Vaob6te ne sam latinolyubets, nopi6a na latinitsa za6toto epo-lesno (...). I vse pak si mislya, 4e vseki mozhe da si pi6e na kakvato si iska azbuka[1].
потребител ggogoto, във форум към онлайн играта Conquiztador
В своето разгръщане проблемът има три измерения – технологично, културно и политическо. Те, в крайна сметка, са взаимно преплетени и извеждат към по-широката рамка на въпроса за отношението между език и национална идентичност. Преди да навлезем в детайли, важно е да напомним най-общите развития, на фона на които се разгръща спорът за латиницата.
Да започнем с технологичния контекст. След като през 1991 г. кореспонденцията с имейл, а от 1992 г. и интернет стават достъпни в България, възникват трудности с писането на кирилица в тази нова електронна среда. Липсват разработени компютърни програми, които да осигурят съответно кодиране на буквените знаци. Проблемът е софтуерен, но не засяга популярните текстови редактори като Microsoft Word, които лесно се поддават на адаптиране с кирилски шрифтове. Ето защо използването на латински букви се налага при общуване в интернет, но не и при стандартна текстообработваща работа с компютър. С постепенното разрастване на достъпа до мрежата тази практика за графично представяне на българския език добива все по-широко разпространение. Бързо започва и търсенето на съответни решения за справяне с проблема.
Вторият аспект е свързан с културните измерения на цялостната езикова ситуация в България след 1989 г. Веднага след промените бързо настъпва истинска езикова революция. Разговорната реч прониква активно в медиите и официалната сфера, политическият език бързо попада под влиянието на средствата за масова информация, в литературата широко навлизат стилове, близки до популярната булевардна преса. Казано максимално обобщено, налага се произволно отношение към езика, което рязко контрастира с предишното му статукво. Това развитие се възприема по два противоположни начина. От повечето практици в медиите и политиката то е приветствано като израз на желано либерализиране, докато рефлектиращите интелектуалци и теоретиците на езика виждат в неговите крайности по-скоро потенциална опасност. Голяма част от публиката обаче се солидаризира с доминиращата тенденция, подкрепяйки я на пазара. В крайна сметка възниква дефицит на сериозен, качествен езиков дискурс: в медиите, в политиката, в публичното пространство като цяло. Навлизането на латиницата – както в интернет, така и извън него – лесно се вписва в този контекст на криза на езиковата нормативност и бързо започва само да го стимулира.
Третият компонент, който играе съществена роля за дебата, е политически. Става дума за опита за цялостно преосмисляне на миналото, предприет от българското общество през последните двадесет години. Това, което характеризира този опит, е неуспехът: липсата на консенсус и недостигът на рационални аргументи вземат превес и бележат хода на дискусиите. Процесът в посока на европейска интеграция, който става особено динамичен от втората половина на 90-те години на миналия век, на свой ред стимулира обсъждания около темата с какви ценности България ще се присъедини към европейското семейство. Така именно предстоящото „влизане в Европа“ се оказва активният фон, на който проблемът за азбуката е въведен в политически контекст. Лансираният ключов въпрос обобщено звучи така: трябва ли кирилицата и свързаните с нея представи, митове и публични ритуали да се разглеждат като част от комунистическото наследство? Ясно е, че положителният отговор би отворил повече шансове за налагане на латиницата.
Всеки един от трите фактора разколебава, макар и по различен начин, елементите на национална идентичност, конструирани на базата на езика. Именно това предопределя и свръхчувствителността към темата за използването и евентуалното официално въвеждане в употреба на латиницата.
