От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

„Дори ако направя филм за някоя риба, той пак ще звучи автобиографично“.
Федерико Фелини

Троя е достижима, все така недостижима е Итака“
Тончо Жечев

Преди малко повече от тридесет години един сблъсък на българския културен фронт възбуди духовете и стана (неразпознат тогава) предвестник на събитията, които десет години по-късно сложиха началото на демократичните промени в България. Веднага трябва да отбележим, че промяната от 1989 г., при която разрушаването на Берлинската стена стана символ на рухването на световния комунизъм, беше серия от аналогични събития във всички източноевропейски страни, включително и България. Но когато се търси спецификата на нашия, българския преход, това почти винаги се прави в негативен план и носи тягостния печат на националния ни нихилизъм. Прекалено проточилият се и – поне засега – не особено успешен наш преход стана повод за обяснения, че Германия е имала своята 1953 година, Унгария – своята 1956 година, Чехия – своята 1968, Полша – своята 1982, че всяка от тези години е върнала честта и достойнството на съответния народ и е приковала симпатиите на свободния свят към неговата борба. Само в България, видите ли, нямало нищо от този род. Подобни твърдения, когато не са умишлено злонамерени, са плод на най-обикновено невежество. Защото в следдеветосептемврийския български парламент, преди той да бъде превърнат в карикатура на парламентаризма, имаше достойна (макар и „ОФ“-)опозиция, която беше отстранена от него с въоръжена до зъби милиция; именно в България (Пловдив, 4 май 1953 г.) избухна и бе удавена в кръв първата в Източна Европа голяма работническа стачка [1,2]; именно у нас възникна мощна въоръжена антикомунистическа съпротива, известна като „горянското движение“ [3, 4]. Да не говорим за трогателните с наивния си героизъм случаи на спорадична съпротива от страна на български селяни, когато при „колективизацията“ и „масовизацията“ са им отнемали наследената от бащи и деди земя, която им е била по-свидна от собствения им живот [5].

А сблъсъкът, за който говоря тук, се осъществи изцяло на културния фронт и първоначално политическите му аспекти не бяха достатъчно видими. Сега, в по-широк времеви контекст, става ясно, че той – първо – е продължение на събитията, които посочихме по-горе; че той – второ – в дълбоката си същност представлява връзка между тях и началото на демократичния поврат и че – трето – „случвайки се“ в годините на най-жестокия политически гнет и най-дълбоката духовна резигнация, този сблъсък в духовната сфера, на фронта на идеите, придаде на навечерието на българския преход нещо наше, изконно-българско, което няма близки аналози в другите източноевропейски страни, макар че и в тях в определени моменти се говореше за „тиха“ и „пълзяща“ контрареволюция.

Собственото ми участие в този конфликт нито е централно, нито е особено значително като роля в него. Затова пък то ми даде повод и мотивация да следя колкото може по-отблизо и по-дълбоко неговото развитие и то не само тогава, на границата между седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, а и много по-късно, та чак досега, когато продължават да се появяват негови късни реминисценции и да стават известни факти и обстоятелства, които обясняват причините и връзките между нещата, които се случваха тогава.

В центъра на тази история свети една от най-ярките звезди, озарявала някога културния ни небосклон. Тончо Жечев, литературен теоретик и историк, изумително сладкодумен разказвач, юрист по образование, поет по душа, блестящ интелектуалец по призвание, десен консерватор по убеждения, и накрая (не се шегувам !) комунист по партийна принадлежност. За един свой приятел, също блестящ литературен теоретик и критик, рано и нелепо напусналия този свят Цветан Стоянов, Тончо Жечев беше казал между другото: „Той все повече си възвръщаше класическото равновесие на духа, беше твърде сложен и разностранен, за да бъде адепт на школа или направление... син на човешката култура от зараждането й до днес, знаеше нейната история, историята на нейните идеи, хранеше синовна преданост към старината и предците, обичаше интимно и дълбоко шедьоврите, беше му твърде трудно да не види в дъното на всеки екстремизъм и голо новаторство хамщина, невежество и творческо безсилие“ [6]. Когато чете тези редове, този, който познава творчеството на техния автор, не може да не бъде направо изумен от това, доколко всяка тяхна дума се отнася и за самия него.


Small Ad GF 1

А срещу него – настървена глутница от ортодоксални „теоретици“ – литературни милиционери, отстоящи на светлинни години разстояние от него и по природните си дадености, и по ерудицията си, беззаветно предани на партийните догми и клишета и готови да унищожат всеки, който въстане срещу тях – хора, които ако бяха живели заедно с Тончо Жечев в Средновековието, не биха се поколебали да го изпратят на кладата като еретик.

Пътуването към Троя

Девети септември 1944 заварва Тончо Жечев като 15-годишен юноша. Бидейки син на антифашисти, още през същата година той става ремсист. От 1947 г. комсомолската му кариера минава през секретар на околийски, районен и окръжен комитет и достига до член и зав.-отдел на ЦК на ДСНМ (след това – ДКМС). Завършва „право“ в Софийския университет „Св.Климент Охридски“. След почти „летящия старт“ на комсомолското му израстване, се очаква и блестяща партийна кариера. Но вместо това го изпращат в „Родна реч“, средношколско списание за начинаещи литературни творци, на което е зам.-главен редактор от 1956 до 1959 г. Въпреки, че по онова време това списание се смята за ненабиващ се в очите оазис на относително свободомислие, за човек със старта на Тончо Жечев това определено е „девета глуха“. Смята се, че причина за този поврат са негови „неправилни“ изказвания по повод събитията в Унгария. Не напразно след кончината му Ива Николова пише : „А в литературата той влезе за наказание“ [7]. Един от безбройните парадокси на социализма – най-яркият литературовед (и душевед) на епохата си да влезе в литературата за наказание ! След аспирантура и успешна защита в Москва, със завръщането си става завеждащ отдел „Критика“ на сп. „Септември“, а от 1990 г. е негов главен редактор. През 1991 г. по негова инициатива списанието е преименувано на „Летописи“. Същевременно работи в Института за литература на БАН, последователно става доктор на филологическите науки, професор и чл.-кореспондент на БАН. От 1974 до 1983 г. е директор на Института за литература и това е най-плодоносното десетилетие в творческия му път. Заема редица – тогава твърде престижни – длъжности, вкл. заместник-председател на Съвета за развитие на духовните ценности при МС. Вече след началото на демократичните промени е член на съветите на фондация „Св. Св. Кирил и Методий“, на фондация „Отворено общество“ и на Съвета за национално развитие на Президента Петър Стоянов.

Няколкократните му изпадания „в немилост“ му дават радостта и удоволствието да прекара много месеци в Народната библиотека, заровен в старите ръкописи и в прашните подвързии с периодика. Тези, които са имали възможността да работят там по същото време, оценяват тези периоди като едни от най-щастливите в живота му.

Една привидно повече от успешна кариера – и служебна, и научна – такава, каквато винаги става обект на люта завист за некадърниците и интригантите. И само този, който познава книгите – жалони на творчеството му – и който помни атмосферата на онова време, може да си даде ясна сметка как Тончо Жечев е извървял този път. Защото това е неговото пътуване към неговата Троя.

Малко предистория.

През 1975 г. излезе книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български“ [8]. Първата й глава, озаглавена „Pro domo sua“, е посветена на мотивите, довели автора до написването й. Една от пътечките, които са повели неговия интерес към живота и мислите на цариградския кръг наши възрожденски дейци, потегля от Славейковата поема „Изворът на Белоногата“: „Звуците на тази неумираща селска идилия, които сега идват като че ли от други светове, изумително хармонираха с топлата и задушевна атмосфера на някогашния наш дом, в който историята, настоящето и бъдещето съжителстват в мир и добро“. Тези звуци и тази атмосфера включват прабаба му Дана, за която „историята беше радостна и жива среща с предците – не съд, а възкресение, не урок, а помен“, дядо му Марин, който „постоянно разплиташе заплетения възел на световната политика“, другия му дядо, Тони, който все препрочитал „Записките“ на Захари Стоянов, а баба му се шегувала, че дядо Тони пак се готви за изпит, майка му, която с еднаква любов рецитирала Славейков и Ботев, понякога и на полето по време на жътва. Според Тончо Жечев, най-добрите български историци и критици са разбирали, че българската литература може да се тълкува само в хода на родната ни история, на хора и събития, „които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Вторият мотив на „Великден“-а е атмосферата, в която са живеели цариградските българи през XIX в. Смята се, че в Цариград е живяло най-компактното и в същото време най-пъстрото българско население до и дълго след Освобождението. Почти всяко българско селце е било представено тук със своята пъстра носия, със своите типове и диалекти. В световен град като Цариград, в центъра на Империята, „...живеели тези типични селяни, живеели по селски свито и пестеливо, оглеждайки се со страхом божий,...живеели с мисълта за своите села, със спомена за домашния уют, за женска ласка и бащино огнище“. Само в космополитната атмосфера на този град е можело да се усети с такава ярка и неповторима сила какво нещо е отечеството и родовите корени.

В края на тази глава Тончо Жечев разсъждава върху корените и ужасните последици от безверието, свързано с „един краен политически и идеен радикализъм, който подражава на готовите резултати на напредналите страни, без да се познава ЕВОЛЮЦИЯТА (к.м.-Г.К.), довела до тях“. И, малко по-нататък: „За да се разбере истинското съдържание и смисъл на някои идеи, родени в най-напредналите страни, те трябва да бъдат чути от устата на най-изостаналите страни“. Това ми напомня за думите на един учен, който казваше, че за да прецени истински стойността на една своя идея, нейният автор трябва да я чуе, изречена от профани. Що се касае да заглавието „Pro domo sua“, един коментатор [9] твърди, че авторът бил озаглавил тази глава „по благоевски“. За Бога, Тончо Жечев имаше предостатъчно широка култура, за да не се нуждае от посредничеството на Благоев при избора на своето заглавие.

