От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 06 French Parnting

 

От успеха на „Bringing Up Bébé“ „Да отгледаш бебе [по френски]“ (2012 г.), проницателния наръчник на Памела Дракърман за семейния живот à la française, американският родителски индустриален комплекс настоява, че френските родители са разбрали всичко. Френските деца спят през нощта практически от самото си раждане. Те ядат праз, цвекло и синьо сирене, посрещат гостите на вратата с целувка по бузата и изчезват, за да се забавляват, докато техните добре наспани и осъзнаващи границите си старци се наслаждават на коктейлите си. „Френското възпитание е свързано с вярата в твърдото ‚не‘ и в това, че отговорът на родителя не подлежи на обсъждане“, твърди Reader's Digest. „Децата съществуват в света на родителите, за разлика от родителите, които съществуват в света на децата“, твърди Изабел Бертолами, „американска майка в Париж“, в клип в TikTok, който е събрал повече от двеста хиляди харесвания. Истинската тайна на френското родителство вероятно се крие в политики като универсално здравеопазване, шестнадесетседмичен платен отпуск по майчинство (и двадесет и осемдневен платен отпуск по бащинство), задължително образование от тригодишна възраст и достъпно обучение в колеж. Но сред американците, които се интересуват от тези неща, продължава да битува мнението, че французите притежават някакъв колективен, неизразим талант да отглеждат деца, без да се съмняват в себе си.

Френските родители може и да се различават от американските, но идеята, че те представляват единен фронт, може би ще изненада много французи. Неотдавна в местните медии се появиха материали за сблъсъка между две конкурентни школи за възпитание на децата, които вдъхновиха купища мнения, отворени писма, сутрешни блокове и коментари в социалните мрежи, без да споменаваме немалко оживени дебати между приятели. (Félicitations [Поздравления] за френските деца за това, че най-накрая са били допуснати в часовете за коктейли!) Миналия месец на корицата на L'Obs беше изобразен родител, който лежи на пода, а главата му е заклещена в картонена кутия, която изглежда е била използвана като куклен театър. Виждат се само краката му, а на гърдите му седи малко дете, което се усмихва на камерата. „РОДИТЕЛСКИЯТ КОМПЛЕКС“ – гласи корицата. „МЕЖДУ ДОБРОНАМЕРЕНОСТТА И ВЛАСТТА – КАК ДА БЪДЕШ РОДИТЕЛ ДНЕС?“ Вътре пакет от четиринадесет страници описва най-новите спорове, като се оплаква, че те са „достатъчни, за да накарат майките и бащите, които и без това са замаяни от трескавата надпревара за идеалното дете, да се замаят още повече“.

В продължение на много години френските родители се ръководеха от Църквата и държавата, която до 1970 г. утвърждаваше мъжа като „шеф на семейството“. В следвоенните години детската лекарка и психоаналитичка Франсоаз Долто твърди, че „по силата на традицията и възпитателния принцип децата във Франция се травмират ежедневно“, и е пионер в по-прогресивния подход, основан на признаването на личността на децата. Недоброжелателите на Долто я обвиняват, че е създала „l'enfant roi“ – детето-цар, но идеите ѝ вероятно не са били толкова либерални, колкото тези на „la parentalité positive“ – позитивното родителство – подход, който се наложи във Франция през последното десетилетие и се основава не на психоанализата, а на неврологията, наред с други дисциплини. (Най-близкият му американски аналог е „нежното родителство“.)

Една от водещите представителки на позитивното родителство е психотерапевтката Изабел Филиозат, която е авторка на много книги, включително на бестселъра от 2011 г. „J'ai tout essayé!“ („Опитах всичко!“). Според Филиозат позитивният подход обхваща „всички родителски практики, които насърчават развитието на детето“. Тя и нейните ученици твърдят, че детето, което изпада в истерия в супермаркета, когато родителят отказва да му купи бонбони, страда от „изобилие от стимули“ и че избухването му не е гняв, а „мускулно разтоварване на натрупаното напрежение“. Те твърдят, че когато детето изразява гняв, това е знак, че нуждите му не са задоволени. Думата „Не“ не е част от родителския речник, който тя препоръчва. В социалните мрежи адептите на позитивното родителство съветват, че на детето трябва да се каже: „Моля дръж ръцете си близо до тялото ти“, а не „Нямаш право да ме удряш“.

