Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 02 de Sade

 

Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад, е може би единственият писател, който никога няма да загуби способността си да ни шокира. А в революционната – всъщност садистична – връзка, която той създава между автор и читател, и която се отказва от традиционното удоволствие от разказа, като вместо това се занимава с неща като обиди, отчуждение и скука, той може да се разглежда като баща на модернизма. И все пак в огромната литература, вдъхновена от измислените оргии и реалния разгул на маркиза, е отделено само малко внимание на неговата дълбоко обичаща съпруга, на която той пише от килията си в затвора във Венсен:

Бъди сигурна, душа на душата ми, че първата малка поръчка, която ще направя, след като ме пуснат на свобода, първото ми действие като свободен човек, след като целуна очите ти, зърната ти и задните ти части, ще бъде да купя … всички произведения на Монтен … Волтер, Ж.-Ж. Русо… И не се скъпи толкова за моите малки залитания… Може ли една или две бутилки прасковено вино, mon fan-fan, да подкопаят Салическия кодекс[1] или да застрашат Юстиниановия? Вслушай се, любимко на Минерва, само пияница би трябвало да претърпи такъв отказ: но на мен, който се опиянявам единствено от твоите прелести и никога не се насищам от тях, о, ти, олимпийска амброзия, не бива да ми се отказва малко прасковено вино… О, пламъче на живота ми, кога, кога ще дойдат твоите алабастрови пръсти, за да сменят железата на [моята тъмница] с розите на гърдите ти? Сбогом, целувам те и заспивам.

На 24 ноември 1783 г., в 1 ч. през нощта.

Рене-Пелажѝ дьо Сад е старомодна и благоприлична жена, чиято страст към съпруга ѝ въпреки това я въвлича в някои от най-известните сексуални скандали на своето време. Ексцентричният им брак не е бил обект на особено внимание през вековете, а много малко от писмата им един до друг са преведени. И все пак десетилетията на преданост на маркизата са позволили на странните таланти на Сад да разцъфнат и – за добро или зло – да се превърнат в част от западното класическо наследство.

Рене-Пелажѝ дьо Монтрьой се запознава с бъдещия си съпруг едва в навечерието на сватбата им, която се състои в Париж на 17 май 1763 г. Срамежливата и самотна булка е на двадесет и една години, а разкрепостеният двадесет и две годишен младоженец вече си е спечелил репутацията на разточител и развратник. Излишно е да споменаваме, че съюзът е бил уреден от родителите на двойката и то по най-груби материални съображения. Изключително подходящото семейство на булката, принадлежащо към наскоро облагородената буржоазия, е много богато. От друга страна, разпуснатите патриции дьо Сад – които се гордеят, че са далечни роднини на кралското семейство, но чието състояние се състои само от няколко имения в родния им Прованс – са почти разорени. Мосю дьо Монтрьой, който е председател на едно от най-важните парижки съдилища, има влиятелни връзки във Версай, докато контактите на семейство дьо Сад там са разрушени от бащата на младия маркиз, който многократно е опозорявал семейството. За амбициозната и динамична мадам дьо Монтрьой съюзът е повече от удовлетворение на желанието ѝ да омъжи по-голямата си дъщеря за древен благородник. През първите години на брака тя е най-пламенната апологетка и защитничка на зет си.

Този съюз обаче има един аспект, който никой от родителите не би могъл да предвиди – младите дьо Сад скоро се привързват безкрайно много един към друг. В характерите им има дълбоки различия: нежната, себеотрицателна Рене-Пелажѝ е радикално лишена от всякакво кокетство или суета, докато невъздържаният Донатиен е денди и нарцист с крещящи мании за величие. Въпреки това те развиват силни връзки на привързаност и заговорничество, което е много необичайно в контекста на уредените бракове от XVIII век. Маркизата, която в крайна сметка ражда на Сад три деца, приема спокойно безбройните му подвизи с актриси, куртизанки и проститутки от всякакъв вид. Тя прикрива следите му от полицията по време на най-скандалните му бягства и става свидетелка, ако не и участничка, в някои от оргиите му. С течение на годините нейната отдаденост придобива някаква мистична сила. „Все още те обожавам със същата сила“, пише му тя в един от многото моменти на униние, които той преживява по време на престоя си в затвора. „Имам само едно щастие в живота, да се събера отново с теб и да те видя щастлив и доволен… Ще живеем и ще умрем заедно.“