Цялата книга е един великолепен разказ за финалната фаза на църковните ни борби, за трудностите и терзанията пред техните дейци, лишени дотогава от какъвто и да било политически и дипломатически опит, нерядко принудени да искат и да получават подкрепа от националните ни поробители срещу гнета на духовните ни такива, стъпвайки върху хлъзгавата почва на неизбежно-необходимите компромиси, които тези достойни мъже са били принудени да правят: „По своята крайна цел, по логиката на своя живот, идеята иска от тези, които я изповядват, нещо абсурдно – тя иска не нещо от тях, а тях самите“. А в последния етап от черковната борба пред нейните деятели възниква „вечният въпрос след победите на обществените движения – отношението на идеалните представи за бъдещето, родени в борбата, към новата реалност след победата“. Не напразно в една статия в „Македония“ намираме една максималистична програма на „младите“, начело със Славейков, целяща да подготви общественото мнение за откриването на Първия църковно-народен събор: „...да се жертват частните интереси в името на общите и всичко да се решава с вишегласие... да се прави не това, което се ревне на една или друга калимавка, да не си уплитаме само кошницата под булото на общото добро, а да жертвуваме за онова, което се изисква от общия интерес“. Въпреки че, както отбелязва Тончо Жечев, нито един пункт от тази програма не е бил докрай осъществен в живота, ние не можем да не занемеем пред неподправения идеализъм и пред непреходната актуалност на тези точки от програмата.

Своеобразна поанта на книгата са последните й две глави. „Спомени, размисли и следосвобожденска съдба на един българин от Възраждането“ е посветена изцяло на Тодор Икономов, най-предпочитания от Тончо Жечев деятел на църковните борби, казаното за когото е изключително показателно за разбирането на възгледите на самия автор на „Великден“-а. Дебело е подчертана самобитността на този български патриот и общественик – че не е толкова важно кое място – първо, второ или трето има един мислител, по-важно е той да има собствено място: „Такова свое, самобитно, неповторимо, само негово място в историята на обществената мисъл има Тодор Икономов“. Главно неговото недооценяване има предвид авторът, когато призовава да се отдаде нужната справедливост към цялата тази плеяда премълчавани църковни дейци: „Несправедливостта към историята е оскърбителна за съвременниците“.

Малко по-нататък Тончо Жечев подчертава, че Тодор Икономов е толкова типичен деец на цариградската школа, колкото Захари Стоянов е типичен за комитетските среди и въстанията в България: „Условно може да се каже, че Тодор Икономов е Захари Стоянов на другия лагер, на цариградския кръг дейци, мемоарист на легалната културна борба на българите“.

Авторът уверено твърди, че в просветителството и антиреволюционността на Икономов няма нито туркофилство, нито чорбаджилък, нито перспектива за кариера или келепир, те не са замесени със житейски сметки, а са изцяло от идеен порядък, затова са автентични, сериозни, представляващи широк обществен интерес. Подчертавам тази позиция на Тончо Жечев, защото тя отново е пророчески-автобиографична: и самия него не го упрекват в туркофилство или чорбаджилък, но, както ще видим малко по-нататък, най-яростната му опонентка, в разрез с елементарния дискусионен морал, му отправи открити намеци, че предварително е пресметнал риска, който поема с написването на една от книгите си.

„Българският Великден или страстите български“ е решаващ жалон в творческия път на Тончо Жечев и безспорно най-капиталната му творба, с която той ще остане в българската литература и история. В последната й глава (излязла и като отделна статия), „Българският Одисей и истината на неговото завръщане“, авторът прави две много съществени неща. Първо, дава простор на възхитата си от „Изворът на Белоногата“, възхита, тясно преплетена с носталгията: „Аз не познавам друго произведение на българската литература, което така леко и естествено да ни сродява с духа, реда, поезията, морала, жертвите и саможертвите на нашите майки, бащи, деди и предци, както тази поема...“. За да покаже изворите на Славейковата носталгия, Тончо Жечев характеризира атмосферата на Цариград от онова време. Той посочва, че в този световен град, който Флобер на времето намира за единствено достоен за световна столица, Славейков идва от една част на Европа, повече от 400 години изолирана от европейската цивилизация, със запазени патриархални обичаи, бит, нрави, морал и манталитет. Особено след Кримската война Цариград е единственият град на Балканите с типично градски облик, с всичко добро и лошо на големите градове, пълен с хора без корен, подгонени от зли ветрове да търсят тук късмета си. Под това въздействие избуява носталгията на Славейков по родния край и изгубения патриархален морал и тази носталгия ражда прекрасната му поема. Нека да чуем самия Славейков, извън многобройните цитати от поемата, приведени от Т.Жечев: „Защо человеците напущат бащината си стряха ? Под нея, ако и да е злочест смъртният, има за разтуха небосклонът, под който ся е родил, полето, дето е тичал и играл, дете като е бил, ябълката или крушата, под сянката на която е седял, гробовете на родителите си !...Ний почти съвършено занемарихми онзи простият наш семействен и частен живот, в който сми порасли и който е останал наследие от бащите ни“. Както справедливо отбелязва Г.Велев, Тончо Жечев пръв разкри истинския, проникновения смисъл на срещата между Гергана и везира; без неговия анализ „...поемата може би щеше да има безславната съдба да се превърне в назидателно школско четиво“ [10].

Многократно звучи в книгата темата за носталгията – като носталгия по достолепието на близките в семейството, по топлината и уюта на домашното огнище в родното Дивдядово, като преклонение пред антиреволюционността и консерватизма на Икономов, като сподавена тъга на цариградските емигранти по родината и като носталгия по неизкоренимия изконно-българския дух и морал в „Белоногата“ и в спомените на Славейков. Но, подобно на основната тема в някой от концертите на Паганини, и темата на носталгията в творчеството на Тончо Жечев винаги изплува от безкрая достатъчно ясно, за да бъде разпознаваема, и в същото време тя винаги звучи по новому, обогатена с нови мотиви, с нови нюанси.

Втората насока на същата глава тръгва от метафората на Константин Иречек, който нарича Славейков „българския Одисей“. Доразвивайки това сравнение („Изворът на Белоногата“ е духовното завръщане на българския Одисей към родната Итака...“), Тончо Жечев прехвърля един – все още невидим тогава – мост към следващия жалон на своето творчество – „Митът за Одисей“. Със своето преклонение пред големите дейци на църковните борби, с носталгията си по патриархалните порядки и морал и с ярко изразените си дясно-консервативни позиции „Великден“-ът още тогава предизвика къде по-прикритото, къде съвсем явно скърцане със зъби на нискочелите марксистки „прогресисти“. Да не говорим за още нещо, тогава трудно простимо – че с тази книга Тончо Жечев „...издигаше неръкотворен паметник на онези, чиито потомци изпитаха „милосърдието“ на диктатурата на пролетариата“ [11]. А по-късно „Митът за Одисей“ експлицира, както би се изразила Искра Панова, нещата в техния още по-категоричен вид.

Камък в блатото

Към края на 1979 г. бяха публикувани пет глави от бъдеща книга на Тончо Жечев под заглавието „Митът за Одисей“ [12]. Още в първата от тях се подчертава, че „приключенията на Одисей са приключения и изпитания на неговия ум при завръщането му към прачовешката основа, към простотата на чувството, към топлотата на огнищата, към рода и родината, към сенките на предците, към дом и уют, към бряг и пристанище“. И умът на Одисей буквално изнемогва, „обзет от велико посрамление при преоткриването на простите и ясни дарове на небето, които по начало е имал, но с демонична гордост е пренебрегнал“. За мене най-впечатляваща от тези пет глави е втората, „Одисей и лотофагите“. В нея авторът разказва за препятствието, появило се на десетия ден от пътуването, когато Одисей и спътниците му попадат на земя, населена с народ блажен, усмихнат и добър, който се изхранва със сладките като мед цветове на лотоса и именно при този народ Одисей праща своите пратеници-разузнавачи. Но вкусилият дори веднъж от тези цветове губел паметта си, не искал никога и никъде да се завръща, превръщал се в безпаметно, блажено хилещо се животно. Осъзнал страшната опасност, грозяща експедицията му, Одисей бърза да завърже плачещите и отчаяно дърпащи се свои пратеници под пейките на гребците и да напусне блажената земя на лотофагите. В тази многопластова притча Омир е кодирал много послания, но най-важното от тях е, че без да се пребори сладостта на безпаметството, всяко завръщане е невъзможно, че без проклятието на паметта и преследването на спомените всяко пътуване губи своята цел и своя смисъл. Именно затова толкова бърза Одисей да се отдалечи от „обречените да забравят и да бъдат забравени“.

Паралелите между лотофагията и съвременния ни живот са очевидни и Тончо Жечев с омерзение припомня за хилядите граждани – първо, второ или най-много трето поколение жители на големите ни градове, които наричат „селянин“ всекиго, когото искат да оскърбат и обидят: „...шмекери, които виждат единственото си голямо и ненадминато градско превъзходство в скоростното преодоляване на простодушието, неловкостта и онова недодялано достолепие, които красяха българския селянин и селянка, когато бяха неразвалени“. Той разказва за семейство, дошло от най-затънтените села на Герловото и заселило се в съседна на тяхната къща в Дивдядово. И понеже за тях то е било град, бързали да се погражданят във всичко. Искало им се да кръстят първородния си син на дядо му Иван, но това име прекалено много им напомняло за тяхното село и за „простия“ дядо Иван. Затова намерили соломоновско решение – хем да спазят обичая, хем да е по градски: кръстили новороденото Ивалин – „име с дъх на лекарство и аптека“, достойно според родителите за новото им местожителство. Вероятно този дъх идва от факта, че въпросното име се различава само по една буквичка от името на известния „Нивалин“. И ако Ивалин все пак е някакъв парадокс, през последните десетилетия аз пък бях впечатлен от жестоката инвазия на едно друго име, не толкова необичайно, напротив – много по-масово, но дори с по-неприятен дъх от този на лекарство и аптека. Защото хиляди дядо Ивановци бяха „подновени“ в хиляди Ивайловци. А това „подновяване“ беше – съзнателно или подсъзнателно – в прослава на човека, който през десетилетията след 1944 година беше превъзнасян като някакъв самороден пълководчески гений, като организатор на първото в света антифеодално (?!) въстание (поредното ни първо място), макар че марксистката историография така и не уточни, ако въстанието на Ивайло е било антифеодално, какъв строй е установен с него – капиталистически или социалистически [13]. Това е същият онзи Ивайло – Бърдоквата, селският свинар, чиято армия от селяни, обезумели от мизерията и от зверствата на нашествениците, нанася на татарите и на византийците немалко поражения. Но в личностен план главното му постижение е да убие законния владетел Константин I Тих от династията на Асеневците, да се намести в трона му и в леглото на царицата и с това да подпише смъртната присъда и на себе си, и на неясните надежди на тези, които го бяха последвали.

