на руската култура. Първата статия за откритието на най-старите славянски хроники се появява през 1953 г. в списанието на руската емиграция в Сан
Франциско Жар птица – „Колосална историческа сензация“, написана от известния професор по асирийска история и етимолог А. А. Кур (Куренков). Куренков основава статията си на материали, изпратени му от Ж. П. Миролюбов, литературен експерт в емиграция в Брюксел. Двамата автори заявяват, че са открили най-старите останки от руски текстове, написани върху дървени плочки и датиращи от V в. От началото на 1954 г. Жар птица започва да публикува части от откритите текстове[27].
В съветския печат започва истински дебат върху плочките. Тук се наслагват две подобни събития, защото в същото време върви дискусията и за оригиналността на Слово о полку Игореве, започната от А. Зимин. Тази дискусия е едно от най-известните събития в съветската историография през 60-те години на XX в.
Съветският историк Козлов твърди, че описаните дебати не оставят следа в съветската историография, което не може да бъде прието сериозно[28]. Дебатът за оригиналността на Влесовая книга е другата страна на нерешения спор за Словото, което е фактически спорът за древността на руската славянска цивилизация. А вярата в тази древност трябва да остане непокътната – това е своеобразен обществено-политически консенсус и в СССР, и в днешна Русия.
* * *
Социалното битие на най-прочутите литературно-исторически фалшификации в Европа през последните два века показва една много проблематична линия в модерната хуманитаристика. Първият кръг проблеми са свързани с установяването на автентичността на фалшифицираните текстове, където в почти всички случаи, с изключение на руския Слово о полку Игореве, истинските автори са демаскирани. Като правило, в академичните общности не съществуват повече съмнения за това на кого принадлежи авторството на едни от най-важните извори за древността на културата на Шотландия, Нормандия и Бретон, Чехия и Финландия, България и Русия. Учудващото е, че в общественото знание нерядко тези значителни фалшификати – и като обем, и като значение – продължават да бъдат приемани като автентични документи, напук на академичните историци. Публиката все още търси и приема героизацията и митологизацията на историческите свидетелства. Тенденцията е древните текстове да се приемат като автентични, особено когато прибавят оптимизъм, самочувствие и национална гордост от една богата традиция. Непрекъснатото инструментализиране на фалшификатите, преизползването им за целите на националните митологии показват, че те не са само литературни куриози.
Академичните историци трябва да понесат отговорността за този тип широко разпространено невежество. Като цяло, доминантната тенденция в историческите школи е националистическото интерпретиране на историята. Критичното ревизиране на тази тенденция много често е стигматизирано като нихилизъм и даже предателство към националната кауза. Каналите, чрез които академичното знание достига до общата публика, са образователните институции. Вече не се спори, че учебниците по история са изключително консервативни и в много редки случаи позволяват включването на ревизионистични тези[29], съобразени с най-съвременното състояние на дебатите в академичната историческа колегия.
Но най-пакостна роля играе историческата публицистика, дело на журналисти и автори, нямащи подходяща историческа подготовка. За тях е лесно да бъдат превърнати в говорители на правителствата или на отделни популистки, а и антисемитски и расистки организации. За жалост много често фалшифицираната и криво интерпретирана история се превръща в силно оръжие в ръцете на самозвани лидери.
Въздействието на историческите филми е също така огромно по сила и обхват. Нека припомним, че българската държава изхарчи милиони левове, за да създаде поредица от мегапродукции, с които кодифицира още веднъж консервативното, националистично разбиране за българската история. Тези произведения допринесоха с много по-голям ефект за завъртането на културната политика в България през 70-те и 80-те години на XX в. към откровен национализъм. Псевдоисторическите произведения, немалко от тях основани на вече доказани фалшификати, формираха едни обществени ценности, които бяха безкрайно нужни, за да заместят фалиралата комунистическа идеология.