Дебатът (доколкото „дебат“ тук изобщо е подходяща дума – може би по-скоро трябва да се говори за скандал) стартира на този общ фон през 1998 г. и има две кулминации. Началото е поставено от статия в елитарния вестник Култура, представена на първа страница по повод 24 май – Деня на славянската писменост и култура. Статията е озаглавена „Латински български – bez maytap“[2]. Авторката Диана Попова е редактор във вестника, изкуствовед, специалист по съвременно българско изобразително изкуство. Тя пише: „страната вече не е изолирана, говори се за влизане в Европа, а междувременно в езика ни непрекъснато навлизат думи, улесняващи международното общуване. (...) Затова напоследък – с навлизането на компютрите и Интернет в живота ни – все по-приемлива ми се струва идеята за въвеждане и на латинската азбука в България“. Попова препечатва в статията откъс от имейл на сътрудник на вестника, написан на латиница, и коментира: „Голямо сричане пада, нали? Нямаше да е така, ако бяхме свикнали от малки с латинския български. И си мисля, че след като някога сме възприели една пригодена към езика ни азбука, нищо не пречи да приспособим и друга с оглед настоящите и бъдещите си нужди. (...) Нали уж се гордеем, че сме практичен народ.“. Заедно с техническите аргументи в полза на идеята авторката въвежда още няколко. Обобщено те изглеждат така: Кирил и Методий не са идвали в България, не са създали кирилицата, 24 май е „поредното отчаяно търсене на твърди опори за българската идентичност“, което само отново „регенерира българските комплекси“. Предложени са и няколко примера за предишни езикови реформи, както и напомняне, че сърбите пишат и на „двете азбуки“, а турците и „славяните в Европа“ – на латиница.
През 1998 г. този текст прозвучава ексцентрично и е замислен от вестника именно като опит за инсцениране на продуктивен скандал, т.е. за събуждане на дискусия. Такава обаче практически не се получава. Текстът добива широк неформален отзвук, но редакционният въпрос „моделира ли ни по особен начин кирилицата?“[3], остава без сериозен публичен отговор.
Опит за отговор идва две години по-късно, когато австрийският българист проф. Ото Кронщайнер отново подема темата за латиницата. В поредица публикации в българския печат през 2000 г. Кронщайнер лансира идеята, че „когато България бъде приета в Европейския съюз, би следвало да се помисли и за паралелен правопис на латиница, защото кирилицата създава много затруднения в културните ви контакти“[4]. Аргументите за това предложение са с различен характер и включват особеностите на интернет средата, където, по думите на автора, „всичко е на латиница“. Но политическият пласт е доминиращ. Както изтъква самият Кронщайнер, „азбуката играе голяма роля в политиката“. Според него „в Европа кирилицата има лошо име“ и „мнозина мислят, че това е комунистически шрифт и че българите всъщност са руснаци“. В анализа на Кронщайнер „за западноевропейците кирилските букви са нещо безкрайно чуждо“, нещо повече, те са причина и символ на разделението на Европа. Ето защо писането на латиница би означавало за България окончателно откъсване от влиянието на Русия. Според автора е време българите да се сбогуват с няколко мита: че руснаците са техни освободители, че признават българското авторство върху кирилицата, че самата кирилица е дело на Кирил. Косвено е критикуван и празникът 24 май. В оценката на Кронщайнер „комунистическата пропаганда умишлено наблягаше върху Солунските братя, правейки връзка с Русия, и ги изкарваше едва ли не някакви праславянски комунисти“.
Междувременно, след няколко хода на взаимно сближаване, през август 2000 г. тогавашният президент Петър Стоянов връчва на Кронщайнер най-високото българско отличие, орден „Стара планина“ – първа степен, жест, който веднага започва да се интерпретира като политическа подкрепа за тезите на австрийския българист. Кронщайнер е носител и на други високи награди, сред които и орден „Кирил и Методий“ още от 1985 г. Във връзка с отношението му към кирилицата обаче, през 2001 г. ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ решава да отнеме даденото му през 1990 г. почетно звание „Доктор хонорис кауза“. Самият Кронщайнер изпреварващо връща отличието като форма на протест срещу характера на дискусията около удостояването му с това звание.