И де да бяха само Ивалин и Ивайловците ! Ако сега прочетем малките имена от списъка на един клас в някое градско (тем паче пък софийско) училище, ще застинем от изумление пред безграничната изобретателност на амбициозните майки – онези същите, които не че говорят английски, но не пропускат случай да възкликнат превзето: „Уааау !“ при всеки що-годе удобен повод. Не можем да не се съгласим с Тончо Жечев, че постепенно трябва да започнем да се смеем не на миналото си, а на безумието да не го зачитаме.

Ще си позволя да приведа още един цитат от тази глава, за да се усети красотата и поетиката на нейната (пък и на цялата книга) носталгична атмосфера:

„Дъвчещите съвременен лотос искат да забравим нашето селско минало, защото товарът му е непоносим за слабите им плещи...В един красив зимен неделен ден...трябваше трябваше да ходим с родителите ми до обед на погребение, след обед на кръщение, а вечерта на сватба, все по роднински къщи. Усещането за единството на живота във върховите му прояви на раждане, оброк и смърт не се изучава в никое училище, а то е в основата на всяко човешко равновесие... В пролетната утрин, когато всичко щъка, прелива от живот, се разнася тържественият и ясен звън на селската камбана. На живите и забързаните тя напомня като глас от небето, че има смърт и че тя е неизменна част от живота. Сега отдалечават все повече домовете на покойниците, гробовете, гробищата от домовете на живите, не се чува заупокойният звън на камбаната, не срещаме погребални шествия...Съвременният човек се отвращава и гнуси от обредната трапеза след погребение, мястото и времето му се струват неподходящи за ядене...Той вече дори не чувства, че присъства на древен колкото човека обряд...когато за най-далечните ни прадеди гробът е бил до огнището, софрата до светилището, живите и мъртвите са продължавали да живеят заедно, празниците не са били отделени от делниците, смъртта от живота“.

Пред тази дивна амалгама от философия и поезия, прочитайки нещата, които ме бяха вълнували от много години, написани по този невероятно талантлив и вълнуващ начин, бях абсолютно сигурен, че тази толкова необичайна по смелостта си позиция ще се натъкне на яростна съпротива от страна на литературните заптиета. Обаче признавам без колебание, че не оцених дори приблизително точно колко голям и тежък е камъкът, който тези 44 страници стовариха в блатото на комунистическата ретроградност. А тази грешка закономерно доведе до още една – в предварителната ми оценка за яростта на ответната реакция.

Ответният удар

След като се насладих в пълна мяра на мъдростта и красотата на „авангарда“ на „Митът за Одисей“, като че ли не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да излезе от печат самата книга, за да бъда между първите й купувачи. Но месеците минаваха, а книгата не излизаше. Пък и никой не знаеше каква част от цялото представляват излезлите в „Септември“ нейни глави, т.е., с колко търпение трябва да се въоръжат тези, които я очакват. В един момент нещата взеха твърде неочакван (а, може би, тъкмо обратното – съвсем закономерен) ход. Във „Философска мисъл“, тежката артилерия на комунистическата идеология и пропаганда, излезе статия от Искра Панова, една от тези, които наричахме „разгромяващи“ [14]. Ето ги първите няколко ядра на разгромяването:

„...целият откъс си носи несмиваемия печат на определено мислене, характерно за руската мистико-философска есеистика от края на XIX – началото на XX в.

...Между другото, „Митът за Одисей“ е достоверен автокоментар на собствените книги, статии и изказвания, по-точен от най-проницателния рецензентски анализ, тъкмо защото е автокоментар...

...След „Митът за Одисей“, „Българският Великден“ например се чете с по-други очи: онова, което досега беше повече подтекст или мисловна скоба, сега излиза в текста, изявено и разгърнато – сега е ВЕРУЮ“.

Авторката не полага никакво усилие да прикрие злорадството си – че тя бдително прави „най-проницателния рецензентски анализ“, но „Митът за Одисей“ е по-точен от него, защото е АВТОКОМЕНТАР на собствените книги, статии и изказвания на Тончо Жечев, който преди е успявал да се поприкрива, но сега буквално се е саморазобличил.

Следващата „стреличка“ е, че Тончо Жечев УТРОБНО не обичал „мисленето, което най-общо наричаме „научно“. Интересно е като как така, при утробната си антипатия към научното мислене, Тончо Жечев е посветил живота и творчеството си на литературознанието – или пък, може би, то не изисква научно мислене ? С призив към дискусия по въпроса, авторката приканва печата да покаже към читателите „поне частица от веротърпимостта и гостоприемството, които твърде щедро е засвидетелствал към Тончо Жечев“ (зер, не биваше чак толкова гостоприемство и веротърпимост, ама хайде, от нас да мине !).

За носталгията, една от най-атакуваните теми на „Мита“, г-жа Панова била готова да се обзаложи, че колкото по-захитрели и по-преуспели са читателите, с толкова по-голяма наслада те щели да вкусят от носталгичния патос на книгата: той ги вълнувал, без да им струва нищо. На еснафа, вече достигнал социална сигурност, благополучие и бездуховност, изведнъж се обяснявало, че той е герой на сложен духовен конфликт. Значи, ако някой е усетил в душата си тръпката на носталгията, следва да си каже: значи съм преуспял, значи съм еснаф, омръзна ми да ме корят за моята бездуховност, затова няма да си призная за изпитаната носталгична наслада. Предусещайки тази – твърде примитивна впрочем – уловка за читателите, още в началото заявих, че публикуваните в списанието глави от книгата ми доставиха огромна – и интелектуална, и емоционална – наслада. И до днес продължавам да се чудя какво е длъжен да си каже един нормален човек, когато съпостави обвинителната реч на Искра Панова срещу възхвалата на благополучните, захитрелите и преуспелите еснафи от страна на техния „фен“ Тончо Жечев и думите, с които той се обръща към своя митичен герой: „Хвани ги, Многомъдрий, за врата, разтърси ги да повърнат сладката наркоза, покажи им истинското лице на хралупичките, в които се свират и с гордост на вратите пишат непознатите си фамилии; покажи им цената на уюта, заменен с удобства“.

Схемата на своите спекулации другарката Панова уж сама окачествява като абсурдна, а в същото време твърди, че тази схема „само експлицира импликациите на текста, за да оголи логиката на концептуалния подтекст“. Но, ако читателят сравни това, което се експлицира, с това, което е имплицирано, първата му асоциация ще бъде известното турско възклицание „Нерде Шам, нерде Багдат !“. Следващата невинна жертва на този „творчески“ подход става традицията – фундаментален мотив в творчеството на Т.Жечев, но най-ярко звучащ именно в „Митът за Одисей“. Авторката ни обяснява, че традицията е пасивна, че тя няма действена сила, че тя може да се употребява и да се превръща в консуматорско благо. Чудом се чуди читателят като каква ще да е тази традиция, която да заслужава тези присъди. А когато авторката привежда конкретни примери, изведнъж става безпощадно ясно какво съдържание тя влага в това понятие: вилата в „български“ стил, огнището в нея, родовата гаванка в хола, халищата, чановете, „екологичното“ усърдие при саденето на дръвчета на вилите, кварталното съпричастие на традиционалистите, което е достатъчно за игра на карти с комшиите, но не е достатъчно да ги възвиси до участие в отечественофронтовски трудов ден... Очевидно е, че единият автор говори за традицията като за най-висша еманация на националния дух и морал – това, което е изкристализирало от многовековния наниз от радости и страдания, за да състави ядрото на народното самосъзнание; другият автор пък го „оборва“, като упорито свежда традицията към битовия кич в интериора и битовата пошлост в поведението на съвременния еснаф. Няма нито мит, нито факт, които да не могат да бъдат „оборени“ по този начин. И ако тръгнем по твърдите маршови стъпки на авторката, много лесно ще стигнем до добре известното „Дръжте го, Княза попържа !“.

Едно от абсурдните обвинения, които Искра Панова отправя срещу Тончо Жечев е, че съжелявал „за топлите пелени на Средновековието“. А един съвременен интелектуалец може да съжелява за тях точно толкова, колкото зрелият човек може да съжелява за собствените си бебешки пелени. Не можем да се съгласим и с нелепото причисляване на този автор към хората, за които Ренесансът бил духовна катастрофа. Не Ренесанса отрича „Митът“, а онова „...пътуване към ренесансовия ИНДИВИДУАЛИЗЪМ (к.м.-Г.К.), от зараждането му до израждането му в туризъм, повече разпуснато, отколкото свободно, без котва и пристанища, без цел и любов, без дълбини, пътуване по плоскост, плоско пътуване, без начало и край, без край и ново начало“. И ако за Тончо Жечев идеята за отчуждението е „подозрителна“, тя е такава само в един единствен смисъл – като подозрителен опит да оправдаем с отчуждението безсилието си за обич, липсата на въображение за съпреживяване, липсата на кураж за съчувствие и съпричастие.