Small Ad GF 1

Привлекателният млад маркиз е известен с живото си остроумие и изключителната си литературна култура, докато домошарски настроената Пелажѝ (както ще я наричам) не е нито красива, нито културна. Но това, което ѝ липсва в елегантността, се компенсира от силата на характера и твърдата независимост. Подобно на съпруга си, тя изобщо не се интересува от машинациите на обществения живот и веднъж описва френското висше общество като „купчина разбойници, от които най-успешните са най-измамните“. Мъжкарана по душа, тя има пестелив вкус, предпочита стари дрехи и износени обувки. Когато пребивава в провинцията, тя проявява страстен апетит към работа на открито, като подрязване на плодни дървета и цепене на дърва. Всъщност един от ключовете към разбирането на удивителната брачна хармония на семейство Сад е общата им селска натура и чувството за маргиналност в аристократичната им среда, което лесно би ги накарало да станат аутсайдери. Те дори са имали навика да се обръщат един към друг с неофициалното tu – употреба, която по онова време е била ограничена до голяма степен между съпрузите от класата на селяните и занаятчиите.

И двамата млади Сад са били самотни, жадни за обич деца, и двамата са останали самотници. През цялата си младост Пелажѝ е страдала от демонстративното предпочитание на госпожа дьо Монтрьой към по-малката ѝ сестра, възхитително красивата Ан-Проспер. Майката на Донатиен, отдалечена, самовглъбена жена, която няма никаква полза от семейния живот, се е оттеглила в кармелитски манастир, когато той е на четири години, а баща му обикновено отсъства по дипломатически мисии. Момчето е отгледано от роднини в Прованс, а след това е изпратено в йезуитски пансион в Париж. Изглежда Пелажѝ веднага е почувствала, че в Донатиен се крие свръхчувствително, самотно дете, което ще загине без нейната подкрепа, и през по-голямата част от брачния си живот двамата се придържат един към друг като две пренебрегнати сирачета, които не се поддават, често по пламенен начин, на света на възрастните – на подмазвачеството, социалното катерене и материалните придобивки.

Поради непостоянните емоции и сложните неврози на Сад, чувствата към съпругата му са по-трудни за разкодиране. Ясно е обаче, че е бил по детски зависим от нея, че е ценял нейната доблест и лоялност и постоянно се е страхувал да не загуби уважението ѝ. През първите години на брака им първата му молба към властите, след като е попадал в някаква беля, е била: „Не съобщавайте на жена ми“. Близостта им е очевидна в писмата, които си разменят по време на престоя на Сад в затвора. В едно от тези писма той ласкаво я нарича „седемнадесетата планета на космоса“, „блестящия емайл на очите ми“, „звездата на Венера“, „моето кученце“, „моето бебе“, „блаженството на Мохамед“, „виолетовото от райската градина“ и „небесното котенце“. Що се отнася до Пелажѝ, тя най-често се обръща към съпруга си с „моето добро момченце“.

През първите пет години от брака маркиз дьо Сад, с покровителството на тъщата си, успява да скрие от съпругата си своите странности и бурните си връзки с парижки актриси. Когато през есента на 1763 г. той влиза в затвора за две седмици за „богохулство и кощунство“, извършено в присъствието на проститутка, Пелажѝ е убедена, че е в затвора за дългове. Освен това той скрива от нея мащабите на разточителството си: освен че пропилява собствените си скромни средства, Донатиен изразходва по-голямата част от хубавата зестра на съпругата си, за да финансира оргиите си – еквивалентна на около шестстотин и петдесет хиляди днешни долара.

Споразумението между госпожа дьо Монтрьой и зет ѝ остава непокътнато до пролетта на 1768 г., малко след раждането на първото дете на Сад, когато последиците от една от ескападите на маркиза стават неуправляеми. В неделята на Великден същата година маркизът, облечен в сив фрак и държащ в едната си ръка маншон от бяла кожа на рис, а в другата – бастун, застава до входа на една парижка църква и моли една просякиня да го придружи до една от многобройните „къщички“, които поддържа в парижките предградия за опитите си. Впоследствие жената, която може да е била или да не е била проститутка, го обвинява, че я е бичувал до кръв и е изливал в раните ѝ стопен восък. Сад е уязвим заради позора на баща си и собственото си пренебрежение към поддържането на контакти с патрицианските си връстници. Случаят му е отнесен до най-висшия юридически орган на Франция – Парижкия парламент.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Преценил правилно, че това престъпление ще се превърне в голям скандал, маркизът драстично нарушава досегашния си обичай да крие от съпругата си ужасните подробности на личния си живот и я информира изцяло за прегрешенията си. През следващите седмици, когато той започва да излежава шестмесечен затвор в крепостта Пиер-Енсиз, близо до Лион, маркиза дьо Сад излиза от сянката и започва да се изявява в ролята на закрилница, която преди това е била поета от майка ѝ. Пелажѝ, която далеч не е отчуждена от чудовищността на престъпленията на съпруга си, открива, че страстта ѝ към него се засилва. Да върне свободата му и да го защити от все по-бдителните му преследвачи се превръща в нейна житейска цел и в тази мисия тя влага онзи вид безкористна отдаденост, каквато влагат в призванието си най-вдъхновените свещеници или монахини. С течение на годините, жертвайки отношенията с децата си и връзките си с майка си, тя придобива нова самоличност, блажено присъединявайки се духом към Донатиен в неговото състояние на изгнаник.