Именно нарушената връзка – ако изобщо такава съществува – между високата академична история и популярното знание позволява всичко това да се случва.
* * *
За да завърша, ще се обърна към един друг особен случай на фалшификация, наречен аферата Вилкомирски. Книгата на Бинжамин Вилкомирски Фрагменти[30] е потресаващ разказ за преживяното от едно сираче в Аушвиц и после в Майданек, преди да бъде осиновено след края на войната от швейцарско семейство. Тя е публикувана през 1995 г. в Германия, след което в Швейцария, САЩ, Франция и др. Общо е преведена на девет езика и предизвиква тутакси няколко блестящи рецензии, награди, а авторът и е канен за лектор на много и престижни места. Вилкомирски е засипан от трогателни благодарствени писма от цял свят. Книгата получава и редица граждански награди. Към края на 1995 г. на Вилкомирски е присъдена награда от град Цюрих. Една година по-късно в Ню Йорк той получава Националната еврейска литературна награда за автобиография и мемоари, лауреати на която са били преди него Ели Визел и Алфред Казин. През пролетта на 1997 г. английското списание Еврейски четиримесечник му присъжда наградата си за документална проза. По същото време и Френската юдейска фондация му връчва наградата Спомен за Шоа. Награждаването с френския приз Спомен за Шоа се превръща в особено важно събитие, защото Вилкомирски получава наградата си заедно с Жан-Франсоа Форж за книгата му Знанието срещу Аушвиц[31].
Всъщност истинският автор на Фрагменти е Бруно Досекер (роден Бруно Грожан), швейцарски търговец на музикални инструменти, който никога не е напускал родната си страна. Разкритието е направено от немския журналист Стефан Мехлер.
Аферата Вилкомирски е стряскащ пример за това, че и най-ужасяващата човешка трагедия може да бъде осквернена с преднамерено и хладнокръвно изфабрикуван разказ за страдание – и че нищо от човешкия опит не е защитено от фалшификация.
* * *
В този смисъл фалшифицираните „исторически свидетелства“ заживяват свой собствен социален живот и създават своеобразен паралелен „режим на историчност“. От зрелостта и културата на обществото зависи доколко този „режим на историчност“ ще бъде приет или отхвърлен. И това е също дълг на историците.
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
[1] Donation of Constantine. Encyclopædia Britannica. Encyclopædia Britannica Online. Encyclopædia Britannica, <http://search.eb.com/eb/article-9025995>.
[2] Eco, Umberto. Baudolino, New York: Norton, 2002.
[3] Rosenblum, Joseph. Practice to Deceive. The Amazing Stories of Literary Forgery ’s Most Notorious Practionioners. New Castle, Del. : Oak Knoll Press, 2000.
[4] Cohn, Norman. Warrant for Genocide, London: Serif, 1996.
[5] Sanford, George. Katyn and the Soviet Massacre of 1940: Truth, Justice and Memnory, London-New York: Routledge, 2005.
[6] Zelijazkova, Antonina. „The Problem of the Authenticity of Some Domestic Sources on the Islamization of the Rhodopes, Deeply Rooted in Bulgarian Historiography“, Etudes Balkaniques, vol. 4, 1990, pp. 105-111.
[7] Stafford, Fionna, The Sublime Savage: A Study of James Macpherson and the Poems of Osian. Edinburgh: Edinburgh University Press, 1988.
[8] Съществува една изключително интересна и силно критикувана хипотеза, според която Дубровски е същинският автор на Слово о полку Игореве. Вж. Keenan, Edward L. Joseph Bobrovsky and the Origins of the „Igor Tale“, Cambridge: Harward University Press, 2003.
[9] Seyers, Derek. The Coasts of Bohemia: A Czech History. Princeton: Princeton University Press, 1998.
[10] Agnew, Hugh LeCain. The Czechs and the Lands of the Bohemian Crown. Stanford: Hoover Institution Press, 2004.