Авторката предупреждава, че анализът, както тя го разбира, „...много често ще те натъкне на ръжен“. Очевидно става дума за онзи ръжен, срещу който приспособленците и нагаждачите избягват да ритат. Не става много ясно на чия страна са нейните симпатии – към тези, които въпреки всичко ритат срещу ръжена, или пък към тези, които с помощта на въпросното пособие утвърждават догмите, които тя така самоотвержено налага. И още на едно място се дискутира, твърде непочтено, смелостта на Тончо Жечев – там, където се посочва, че книгата му е самоанализ: „Човек би завидял на смелостта на тази изповед, ако не знаеше, че при Одисей непресметнат риск няма“. Естествено, Одисей в случая е споменат само така, „про форма“ – всекиму е ясно към чия градина летят камъните. Значи: хем въпросният автор не иска да поема рискове (страх го е от ръжена !), хем пък, от друга страна, да му завиди човек на смелостта. Затова ние ще поставим тази му смелост под въпрос, като намекнем деликатно, че при любимия му герой непресметнат риск няма, т.е., че и самият той сигурно добре си е направил сметката. Интересно дали Т.Жечев е предвидил злобните разобличения по повод на „Мита“ и дали и тях е включил в тънките си сметки.

По мотива за завръщането другарката Панова двукратно призовава на помощ Апостола – като антипод на Одисей, като антитеза на всичко, написано от Тончо Жечев. Отново непозволен, дълбоко аморален удар. Твърде свято е за всеки българин делото на Апостола, за да бъде развявано като плашило срещу всеки, който си позволи по-разкрепостено мислене. Наистина, никой не нарича Левски „хитроумният“, но пък и никой не се съмнява, че у него умът и хитростта са допълвали лъвската смелост и желязната твърдост. В революционната си тактика именно Левски извърши голямо, Одисеевско завръщане – към изконното родолюбие на простия народ, към селяните и занаятчиите, в които виждаше най-благодатната почва да бъдат посяти семената на свободолюбието. А щом на авторката е бил толкова нужен революционен деец, лишен от хитроумие (поради интелектуална неразвитост) и в най-пълния смисъл „неблагоразумен пътник в неизвестното“ (поради идейна безграмотност и политическа безотговорност), ние горещо й препоръчваме Димитър Общи, много по-добре отговарящ на нейната концепция и на нейните цели.

Провалът на Искра Панова при избора на антипод на Одисей е свързан, съвсем закономерно, с не по-малко крушение при избора на негов аналог – за такъв е избран...х.Иванчо хаджи Пенчович ефенди, защото : „Какъв магистрален житейски път описва той !“. Но тази инсинуация, безобразна по грубата си тенденциозност, е обидна далеч не толкова за Тончо Жечев и неговото произведение, колкото за едно от най-великите създания на човешкия творчески гений. Последователният и краен негативизъм спрямо „Одисея“-та и главния й герой е комай единственото оригинално нещо в „По повод на един мит“ – но твърде Херостратовска е тази оригиналност, за да може да спечели читателя.

Няколко думи за присъствието на Достоевски в книгата на Тончо Жечев и в статията на Искра Панова. Предварително признавам, че темата за Достоевски винаги ме е вълнувала и че винаги – и по времето, за което говоря тук, и години по-късно, съм реагирал много остро [15] на искрапановските спекулации по тази тема.

В „Митът“ за Достоевски се говори двукратно. Веднъж в главата „Жажда за повторения“, където авторът припомня как Достоевски, според собствените му признания, се е вълнувал до сълзи пред потресающата „Книга за Йов“ от Библията. Повторно е споменат Достоевски в главата „Българският Одисей и истината за неговото завръщане“, където се говори за един от вековечните въпроси на човечеството – този за цената на жертвата – и се пита колко би струвало щастието и на цялото човечество, ако то е изградено върху „неотмъстените сълзички“ на едно единствено страдащо детенце. А ето и реакцията на Искра Панова:

„И що за обсесия е това въртене около Достоевски – идеолога и политика ! Руски изход за руската безисходица са търсили мнозина други – и Херцен, и Чернишевски с революционните демократи, и народоволците, все с повече или по-малко утопия в него. Само че ЛЯВА утопия (к.м.-Г.К.). Защо тъкмо с ДЯСНАТА утопия (к.м.-Г.К.) трябва да да се прави съпоставка – с утопията, която лъха на мистичен шовинизъм, зад която стои Охранката и на чийто хоризонт се очертават антиеврейските погроми ?“.

Дори ми е трудно да обсъждам този чудовищен абзац. Понякога изумлението и възмущението достигат такива размери, че граничат с някаква извратена възхита ! Утопиите, по традиция от утопичните социалисти, винаги са били леви. Затова и знаменитата „1984 година“ на Дж.Оруел винаги и навсякъде е обсъждана като роман-антиутопия, без да е нужно да се уточнява, че това е анти-лява, антикомунистическа утопия. Тук обаче е „разгромена“ дясната утопия – очевидно, за Искра Панова християнските мечти на Достоевски за повече човеколюбие и състрадание са една ДЯСНА утопия. Може и така да е. Но що за човек трябва да бъдеш и колко перверзно трябва да е мисленето ти, за да провидиш зад тези мечти мистичния шовинизъм, Охранката и антиеврейските погроми ? Човек се чудом чуди като как и Холокостът не е вменен във вина на „Достоевски – идеолога и политика“ ! Да не говорим пък за това, че в сравнение с червените си „леви“ приемници – ВЧК, НКВД и КГБ – царската Охранка, по методите си и по резултатите от дейността си, изглежда като институция, създадена и ръководена от майка Тереза. Ако ли пък се върнем към любимата на г-жа Панова ЛЯВА утопия, не мога да не си спомня една чудесна история от руски автор, която ми попадна през 80-те години (не съм си записал библиографията й, затова ще я възпроизведа по памет). Пропагандист изнасял в някакъв съветски завод лекция, в която се говорело и за социалистите-утописти. Като дошло време да му задават въпроси, един от слушателите попитал: „Добре де, социалисти – това е ясно, но защо са ги нарекли и „утописти“ ?“. На което, вместо обяснения за „Утопия“-та (букв.- „несъществуващо място“) на Томас Мор, любопитният слушател получил следния невероятен отговор: „В самом начале они писали толстые книги как надо строить социализм. А потом построили – и когда увидели какая все это ерунда, все вместе пошли на берег моря, взобрались на самый високий утес, бросились в море и утопились. Вот их и назвали утопистами“. Разбира се, това е „science fiction“: ако един съветски гражданин от онези времена е решил да се самоубива, имал е поне 5-6 по-“щадящи“ начини да го стори, отколкото да развие публично тази шегичка. И все пак, si non è vero, è ben trovato !

След саморазправата с Одисей и след разкритието, че християнската „дясна утопия“ на Достоевски лежи в основата на антиеврейските погроми, авторката се е разпоредила и с няколко български художници, имали неблагоразумието да бъдат традиционалисти. Към „изконно-българското“ Мърквичка и Вешин се връщали „реалистично“, Кожухаров и Гюдженов – „патриотично“, единствено Майсторът бил „дълбок“. Значи другите четирима не са дълбоки, за тях остават утешителните награди на реализма и патриотизма. И още доста мълнии размята в разни посоки авторката, подобно на Зевс-гръмовержеца. Вече отбелязахме една от тях – към печата, че проявявал прекалено гостоприемство и веротърпимост (хайде, холан, веротърпимост през 1979 !) към хора като Тончо Жечев. Също и към мисловното ниво на обществото: „Така се поддържа...ниско равнище на общественото мислене у нас“. Няколкото уклончиви уговорки по адрес на българското селячество не могат да смекчат окончателната присъда над него, във връзка с „...характерния успех сред селячеството на историческите авантюристи, главорези и бащи на народа“. Човек не може да не си спомни за един от героите на Достоевски, господин Бахчеев, който – след една дълга гневна тирада срещу всички свои познати – изведнъж съзнава, че малко е прекалил и почти самокритично казва сам на себе си: „Всички, драги, не можеш обруга, пък и грехота е !“. Че е грехота – грехота е, но дори и г-н Бахчеевото чувство за мярка не всекиму е подадинè.

Зад всичко това не може да не се види до болка познатият догматизъм с неговата любов към клишетата и с омразата към всеки по-различен, по-оригинален поглед към културните съкровища на човечеството. Това е същият „научен“ анализ, който винаги се е старал да натика всеки творец в определено чекмедже на диалектико-материалистическия си класьор; ако това не се удава – разделят го на „ранния и късния еди-кой-си“, за да положат двете половини на литературния му труп в две отделни чекмеджета и да им залепят различни етикетчета. Тези хора никога няма да проумеят, че бай Ганьо не е „образът на буржоата-парвеню“, че Фауст далеч не е само „апология на вечно неспокойния и търсещ човешки дух“ и че един мит може да бъде по-модерен и по-актуален от хулите на овластените „митоборци“.

Наивен опит да се включа в дискусията

Във ВМИ-Варна, където работех тогава, вече бях (вкл. и писмено) заклеймен като „враждебно настроен към Партията и нейната идеология син на фашистки съдия“, така че на практика почти нямах какво да губя. Затова, няколко седмици след излизането на „По повод на един мит“, предходният текст (или поне 95 % от съдържанието му), биде оформен като статия и на 15 септември 1980 г. – най-акуратно изпратен до редакцията на „Философска мисъл“. За наивната ми вяра, че ще го отпечатат, говори фактът, че го изпратих с две алтернативни заглавия, по избор на „уважаемата Редакция“: едно разгърнато, „Напред към традицията или назад към догматизма ?“ и едно кратко, „Митоборчество или догматизъм ?“.

Отговор – не когато и не откъдето се очаква

Много месеци след това в списанието не се появи и следа от моята статия, нито пък получих някакво писмо – дали ще я публикуват по-късно, или пък я отхвърлят по някакви причини – поне няколко реда, въпрос на елементарна вежливост ! Сега си мисля, че много ще да са се разгневили редакторите, за един от които ще разкажа по-долу. За да не пропусна пък появата на самата книга, бях помолил в няколко варненски книжарници да ме имат предвид като неин купувач, но след време спрях да звъня и там, за да не им досаждам, тъй като ми обещаха, че щом я получат, веднага ще ми звъннат в Института. Като разбрах, че нито статията ми ще излезе, нито отговор ще получа, и като бях убеден, че до читателите становището ми няма да стигне, но до Искра Панова е стигнало със сигурност, реших да запозная с него и другата страна – изпратих го до Тончо Жечев, без да съм сигурен, че ще го получи.

