Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 01 Bradatan

 

Смъртта е най-ценното нещо, което е дадено на човека. Ето защо най-голямото безбожие е да я използваме зле. Да умрем погрешно.

Симон Вейл

Въпрос на живот и смърт

Сократ не е написал нито ред, но смъртта му е шедьовър и е запазила името му живо. Докато е бил жив, Ян Палах – чешкият студент, който се самозапали през януари 1969 г. в знак на протест срещу съветската окупация на страната му – не се е отличил с нищо. След огнената си смърт обаче той се превръща за мнозина в полубог, в същество с огромна жизненост и влияние. Отвъд гроба Палах формира историята на Чехословакия. Всеки път, когато Ганди се впускал в поредните си „смъртни пости“, всичко в Индия ставало необичайно живо, по-жизнено от всякога. По време на тези пости „всяка промяна“ във физическото му състояние „се предаваше до всяко кътче на страната“. Цяла Индия преживява глада на Ганди.

Изглежда, че смъртта не винаги означава отричане на живота – понякога тя има парадоксалната способност да го подсилва, да го усилва до степен, о да, при която вдъхва нов живот. Присъствието на смъртта може да вдъхне на живите нова оценка за съществуването – всъщност, по-дълбоко разбиране за него. Следователно би било справедливо да се каже, че животът се нуждае от смърт. Ако смъртта бъде забранена по някакъв начин, животът ще понесе съкрушителен удар.

На първо място, животът се нуждае от смъртта заради самореализацията си. Често се случва да осъзнаем колко ценно е нещо едва когато го загубим или сме на път да го загубим; именно перспективата за внезапното му отсъствие ни учи как да оценим стойността и значението на неговото присъствие. Така че смъртта може да придаде нова интензивност на житейския акт поради самата си близост. Историците са забелязали любопитния факт, че често, когато настъпват природни или социални бедствия с висока смъртност – като епидемии или войни – хората изглеждат по-склонни да се отдадат на светски ексцесии. Те преследват плътските удоволствия (пиене, ядене или секс) алчно, с новооткрита страст. Вместо да действат предпазливо, за да съхранят ресурсите, както изисква здравият разум в кризисни ситуации, те бързо харчат всичко, което им е останало. В странен изблик на лудешка еуфория те бързат да се нахвърлят на удоволствията на живота точно в момента, в който смъртта наближава. Това, което засилва жаждата им за живот, е именно присъствието на смъртта. Тази нагласа може да изглежда ирационална, но в нея има нещо удивително. На прага на унищожението тези хора откриват чудото на съществуването и празнуват.

Сборникът с новели на Джовани Бокачо „Декамерон“ ни предлага поглед, макар и косвен, към тази уникална ситуация. Докато Черната смърт опустошава Флоренция през 1348 г., група млади хора намират убежище в една вила, само на няколко мили от града, и се впускат в десетдневен страстен живот чрез ярки и пикантни разкази. Резултатът е колекция от сто разказа, които възхваляват живота и радостта от живота в неговата най-плътна форма. Тук Бокачо интуитивно усеща дълбоката връзка между страха от смъртта и желанието: в ограничени ситуации близостта на смъртта може да бъде най-мощният афродизиак. Вдъхновен може би от Жорж Батай, френският историк Филип Ариес говори за известна „еротизация“ на смъртта. Подобно на сексуалния акт, смъртта се възприема като „простъпка, която откъсва човека от ежедневието му … за да го накара да преживее пароксизъм, потапяйки го в един ирационален, жесток и красив свят“.