Настоящият дебат във Франция противопоставя позитивното родителство срещу модела „тайм аут“, който подчертава значението на установяването на граници. През октомври повече от триста и петдесет експерти подписаха в Le Figaro становище, в което осъждат „ексцесиите на ‚изключително‘ позитивното възпитание“, което „застрашава основните права на детето“, като му „отнема границите и рамката, от които то се нуждае, за да се развива“. Неотдавна разговорът се разпали още повече, когато клиничната детска психоложка Каролин Голдман даде поредица от язвителни интервюта, обявявайки решението си да предприеме „кръстоносен поход“ срещу „дезинформацията“ за позитивното родителство, разпространявана от инфлуенсъри, обучители и „продавачи на книги“.


Small Ad GF 1

Голдман заяви, че през последните години се е сблъскала в практиката си с „взрив от поведенчески проблеми“. Тя забелязва, че много родители са възприели идеята, популяризирана от френските привърженици на позитивното родителство, че да наказват децата си означава да ги травмират и може би дори да нанесат трайни увреждания на развиващия се мозък. Посланието на Голдман към френските родители е, че това е глупост. Тя твърди, че малчуганът, който хвърля храната си на пода, не се нуждае от прегръдка, а от граници. „Не става дума за политравматизирано дете, което е преживяло война. Говорим за Елиът, който се ядосва, защото в чинията му има по-малко грах от брат му“, казва тя пред Le Monde. „Според мен подзаглавието на тази история не е толкова липсата на грах, колкото ‚Татко, мамо, моля ви, спрете ме‘.“

Голдман, която е авторка на книгата „File dans ta chambre!“ [„Веднага отиди в стаята си!], а сега води популярен подкаст, препоръчва на родителите да използват кратки паузи [тайм аут], започвайки още от едногодишна възраст, за да „установят възпитателни граници“. За по-големите деца нейният списък с наказуеми провинения включва всичко – от прекалено много говорене, прекалено висок говор, прекъсване, мрънкане, ставане от масата по време на хранене и отказ да поздравиш или да благодариш до „презрително отношение“ или „емоционална тирания“. Тя твърди, че правилата, които не подлежат на обсъждане, са от полза както за детето, така и за родителя: „Животът на непослушното дете е ад, който се колебае между упреци, разочарование и отхвърляне (от бабите и дядовците, детегледачките, учителите, приятелите, които не го канят на рождени дни).“ В метафората на Голдман родителят трябва да заеме позата на жираф в моменти на конфликт, оставайки невъзмутим до детето, което се вълнува отдолу „като малка червена мравка“. Тя бърза да подчертае, че е съгласна с някои постулати на позитивното родителство – включително нуждата на детето от любов и търпеливо обяснение на заобикалящия го свят. Макар че недоброжелателите я наричат „Mère Fouettarde réac“ – женска версия на френския Père Fouettard, който обикаля и бие непослушните деца преди Коледа – правилото, казва тя пред Le Monde, е следното: „Трябва да се забавляваме със семейството, да се възползваме максимално от всички радости на ежедневието (да ядем шоколад, да пеем като луди, да се гъделичкаме, да се гушкаме), но щом детето стане трудно за другите, то напуска стаята.“

Кампанията на Голдман предизвиква ответна реакция от страна на привържениците на позитивното родителство. Повече от двеста и осемдесет специалисти и изследователи публикуват собствено мнение, в което осъждат тайм-аута и връщането на Голдман към „старите принудителни възпитателни принципи“. Детската лекарка Катрин Геген, която подкрепя позитивното родителство, оприличава метода на тайм аут на съпружеско насилие, като пита в друга статия, публикувана също в Le Monde: „Как бихте се чувствали, ако съпругът ви ви заключи в стаята ви?“