Публикациите на австрийския учен предизвикват много широк отзвук. Ако Диана Попова е критикувана за текста си в Култура преди всичко в плана на подозренията за липса на компетентност изобщо да се изказва по въпроса, ефектът от изявите на Кронщайнер е голям, първо, защото той е титулуван специалист и, второ, „външен“ говорител, принадлежащ към Запада. Реакциите могат да се систематизират накратко в няколко групи. Професионалната общност на българистите акцентира основно върху политизацията на мотивите („грубо политизиращи ги презумпции“[5]) и приема професионалните аргументи за несъстоятелни: „оценката ни на учени е, че не съществуват никакви основания за промени“, се казва в становище на Института за български език при БАН[6]. Медиите лансират по-скоро сензационната страна на предложението или бързо го инструментализират за политически цели, както става в по-открито партийно ориентираните издания. Отделни всекидневници организират и дискусии „за“ или „против“ латиницата, в които е направен опит за известна деполитизация на дебата. В подобни случаи на сцената отново излизат интернет аргументите или се въвежда темата за влиянието на глобализацията върху националната култура. Друга особеност на медийното представяне е пародията, използвана като средство да се подчертаят нереалните шансове на латиницата. Случаят предизвиква и реакции на политическо ниво. От крайните националистически среди се противопоставят на „безумната идея на евреина Ото Кронщайнер“[7], но като цяло реакцията им е по-предпазлива от очакваното. Причината е, че Кронщайнер е уважаван в тези кръгове заради тезата си за несъществуването на македонски език. Президентът Петър Стоянов на свой ред се оказва принуден публично да се разграничи от идеите на отличения от него българист с декларацията: „никога не съм защитавал тезата на Кронщайнер“[8]. Повод за това развитие са наближаващите през 2001 г. президентски избори. В тяхното навечерие Стоянов още веднъж заявява: „Предложението на проф. д-р Ото Кронщайнер „да се помисли и за паралелен правопис на латиница“ е в крайна сметка едно негово предложение и никоя институция в България, най-малко аз, не е защитавала подобна теза“. Президентът се присъединява към мнението, че „шумът около проблема освен закъснял е и пресилен: никой не е в състояние да посегне на нечие духовно достояние“[9]. Въпреки това неуспехът на Стоянов да получи втори мандат на изборите е интерпретиран по-късно и като ефект от загубата на авторитет във връзка с отношението му към Кронщайнер.
Постепенно, след отделни по-слаби припламвания, дебатът затихва. Но политическите аргументи, въведени в него, остават задълго в обръщение. Те се оказват в неочаквана близост до модните през последните години нови етногенетични разследвания, чиято цел е да покажат, че българите не са славяни и езикът им не е славянски[10]. В контекста на това развитие, добило междувременно академична популярност, „славянизацията“ се интерпретира като част от имперските проекти на Русия през XIX и XX в. Политическото разграничаване от тези действия на Русия е свързано съответно с опит за престижно изместване на предполагаемия български етногенезис много по-назад във времето и по-далеч в пространството. Тезата е: ако българите са достатъчно древни, тогава те не биха могли да бъдат славяни. В контекста на този етно-политически дискурс аргументацията съвпада напълно с логиката на Кронщайнер. Може би неслучайно самият той напомня, че „в официалната си интерпретация на българската история като славянска история историците забравяха, че вие първо сте били част от Римската империя“[11]. Картината се допълва, както може да се очаква, от другата крайност: от радикалните деконструктори на всичко национално, които също се оказват в тематична близост с Кронщайнер. За тях кирилицата, и съответно делото на Кирил и Методий, продължават да бъдат атрибути на българския национализъм, идеологизирани в тоталитарен контекст, и съответно подлежащи на отмяна.
В един прецизен коментар на дебата за латиницата Милена Кирова подчертава несъответствието между идеята и публичния й отзвук[12]. Тази гледна точка веднага може да намери потвърждение и на нивото на технологиите. През 1998 г., когато Диана Попова пише статията си в Култура, вече съществуват софтуерни разработки за използване на кирилица в електронната кореспонденция. Опитите за справяне с проблема отпращат назад към 1995 г., когато на българския пазар вече се предлагат кирилизирани пакети за имейл. Първите български сайтове в мрежата, появили се през 1995-1996 г., също са на кирилица. Всичко това ясно показва, че става дума за изместване на дебата за латиницата в напълно различна от реалните проблеми посока. Ретроспективният поглед към развитието на събитията подкрепя този извод.