Small Ad GF 1

Смъртта ни е нужна и за да осмислим по-добре живота. При липсата на смърт животът би останал нещо безгранично и безформено – в крайна сметка безвкусно. Нямаше да има начин да го обхванем, защото нямаше да има граници. Тъй като да осмислиш нещо означава да можеш да го разкажеш, животът на човека има смисъл дотолкова, доколкото може да бъде разказан. Точно както една история без край е невъзможна, така и един живот без смърт би бил безсмислен. В есе, което пише около осем години преди смъртта си и което ще разгледам подробно по-нататък в тази книга, Пиер Паоло Пазолини изтъква точно това. Той пише, че е „абсолютно необходимо да се умре“, защото „докато живеем, нямаме никакъв смисъл, а езикът на живота ни … е непреводим“. Той е просто „хаос от възможности, търсене на отношения и значения без разрешение“. Да умреш означава да придадеш на живота си смисъл на композиция. Смъртта е умелият редактор, който сглобява живота ни така, че той да се окаже разбираем. Един безкраен човешки живот би бил своеобразно минерално съществуване – нещо безкръвно, недиференцирано, неизразимо, мъртво като камък. Бихте го прекарали безсмислено, безцелно, геоложка епоха след геоложка епоха. В по-практичен план, дори и да е възможен такъв живот, не съм сигурен, че той би бил желателен. Както при всяка история, една биография – дори и най-интересната – която се разтяга отвъд определена граница, никога не може да стане скучна. Да се разтегли още повече би означавало да се предизвика ужас. Ако един ден станем безсмъртни, на следващия можем да умрем от безсмислие.

Има и още един начин, по който смъртта може да диктува динамиката на живота. Това е по-тънък и по-труден случай. Тук не собствената смърт определя живота ви, а чуждата. Това е видът унищожение, за който говорих в началото: смъртта на човек, който избира да „умре за кауза“, в името на нещо по-голямо от него. Такава доброволна смърт засяга живота на онези, които остават след нея, по начин, който е едновременно дълбок и траен: тя насочва моралната им преценка, оформя възгледите им за това, което е важно, и прониква в разбирането им за това какво означава да бъдеш човек. В крайна сметка тя се превръща в част от тяхната културна памет. Понякога тя дори натоварва съвестта им и ги засрамва, принуждавайки ги да направят нещо. Благодарение на възприеманата безкористност на онези, които са направили върховната жертва, на готовността им да се откажат от собствения си живот, някои от тези хора в крайна сметка се превръщат в мит. Такава смърт често се оказва прагът, на който свършва историята и започва митологията.

Човешките същества сигурно са умирали „за някаква кауза“, откакто съществуват. Те са умирали за Бога или за своите ближни, за идеи или идеали, за неща реални или въображаеми, разумни или утопични. От всички възможни разновидности на доброволната смърт книгата, която сте започнали да четете, е за философи, които умират в името на своята философия. При такава смърт със сигурност не липсва ирония: плащаш с най-ценното, което имаш (собствения живот), за това, което обикновено минава за най-малко последваща дейност. Но философите – във всеки случай най-завладяващите от тях – едва ли са нещо друго освен иронични. В известен смисъл Да умреш за идеи е упражнение в една все още неизследвана онтология: онтологията на ироничното съществуване.

Великите мъртъвци

През 399 г. пр.н.е. Сократ приема отрова, след като е осъден на смърт от атинския съд. Обвиненията са в развращаване на младежта и безбожие. По време на съдебния процес Сократ дава да се разбере, че независимо от изхода му, той няма да промени начина, по който живее и практикува философията си. След процеса и преди екзекуцията си той все още е можел да спаси кожата с помощта на богатите си приятели. От лоялност към законите на града обаче той отказва да избяга.

През 415 г. Хипатия, езичница философка от Александрия, е жестоко убита от тълпа християни, подстрекавана от патриарха на града Кирил. По това време тя вече се е превърнала в уникално интелектуално присъствие, както и във влиятелна учителка в града. Дори управителят на града Орест, макар и християнин, активно търси компанията и съветите ѝ. Очевидно Кирил не е бил доволен от влиянието на Хипатия в града и в средите на Орест.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

През 1535 г. сър Томас Мор е обезглавен в лондонския Тауър, след като е признат за виновен в „държавна измяна“. „Предателството“ се изразява в отказа на Мор да положи клетва за вярност към Акта за наследяване (по силата на който наследяването на престола преминава към бъдещата Елизабет I, все още нероденото дете на Хенри VIII, заченато от новата му съпруга Ан Болейн) и да признае върховенството на Короната по религиозните въпроси. Като обикновено човешко същество, смята Мор, кралят не може да бъде глава на Църквата, защото „никой светски човек не може да бъде глава на духовността“.