Съобразявайки се с молбата на съпруга си да остане близо до него през целия период на затворничеството му, Пелажѝ се установява в Лион, като продава всичките си диаманти, за да плати пътуването и квартирата си. Въпреки че първоначалният указ на краля разрешава на съпрузите само две или три посещения по време на затвора на Сад, тя очарова командира на крепостта и го убеждава да им осигури много по-чести и интимни посещения, в резултат на което през последните месеци от затвора на Донатиен той и Пелажѝ зачеват още едно дете, втория им син.

Три години след освобождаването на Сад от Пиер-Енсиз, през есента на 1771 г., семейството, заедно с трите им деца (момиченцето се ражда през пролетта), се премества в Ла Кост, семейно имение в Прованс, за да избегнат кредиторите и да се спасят от влошаващата се репутация на маркиза.

Замъкът на Сад в Ла Кост, селище на върха на хълм на около петдесет километра източно от Авиньон, който е в семейството от няколко поколения, датира от единадесети век, когато е служил като убежище и крепост срещу сарацинските нашественици. Романтичният, феодален характер на мястото поразява дълбоко халюцинаторното въображение на маркиза: то става вдъхновение за страховитите крепости, кръвожадните монаси, ужасно развратните благородници, разголените и преследвани девойки, с които са наситени романите му. С умножаването на прегрешенията му замъкът се превръща и в единственото жилище, в което Донатиен и Пелажѝ се чувстват в пълна безопасност – утопично убежище от семейните порицания, социалните упреци и намесата на короната.

Именно в уединената, апокалиптична обстановка на Ла Кост Сад започва афера със сестрата на съпругата си, Ан-Проспер, която е с десет години по-млада от Пелажѝ. Тя е канониса – нещо като монахиня, но с по-малко обвързващи обети – в бенедиктински манастир в Божоле и е дошла да прекара зимата в Прованс по здравословни причини. Снаха и девойка, проникната от религиозни принципи и все още облечена в монашески одежди, тя въплъщава няколко табута, които измислените герои на маркиза триумфално ще нарушат – дефлорация, вероотстъпничество, кръвосмешение. И тя с лекота разпалва причудливите му страсти.

Това вътрешно-семейно прегрешение скоро е последвано от друго, много публично. В един летен ден на 1772 г. Сад, с шапка с пера, жилетка от жълто-зелен сатен, плюс подходящи бричове и бастун със златни инкрустации, организира парти в стаята на една проститутка в Марсилия, където за негово удоволствие камериерът му е събрал четири момичета. В следващите часове той се отдава на активна и пасивна содомия със своя слуга, докато последователно се съвкупява с проститутките, бичува ги и е бичуван от тях, като ги храни с бонбони, напоени с афродизиак, от които по-късно им става доста лошо. Този подвиг довежда до осъждането му от марсилския съд за содомия и опит за отравяне. Със съдействието на Пелажѝ той избягва властите, като бяга в Италия в компанията на своята снаха.

Тъщата на Сад, която до този момент го е обожавала, се превръща в негов най-върл враг когато научава, че той е съблазнил любимата ѝ дъщеря,. След завръщането си във Франция, по нейно настояване, той е затворен в един от най-непристъпните затвори в Европа – крепостта Миолан в Савоя. Но Пелажѝ отново му се притичва на помощ. В обичайния си безстрашен стил тя прекарва седмици в съседно село, преоблечена като мъж, опитвайки се да организира бягството на съпруга си. След успешно бягство Сад прекарва няколко месеца в Прованс, а след това отново бяга в Италия, оставяйки съпругата си сама в Ла Кост през зимата. По това време тя вече е изпратила децата обратно в Париж – всички те все още не са навършили шест години – за да бъдат отгледани от госпожа дьо Монтрьой. Пелажѝ е в толкова тежка бедност, че не може да се грижи сама за тях.