В ранния период на интернет използването на български шрифтове при обмяна на имейли се налага трудно не толкова поради липсата на възможност, колкото поради няколко създаващи неудобство причини: необходимост от инсталиране на допълнителни програми към стандартния некирилизиран софтуер; от заплащане на програмите; от условието и двете страни в комуникацията да разполагат с нужните програми; от факта, че много българи, живеещи в чужбина, нямат достъп до тях. Софтуерните специалисти обаче не остават безразлични към въпроса какво е необходимо, за да може в интернет „нашата култура да се реализира в цялостен национален облик, т. е. да присъства чрез кирилицата“[13]. Именно в тази технократска среда е формулирана констатацията, че „присъствието на кирилицата, и то на българската кирилица, в Интернет обособява важна зона в него, която в течение на времето ще допринася за популяризирането на България“[14]. Развиват се и съответните стратегии за реализация на поставената цел. Постепенно започват да се предлагат все повече решения, целящи улесняване на нормалното ползване на български в интернет комуникацията: заедно с необходимия софтуер се появяват автоматични двупосочни конвертиращи програми между кирилица и латиница, популяризират се платформи, специално пригодени за кирилица. Паралелно на това, модераторите на много сайтове, в които активно се пише на латиница, задължават авторите на съдържание да го преобразуват на кирилица. Многобройни инициативи в киберпространството започват настоятелно да изискват писане на кирилица и предприемат инициативи за ограничаване на латиницата. В много случаи кампаниите придобиват назидателен характер, наблягайки върху непатриотичното поведение на „латинолюбците“.
Днес в интернет на техническо ниво проблемът е решен изцяло. Въпреки това обаче практиката на писане на български език с латински букви остава широко разпространена в чат каналите, в редица социални сайтове и социални медии като Vbox7 и YouTube, в имейл кореспонденцията и в много онлайн форуми, като практически съжителства с кирилицата.
На какво се дължи този факт? Причините са няколко и тук ще бъдат коментирани само накратко.
Употребата на латиница се разпростира върху дълъг период от време, в който, както видяхме, се търсят подходящи софтуерни решения. Това позволява на използването й да се наложи устойчиво. Ако в началото то е насърчено от наличието на технически трудности при писане на кирилица, по-късно то постепенно се еманципира като културна практика, неусетно се превръща в субкултурен феномен. Така например в българското интернет пространство „някои стари чатъри, дори когато са сигурни, че не би възникнал проблем с четивността, го правят (пишат на латиница, б. м., О. С.) по навик и по традиция, а други – за да се самоидентифицират и представят за „стари“ или въобще за чатъри“[15]. По този начин използването на латиницата започва да придава известна историчност на българската интернет среда, но, и по-важно, открива нови перспективи пред възможностите за игра с идентичностите. От друга страна, за мнозина обикновени потребители употребата на латиница се превръща просто в автоматизъм, поддържащ – практически вече излишния – психологически комфорт, че получателят ще може със сигурност да разчете посланието.
Превръщането на писането на латиница в субкултурна практика веднага започва да се свързва с противопоставяне на наложени културни норми и преди всичко на кодификациите, регламентиращи употребата на езика. Въпреки наличието на утвърдена още през 1956 г. нормативна транскрипция между кирилица и латиница[16], се установяват произволни форми на употреба на латинския шрифт. Достига се до куриозни съчетания между латински букви и цифри, използвани за предаване на специфични български фонеми, за които латинската ортография не разполага със съответни знаци. Отсъствието на придържане към някакви правила е характерно и за обикновения потребител, но интернет поколението и мрежовите субкултури откриват тук нова ниша за контра-културно поведение. Така латиницата се оказва и съзнателна алтернатива на кирилицата, възприемана често като символ на доминиращата официална култура и съответно репрезентираща определени ограничения. Ето защо писането на латиница постепенно се превръща в част от процеса на криза на езиковата нормативност, за който стана дума в началото.
Става въпрос обаче не само за субкултурно различие и за свобода. В българската интернет среда използването на латиница продължава да е разпространена практика и поради една много прозаична причина: защото се оказва удобно средство за прикриване на неграмотността. Тъкмо липсата на стандарт и правила гарантира тази възможност. Все по-широко разпространяващата се като социален феномен неграмотност засяга най-силно именно новото поколение. И тъй като образователните разлики при използването на интернет вече не са толкова съществени, носителите на тази нова неграмотност свободно навлизат като потребители в мрежата. Неусетно липсата на правила при писането на латиница се прехвърля и върху начина, по който в интернет се използва кирилицата, а и по-широко – върху цялостната езикова стратегия на много общности в мрежата. Ниската култура на използване на комуникационните канали в интернет се превръща в норма и нерядко отблъсква по-сериозните и ангажирани участници. В крайна сметка границата между субкултурно поведение и неграмотност твърде често се оказва удобно заличена тъкмо чрез използването на латиница.