През 1600 г. Джордано Бруно е изгорен на клада в Рим, след като е осъден на смърт от Светата служба (Инквизицията) на Католическата църква. Предишните осем години той прекарва в затворите на Инквизицията. Доминикански монах, Бруно е осъден за това, че е имал убеждения, противоречащи на учението на Църквата, по въпроси като транссубстанциацията [идеята, че по време на литургията хлябът и виното, използвани за причастие, се превръщат в тялото и кръвта на Исус Христос], Троицата, божествеността и въплъщението на Христос и девствеността на Мария. Той упорито отказва да се покае, дори по пътя към кладата.

През 1977 г. Ян Паточка, чешки феноменолог (пряк ученик на Едмунд Хусерл), умира от апоплексия в пражка болница след единадесетчасов разпит от страна на чехословашката тайна полиция. Паточка е разследван за ролята си в основаването на движение за човешки права (Харта 77), считано за подривно от комунистическия режим. Той смята, че участието му в това движение е било необходимо, за да остане верен на философските си идеи.

Философията като опасно занимание

Какъв философ трябва да бъде човек, за да умре за някаква идея? Това, което обединява тези хора, въпреки специфичните убеждения, които всеки от тях е имал, е привързаността към идеята, че философията е преди всичко нещо, което практикувате. Разбира се, тя включва мислене и писане, четене и говорене, но те не бива да се разглеждат като самоцел; те трябва да служат на крайната цел на философията, която е тази на самореализацията. Вашата философия не е нещо, което съхранявате в книгите си, а такова, което носите със себе си. Тя не е просто „тема“, за която говорите, а нещо, което въплъщавате. Това схващане е наречено философия като „начин на живот“ или като „изкуство на живота“.

Това, до което философията като изкуство на живота често се свежда, парадоксално е да се научим как да посрещнем смъртта – изкуство на умирането. Най-добрият пример за това е самият Сократ. Той е разбирал философията като начин на живот и я е практикувал толкова безкомпромисно, че тя го е довела до смъртта му. Неговият ученик Платон е бил толкова засегнат от това, което атиняните са направили с учителя му, че във Федон – диалог, за който се твърди, че е записал последните часове на Сократ преди екзекуцията – той умело развива разбирането за философията като нищо друго освен „подготовка за смъртта“ (melétē thanátou). Хронологически Федон принадлежи към „средния период“ на Платон; той трябва да го е написал много години след смъртта на своя учител. Би било изкушаващо да видим това като акт на „философска справедливост“: все още скърбящият, неизлекуван, може би дори гневен Платон вмъква опустошителното събитие на кончината на своя учител в самото определение на философията. „Философска справедливост“ или не, Платоновата идея дава гласност на едно изключително важно прозрение: философията е изкуство на живота само дотолкова, доколкото ни предлага изкуство на умирането.

Платоновата дефиниция намира отзвук и в наши дни. През XVI в. Мишел дьо Монтен, повтаряйки Цицерон, озаглавява едно от своите есета така: „Да философстваш означава да се научиш да умираш“. През ХХ в. Симон Вейл поставя смъртта в центъра на своя философски проект. Според нея да знаеш как да умреш е дори по-важно от това да знаеш как да живееш. Защото смъртта, казва Вейл, е „най-ценното нещо, което е дадено на човека“. Най-голямото безбожие е тя да се използва зле“. Ако пропилеем смъртта си, в известен смисъл ще сме живели напразно. В тази книга става дума за това как един философ може да използва „добре“ смъртта си и как по този начин преосмисля живота си и прави работата си цялостна.

Колкото и маргинална да е идеята за философията като изкуство на живота в днешните мейнстрийм философски кръгове, тя не е лишена от привлекателност. Всъщност има нещо удовлетворяващо последователно в едно определение на философията, което предполага съвършена симетрия между слово и дело, мисъл и практика и в което става дума за самореализация – т.е. за схващането, че Азът на философа е „работа в процес“, нещо, което той създава чрез философстване. В същото време обаче това е опасна идея, защото може да вкара в беда онези, които я приемат сериозно. В социален план философът, отдаден на философията като изкуство на живота, често е parrēsiastḗs, радикален прям говорител; част от длъжностната му характеристика е да не си държи устата затворена. А parrēsía рядко е довеждала практикуващите я до щастие.