Как би могла да се чувства Пелажѝ по отношение на трудностите, които ѝ налага състоянието на този съпруг – човек извън закона, който натрупва все по-големи злоупотреби – особено връзката му със собствената ѝ сестра? Всички подобни разсъждения трябва да отчитат необикновеното отношение на госпожа дьо Сад към брака ѝ. То не може да бъде разчетено чрез традиционните понятия за съпружеска любов, тъй като нейната привързаност към Сад надхвърля далеч повечето подобни привързаности и кара обичайната съпружеска лоялност да изглежда прозаична. Подобно на примерния християнин, чиято любов към грешника трябва да бъде толкова голяма, колкото са прегрешенията му, тя изглежда е чувствала, че ако Сад се превърне в чудовище на безнравствеността, тя пък трябва да се превърне в толкова по-очевиден образец на преданост.

Освен това никога не сме имали достъп до спалнята на Сад. Младата маркиза може би се е наслаждавала, а може би не, на ранните си опити със содомия, която се оказва любимата сексуална практика на съпруга ѝ, но с течение на годините тя явно е преминала през някакъв постепенен процес на еротизация, тъй като видът на съпружеската страст, която е проявявала, е немислим без участието на плътта. И така, независимо от това колко я е съжалявал светът – за това, че е била изоставяна отново и отново, за това, че е имала съпруг, който е бил по-опетнен от всеки друг благородник в кралството – Пелажѝ е намирала такова удоволствие в служенето на Донатиен дьо Сад, че в продължение на две десетилетия тя никога не е описвала себе си като нещастна жена.

Може би затова е успяла да остане сама в Ла Кост и упорито да се бори за свободата на маркиза, докато в дълбините на Италия той е живял в кръвосмесителна идилия с малката ѝ сестра. Може би и затова, малко след като той прекратява аферата си с Ан-Проспер, Пелажѝ успява да заговори със съпруга си за най-безразсъдното му прегрешение досега.

През 1774 г., малко след като маркизът се завръща от едно от италианските си изгнания, двамата се срещат в Лион, за да ангажират няколко допълнителни слуги за персонала си в Ла Кост: петнадесетгодишен секретар и пет момичета на приблизително същата възраст, всички очевидно избрани с цел сексуална експлоатация. От последвалите обвинения става ясно, че вакханалиите, които маркизът организира в замъка си, включват някои хореографии от предишните му бордеи: много содомия, както хомо, така и хетеро; котешки опашки и други камшици; много различни вериги. И за първи път участниците са достатъчно млади, за да бъдат лесно подчинени. Също толкова ясно е, че госпожа дьо Сад е знаела целта на наемането на секретаря-Ганимед и придружаващите го нимфетки и че нейното съдействие е било преднамерено, ефикасно и приятно. Но този път може би е имало прагматична причина за готовността ѝ да му сътрудничи: да задържи скандала в стените на дома им, вместо да го остави да избухне навън.

Нещо повече, писмата на маркиза до съпругата му ни казват, че тя или е участвала, или е била свидетелка на развратните действия, които са се случвали тази зима в уединението на дома им. Няколко години по-късно, когато с поразителната откровеност, характерна за кореспонденцията им, докато разказва за квази-епилептичния характер на оргазмите си, той пише на Пелажѝ: „Ти си виждала техни образци в Ла Кост…. Виждала си как се случва това.“ (Някои коментатори на Сад, сред които и Симон дьо Бовоар, която смята, че той е бил „полуимпотентен“, обясняват необичайните му сексуални апетити с уникално бурния характер на кулминациите му и с факта, че е имал големи проблеми с постигането им). Що се отнася до ролята на Пелажѝ в безчестните дела в Ла Кост, за нея се твърди, че е останала нежна – всъщност, утешителна за наетите младежи. Те я хвалят единодушно.

Две години след „Епизода с малките момичета“, както са започнали да наричат тези оргии, страховитата госпожа дьо Монтрьой, която се е отчуждила от дъщеря си до такава степен, че заплашва да я вкара в затвора, ако не напусне маркиза, залага хитър капан. През януари 1777 г. Сад получава съобщение, че майка му, графиня дьо Сад, се е разболяла и ѝ остават броени дни живот. Независимо от безразличието ѝ към него, маркизът решава да пътува до Париж, за да я види за последен път, и Пелажѝ заминава с него.