За насърчаване на този процес принос има и останалият задълго нерешен проблем със стандартизацията на компютърните клавиатури. Докато споровете дали и как фонетичната кирилица да бъде обявена за български държавен стандарт продължават с години (въпросът все още стои открит), по-младите потребители бързо възприемат този начин на писане, без да чакат какъвто и да било наложен отвън регламент. За поколението, което се учи да работи не на пишеща машина, а направо на компютър, фонетичната кирилица се оказва много по-лесна, не на последно място и поради самото отсъствие на строго фиксирани правила. Още по-лесно се оказва обаче писането на латиница, където клавиатурата се използва „едно към едно“, а „правилата“ клонят към изчезване. това обяснява и разпространеното в интернет мнение, че на латиница се пише по-удобно („pi6a na latinitsa za6toto e po-lesno“, „хората пишат на латиница защото ги мързи“ и т.н.).
На свой ред, продължителната липса на ясни правила за транслитерация между кирилица и латиница започва да насърчава езиковия хаос в интернет и извън мрежата. Законът за транслитерацията влиза в сила чак през март 2009 г. и практически трудно може да повлияе върху формираните вече навици, свързани с използването на латиницата в интернет. Самият официален вариант за транслитерация не е задължителен за гражданите като автори на „частни текстове“[17]. Ето защо ползата от закона може да бъде видяна в стандартизираното изписване на латиница на населени места и културно-исторически обекти по табели, сайтове и карти, но не и в субкултурните практики, които по дефиниция търсят противопоставяне на официалните правила. Направените напоследък предложения за включване на изучаването на транслитерацията в училищните учебни програми по български език несъмнено е полезно от гледна точка на евентуално повишаване на грамотността, но едва ли ще бъде възприето насериозно в мрежовите субкултури, именно защото е институционално наложено.
Още един значим фактор, работещ в полза на „латинизацията“, се налага по линия на мобилните телефони – чрез използване на SMS-ите. Ситуацията в това отношение силно напомня ранния проблем с кирилицата в електронната поща: при обмяна на писмени съобщения през телефон доминацията на латиницата е почти пълна. Сред причините са познатите от зората на интернет софтуерни проблеми, както и трудностите, свързани с липсата на кирилизирани клавиатури. Отсъствието на яснота при използването на фонетична клавиатура и объркването около транслитерацията също допринасят за проблемите. Междувременно и тук развитията са бързи и вече се предлагат все повече решения за кирилизиране на SMS текст. Практически всички мобилни телефонни апарати от по-ново поколение вече поддържат кодове за кирилица и се продават с интегрирани в клавиатурната подредба кирилски букви (паралелно на латинските).
На фона на все по-ясно очертаващото се справяне с този тип трудности, неочаквано препятствие пред SMS съобщенията на кирилица се оказва по-скъпото им таксуване от българските GSM оператори. Докато максималният размер на SMS съобщение, изпратено на латиница, е 160 знака, при използване на кирилица дължината е едва 70 знака за същата цена: SMS, изпратен на кирилица, е два пъти по-скъп от такъв, написан на латиница. Причината е в спецификата на кодирането, при което кирилицата „консумира“ повече байтове; самият процес на кодиране „изяжда“ знаци, които при латиницата остават свободни за съдържание. Така финансовият натиск върху потребителите де факто действа в полза на латиницата. Инициативите, настояващи за премахване на „дискриминацията на кирилицата спрямо латиницата при изпращането на SMS съобщения“[18], засега обаче остават без особен отзвук.
Както се вижда, мобилните оператори в България не правят много, за да насърчат използването на кирилица в своите канали. Самите служебни SMS съобщения, изпращани до потребителите (информация за състоянието на сметката, за различни промоции, игри и др.) са винаги на латиница. Нещо повече, дори SMS текст, написан на кирилица и изпратен от компютър към мобилен телефон през специализираните сайтове на операторите, се „превежда“ автоматично на латиница, обезсмисляйки усилието на изпращача. Така кирилицата задълго остава в периферията на мобилните комуникации.