Всъщност да приемеш идеята за философията като практика за самотрансформация означава да се направиш фундаментално уязвим. Ако една философия е истинска само дотолкова, доколкото е въплътена в този, който я практикува, тогава философът не е по-различен от ходещия по въже без предпазна мрежа. Животът на философа е постоянно балансиране: най-малката грешна стъпка, на една или друга страна, може да бъде фатална. Ако се подчини на изискванията на света с цената на разрив с философията си, той е загубен; ако се подчини на изискванията на съвестта си с цената на личната си безопасност, той отново е загубен. Точно в такава ситуация са се намирали Сократ, Хипатия, Мор, Бруно и Паточка. В един момент от живота си тези философи е трябвало да направят избор: или да останат верни на философията си и да умрат, или да се откажат от нея и да останат живи. Точните детайли може да са се различавали; някои от тях са били изрично помолени да се откажат и да се покаят, докато на други просто е било дадено да разберат, че трябва да престанат или иначе… В основата си обаче ситуацията е една и съща. Както и несигурността на ходенето по въжето на тези философи. Да умреш за идеи се роди именно от увлечението по тяхното опасно представяне.

Значението на избора между това да умреш, за да останеш верен на идеите си, от една страна, и да промениш философията си, за да останеш жив, от друга, едва ли може да бъде надценено. Тъй като за тези мислители философията не е просто съвкупност от доктрини, които по принцип можеш да премълчиш или дори да отхвърлиш, а начин на живот, нещо, което е пронизало цялата ти биография, изборът има значителна екзистенциална тежест. Не можеш да промениш философските си възгледи по същия начин, по който сменяш дрехите си. Тъй като философията е въплътена във философа, да се откажеш от нея би означавало да я разкъсаш. Философът, изправен пред подобен избор, скоро осъзнава, че залогът тук не е само въпрос на избягване на лицемерна позиция. Изборът всъщност крие изпитание: за да не остане само празно говорене, философията трябва да премине изпитанието на живота. В ретроспективен план Ян Паточка проявява невероятна прозорливост и описва ситуацията по недвусмислен начин. „Философията стига до момент – казва той, – в който вече не е достатъчно да се поставят въпроси и да се отговаря на тях, и двете с изключителна енергия; в този момент философът няма да напредне, ако не успее да вземе решение“. Следователно трябва да погледнем на философията с нови очи: в крайна сметка философстването не е свързано с мислене, говорене или писане – дори не и с извършването на тези неща по смел и дързък начин – а с нещо друго: да решиш да поставиш на карта самото си тяло. В тази книга проследявам колкото се може по-отблизо вътрешната работа на този процес на вземане на решение, както и онова, което се случва с телата на философите, когато те са изложени на риск.

Заслужава си да си припомним подробно ситуациите, в които се намират тези философи. Един ден те се оказват в положение, което сигурно е било дълбоко обезпокоително. Като изтънчени оратори, сега те трябва да осъзнаят, че за спорове и дебати не може да става и дума. Майстори на логиката и убеждаването, сега те се намират на място, което няма никаква полза от думи или аргументи, независимо дали са изтънчени или не. Тук те са в цялата голота на своето положение, неспособни да направят единственото нещо, което са правили през целия си живот. Дали по ясен, или по по-неясен начин, тези мислители сигурно са осъзнавали, че ако не искат да бъдат напълно заглушени, се нуждаят от нещо по-силно от думите, за да бъдат разбрани. А в пределна ситуация като тяхната – интензивна, пряма, сурова – това, което е било по-силно от думите, е била собствената им смърт. Само със спектакъла на умиращите си тела те трябва да изразят всичко, което не могат да съобщят чрез цялото си реторично майсторство. През целия си живот Сократ е говорил убедително, но е умрял още по-убедително. Смъртта му е най-ефективното средство за убеждаване, което е измислил – до такава степен, че много векове по-късно го помнят не толкова заради това, което е вършил приживе, а именно заради начина, по който е умрял.

