Този спор може да се стори доста тривиален на американските читатели, особено по време на бруталната война, която вече е отнела живота на около 20 000 украински и руски войници, както и на до 25 000 украински цивилни. Но ако се вгледате в темата, ще откриете, че въпросът кой ще претендира за Гогол е свързан с по-обширни въпроси – такива, заради които се водят войни. Голяма част от подбудите за руското нахлуване – и за украинската съпротива – са свързани с позоваването на историята. Историците се позовават на „употребите на миналото“: как миналото се използва (и злоупотребява), за да се утвърди (или осъди) настоящето и да се предявят претенции към бъдещето.
Путин твърди, че с изключение на няколко месеца след Първата световна война, Украйна е била или част от Русия, или държава в рамките на Съветския съюз до разпадането му през 1991 г. Украинците отговарят, че фокусът не трябва да бъде върху отдавна отминалото минало, а по-скоро върху близкото минало и настоящето: Повече от три десетилетия Украйна е напълно независима и международно призната държава – и трябва да остане такава. Дебатът за Гогол е всъщност сблъсък в този по-широк конфликт на историческото тълкуване. С установяването на „титлата“ на този писател от световна класа руското правителство затвърждава настояването си, че националните граници, както са очертани в момента, са по-малко важни от „руския свят“ – цивилизация, чието литературно съзвездие може да включва всеки писател, който е писал основно на руски език. С връщането на Николай Хохол Украйна се опитва да напомни на останалия свят, че нейната култура принадлежи на Русия не повече, отколкото нейната територия.
Такива литературни войни за територии могат да имат и различна валентност в тази част на света. Русия често е наричана „нация от читатели“ – същото важи и за Украйна. Екатерина Велика, многоезичният Николай I, Ленин и Йосиф Сталин – всички те се смятат за изтънчени мислители, способни да се впуснат в спор с интелектуалци по сериозни политически, икономически или литературни въпроси. Руските интелектуалци и писатели, които редовно са търсени за изказвания по различни обществено значими въпроси, традиционно са били водачи на нацията и често са третирани като знаменитости, равностойни на американските спортни герои, холивудските артисти и гениите на предприемачеството в областта на големите технологии. Същото важи, mutatis mutandis [повече или по-малко], и за Украйна.
Отвъд всичко това се крие една по-голяма и по-належаща реалност: идеите имат последствия. Всяка война се води не само с военни средства, но и чрез пропаганда, а пропагандната война понякога е също толкова важна, колкото и военната кампания. „Спечелете умовете на хората!“ – гласеше старият комунистически лозунг. Да спечелиш умовете, сърцата и душите означава да спечелиш войната. Начинът, по който хората мислят и се чувстват по отношение на войната, често определя волята им да се бият, да издържат и да победят.
Пропагандните кампании могат да поемат по „ниския“ или по „високия“ път – а обикновено поемат и по двата. Ниският път се състои в подхранване на врага с дезинформация, разпространяване на фалшиви новини и блокиране на неофициални нови източници на вътрешния фронт. „Шокиращи“ бюлетини описват зверствата на (нечовешкия?) враг, неговия намаляващ морал и безредието на бойното поле. Между тези истории се преплитат вдъхновяващи разкази на очевидци, които свидетелстват за свръхчовешкия героизъм на войниците от собствената страна и за безграничната им способност да понасят всички трудности.
Но все пак важна е и пропагандата, която поема по високия път, а нейната роля във военните действия е по-рядко отразявана от медиите. Присвояването на славата на литературното наследство на друга страна е отличен пример за пропаганда на високо ниво. Така че залогът за спора за Гогол, макар и очевидно незначителен в сравнение със съперничещите си териториални претенции на Русия и Украйна, е достатъчно реален по свой собствен начин. Съобщава се, че Гогол е любим писател на самия Путин и от поколения насам всички руснаци го третират като великий русский писатель. Той е и най-важният или поне най-известният принос на Украйна към световната литература. Гогол е, така да се каже, украинският Шекспир. „Той е нашият Велик писател“, писа ми украински колега, „единствената украинска фигура с отдавна признато място на световната сцена“. Затова не е чудно, че опитът на Русия да го добави към собствения си литературен пантеон се възприема в Украйна като груба несправедливост.
Гогол може и да не е толкова познат или четен на Запад, колкото романистите Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Лев Толстой и Антон Чехов, но това отчасти се дължи на далеч по-трудната задача да се преведе неговият бурно богат, гъсто текстуриран, жив и неправилен руски прозаичен стил (осеян с украински изрази) в съответна идиоматична проза на западните езици. Но в Русия той е широко признат за „баща“ на руската художествена литература. Твърди се, че самият Достоевски е отбелязал, че „всички ние излязохме от шинела на Гогол“ (препратка към най-известния разказ на Гогол, „Шинел“). Украинците могат да отговорят: След като Гогол е от Централна Украйна, не е ли цялата руска литература всъщност производна на украинската? При сегашните обстоятелства това е мрачна шега – точно такава, каквато е била специалността на Гогол.
През зимата на 1852 г. Гогол изпада в тежка депресия, очевидно полудява и умира от глад. Бил е на четиридесет и две години. Преди края на краткия си живот той се превръща в мистик и мечтател, фокусиран върху неземни проблеми. Славянската „душа“, бъдещето на човечеството и ролята на писателя в ръководенето на божествено отредената мисия на славянския народ за спасяване на расата – а не светската политика на „Малка“ и „Голяма“ Русия – са владеели вниманието му. Човек се замисля за предсмъртните му думи: „Стълбата, стълбата.“
В едно коледно писмо до приятел литератор през 1844 г., размишлявайки по въпроса за националните си пристрастия, той признава „Не знам дали душата ми е украинска или руска. Знам само, че никога не бих дал предимство на някой от Малорусия или на някой от Русия“. А след това, сякаш предусещайки катаклизма на конфликта, който се случва в родината му днес, добави:
Природата и на двете [страни] е толкова щедро дарена от Бога. Сякаш нарочно всяка от тях съдържа точно онова, което липсва в другата – което е ясен знак, че те трябва да се допълват взаимно. Ето защо историите на предишните им животи са им дадени по различен начин, за да може, израствайки известно време разделени, да се развият отличителните сили на характерите им. След това, след като се слеят в едно, заедно могат да създадат нещо съвършено в човечеството.
Това е било отдавна – преди двете световни войни, преди насилствения масов глад в Украйна (Голодомор) на Сталин, преди реваншистката агресивна война на Путин. Този вид национален мистицизъм, съчетан с наднационално въображение, може да изглежда архаичен и дори чужд сега. Със сигурност можем да кажем, че днес той не би бил добре дошъл за националистите нито в Русия, нито в Украйна. И двете страни биха искали да претендират за историите на Гогол, а не за неговата идиосинкратична политика.