Отговорът дойде не когато и не откъдето го очаквах – не от книжарниците, където книгата така и не се получи, не и от редакцията на „Философска мисъл“, а от самия Тончо Жечев. През май 1986 г. получих по пощата спретнато пакетче, в което намерих „Митът за Одисей“, а на титулната страница авторът й беше написал:

„На д-р Карев, с голямо закъснение, за навременната и толкова мила подкрепа, с надежда, че ще бъда извинен за закъснялото писмо, за което съм имал свои съображения. И сега, драги д-р Карев, закъснях да Ви изпратя книжката, защото тя не беше пусната в София и съм я търсил като полулегално издание. Пишете ми и ще се уговорим да се видим скоро. Ваш: Т.Жечев.

6.V.1986 г., София“.

Две неща ме впечатлиха в това писмо: какви „свои съображения“ е имал авторът на това писмо; като зная вече какъв „приятелски огън“ е бил съсредоточен върху него, измъчва ме мисълта, че се е страхувал да не ми навлече неприятности с писмото си. А това, че един автор е търсил собствената си книжка като „полулегално издание“, най-красноречиво свидетелства за атмосферата, царяща тогава в милата ни родина. Естествено, че бях поласкан от тези няколко реда, но тогавашната ми работа в Института беше много напрегната, в София можех да идвам не повече от веднъж годишно, обикновено за два дни със задачи за двадесет, така че не сколасах да потърся контакт с проф. Жечев. Това, разбира се, не може да ме оправдае, най-малко пред самия себе си. Все се надявах да успея по-късно – и така, чак до края на февруари 2000, когато, като извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко, ненадейно узнах от пресата за кончината му – и това беше началото на осъзнаването какъв изключителен шанс съм изпуснал. А напълно го осъзнах едва когато прочетох спомените на литераторите, които са имали невероятното щастие да общуват лично с него [16]. Написването и предлагането за печат на настоящата ми работа е един закъснял – но зрял и честен – опит да получа, преди всичко от самия себе си, опрощение за тогавашния си грях.

Тайното става явно

Един стих от Новия завет казва, че няма нищо тайно, което да не стане явно, нито скрито, което не ще се узнае и не ще излезе наяве [Лука, 8:17], но в нашия конкретен случай е просто задължително той да бъде цитиран в контекста на предществащия стих [Лука, 8:16], че никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го туря под легло, а го туря на светилник, за да видят светлината му тия, които влизат. Защото и при Тончо Жечев първа е светлината на творческия дух, чийто светилник той държеше много високо, а чак след това идва въпросът за неизбежната съдба на тайните.

Теоретично, едва ли би трябвало да се очакват особени тайни около живота и творчеството на един толкова публичен и обществено-активен човек като Тончо Жечев. И въпреки това, има не само неясни, но и буквално загадъчни неща в творчеството му и особено в яростните сблъсъци „pro“ и „contra“ най-значимите му творби и какви са невидимите нишки, които ги свързват – така че в най-трудните за него моменти той да се оказва еднакво чужд и сред свои, и сред чужди. А всъщност кои са му свои и кои са му чужди ? Това може би е най-важната от мистериите.

Първото нещо, което исках да изясня за себе си, беше коя е и каква е най-яростната „разобличителка“ на Тончо Жечев, Искра Панова, защото във всяка дума на статията й прозираше стремежът не да обори позициите на „Митът“ с доводи, а да заклейми автора му идеологически (в случая – главно политически). Разбира се, когато пишех неизлязлата си статия срещу нея, не можех да зная особено много за личността й. Дори и сега шества едно свръхкратко „CV“, от което може да се научи, че е била старши научен сътрудник в Секцията по теория на литературата в Института за литература на БАН и че е била сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Значи – демократично-мислеща интелектуалка и даже малко нещо дисидентка. Но сега, в Интернет-епохата, може да се научи и значително повече: ремсистка от ранни младини, сътрудничка на ЦК на РМС (на онези, петтимата от РМС !), двукратно изключвана от Софийския университет „за антифашистка дейност“, въдворявана в концлагер, осъдена на доживотен затвор през 1942 г. Естествено, след 9 септември 1944 г. – АБПФК (за по-младите – това е „Активен борец против фашизма и капитализма“), с произтичащите от това „права“ (разбирай – привилегии, защото правата, за разлика от привилегиите, са еднакви за всички граждани). Заема високи ръководни постове в казионните младежки организации, а през 1946/47 г. представлява българската младеж в Световната федерация на демократичната младеж в Париж, една от многобройните прокомунистически западноевропейски организации с несъмнени заслуги за половинвековното съветско господство в Източна Европа.

А после идва научната кариера в БАН, дълга и отново много борческа. Оценките за нея са много различни; за да оценим „размаха“ на тези различия, можем да сравним две от най-късните оценки, направени след кончината й.

Първата от тях е „Сбогуване с Искра Панова (1918-2004)“ от Радосвет Коларов [17]. Много елейни слова, много суперлативи, много дитирамби – донякъде обяснимо за материал по такъв повод. Добре познавам (и дори донякъде оправдавам) отклоненията от истината, обичайни за некроложното писане и надгробното говорене. И все пак, и все пак...Дори и в това писане и в това говорене трябва да има някаква мярка. А да обявиш един рупор на мракобесието за рушител на официозното литературознание, за човек с безпощадна принципност, при това за обичайно заставащ „в позицията на неовластения“ – много трябва да си загубил чувството за мярка, ако някога си го имал. В такива случаи турците казват: „То бива курбан, бива, ама чак пък бивол курбан не бива !“, французите пък са по-лаконични: „Trop c’est trop !“ ( „Което е прекалено, си е прекалено“). Като психоантрополог, не можех да не се заинтересувам за мотивите и механизмите за тази прекаленост у г-н Коларов. Потърсих други негови творби; една от тях веднага грабна вниманието ми, тъй като беше посветена на поемата на Гео Милев „Септември“ [18], а Тончо Жечев също беше писал за същата поема, така че исках да сравня гледните точки. Находката в статията на Радосвет Коларов надмина очакванията ми. Смъртта на поп Андрей – като всяка насилствена смърт – наистина е трагична, но авторът, без да му мигне окото, приравнява кончината на богохулстващия вероотстъпник с гибелта на двама от националните ни герои: „Носейки атмосферата на „Обесването на Васил Левски“, сцената с поп Андрей носи в същото време атмосферата на „Хаджи Димитър“, нейния трагически оптимизъм и просветление“. Просветлението вероятно идва от това, че малко преди това поп Андрей, изправен зад „легендарния топ“ е изпратил последния му снаряд „право там – в божия храм, дето бе пял литургии, ектении“. А ето и цялостната оценка на г-н Коларов за поемата, която „...неотразимо завладява читателите с размаха на идеите си, с гневното избухване на гражданската съвест срещу фашисткия терор, със социалния си оптимизъм и вяра в тържеството на социалистическата революция“. Цитирам тази оценка, за да я сравня, по-нататък, с тази на Тончо Жечев за същата поема. Но казаното дотук беше достатъчно, за да си отговоря на въпроса за диаметралната противоположност между собствената си представа за облика на Искра Панова и ореола, сияещ около главата й в материала на Радосвет Коларов. Просто и двамата принадлежат към една и съща желязна сталинска кохорта в литературознанието – отначало докрай, духом и тялом, до мозъка на костите си.

След като представих една от двете оценки за Искра Панова (повече от позитивна), следва да представя и втората, рязко негативна, с предварителното признание, че тя съвпада с моята собствена. В нея са ангажирани две дами; и тази оценка, подобно на първата, ще бъде представена в нейния контекст, основното в който е един високопоставен цензор.

Оказа се, че Свобода Бъчварова, писателка и сценаристка, при това с определено „лява“ политическа ориентация, е предприела остра, безкомпромисна атака срещу мракобесническите излияния на Искра Панова за Тончо Жечев и „Митът за Одисей“. Написала е статия, която не е успяла да публикува, но е логично да се предположи, че я е предложила именно на „Философска мисъл“. Когато се е убедила, че статията й няма да види бял свят, авторката, точно както постъпих аз, е подарила ръкописа си на Тончо Жечев, за да го прочете преди нейното заминаване за Бразилия. От неговия архив този ръкопис [19] попаднал у Магда Карабелова от Института за литература на БАН, благодарение на която той видя бял свят – първо чрез нейния пламенен доклад, изнесен на конференция в Шумен, а след това отпечатан в едно отлично издание [20].

Искра Панова, според точно намерената от авторката метафора, забожда с габърчета вулгарни класово-партийни характеристики, които звучат безкрайно примитивно. Според Свобода Бъчварова „прозрението на Тончо Жечев е дошло от света на емоционалните ладове, от етажа на светоусещането, от полето на вярата. Но вярата е мръсна дума, ако бъде в Бога. Ретроградно, еснафско, храна за умовете на ратници и легионери. Пък и какво друго можем да очакваме от един „средняк“, раздира се от емоции Искра Панова, той е издънка на ретроградна селска патриархалност, опора на всички реставрации и бащи на народа и исторически авантюристи. Неистово повлича автора на стената на разстрел и се кълне, че не пише с умисъл и ненавист. Жив е Херострат, жив е !“.