[11] Thierry, Augustin. Les grandes mystifications litteraires, Paris: Librarie Plon, 1913.
Метаморфозите на Оливие Баслен са публикувани през 1833 г. от Анри Мартен.
Те представляват фалшифицирани поеми на непознат бард от Нормандия. Песните за галските герои са използвани от Анри Мартен за неговите исторически теории и се превръщат в „исторически извор“ за въстанието в Нормандия. Оливие Баслен става най-популярният легендарен поет от Нормандия до момента, в който излизат спомените на Жулиен Траверс, където той признава, че е автор на фалшификацията на поезията на Баслен.
Вторият подобен случай е фалшификация на бретонски фолклор. Вилмарк е запален местен патриот и посвещава своето време да колекционира всякакъв фолклор – саги, балади, кантилени и др. Той е и мечтател, който иска да възроди поезията от Армор, както и тази на Райноирд и Жасмен, и двамата бардове от Прованс. През 1838 г. Вилмарк публикува събрания фолклор от Бретан под заглавието Завръщането или корабокрушението на Силвестик. Вилмарк твърди, че това е поетичен цикъл от Х1 в. и че е чул песните от млади момичета в Керлаз. Вилмарк умира през 1895 г., без никога да признае, че е фалшифицирал бретонския фолклор.
[12] The Kalevala: Or Poems of the Kaleva District, Elias Lonnrot (Author), Jr. Francis Peabody Magoun (Compiler), Cambridge: Harvard University Press, 1985.
[13] Nelson, Robert. Finnish Magic: A Nation of Wizards, a World of Spirits, Llewellyn Publications, 1999.
Публикуването на Калевала отбелязва началото на финландското националистическо движение, което по-късно спомага за образуването на Финландия. Епическата песен е повлияла на творци и музиканти, като Аксели Гален-Калела и Ян Сибелиус. Записването на епоса доказало на финландците, че техният език е подходящ за изразяването на велики идеи и истини, както и изключително важен за прехода от шведски към финландски. Калевала е била записана, но в нея има „разнообразни фабрикации“. От своето създаване епосът се пази от поколения обикновени селяни във Финландия. Певците не спазвали оригиналния текст, а продължили да поправят установените версии на епическата поема.
Дори ако епическите песни остават фалшификация на финландската история, те продължават да бъдат вдъхновяващо преживяване за финландците, защото не само са им дали нещо, в което да вярват, но са ги вдъхновили и да променят цялата нация. Както казва Робърт Нелсън, това е истината на магията на финландците. За тях е важно „трансформацията на фолклора да спомогне на съвременните нужди, а не на истината за реалната история“.
[14] Вж. Веда Словена, Преработено издание под редакцията на Богдан Богданов, съставител Борис Христов, София: Отворено общество, 1997.
[15] Неделчев, Михаил, Веда Словена и традиционната интелигенция. – В: Три студии, София: NORA 2000, 4-29.
[16] Български народни песни от пред-исторически и предхристиянски времена. Книга първа.
[17] Веда Словена. Ритуални песни от паганистично време. Запазени и устно предавани между Македонските Българи от Мюсюлманска вяра (Помаци) в Родопския район. Друга книга.
[18] Богданов, Иван. Веда Словена и нашето време. София: Университетско издателство Св. Климент Охридски, 1991.
[19] Арнаудов, Михаил. Веркович и Веда Словена. София:1968.
[20] Shishmanov, Ivan. „Glück und Ende einer berühmten literarischen Mystification“, Archiv für Slavische Philologie, 1903, 25-34.
[21] Слово о полку Игореве (Древнерусский текст, перевод Д. Лихачева, поэтические переложения Л. Дмитриева, в. Жуковского, Н. Заболоцкого, объяснительный перевод Д. Лихачева, комментарии). Москва: Художественная литература, 1987.