При пристигането си в Париж от съображения за сигурност двамата се настаняват в отделни стаи. На 13 февруари, когато маркизата забавлява съпруга си в спалнята си в малък хотел на улица „Жакоб“, на вратата ѝ се почуква. Това е високопоставен служител на френската полиция, който връчва на Сад lettre de cachet – заповед за арест, която може да бъде издадена само от краля и която може да вкара обвиняемия в затвора за цял живот без никакво съдебно заседание. Госпожа дьо Монтрьой я е получила от Луи XVI. Още същата нощ маркиз дьо Сад е отведен в кралската крепост Венсен, за да започне престой в затвора, който ще продължи тринадесет години и ще приключи едва след началото на Френската революция.

На мадам дьо Сад не е позволено да види съпруга си през следващите четири години и половина. „Утехата ми е да повтарям хиляди и хиляди пъти, че те обичам и обожавам толкова силно, колкото е възможно да се обича, и то много повече от всичко, което може да се изрази с думи“, пише му тя в поклонническо писмо няколко месеца след началото на затвора. „Кога ще ми бъде позволено да те целуна отново? Мисля, че ще умра от радост.“ И завършва писмото така: „Сбогом, мое добро момче. Целувам те.“

В началото на задържането му дългите писма на Донатиен до Пелажѝ изразяват подобни емоции на тъга и нежност. „Скъпа, ти си всичко, което ми е останало на света, баща, майка, сестра, съпруга, приятелка, ти си всичко за мен“, пише той две седмици след ареста си, веднага след като е разрешено писмата му да бъдат изнасяни от Венсен. „Сбогом, най-скъпа ми приятелко, единственото, което искам от теб, е да ме обичаш толкова силно, колкото аз страдам“.

Но с напредването на месеците тонът на кореспонденцията на Сад става все по-маниакален. В тях рязко се редуват отчаяние и ярост, нежни молби и жестоки обвинения, ласкави думи и горчиви обиди. Затворническите власти му разрешават да получава по два пакета месечно от съпругата си и въпреки че тя обикаля цял Париж, изпълнявайки екстравагантните му поръчки за дрехи, козметика и деликатеси, той рядко остава доволен. (Сад затлъстява от огромното количество сладкиши, които си позволява по време на престоя в затвора, и в писмата си пише, че е станал „най-дебелият човек в Париж“). В многобройните си моменти на ледена наглост той се обръща към съпругата си с „мадам“, а когато може, насочва оръжието си срещу майка ѝ, която нарича „курвенската ти майка“, „управителка на бордей“, „отровен звяр“ и „адско чудовище“. „Дано ти … и твоето отвратително семейство, както и техните гнусни слуги, всички да бъдат натъпкани в чувал и хвърлени във водните дълбини“, пише той. „Кълна се в небесата, че това ще бъде най-щастливият момент в живота ми“.

Пелажѝ не само е измъчвана от гнева на съпруга си, но е тормозена на всички фронтове, тъй като продължава да е в силни противоречия с майка си и дори се опитва да я изправи пред съда заради действията ѝ срещу маркиза. „Щом се измъкна от тези особени затруднения – пише тя в писмо до адвоката си, – предпочитам да стана селскостопанска работничка, отколкото да попадна отново в ноктите ѝ.“ И все пак, тъй като грижата за исканията на Сад отнема много време и струва скъпо, децата на Пелажѝ, за нейна голяма скръб, трябва да останат на грижите на майка ѝ.

Когато най-сетне в един летен ден на 1781 г. на Донатиен и Пелажѝ е позволено да се видят отново, срещата им не е щастлива. Откакто съпругът ѝ е в затвора, домошарската, пряма маркиза се е превърнала в основен обект на еротичните му копнежи и той все по-често – абсурдно – се съмнява в нейната вярност. Сад демонстрира собствен пуританизъм, гордеейки се, че не е накърнил „светостта на брака“, като никога не е прелюбодействал с омъжена жена. При тази първа среща той обвинява съпругата си, че има връзка с един от бившите му секретари, както и със собствената си братовчедка, жена от парижкото общество, която той смята за „малка Сафо“. Седмица по-късно Пелажѝ получава писмо от Донатиен – най-яростното и възвишено порицание, което ѝ е писал – в което той изразява гнева си от кокетството на облеклото, което е избрала за първата среща („курвенско облекло“, както го нарича той), и я уведомява, че ще откаже да я види, ако още веднъж се облече по този начин. Писмото продължава:

Кажи ми, би ли отишла да изпълняваш постническите си задължения в тази шутовска или шарлатанска лекарска дреха? Не би го направила, нали? Е, същото чувство на благоговение, което определя твоите постни задължения, би трябвало да вдъхновява посещенията ти тук, скръбта и тъгата би трябвало да предизвикат в твоя случай това, което благочестието и божественото уважение предизвикват в другите души. … В обобщение, изисквам от теб да дойдеш… нагласена с много голямо боне… без ни най-малък намек за къдрици в косата, без кок и никакви плитки; гърлото ти трябва да бъде извънредно прикрито, а не неприлично разкрито, както беше онзи ден, а цветът на одеждите ти трябва да бъде възможно най-мрачен.