Специални поздравления заслужава М.Карабелова за изключителното заглавие на статията си. Защото за творбата на Панова никой и никъде не би могъл да намери по-точни думи от използваните в това заглавие „лъженаука и духовен линч“. Освен това авторката вижда голямото и в най-дребните детайли. Не случайно тя е забелязала и дебело подчертава в статията си, че Св. Бъчварова никъде не използва пълното име на опонентката си, навсякъде виждаме само инициалите „И.П.“. Не само липса на респект, напротив, пълно пренебрежение към агресорката блика от този подход. Това ясно показва, че в полемиката липсва страх, което е „толкова необичайно за онова време !“. Карабелова категорично твърди, че не е срещала в българската критика редове, излети с толкова злоба, както в „По повод на един мит“: „И.П. в същото време е произвела змийска отрова, цианкалий и отрова за мишки колкото цяла лаборатория. Как е останала жива тази жена, разхождала се посред София с патрондаш по Вълко-Червенково време ?“. Авторката дооформя „картинката“ на взаимоотношенията между Тончо Жечев и Искра Панова по следния начин: „Той – принципиален консерватор, а тя – смела революционерка с ремсов жар ! Към днешна дата това звучи нелепо, но през осемдесетте си беше тежка присъда, коато можеше да убие и по-едър мъж от автора“. Но в тези взаимоотношения изглежда са се намесвали и други мотиви. Нали не сме забравили „тънкия“ намек на Искра Панова, че „при Одисей непресметнат риск няма“, т.е., преди да се саморазкрие в „Митът“, Тончо Жечев добре си е направил сметката. Сега се убеждаваме, че всъщност И.П. се е опитала да прехвърли на своя опонент собствената си склонност към тънките сметки. Според авторката, работейки в оглавявания от него институт, тя дълго е таила своя свещен гняв, преди да го избълва, защото „...е изчаквала да използва всички командировки за Франция и къде ли още не, предложени и осигурени й от нейния директор, същия този дълбоко престъпен и ретрограден Тончо Жечев, който рядко ги използваше за себе си и предпочиташе да отидат колегите му. Защо ли Вълко-Червенковски кадър като Искра Панова не предпочете да специализира в Москва, ами се уреди за пътуване до Париж и Женева ? По-друго си е хем да критикуваш капитализма, хем да се къпеш в парфюмите му, които не го докарват на съветски флайтокс !“.

Да не забравяме и твърдението на Радосвет Коларов, който толкова се беше увлякъл в прославата на Искра Панова, че – ничтоже не сумняшеся – твърдеше, че в дискусиите тя обикновено заемала „позицията на неовластения“. Но ето че М. Карабелова е на доста по-различно мнение: „Ето за какво става дума в това отвратително явление – когато си на страната на овластените в едно тоталитарно общество, просто когато си един от инквизиторите, няма особено значение дали си убедителен и по какъв начин, с какви средства твърдиш, че си истинен... Добър пример за литературен фашизъм. Класически.“.

Карабелова отбелязва също, че Свобода Бъчварова очевидно много добре е разбирала, че нищо не вбесява повече един непочтен и недостоен противник, отколкото иронията и присмеха. Затова тя ги използва срещу И.П. при всеки подходящ повод – кога по-дискретно, кога съвсем открито. Започва с упоритата замяна на пълното име на опонентката си с инициалите й и завършва с послеписа на статията си, в който иронично препоръчва на редакцията при следващите подобни дискусии да прилага към статиите кадрови справки за благонадеждност на участниците, „за да знаем с какви хора си имаме работа и как да съдим за писанията им. С уважение Св.Б.“. А накрая Карабелова добавя и собствен послепис: „Добре, че Свобода Бъчварова е заминала за Бразилия и че никой не е пожелал да отпечата нейната книга-отговор. Иначе щеше да му се наложи да види усмивката на крокодила откъм гърлото му. Пак с уважение: М.К.“.

За да не предизвика очудване съдбата на възможната, но несъстояла се дискусия върху сблъсъка между „Митът“ на Тончо Жечев и „По повод на един мит“ на Искра Панова,   по-горе обещах няколко думи за високопоставения цензор, който очевидно добре си е свършил работата. Открих го почти случайно, по ключовата дума „носталгия“, една от възловите и в творчеството на Тончо Жечев, и в атаките на неговите критици. Така попаднах на заглавието „Похвално слово за носталгията“. Първите две думи от това заглавие ме накараха да се запитам да не би да се е родил някой нов Григорий Цамблак, защото единственото „похвално слово“, което познавам, е неговото. Автор на новото се оказа видният български философ Васил Проданов, професор, чл.-кореспондент на БАН и т.н. Академичната му кариера е изградена в ЦТУИП/АОНСУ, а дешифровката на тази дългичка абревиатура означава „Център за теория и управление на идеологическия процес към Академията за обществени науки и социално управление“. Директор на Института за философски науки (1988-1992) и на Института за философски изследвания (1995-2010), което ще рече, че в продължение на близо 20 години (почти всичките след 1989 г. !), този човек е бил начело на българската философска наука. И, вероятно за да се подготви за тези ръководни постове, в продължение на девет предшестващи години (1979-1988) е агент „Иванов“ от управления Шесто-I-I и Шесто-I-III на ДС. На 9 февруари 2010 г., по повод на публикуваните от Комисията по досиетата резултати от проверката на БАН, ръководството на тази институция (отдавна известна като резерват на ДС) излезе с едно „Изявление“ [21], което целеше да изтрие петното от челото й, а всъщност го размаза по цялото й лице. Духът на това изявление е събран като във фокус в изречението „Принадлежността към ДС е сложен, личен избор“. Мащабите на този „сложен, личен избор“, могат да се видят от безбройните метастази на ДС по ръководните постове на институтите на БАН, (www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/horata-na-ds-v-rukovodstvoto-na-ban-2761891), пък и в българската наука като цяло (www.eurochicago.com/2010/04/donosnitsi-v-balgarskata-nauka). А пък главнокомандващият на българската философия излезе и със собствено „Обяснение“ [22], в което заяви, че бил написал за ДС един единствен доклад за някакъв конгрес в Дюселдорф, отрече „всякакви измислици, спекулации, слухове“ по свой адрес и завърши с изречението „С това смятам случаЯТ с данданията от последните дни за прЕключен“. Изречението блести далеч не толкова с непознаването на правилната употреба на пълния и непълния член и с това, че авторът му пише „приключен“ с „е“, колкото с безпримерната си наглост – обществените реакции към разкритията на Комисията са „дандания“, т.е., празен шум, а самият подсъдим, изправен пред съда на обществото, бърза да обяви „случаЯТ“ за „прЕключен“, като че ли това би могло да има някакво значение.

За обществената значимост на философските трудове на чл.-кореспондента може да се съди по някои от заглавията на безбройните му творби – учебник по етика за милиционери [23] и труд за социалния контрол върху поведението на личността, в който той настоява за подобряване на „механизмите за контрол и санкция“ от страна на „социалния“ (разбирай – „ДС-“) контрол [24]. Дълбините на философските му прозрения можем да оценим дори и само по твърдението: „Може да се каже, че проблемата Платон до голяма степен е решена от Маркс и Енгелс, от Ленин.“ (Нарушеният интонационен ритъм в края на изречението ясно ни показва чие име е било в подсъзнанието на професора след това на Ленин. Но и без това сакрално име философската стойност на твърдението се запазва) [25]. А пък за общата култура на агента „Иванов“ можем да се ориентираме по твърдението му, че Бойко Борисов приватизирал пропагандно позитивите на социализма (?!), а пък на БСП оставил „негативите от атентата в Баба Неделя“ [26]. Е, тя баба Неделя Петкова е знаменита българска учителка и просветна деятелка отпреди 150 години и в нея, естествено, атентат не е имало и не би могло да има, а църквата „Св.Неделя“ е нещо по-различно, но откъде такива подробности да станат известни на г-н професора, като партията му почти довчера отричаше авторството си на атентата ?

Какво всъщност ни се проповядва в „похвалното слово“ [26] за носталгията ? Заклеймяват се „днешните ругатели на носталгията“ (за вчерашните, от рода на Искра Панова, не става и дума !), обяснява ни се колко нормална била носталгията по комунистическите времена, изповядвана от бивши съветници на „Първия“, престарели партийни секретари и ОФ-активисти и прокламирана от повечето днешни медии. Че по-достъпни и на по-високо ниво образование и здравеопазване, че всеобща сигурност за живота и имуществото, че пълна липса на клошари и просяци, че пълно душевно спокойствие, ако внучката ти се разхожда самичка нощем из Борисовата градина, пардон, из „Парка на свободата“... Тук няма да оборваме тази статия, тя е напълно в духа на това, което може да се чуе по пенсионерските пейки по селата: „Да, ама хлябът беше 20 стинки, а пък ракията 40 стинки !“. Отличен отговор на заливащата ни вълна от носталгични проповеди и мероприятия по реставрацията на комунизма даде Любослава Русева в статията си „От реабилитация към реставрация“ [27].

Ето това е дясната ръка на Милко Балев, „философът“ Васил Проданов, водещата фигура в сферата, в която Тончо Жечев беше имал неблагоразумието да работи. Какво все пак свързва тези двама души, по-противоположни от които човек не би могъл да си представи, че да отделим на един агент на „Шесто“ такова внимание?

На първо място това е съдбата на несъстоялата се дискусия. Проф. Проданов изповядва, че редакцията на „Философска трибуна“, на която бил член, била залята от писма „за“ и „против“ творбата на Искра Панова. Но дискусията била прекратена след уводна статия в „Работническо дело“, а писмата и статиите така си и останали в неговия архив (ето, значи, къде се съхраняват и моята статия, и тази на Св.Бъчварова !). Е, трудно бихме очаквали г-н Проданов да вземе позиция дали е било редно партиен вестник да спре дискусия във философско списание, нито пък да ни обясни защо писмата от читателите са останали именно в неговия архив и дали това не е случайно свързано с битността му на агент „Иванов“.

На второ място – заглавието на статията на г-н Проданов, пък и заключителното му изречение: „Прав беше Тончо Жечев, че вървейки напред, е добре и да се обръщаме назад...“ и т.н. Това нахалство е истинска гавра с паметта и творчеството на Тончо Жечев – думата „носталгия“ уж звучи по същия начин, но съдържанието, което двамата автори влагат в нея, е диаметрално противоположно. В.Проданов пише похвално слово за носталгията по блажените времена на комунизма, а носталгията, като един от основните мотиви на творчеството на Тончо Жечев, е по времето преди възцаряването на тази идеология и на тази власт – по изконните патриархални ценности, по топлината на домашното огнище, по духа и традициите на достойните ни предци, по християнските норми на вяра в Бога, на човешка почтеност и обич.