Доминиращата позиция на латиницата в широко популярните мобилни комуникации влияе на свой ред активно върху характера на писането в киберпространството. Причината е във все по-тясното обвързване между мобилните телефони и интернет. В България вече е възможно изпращането на текстове от GSM не само към друг мобилен телефон, но и към електронна поща, към социални сайтове, чатове, лични страници и блогове. Мултимедийните възможности на телефоните позволяват директно влизане в интернет, участие в игри и т.н. Практически във всички тези нови дейности употребата на латиницата има водеща роля.
Извън сферата на мобилните телефони, през последните няколко години кирилицата навсякъде възвръща позициите си, при това без натиск „отгоре“. В основата на този процес са подходящите решения на нивото на технологиите, от една страна, и оформящият се консенсус сред мнозинството потребители в мрежата за натиск върху малцинството на използващите латиница, от друга. Но ако победата на кирилицата днес изглежда сигурна, същото далеч не може да се каже за победата на грамотността и езиковата култура. Би било обаче твърде наивно отговорността за това да се приписва на латиницата. Сериозната отговорност е в образователната система.
Страховете от експанзията на латинския шрифт в крайна сметка се оказват преувеличени. Те са част от страховете във времето на прехода след 1989 г., съвпаднал с възхода на глобализацията. Усещането за криза на всичко, свързано с нацията, влияе силно и върху отношението към латиницата. Процесът на интеграция на България в ЕС допълнително подсилва безпокойствата от загубата на различни форми на суверенитет. Употребата на латиницата обаче не е свързана с културен империализъм, защото в повечето случаи се дължи на технически проблеми или на съзнателен избор за изява на субкултурно ниво. Ефектът е по-скоро обратен: тъкмо неочакваният бум на латиницата стимулира дебат за значението на кирилицата. По логиката, по която глобализацията в крайна сметка актуализира националните културни капитали и ги мобилизира, латиницата вдървява защитниците на кирилицата и въобще произвежда това, което можем да наречем дискурс на отбраната. Печеливша, в крайна сметка, се оказва консервативната позиция. Тъкмо в това като цяло е и „ефектът Кронщайнер“: провокиране на защита, втвърдяване на национални митове, обсъждания на рестриктивен закон за езика[19], настоявания за „уникалност“ на кирилицата и т.н. Насърчени се оказват крайностите. В резултат на всичко това намаляват и възможностите за едно по-спокойно отношение към латиницата.
На този фон на стагнация позитивните сигнали идват от неочаквана посока. досегашната практика неизменно показва, че глобалните комуникационни и софтуерни индустрии рано или късно осигуряват решение на проблема с българската кирилица. Фирмата – производител на компютри Apple, дебютира с кирилизация на софтуер за българския пазар още в 1992 г. През 2001 г. Google излиза с българска версия на търсачката. През 2002 г. софтуерната компания Microsoft издава дългоочакваната локализация на български език за базовите си продукти Windows XP и Office XP. През 2004 г. е реализиран превод на мрежата за бързи съобщения Skype на български, а през 2008 г. българският е добавен към официално поддържаните езици в социалната онлайн мрежа Facebook. Без да чака държавата ни да реши проблемите с фонетичната кирилица, Microsoft предлага на потребителите си безплатен софтуер за фонетична подредба на клавиатурата, позволяващ адаптиране според индивидуалните предпочитания. Този изпреварващ ход на софтуерния гигант реално обезсмисля по-нататъшните усилия по стандартизиране на клавиатурата от страна на държавата. Жестът към кирилицата и в този случай идва отвън, докато националните институции буксуват в прекалено усложнени и безплодни дискусии. Примерите лесно биха могли да бъдат умножени.