Показателно е, че в най-радикалния си вариант, когато се стигне до последното изпитание, философията трябва да изостави обичайните си действия (говорене, писане или изнасяне на лекции) и да се превърне в нещо друго: изпълнение, телесно изпълнение. Така стигаме до пълния кръг. Живеенето по философски предполага тяло, но същото важи и за философската смърт. Тези философи се нуждаят от тялото не само за да практикуват философията си, но – което е по-важно – за да я утвърждават. В Да умреш за идеи разглеждам по начин, който не е бил опитван досега, умиращите тела на философите като терен за проверка на тяхното мислене.

И така, тези философи избират път, който ги води до умиране от „красноречива“ смърт, която впоследствие се конструира като кулминация на философската им работа. Каквато и да е била иначе работата на тези мислители, в светлината на техния край съществува усещането, че тя е непълна, ако я отделим от начина, по който са умрели. Всъщност подобна смърт сама по себе си вече е философско произведение– понякога шедьовър. Начинът на смъртта на Сократ например се е превърнал в толкова неотменима част от философското наследство, че е трудно да си представим как той умира от старост в собственото си легло. С течение на времето, когато споменът за смъртта им започва да преследва следващите поколения, краят на тези философи придобива все повече и повече пластове смисъл. В крайна сметка те се оказват в митологията.

Философска митология

За щастие философите рядко биват убивани заради това, което мислят. Тъй като по правило те не се вземат твърде насериозно, през повечето време философите са в безопасност и цената, която трябва да платят за прямата си реч, рядко надвишава цената на няколко [медицински] шева. Въпреки това, колкото и рядко да се случва, доброволната им смърт, когато и да се случи, заслужава внимание, защото оказва огромно влияние върху следващите поколения. Философите-мъченици в крайна сметка хвърлят много дълга сянка върху идващите след тях, които не могат да не се чувстват задължени и уплашени от великите мъртъвци. Споменът за тяхната смърт никога не изчезва напълно; всъщност той се запазва и изостря с всяко ново поколение. В резултат на това тези мислители често стават по-активни посмъртно, отколкото са били приживе. В потомството те придобиват съвсем нов живот, който понякога има малко общо с действителната им биография. Ето защо важният въпрос, който задавам в тази книга, е: Какво точно се крие зад това необикновено влияние? Не могат да бъдат присъщите качества на тяхната философия; в края на краищата Сократ никога не е написал нищо, което да се чете след смъртта му, от Хипатия не е оцеляло нищо, а Джордано Бруно едва ли се чете днес. Какво тогава дава на тези философи такова влияние?

За края на Сократ Волтер е казал: „Смъртта на този мъченик всъщност е апотеозът на философията“. Като оставим настрана иронията, която подобно изказване предполага – ето го прочутия антиклерикален мислител, който говори като човек на расото – Волтер, може би дори без да го осъзнава, посочва обяснение. Защото именно „мъченичеството“ на тези мислители оформя техните потомци и променя нашето възприятие за тях. Дори много векове след това събитието на тяхната смърт все още ни „заслепява“ и ни кара да тълкуваме погрешно какво точно са правили или писали, когато са били живи. Всъщност смъртта им се оказва от уникално естество, което резонира в някои от най-дълбоките пластове на нашата психика, където се намират основните ни импулси и подбуди. В крайна сметка ние преработваме събитието на края на тези философи не чрез интелектуалните си способности, а чрез религиозното си въображение. Колкото и строго рационален да е подходът ни към тях, в основата му винаги има нещо неясно или ирационално, което в крайна сметка оформя начина, по който се отнасяме към тези хора. Това се случва поне по две различни, но допълващи се причини.

Първо, на феноменологично ниво, в присъствието на човек, който се ангажира да умре „за кауза“, онова, което изпитваме, е мощна смесица от привличане и отблъскване, очарование и ужас, и то едновременно. Тяхната „готовност да умрат“ ги поставя в пространство, недостъпно за повечето от нас: като правят това, което правят, тези хора се откъсват от цялото човешко общество. Точно това е изначалното значение на свещеното (sacer): това, което е откъснато от останалото (профанното), което е отделено и към което изпитваме странна смесица от противоположни емоции. С други думи, някой, който извършва такъв акт, се поставя в свещен режим на съществуване. Ние сме инстинктивно разтревожени, защото участието ни в събитието, дори когато е виртуално и опосредствано, активира у нас изначално преживяване на свещеното. Ето защо мъченичеството винаги е играло толкова важна роля в конституирането на религията, а също и защо радикалните форми на политически протест, като самозапалването, понякога могат да имат изключителен ефект върху обществото.

