Някъде в дълбокото на съзнанието ми има един възхитителен образ на идеалната жена: нещо като Гризелда, Исус, Мария и Чичолина, събрани в едно. Тя винаги подава и другата буза. Тя е превозно средство, плавателен съд, без никакви свои нужди и желания.
Когато мъжът й я шляпа, тя го разбира. Когато е болен, го котка. Готви, върти парцала, изслушва проблемите на всички, ходи на гробищата, плеви гробове и се усмихва сервилно, докато мъжът рецитира басамаци за женската малоценност. Добрата жена се отказва от своя живот, за да подхранва лудостта на мъжа.
Юлия не е добра жена. Тя трябва да върши прекалено много други неща.
Побеснял изтребител трещи над главите ни и с лекота помита безкрайни препятствия, сякаш го прави от раждането си.
От офиса на Юлия Христова на 16 етаж в НДК ти става ясно, че целият град е в краката й.
Светът също – 600 музиканти, започнали кариерата си в Нов симфоничен оркестър, са пръснати по най-големите оркестри в света, но никога не прекъсват връзката си с Юлия – на картата на стената й светва червена лампичка винаги, когато някой от тях е он лайн от другия края на земното кълбо.
Елитарната Юлия с нейната неистовост за защита на таланта, за „чист, кристален звук“ срещу „Едно мъртвешко безвремие“. (Петко Славейков има израз встаднено общество – б.а.)
„Наказателни акции“ от превишена доза неталантливи, несвободни, страхливи и изключително лакоми хора. Държава на бързата аванта. Изкривена средна класа от лилипути.
Какъв Нов симфоничен оркестър тук?
Наивница.
90-та година изхвърля Юлия от „мъглявия социалистически саунд“ с безумната идея за „частен оркестър“… само с много млади даровити музиканти. Идеята всъщност е на Ицко Финци.
В тази авантюра за кратко се замесва и Памела Никълсън (импресарио на Васко Василев). Предложение за финансов гръб и – невъзможното изглежда възможно.
На третия ден става ясно, че г-жа Никълсън не иска нов оркестър, а „фестивалка“ за халтури с евтина работна ръка и добро качество на звука. Търси занаятчии, не деца… И светкавично отпрашва за Лондон, така, както се е появила.
Остават Юлия, сред митингиращия бетониран хаос, и сто чифта очи, които й вярват. Оркестър без диригент, без пари- но с първи концерт на 13.10.1991 – ден на избори. Моцарт.
Оркестрантите са между първи и четвърти курс в Консерваторията. И досега възрастта им е между 16 и 25 години, най-старият е 34-годишен. Никога не свирят за 6, винаги са между 5 и 7. На първите им изяви през 1991 на слушателите се сервира вино, днес те знаят, че са го изпили в компанията на талантите, които правят джаза на България – Васил Пармаков, Ангел Заберски син, Акага…
Едно е сигурно- че ако откажеш да опиташ, никога повече няма да получиш шанс.
Смъртта е дефинитивна.
Нов симфоничен оркестър е любов. Такива битки не се губят – те си отиват с нас самите. Когато правиш любов, не тръбиш на света. Същото е и когато правиш нещата с душата си.
Просто не можеш да извикаш: Слушайте, аз работя със сърцето си! Няма такъв израз.
До 1993 г. няма банка, от която Юлия да не е теглила кредит… Преживява „совалки“ пред всякакви лихвари. Ипотекира къщата си в полза на Нов симфоничен оркестър.
Тече мътната вода на културните ни министерства и докато чакаш златната, току виж си се изкъпал в пръстта на Орландовци. Един август инфлацията превръща живота на Юлия в бинго.
Оркестърът фалира.
Следват наказателни дела за злоупотреби, разпити,…телефонен терор…
Затваряш очи и когато ги отваряш, няма съмишленици – има студена, смъртна пот.
Обявяват Юлия за кредитен милионер. Тя обаче не спира – скрива се в къщата на Джони Пенков, където концертите продължават.
Юлия вече е преживявала веднъж това – да е низвергната, да е стъпкана, да е обявена за никой. Била е изключвана от Консерваторията, където е учела диригентство. Била е гонена от зала България, защото в изявите си на музикален критик не прощавала половинчатостите…
И любимото ти състояние вече е да висиш над пропастта, като мазохистична необходимост, докато проумееш с вътрешния си мозък, че това е предопределението ти.
„…Отровно е да живееш без онова, което наистина искаш… Ужасно е, когато се преструваш, че посредственото е първокласно. Когато се преструваш, че не се нуждаеш от любов, а тя ти трябва, или, че обичаш работата си, макар да знаеш, че си кадърна за нещо много повече…“
Златните правила на тази остроумна, огнена глава Юлия;
бивша съпруга на Исус Христос;
почти свободна жена;
с напреднал астигматизъм на окото на съзнанието;
с барабанен глад за творене;
боркиня с вятърни мелници;
финансист, презрял парите;
Trip-girl.
Гуру.
Юлия роди организъм, който живее като за последно вече 15 години.
Твърди, че това съдбоносно „лекомислие“ я дисциплинира.
Така тренира вярата си.
Всяка сутрин танцува бясно салса.
1 час.
Преди кафето.
Преди да изяде останалия свят.
За всеки концерт се грижат 120 мецената.
Залите се пръскат по шевовете, част от публиката е с розови коси, почитатели на Мерилин Менсън и на виртуозната палка Росен Миланов.
Юлия живее под наем. Преди една година за първи път си купува пералня.
Лъв. Вихрушка. Демон. Трудно е да се улови.
Тя е уникална. Толкова уникална, че е близо до самотата на нулата. Няма как да я хванеш.
Невъзможно.
Из книгата на Юлия Христова „Да построиш оркестър“:
„Зная, че е имало и по-лесен път. Могла съм да спестя мръсотията, която ме помиташе. Могла съм да не чуя думите, които чух. Могла съм да си спестя словесното насилие, гладуването, страховете, предателствата, глупавата подозрителност и цинизма. Могла съм да не поемам всичко това върху плещите си. Могла съм да не рискувам.
Можех обаче да следвам път, който исках, и го следвах. Постарах се да защитя модел, който не е нито за ден, нито за два…Не сгреших, че следвах интуицията си.
…Зная, че няма да доживея времето, в което Нов симфоничен оркестър ще интерпретира партитурата на Брамсовата Първа симфония така, както тя звучи в мен самата…
А може би и не искам. Защото винаги съм предпочитала да правя нещата, които се случват, по пътя, който ми е отредено да извървя.
Вече зная, че щастието може да се пипа…“