[22] Owens, Keterine. „The Lay of Igor’s Campain and the Works It Has Inspired“, The Journal of Russian and Asian Studies, issue 3, Winter 2005; Булахов, М. г. „Слово о полку Игореве“ в литературе, искусстве, науке“. – В: Краткий энциклопедический словарь (Под редакции. Л. А. Дмитриева), Минск: Университетское, 1989.
[23] За скептиците по отношение на автентичността на Словото вж. Димитриева, Р. П. Задонщина. – В: Энциклопедия „Слово о полку Игореве“ (ЭСПИ): Москва: СПБ, 1995, т. 2, 202-211.
[24] Зимин, Александр А. „Слово о полку Игореве (фрагменты книги)“, Вопросы истории, кн. 6-7, 1992, 99-123.
[25] Зализняк, Андрей А. „ Слово о полку Игореве “взгляд лингвиста. Москва, 2004.
[26] Бобров, А. „Проблема подлинности. „Слова о полку Игореве“ и Ефросин Белозерский“, Acta Slavica Iaponica, issue 2, 2005, pp. 238-297.
[27] Вж. Козлов, Владимир. Обманутая, но торжествующия Клио: Подлоги писменних иссточников по русской истории в ХХ веке. Москва: РОССПЕН, 2001. Миролюбов описва историята на намирането на плочките. През 1919 г. полковникът от Бялата армия Ф. А. Изембек, археолог и художник, се намира в опустошения район на КурскОрлов, където случайно открива запазени останки от дървени плочки. Вече в емиграция, Изембек се свързва с Миролюбов и му позволява да започне изследването на плочките в продължение на цели 15 години. Условието на Изембек е те да не напускат дома му. След смъртта му през 1941 г. плочките мистериозно изчезват, но Миролюбов вече бил копирал част от текстовете. Те говорят за древните славянски богове Перун, Дажбог, Велес, споменават се също готите Германарих и Германех. Запазени са части от хроники, фамилни истории и молитви. Така копията, направени от Миролюбов, остават единственият запис на това, което би трябвало да бъдат най-старите написани руски текстове.
Публикацията в Жар птица е резултат от съвместната работа на Куренков и Миролюбов. Тя представлява комбинация от коментари на намерените текстове заедно с размишления върху историята на славяни, готи, върху славянската религия и митология. Текстовете са почти напълно неразбираеми. Въпреки това претенцията е, че тъй наречената Влесовая книга е вкаменената история на руските славяни от IX в. пр.н.е. до IX в. сл.н.е. Най-неясните места в плочките са топоними като „земята на Траян“, позната също от Слово о полку Игореве, която е невъзможно да бъде локализирана. Паралелът с Веда словена е повече от очевиден. И в двата случая се използват странни и неразбираеми, имитиращи древност текстове, за да се компилира новата фалшификация. Модерните фалшификатори често си служат с тази техника. Точно както в случая с откритите от Xанка ръкописи, публикациите предизвикват огромен интерес в Съветския съюз. Xудожникът И. Кобзев започва серия от изложби, вдъхновени от Влесовая книга. Той не е сам – има редица последователи, които вярват в истинността на Влесовая книга.
[28] Козлов, в. Цит. съч.
[29] Цветански, Цветан. Учебникът по история – „ние“ и „другите“. – В: Аспекти на етно-културната ситуация, София: Асоциация ACCESS, Отворено общество, 2000, 381-391. Казаков, Георги. Образът на „другия“ в българските учебници по история, Литература, X, бр. 19, 1998, 3-7.
[30] Binjamin Wilkomirski, Bruchstücke. Aus einer Kindheit 1939-1948, Baden Baden : Suhrkamp Taschenbuch Verlag, 1995; Engl.: Fragments: Memories of a Wartime Childhood, Schocken Books, 1997.
[31] Maechler, Stefan. The Wilkomirski Affair: A Study in Biographical Truth, New York : Schocken Books, 2001.