„Аз, която живея… само за теб, ето ме тук, заподозряна и оскърбена“ – оплаква се Пелажѝ в писмо до него няколко дни по-късно. Но истеричната обсебеност на маркиза ускорява радикалната промяна в живота на съпругата му, която силно засяга брака им: Пелажѝ решава да напусне малкия апартамент в Маре, в който живее, и да постъпи в религиозна общност. „За да те предпазя от това да се измъчваш по този начин, ще потърся манастир“, пише тя, „[и ще живея там] до деня, в който ще се освободиш, когато ще се събера с теб завинаги.“

От Средновековието насам хиляди добре родени французойки – вдовици, изоставени съпруги, жени, които, подобно на майката на маркиза, не са се интересували от семейния живот или, подобно на Пелажѝ, са били просто бедни – са избирали да наемат жилища в манастири. Избраната от Пелажѝ общност, Сейнт Орè, изглежда е била особено благочестива. От нея не се иска да даде обет, но се очаква да участва в религиозните служби на монахините и тя съобщава, че Сейнт Орè изисква „голямо усърдие в хора“. Първоначално Пелажѝ обитава две малки стаички на втория етаж на манастира, в непосредствена близост до пекарната. Тя пише, че битовите удобства в манастира са изключително скромни, а храната е „едва достатъчна, за да не умреш от глад“. И все пак, колкото и скромен да е станал животът ѝ, тя харчи толкова големи суми за луксозни стоки за съпруга си в затвора, че постоянно изпитва недостиг на пари: дори се налага да продаде сребърните си катарами за обувки, ценно притежание по онова време, за хиляда ливри. Но тя започва да се отнася религиозно към трудностите си: те ще подобрят душата ѝ. „С малко повече благочестие щях да бъда съвършено същество“, пише тя на приятелка малко след като се премества в манастира.

Човек може да стане благочестив чрез лицемерие, чрез вродено убеждение или чрез осмоза. Подновената вяра на Пелажѝ е от третия вид: след като през по-голямата част от зрелия си живот е била доста небрежна към църковните ритуали, тя постепенно усвоява аурата на монахините, с които живее. Парадоксално, но крайният вероотстъпник Сад, подбуждан от чести пристъпи на ревност, допринася за нарастващото ѝ благочестие, като изисква от нея да се изолира все повече от света. „Преди всичко обичай Бога и бягай от хората!“ – гръмко ѝ казва той. „Изпращам те в твоята стая – заповядал той, – и чрез цялата власт, която съпругът има над жена си, ти забранявам да я напускаш, независимо от претекста.“ В същото време той злобно ѝ се присмива за нарастващото ѝ благочестие. Пелажѝ протестира срещу тези противоречиви порицания, които, тъй като постепенно се помирява с майка си, са станали източник на търкания в брака. „Бедното ми сърце е твърде наранено, за да те вижда да се занимаваш с такива мисли“, пише тя на съпруга си. „Колкото по-дълбоки са [чувствата ми към теб], толкова по-тъжно ми е да виждам как се поддаваш на такива отклонения.“ Деликатността на следващото изречение е сърцераздирателна: „Удовлетворението, което изпитваме, когато обиждаме даден човек, е поне доказателство за нашето съществуване.“

През 1784 г. Сад е преместен от Венсен в Бастилията – място, което по ирония на съдбата сякаш изпълнява ролята на негова муза, тъй като именно там той започва да пише истински. В рамките на следващите пет години той написва монументалния си каталог на сексуални извращения, озаглавен 120-те дни на Содом; десетки разкази, есета и много целомъдрени пиеси; първата чернова на прочутата си Жюстин; и един обширен, добродетелен роман в епистоларния стил, популяризиран от Клариса на Ричардсън, озаглавен Алин и Валкур, за който госпожа дьо Сад пише обширна критика. Запазени са около двадесет страници от коментарите ѝ, които тя изпраща на съпруга си през юни 1789 г., в навечерието на революцията. В тях се проявява един неразкрит досега талант – сериозна литературна проницателност. Те разкриват и все по-различните възгледи на съпрузите относно морала и религията – въпроси, които допълнително засилват напрежението между тях.