В нашия следобеден разговор по телефона Голдман размишлява върху полемиката. Официален празник е и тя се намира в Южна Франция, заобиколена от девет деца, четири от които нейни собствени. (Баща ѝ е известният певец и автор на песни Жан-Жак Голдман.) Седмиците на обратна връзка не са намалили интензивността на дебата и Голдман заявява, че е развълнувана от резултатите на кампанията си. „Посланието ми наистина се разпространи като горски пожар“, казва тя. Голдман обяснява, че е прекарала две години, потапяйки се в групите за позитивно родителство в социалните медии, преди да реши да говори открито. „Усетих отчуждението, догматизма на ‚доброжелателните родители‘“ – казва тя. „Съжалявам, че съм част от противниковия лагер, защото се чувствам хиляда пъти по-благосклонна в моя основан на информация подход от тези идеологически бойци, индоктринирани от самопомощта и от непознаването на психическото функциониране на децата.“ Фройдистката в нея не може да се въздържи да не даде психоаналитично обяснение за често порочния тон на дискусията. „Тези войнстващи родители, които би трябвало да ни просвещават с добронамереността и позитивизма си, скачат на врата ми като диви животни“, казва тя. И продължава: „Несъмнено те са навлезли в тази догма, за да се борят срещу собствените си агресивни импулси по отношение на детето, но и по отношение на света като цяло, и в тази борба намират възможност да проектират своята враждебност.“

Голдман е приела няколко покани да дебатира публично с Изабел Филиозат, но нейната заклета противничка винаги досега е отказвала. Поддръжниците на позитивното родителство „разказват една красива история, в която всички искат да вярват, че родителството може да се развива без никакви конфликти – нещо напълно невярно“, казва Голдман. „Защо тези хора са опорочили определенията?“ – добавя тя, правейки пауза. „За да печелят пари, като размахват една красива мечта, която се продава.“ По телефона Филиозат отхвърля идеята, че е водена от алчност, и обвинява Голдман, че окарикатурява работата ѝ. „Тя казва, че позитивното възпитание е всепозволеност“, казва ми Филиозат. „Разбира се, ние също казваме ‚не‘. Просто при определени обстоятелства няма да го използваме“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Памела Дракърман пише преди повече от десетилетие в „Да отгледаш бебе“, че „въпреки индивидуалните различия, всички френски родители изглежда следват едни и същи основни принципи“. Дракърман (която е наша приятелка) е родена в САЩ, но е отгледала семейство във Франция и е установила, че това не изисква „избор на родителска философия“. Моят собствен опит като американска майка, живееща във Франция, показва, че Дракърман е била права, ако не в абсолютен, то в сравнителен смисъл. В сравнение с американските родители, френските със сигурност имат по-малко възможности за избор, над които да се мъчат. Още не съм срещала френски родител, който да не се придържа към стриктна схема от четири хранения на ден – закуска, обяд, гутè [лека следобедна закуска] и вечеря, или пък такъв, на когото му пука дали третото хранене е тъпкано със захар. В изследване на интензивното родителство от 2016 г. Франция е единствената от единадесетте страни, в които времето, което майките отделят за грижи за децата, не се е увеличило от 1965 г. насам. Но идеята за френските родители като монолит, придържащ се към един-единствен, хомогенен етос на възпитание на децата, не се потвърждава. Нарастващото многообразие в страната е съпроводено с многообразие от подходи към семейния живот. Нарастващото неравенство е съпроводено с тревога за бъдещето и засилващ се натиск за оптимизиране на настоящето. Подобно на кексчетата и спортните занимания, войните около родителството вече се водят и във Франция. И вероятно те ще бъдат придружени от идеята, че някой друг, някъде другаде, се справя по-добре.

 

Източник

 

Лорън Колинс е американска журналистка, сътрудничка на списание „Ню Йоркър“. Темите й включват Мишел Обама, Донатела Верзаче, графити-артистът Банкси и Ейприл Блумкуест. От 2010 насам тя работи в Европа, пишейки истории от Лондон, Париж, Копенхаген и други места. Авторка е на книгата “When in French: Love in a Second Language.”


Pin It

Прочетете още...