Второ, ако решим да приемем по-социологическа перспектива, насилствената смърт на философа може да бъде разбрана с помощта на теорията за жертвата на Рене Жирар. Една общност в криза, въвлечена в безкраен цикъл на насилие, се нуждае от жертва за отпущение, за да намери покой. Обществото, казва Жирар, „се стреми да отклони насилието, което иначе би се изляло върху собствените му членове, върху една относително безразлична жертва, жертва, която може да бъде ‚похарчена‘.“ Ако това се случи успешно, жертвеното убийство е последвано от някакъв вид „сакрализация“ на жертвата. Благодарение на това, което Жирар нарича „механизъм на козела на отпущението“, жертвата се превръща в мощен агент на социалната промяна. Докато първоначално тя е била напълно безсилна и е трябвало да поглъща агресията и насилствените импулси на общността, сега тя е издигната в позиция на значителна власт. „Козелът на отпущението вече не се явява просто пасивно вместилище за злите сили“, пише Жирар, а е „по-скоро мираж на някакъв всемогъщ манипулатор, показан от митологията“.

Най-важното от всичко е, че подобна смърт не само изцелява общността, сред която настъпва, но и започва да се възприема като „основателно убийство“; по този начин чрез жертвената смърт е станало възможно едно ново начало. Жирар използва примерите на Мойсей, Едип, Ромул и други. Това може да обясни защо повечето философи-мъченици са били тълкувани като „основатели“ на различни философски традиции. Сократ се разглежда като нищо по-малко от истинския създател на западната философия (тези преди него са, което е показателно, просто „предсократици“). Хипатия е поставена в началото на традицията на жените във философията, въпреки че и преди това е имало жени философи; или пък се приема за основоположничка на философския феминизъм, въпреки че е трудно да се разбере какво би казала по феминистките въпроси. По подобен начин Джордано Бруно понякога се смята за основоположник на голямата традиция на модерното свободно мислене, както и на антирелигиозния рационализъм в модерна Европа. В това има голяма ирония: рядко някой модерен философ е вярвал в магията и други „мракобесни“ неща по-силно от Бруно.

Тези примери сочат един важен факт: формирането на интелектуалните и философските традиции не се ръководи от строго рационални модели, а понякога от форми на митично мислене и въображение. Насилственото събитие, свързано със смъртта на тези философи, е регистрирано и обработено от традицията по линия на митотворчеството. В резултат на това техният край се превръща в митология. Така невидимо, но упорито „логиката“ на мита бележи начина, по който се оформя историята на мисълта. Обикновено сме склонни да мислим, че митът подкопава разума, но това трябва да е по-сложно. Както показват примерите на тези философи-мъченици, понякога митът допълва разума, точно както създаването на митове и митичното въображение внасят във философията степен на човешка сложност, изтънченост и дълбочина, която разумът сам по себе си никога не е в състояние да осигури.

Въпрос на репетиция

Това е същността на историята, която се опитвам да разкажа в книгата, която бих искал да ви предложа. В един важен смисъл обаче в Да умреш за идеи не става дума за излагане на аргументи. Всъщност в основата ѝ лежи убеждението, че същинската философия дори не е свързана с писането на книги. Без съмнение философията се нуждае от писане и доброто писане може да ѝ направи голяма услуга. И все пак, по отношение на това, което философията в крайна сметка е, писането със сигурност ще остане нещо предварително. Защото, колкото и добри да са философите като писатели, тяхната философия не се крие в писането, а другаде. В известен смисъл философията започва там, където свършва писането. Писането е репетиция, в най-добрия случай генерална репетиция, но не и представление. Философията е изпълнение.

 

Източник: Costica Bradatan, Dying for Ideas: The Dangerous Lives of the Philosophers. Bloomsbury Academic, 2015. (Introduction)

 

Костица Брадатан е американски философ от румънски произход, професор по хуманитарни науки в Колежа „Онърс“ към Тексаския технически университет.


Pin It

Прочетете още...