Маркизата започва с изтъкване на онези аспекти от книгата на съпруга си, които я впечатляват най-много, като например дарбата му за диалог и описание на героите, но скоро го подлага на сериозна критика заради анархичния му цинизъм, етиката му за оцеляване на най-силните и склонността му да разкрива човешкото зло чрез прекомерната подлост на злодеите му. Тя му напомня, че „само диваците приравняват жестокостта и смелостта“, и съпоставя неговия култ към безпощадността с християнския алтруизъм, „онова величие на душата, което кара някои да рискуват живота си… за да помогнат на безпомощните“. Освен това тя се противопоставя на грубия материализъм на Сад (заимстван от двама от любимите му философи на Просвещението – Ла Метри и Холбах), който отрича съществуването на духа и свежда всички човешки явления до организацията на материята. „Как би могло сливането на материята да породи душа, която мисли, разсъждава и извежда толкова противоположни идеи?“, пише тя. „Природата не може да създаде дух: създаденото винаги отстъпва на своя създател.“

В онези години маркизата твърди, че именно стряскащото съдържание на писанията на съпруга ѝ, заедно с подстрекателските му идеи, са източникът на проблемите му: тези идеи предизвикват гнева на държавните органи и възпрепятстват освобождаването му. „Това, което пишеш, ти причинява ужасна вреда“, упреква го тя в едно писмо. „Ограничи писанията си, моля те… Не пиши и не изказвай отклоненията … чрез които светът може да реши да те съди.“ Освен това тя задава на Сад, който изключително много се гордее с новото си литературно призвание, въпрос, който той смята за изключително обиден: „Каква е ползата от твоите безполезни писания?“

„Ще запомня тази фраза“ – отмъстително надрасква Сад в полето на бележката ѝ.

На 2 юли 1789 г., скоро след тази размяна, Сад застава на прозореца на килията си в Бастилията, използвайки част от нощното си гърне като мегафон, за да се обърне към тълпите политически несъгласни, които демонстрират долу, и да ги насърчи да освободят крепостта. Преценен като „неконтролируем“ и „опасен“ от обсадените държавни власти, той е преместен в затворническо заведение в покрайнините на Париж. След това, през пролетта на 1790 г., Националният конвент, под натиска на Робеспиер, нарежда да бъдат освободени всички затворници, които са били затворени чрез омразната институция на lettres de cachet.

Сад е освободен вечерта на Разпети петък, облечен в черно палто, без да носи друго имущество освен един матрак и една златна монета в джоба си. Той е бил на двадесет и седем години по време на злоупотребата с парижката просякиня на Великден, на тридесет и две, когато се е забавлявал с марсилските проститутки, и на тридесет и шест, когато е започнал присъдата си във Венсен. Сега вече навършва петдесет – частично оплешивял, посивял мъж в парцали, който е толкова затлъстял, че, както сам признава, „едва се движа“. Отива в манастира Сейнт Орè и иска да види съпругата си, надявайки се да прекара остатъка от дните си с нея. Но Пелажѝ отказва да се появи, като извършва обрат, който е толкова категоричен, колкото и предишната ѝ преданост към него. Тя изпраща послание, че не желае повече да вижда съпруга си. На следващия ден тя пише на адвоката си в Прованс: „М. дьо Сад е свободен от вчера, Разпети петък. Той иска да ме види, но аз му отговорих, че все още се стремя към раздяла, това е единственият начин“.

Дали Пелажѝ просто е била изтощена, след като в продължение на четвърт век се е борила срещу гнева и гаргантюанските изисквания на съпруга си, презрението на обществото, шантажа на проститутките, строгостта на държавната и затворническата бюрокрация, яростта на майка си и кредиторите навсякъде?

Нарастващата ѝ религиозност със сигурност е от значение, както и натискът на набожната общност, към която по ирония на съдбата я е подтикнал да се присъедини съпругът ѝ. Освен това трябва да се вземе предвид въздействието на еротичните писания на маркиза върху една жена, която претърпява духовно обръщане. В политически неспокойните месеци преди падането на Бастилията Пелажѝ, седейки сама в малката си манастирска стая, със сигурност е разглеждала ръкописите, които той ѝ е предал на съхранение (един от тях е ранният вариант на изключително похотливата му Жюстин), и е била ужасена.