Може да се спори за причините на това чудовищно противоречие – дали то е умишлена провокация от страна на агента „Иванов“, или пък е резултат от посочената по-горе и онагледена с конкретни примери степен на неговата грамотност.

Но, както казват французите, returnons à nos moutons ![1]

В увода към посмъртното издание на „Митът“ е цитирано изказване на Тончо Жечев, че е очаквал бурята, която се е разразила при излизането на тази книга, но чак пък толкова не бил очаквал. Очакването му е било напълно оправдано, тъй като, както се казва, не му е било първица. На два пъти преди това, в средата на 60-те години, по повод на негов доклад за необходимостта от съхраняване на националното своеобразие на българската литература и няколко години по-късно,

по повод на негова статия за литературната критика, върху него се стоварват лавини от разобличаващи материали. Но „третата вълна“ е била наистина изненадваща и по размера, и по яростта си. С горчива ирония разказва творецът, че на 150-те страници с неговите есета са му известни повече от 2000 страници „за“ и „против“. И той, заклетият враг на юбилейните тържества, (защото му напомняли за погребения, само че с участието на покойника), този път скромно си пожелава за някой кръгъл юбилей да издадат 3-4 тома със статиите против него и неговите „писания“ – щял да им се радва дори повече, отколкото на самите си писания.

Веднъж творецът представи богатата си сбирка си от квалификациите, които е получавал от своите литературни и окололитературни събратя, от колеги, философи и шефове – в печата, в очите, но най-често зад гърба му: „...мерзавец, консерватор, мистик, нагаждач, реакционер, конформист, неоконсерватор“ [28]. Друг път споделя впечатленията си от етиката на „колегиалните“ дискусии: „Никой не си даваше труда да докаже, че не съм прав. Всеки беше убеден, че като докаже, че не съм революционер, че съм консерватор – априори е доказал не само, че не съм прав, но че и съм грешен, вреден. Съжелявам, дълго отговарях на първия ви въпрос, но той ме върна към стари, незарастнали рани“ [29].

От какво са отворени тези стари рани и защо не зарастват, след като атаките, които са ги причинили, са били дори донякъде очаквани ? Моето обяснение е едно единствено. Изброяването на авторите на епитетите от прочутата му колекция, с които е бил наричан, започва със „събратя“ и „колеги“, т.е., с хора, които теоретично принадлежат към собствената му гилдия и с които дори и когато няма общи позиции, трябва да има общ език. А раните, получени в такава ситуация, наистина трудно зарастват.

Нещо повече, обикновено воюващият на фронта е заплашен от вражеския огън, а много по-рядко – от т.н. „приятелски“ огън; на първия се отвръща с яростен огън, на втория не може да се отвърне, защото се е изсипал неволно, по недоразумение, от собствената авиация или артилерия, защото са се оказали в ръцете на некадърници. При Тончо Жечев беше по-сложно – през целия си творчески път, но особено през втората му и по-плодотворна част, той беше обект на кръстосан „приятелски“ огън, идващ от двата враждуващи лагера. Отляво върху него сипеха огън и жупел тези, които замениха кървавия терор в политиката с мракобесието в духовната сфера. Най-ярката звезда в тази плеяда е Искра Панова, за която говорих по-горе. Друга централна фигура от същия фронт е Борис Делчев, писател, критик, културно аташе в Париж от 1949 до 1953 г. Този индивид завеща на потомците един огромен и печално известен „Дневник“, който не е тук мястото да бъде обсъждан. Много по-важно е, че този господин е автор на най-отвратителния донос срещу литературни творци в българската история – статията „Фашизмът в нашата литература“ във в. „Работническо дело“ от 4 октомври 1944 г., т.е. малко по-малко от месец след „деветосептемврийската победа“. Сега е трудно да преценим дали някои от разобличените в тази зловеща статия биха имали по-малко жестока съдба, ако тя не беше написана или ако те не бяха посочени в нея. Но отговорът на този въпрос може да се предполага, защото, от назованите в този „черен“ списък, проф. Борис Йоцов е осъден на смърт и разстрелян, проф. Михаил Арнаудов е осъден на доживотен затвор, двама (единият от които Райко Алексиев) са убити без съд и присъда, един е убит на фронта, а останалите прекарват много години по затвори и концлагери, в частност Димитър Талев е въдворен в лагера „Бобов дол“, където само по чудо не загива в мината. Та именно този индивид (сърце не ми дава да го нарека човек) бдително видя в творчеството на Тончо Жечев „славянофилска идеализация на миналото в духа на бердяевщината“. И тъй като „бердяевщината“ е нещо, което трябва да се изтръгва из корен, можем да сме благодарни на съдбата, че Тончо Жечев не е живял и работил десетина години по-рано, иначе със сигурност щеше да влезе в „мартиролога“ на жертвите на Борис Делчев.

Дежурни негови критици бяха Пенчо Данчев и Кръстю Горанов, които Добрев [30] определи като „пазители на идеологическата догма“, а според определението на самия Тончо Жечев са били „винаги правите критици и критика, прави и когато грешат“. Нерядко Тончо Жечев оставаше недоразбран, друг път – много добре разбран и именно затова безпощадно нападан от „свои“ и от „чужди“. „И не научните му подвизи, а кръстният път на неговата мисия пораждаше едновременно и обичта на много хора, и непримиримата враждебност на други.“ [32].

След като посочихме, че почти през целия си живот Тончо Жечев беше обект на кръстосан „приятелски“ огън, и след като назовахме най-яростните стрелци „отляво“, не можем да не отбележим и тези, които го обстрелваха уж „отдясно“, като му вменяваха във вина всичко, което е учил на младини и което е постигнал преди 1989 г. За тези „демократични“ критици един автор, който имаше стократно повече от тях моралното право да преценява кой е бил и кой не е бил проводник на мракобесието при комунистическия режим, писа: „...би било несправедливо да отмина с мълчание онези негови критици, които даваха мило за драго да го злепоставят, да го провъзгласят за стожер на комунистическия деспотизъм, за оръдие на комунистическата пропаганда и едва ли не за идеолог на злото, десетилетия наред сковавало страната ни“. С този свой приятел през последните месеци от живота си Тончо Жечев е споделил: „Ще се явя пред Всевишния не безгрешен, но открит и честен в греховете и прегрешенията си“. Затова този автор писа за него: „...по доброта и мъдрост, по духовно величие, никой от нас няма да го достигне – поне приживе“ [31].

В прекрасното си есе за Тончо Жечев, Димитър Кирков написа между другото:

„Тончо Жечев пренесе през живота си отчайващо трудната мисия да очовечи нашите варварски сърца...Той ни обичаше и затова се надяваше да разберем, че може да се изтръгнем от своето подивяване. Беше дошъл на света, за да ни каже това...Там, където беше чакал възкресение, той бе свидетел на неспиращо падение. Малко преди да издъхне написа, че оставя света по-лош, отколкото го е видял. Но може би смисълът в живота на подобни люде е друг ? Може би значението му е различно ? Защото докато Тончо Жечев беше жив, светът изглеждаше по-добър“ [32].

Като че ли за да потвърди казаното от Д.Бочев за критиците „отдясно“, един от тях, разбрал-недоразбрал статията на Д.Кирков, побърза да го пита в заглавието си „А дали светът беше по-добър ?“ [33], а в текста си да обвини Тончо Жечев, че по времето, когато Данаил Крапчев и Райко Алексиев били убити, а тези и тези били по затвори и по лагери, той, Тончо Жечев, бил комсомолски деятел, аспирант в Москва, член на БКП и на СБП и т.н., т.е., открито го упреква, че не стига, че е останал жив в такива времена, но и е постигал успехи в кариерата си. И завършва тържествено: „За да не се правят такива генерализирани обобщения за „по-добрия свят“. Не е могъл да проумее човекът, че човешките съдби са много различни, че всичко е в Божиите ръце и че с това, което сътвори и което остави на българските читатели, Т.Жечев е хиляди пъти по-близък с жертвите, посочени като укор към него, отколкото с техните тъмничари и убийци. Разбира се, не липсваха хора, които да възразят срещу тези колкото елементарни, толкова и несправедливи обвинения. Първият от тях отговори още в един от следващите броеве на същия вестник [34]; след като припомни подробно „компроматите“ срещу Т.Жечев, авторът заключи иронично: „Ерго, при такава престъпна биография той би трябвало да си затвори устата и да замълчи.“ Но неговият упрек, че тези компромати звучали „твърде демодирано и в известен смисъл примитивно“, е прекалено мек и щадящ спрямо истинската степен на техния примитивизъм. По-сериозно отговори друг автор [35], който посочи книгите на Т.Жечев, които ни го правят „насъщно нужен“ и директно упрекна автора на „десния“ компромат, че не ги е чел, че не познава нито Т.Жечев, нито творчеството му, че не се е постарал да ги опознае и че изобщо „се е отнесъл несериозно и лекомислено към задачата си“. Нещо повече, той дори не е прочел внимателно чудесната статия на автора, към когото отправя своя въпрос в заглавието си; ако беше го сторил, щеше да забележи, че по-добрият свят, който детето от Дивдядово е видяло, е достолепният патриархален свят от благословеното десетилетие преди Втората световна война. И още нещо, което е останало незабелязано не само от г-н Лачански (той не би и могъл да го разбере), но дори и от двамата му опоненти, излизащи в защита на статията на Димитър Кирков. Това е последното изречение от тази статия, от което, при малко по-внимателен прочит в контекста на целия абзац, се вижда, че авторът свързва оценката на света като по-добър именно с присъствието в него на живия Тончо Жечев – и това за мене е най-високата и най-справедливата оценка, която един такъв интелектуалец би могъл да получи.