В крайна сметка глобалната икономическата логика работи в посока на подкрепа на по-малките национални езици и тяхната традиционна графична система. Рано или късно дори българските мобилни оператори ще узреят за тази идея. Става дума просто за още една възможност: разширяване на пазара чрез достигане до потребители, които не владеят английски и не могат да си служат свободно с латиницата. Това също се нарича политика на езика. За големите глобализирани компании националното е добър комерсиален продукт. Така виновниците за проблема с латиницата изненадващо се оказват в основата на ренесанса на кирилицата, а дебатът за по-„добрия“ шрифт получава неочакван бизнес финал.
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
[1] Вж. conquiztador.bg, постинг от 20 август 2009 г., посл. консулт. 30.08.2009 г.
Вж. в. Култура, бр. 20, 22 май 1998 г., http://www.online.bg/kultura/my_html/2029/diana.htm, посл. консулт. 21.09.2007
[3] Вж. в. Култура, бр. 22, 5 юни 1998 г., http://www.online.bg/kultura/my_html/ 2031/b_maytap.htm, посл. консулт. 30.08.2009 г.
[4] Вж. в. Демокрация, бр. 227, 01.09.2000 г., „Кирилицата раздели навремето Европа на Източна и Западна“, интервю на Тони Николов с Ото Кронщайнер, http://www. digsys.bg/bgnews/show_story.html?issue=215731264&media=1523776&class=2787648&st огу=215739392, посл. консулт. 21.09.2007 г.
[5] Вж. „Открито писмо до проф. д-р Ото Кронщайнер, почетен доктор на университетите в София и Велико Търново, България“ от Катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, юли-септември 2001 г., http://liternet.bg/vtu/doc/ oto_mail.htm, посл. консулт. 21.09.2007 г.
Вж. Информационен бюлетин на БАН, бр. 5 (50), год. VI, 5 юни 2001 г., http://
[7] Вж. tangra.org, „Порталът за националистическа литература“, Роби на свободата, движение „Воини на Тангра“, http://www.tangra.org/arhiv/svoboda.html, посл. консулт. 21.09.2007 г.
[8] Вж. Петър Стоянов, „Никога не съм защитавал тезата на Кронщайнер“, в. Сега,
29 октомври 2001 г., http://www.segabg.com/29102001/p0050003.asp, посл. консулт. 21.09.2007 г.
[9] Пак там, http://www.segabg.com/29102001/p0050003.asp, посл. консулт. 21.09.2007 г.
[10] Вж. например Пламен Цветков, Славяни ли са българите. ИК „Тангра ТанНакРа“, София, 1998 г.
Вж. в. Демокрация, бр. 227 от 01.09.2000 г., „Кирилицата раздели навремето Европа на Източна и Западна“, интервю на Тони Николов с Ото Кронщайнер, http://
[12] Вж. Милена Кирова, „Фарсът Кронщайн“, в. Култура, бр. 14, 5 април 2002 г., http://www.online.bg/kultura/my_html/2222/book.htm, посл. консулт. 30.08.2009 г.
[13] Вж. Живко Колчев, „Кирилицата в Интернет“, в Българско медиазнание, т. 2, под редакцията на Росен Милев, с. 546, София, 1998 г.
[14] Пак там, с. 546.
[15] Вж. Людмила Кирова, „Билингвизъм и диграфия в речта на българските геймъри“, http://liternet.bg/publish3/lkirova/gamers.htm, посл. консулт. 30.08.2009 г.
[16] Вж. Людмила Кирова, „Диграфията в писмената практика на българските потребители на интернет“, http://liternet.bg/publish3/lkirova/digraphia.htm, посл. консулт.
30.08.2009 г.
[17] Вж. Нели Огнянова, http://nellyo.wordpress.com/2009/03/13/2-2/, посл. консулт.
30.08.2009 г.
[18] Вж. например сайта http://www.metodii.eom/bg_Osnovania.html#tar2, посл. консулт. 30.08.2009 г. През 2009 г. активна кампания срещу дискриминиращото таксуване на изпратени на кирилица SMS-и води и евродепутатът Кристиан Вигенин.
[19] Проект на Закон за българския език е депозиран в Народното събрание през 2004 г., но не е приет. В мотивите към проекта изрично се подчертава, че „графичната система на езика е кирилицата“. Вж. за повече подробности http://www.lex.bg/forum/ viewtopic.php?f=3&t=31938, посл. консулт. 30.08.2009 г.