А какво да кажем за онези психически сътресения, които толкова често изпитват жените в средата на живота си? Пелажѝ е на четиридесет и осем години, немощна, едва ходи без чужда помощ, усеща тежестта на възрастта във всеки сантиметър на духа и тялото си, усеща тежестта на собствената си погрешна отдаденост. Може да се предположи, че политическите катаклизми, започнали през 1789 г., са катализатори на трансформацията на Пелажѝ, като укрепват авторитета на майка ѝ и на нейните изповедници. Тя е завладяна от онзи Голям страх, който е обхванал цялата френска нация, и сега преживява свой собствен голям вътрешен страх – ужас от болезнено виновното си минало и от несигурното си бъдеще.

Коментарите на маркиза относно дезертьорството на съпругата му, което го е потопило в скръб, подсказват, че промяната на мнението ѝ не е била внезапна. „От дълго време забелязвах определено отношение от страна на госпожа дьо Сад, когато идваше да ме види в Бастилията, което ми причиняваше безпокойство и скръб“, пише той на адвоката си няколко месеца след като е освободен. „Нуждата, която имах от нея, ме караше да се разкрепостявам, но всеки аспект от поведението ѝ ме тревожеше. Ясно различавах ролята на нейния изповедник и, честно казано, предвиждах, че свободата ми ще доведе до раздяла.“

В бракоразводното споразумение на Сад се посочва, че Донатиен трябва да плаща на Пелажѝ четири хиляди ливри годишно – лихва върху нейната зестра от сто и шестдесет хиляди ливри, която той е пропилял по време на брака им. Твърдейки, че Пелажѝ е задържала парите, които е наследил от майка си (Пелажѝ с основание твърди, че с тях са били субсидирани стаята и храната на Сад в затвора), той никога не връща нищо от сумата, която ѝ дължи, и продължава да се оплаква, че семейството ѝ го е съсипало умишлено и злонамерено: „Бедният ми баща казваше: ‚Оженвам сина си за дъщерята на бирници, за да го направя богат‘, а всъщност те ме съсипаха.“

След пролетта на 1790 г. по-голямата част от кореспонденцията между двамата Сад се състои от остри финансови спорове. Пелажѝ отговаря на молбите на Сад за пари със сухи, ласкави бележки, които показват колко напълно се е върнала в лоното на родителите си: „Вече имах честта да ти кажа, че след като не ми плащаш нито цент от това, което ми дължиш, за мен е невъзможно да внеса каквото и да било по твоята сметка. Що се отнася до моето семейство, то вече няма нищо общо с твоите дела и ако го нападнеш, то винаги ще ти отговори с истината, както е правело през цялото време.“

След като се разделя със съпругата си след двадесет и седем годишен брак, маркизът започва втори живот, който в много отношения е още по-странен от първия му. Колкото и затлъстял, грохнал и беден да е станал по време на престоя си в затвора, в рамките на няколко месеца след излизането си на свобода той спечелва вниманието на една съблазнителна актриса, по-млада от него с две десетилетия, която му предлага също толкова обич и вярност, колкото и Пелажѝ, и която ще остане с него чак до края на дните му. Служи на революционната кауза с умело симулирана ревност, започва да издава шокиращите си романи и едва оцелява по време на терора. Последните си тринадесет години прекарва в лудницата в Шарентон, където е затворен през 1801 г. по заповед на Наполеон с мотива, че писанията му изразяват „либертинско слабоумие“, и където основава театър, който се радва на значителен succès de scandale [скандален успех] сред парижката публика. Умира там през 1814 г. на седемдесет и четири годишна възраст. Госпожа дьо Сад умира през 1810 г. на шестдесет и осем годишна възраст, като изживява последните си десетилетия в най-голямо благочестие и отшелничество в имението на родителите си близо до Париж. Сестра ѝ, Ан-Проспер, чиито съпружески перспективи са били разрушени от аферата ѝ с маркиза, умира от едра шарка повече от четвърт век по-рано, на двадесет и девет години.

През десетилетията, последвали раздялата им, е регистриран само един граждански момент в отношенията на Сад: в разгара на революцията, през 1791 г., маркизът е помолил адвоката си в Прованс да изпрати на госпожа дьо Сад няколко бъчви от отличния зехтин на Ла Кост.

 

Източник

 

[1] Салическият кодекс, наричан още Салически закон, е древнофранкски кодекс на гражданското право, съставен около 500 г. пр.н.е. от първия франкски крал Хлодвиг.

 

Франсин дю Плесис Грей (1930–2019) е френско-американска писателка и литературна критичка, номинирана за наградата „Пулицър“.

 

Pin It

Прочетете още...