Завръщането на Тончо Жечев от неговата Троя към неговата Итака не би било толкова трудно и мъчително, ако не бяха налице и някакви отчайващо сиви публикации, чиито автори изобщо не бяха разбрали нито смисъла, нито основния патос на творчеството му – било поради ограничен интелектуален капацитет, било поради невъзможност да надскочат бариерите на догмите и клишетата, а най-често поради съчетание от тези две причини. Един фантастичен букет от изключително елементарни (за да не кажа „малоумни“) твърдения, прочетох в една статия „За Тончо Жечев, Тодор Икономов и страстите български“ [9]. Очевидно, и Тончо Жечев като личност, и цялото му творчество са се оказали „frog’s horseshoe“ за нейния автор. След като на няколко пъти снизходително потупва по рамото Тончо Жечев за нещата, на които бил майстор, авторът му признава майсторството и в областта на „нравоучителните беседи, ЛИМИТИРАНИ (к.м.-Г.К.) от патриархалния му морал и от усвоените марксистки постулати като комсомолски деятел (1946-1956) и московски аспирант (1959-1962), които той БЕЗУСПЕШНО (к.м.-Г.К.) се опитва да надмогне...“. Сред огромния брой страници „pro“ и „contra“ позициите на Тончо Жечев, които съм прочел, именно в тази статия намерих най-големите нелепости, писани някога за него, например, че „Тончо Жечев е наистина образец за пълноценно осъществяване на български интелектуалец в условията на комунизма и демокрацията“(?!). Въпросният български интелектуалец наистина се осъществи пълноценно, но в условията на комунизма – въпреки тях и в непрекъсната (кога по-прикрита, кога по-открита) борба с тях, а в условията на демокрацията – в непрекъсната фрустрация и разочарование – естествено, не от демокрацията като такава, а от начина на нейното „осъществяване“ у нас, напр. [31, 36].

Друго зашеметяващо откритие, направено в същата статия, е, че при Тончо Жечев „...оказва влияние и комплексът на родното място“ [9]. И веднага ни се обяснява какво e породило този комплекс у него: Шумен и шуменският край били дали на българската история поредица от противоречиви, нееднозначно възприемани, а и направо одиозни фигури, чиято дейност била довела да плачевни резултати, защото те били обвързани с руска (Тодор Икономов, Васил Друмев – патриарх Климент, Стоян Данев) и съветска (Васил Коларов) опека; свързани с национални катастрофи (Стоян Данев) и жажда за силна президентска (Желю Желев) и изпълнителна (Нейчо Неев) власт. Навързването в тази поредица на тези безкрайно чужди помежду си и далечни (и като убеждения, и като епохи) дейци – от кристално-чистия възрожденски идеалист и безсребреник Тодор Икономов до недоразумението Нейчо Неев, който сам се чудеше що за държава е това, на която той е станал вицепремиер – напомня за описания в шеговитата рубрика „Професионални тайни“ на в. „Труд“ стремеж на журналистите да представят абсолютно несвързани помежду си явления като „тренд“, „тенденция“, „бум“ или „вълна от еди-какво-си“. Например ако в един и същи ден някой се обеси във Видин, друг – в Малко Търново, а трети – в Петрич, на другия ден във вестниците ще цъфне заглавието „Бум на обесванията в страната“. Точно по толкова убедителен начин Борислав Гърдев ни доказва влиянието на „комплекса на родното място“, макар че влюбеният в Дивдядово и в родовите си корени български интелектуалец е последният човек на света, за когото може да се твърди, че е комплексиран от родното си място. Важното е да му отправим поредния упрек – а именно, че „...той не се опита да обясни този негативен шуменски феномен в родната ни политика“. Вярно, че той нито е политолог, нито някога е имал и най-малкото желение да се изяви като такъв, но пък да беше се поне опитал – белки успееше някак да преодолее комплексите към родното си място. „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже !“.

 

ИЗТОЧНИЦИ:

1. Фосколо, М., Бутовски, И. България първа надига глава след Сталин. „168 часа“, 12.09.2013.

2. Марков, Хр., Бутовски, И. Удавят в кръв тютюневата стачка през 1953 г., „168 часа“, 19.09.2013.

3. Иванов, М. Антикомунистическата въоръжена съпротива в България, 1944-1955, обобщение на литературата. http://ebox.nbu.bg/anti/ne3/8%20Martin%20Ivanov%20Goryani%20.

4. Petersen, M. Resistance and Rebellon: Lessons from Eastern Europe. Cambridge, CUP, 2001.

5. Карев, Г. За безпаметството и за ясеновия кол. „Про & Анти“, бр. 9 (740), 3-9.03.2006.

6. Жечев, Т. Цветан Стоянов и неговата последна книга. Предговор към Стоянов, Ц. „Геният и неговият наставник“, Изд. На Отечествения фронт, София, 1978.

7. Николова, И. In Memoriam. Тончо Жечев – съзидателят, който не написа мъката си. „Сега“, 24.02.2000.

8. Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София, 1975.

9. Гърдев, Б. За Тончо Жечев, Тодор Икономов и страстите български. „Литературен клуб, електронна публикация, 28.08.2007; „Репортер“, 03.09.2012.

10. Велев, Г. Загадъчността на българката. В: Вечните страсти български. Почит към Тончо Жечев. Изд. „Боян Пенев“, София, 2004.

11. Цанков, Г. Двете завръщания на жадния за повтарение. „Литературен форум“, 2(544), 2012.

12. Жечев, Т. Митът за Одисей. Глави от книга с едноименното заглавие. „Септември“, кн.10, стр.138-182, 1979.

13. Димитров, Б. 12 мита в българската история. „Фондация Ком“, София, 2006.

14. Панова, И. По повод на един мит. „Философска мисъл“, кн. 7, стр.13-34, 1980.

15. Карев, Г. Ще могат ли комунистите да преоткрият Достоевски ? (120 гоздини от излизането на романа „Бесове“). „Демокрация“, бр. 302 (1188)/27.12.1993; In Extenso : „Литературен форум“, бр.1 (183), 5-15.01.1994.

16. Карабелова, М., Дамянова, Р., Ватева, П., Цанков, П. (Съставители). Вечните страсти български. Почит към Тончо Жечев. Изд.Център „Боян Пенев“, София, 2004.

17. Коларов, Р. Сбогуване с Искра Панова (1918-2004). „Култура“, бр. 33, 10.09.2004.

18. Коларов, Р. Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев „Септември“. „Литературна мисъл“, кн.5, 1976.

19. Бъчварова, Св. Скъсаните нишки на времето. Машинопис, непубликуван, цит. по Карабелова, М. [19].

20. Карабелова, М. Дискусията като лъженаука и духовен линч. (Свобода Бъчварова контра Искра Панова в борба със скъсантите нишки на времето през „Митът за Одисей“ на Тончо Жечев). В: „80 години от рождението на Тончо Жечев“, Фабер, Велико Търново, 2011.

21. 44-ма от БАН били агенти на ДС. www.24chasa.bg/Article.asp“Articled=373658.

22. Проданов, В. Обяснението. В: Дунов, З. Агентът доносник Васил Проданов. 13.02.2010. lik.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/02/13/ban-institut-za-filosofski-izsledvaniia-agentyt-donosnik-vas.492279.

23. Проданов, В. Етика на милиционира. Учебник за курсантите от Висшия институт „Г.Димитров“ на МВР, София, 1987.

24. Проданов, В. Социалният контрол и повездението на личността. Партиздат, София, 1981.

25. Проданов, В. Платон и ние. „Философска мисъл“, кн. 4, стр.102-104, 1980.

26. Проданов, В. Похвално слово за носталгията. 29.11.2012. avtorski.pogled.info/article/41026/Pohvalno-slovo-za-nostalgiyata.

27. Русева, Л. От реабилитация към реставрация. reduta.bg/v2/article/от-реабилитация-към-реставрация.

28. Жечев, Т. Болки от текущото.glasove.com/na-nov-glas/18649-bolki-ot-tekushtoto 1990; „Летописи“, София, 1995.

29. Жечев, Т. Консерватор по принуда, опит и убеждение. Интервю с него на Катя Митова, сп. „Панорама“, 3-4, 1992.

30. Добрев, Д. Кой е Тончо Жечев ? „Литературен форум“ бр. 2 (544), 2012.

31. Бочев, Д. Калта като творчество. „Литературен форум“, бр.2 (544), 2012.

32. Кирков, Д. Апостол на възкресението „Литературен форум“, бр.1 (424), 29.08. – 04.09. 2000; След Христа, „Литературен форум“, бр.2 (544) 2012.

33. Лачански, Ст. А дали светът беше по-добър ? „Литературен форум“, бр.3 (426), 12.09. – 18.09.2000.

34. Тодоров, Н. Оставете на мира праха на Тончо Жечев ! „Литературен форум“, бр.6 (429), 03.10.- 09.10.2000.

35. Живков, Ц. Един от милиона. За Тончо Жечев и „Българският Великден“. „Литературен форум, бр.13 (454), 03.04.- 09.04. 2001.

36. Жечев, Т. Непричесани мисли. „Работническо дело“, бр.81, 22.03.1990.

37. Жечев, Т. Интервю с него на Б.Пенчев, Г.Господинов и Б. Роканов, цит. по Добрев, Д. [29].

38. Кръстева, Ю. Бдителен народник. Интервю с нея на Магда Карабелова. „Литературен форум“, бр.2 (544), 2012.

39. Жечев, Т. Духът на отрицанието в нашата история. В : Предатели и предателства в българската история. „Български писател“, София, 1993.

40. Ярославски, Е. Библия за вярващи и невярващи. „Наука и изкуство“, София, 1960.

41. Пенчев, П. От змията да Апокалипсиса. „Профиздат“, София, 1983.

42. Жечев, Т. Нишките не бива да се късат. Интервю с него на Люба Никифорова, „Антени“, 14.05.1986. 



[1] „Рьотурнон а но мутон“ (фр.) – Да се върнем при нашите овце. Прен.: Да се върнем към нашата тема, да си дойдем на думата.

По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).

Pin It

Прочетете още...