Дали Интернет опропастява способността ни да запомняме? Ако някога сте посягали към смартфона си по време на спор в нощен бар ([Що е то] „баща на еднократен хит и на предизвикателно танцуваща поп звезда?“ – Били Рей Сайръс, [разбира се][1]), то без съмнение сте изпитвали онзи натрапчив страх, че (мозъчната ви) памет бавно започва да пресъхва. Докато се появяват все по-дяволски мощни инструменти за търсене – от програмата на IBM „Watson“, която е в състояние да играе „Стани милионер“, до „предсказващото търсене“ на Google Now – тези безпокойства, нека бъдем откровени, само ще се увеличават все повече и повече.
Но какво все пак се случва? Всеки път, когато посягаме към мишката, за да потърсим съставките на [коктейла] Том Колинс или столицата на Арканзас – означава ли това, че губим силата да запомняме?
Краткият отговор е: Не. Машините не опропастяват паметта ни.
По-дългият отговор: Всъщност нещата са много, много по-объркани!
* * *
Онова, което наистина се случва е, че сме започнали да интегрираме машините в обхвата на една стара техника, която сме разработили преди хиляди години – „транзакционната ни памет“. Това е изкуството да съхраняваме информация в хората около нас. Днес сме започнали да третираме търсачките, Evernote и смартфоните по същия начин, по който отдавна се отнасяме към съпрузите, приятелите и колегите си. Те са онези удобни устройства, които винаги сме използвали, за да компенсираме слабичката си способност да помним подробности.
И, честно казано, мозъците ни винаги са били много слаби при запомнянето на подробности. Ние сме добри в запазването на същността на информацията, с която се сблъскваме. Но дребните, специфични факти? Не чак толкова. В едно изследване от 1990 г., много преди Interwebs[2] уж да е корозирал умовете ни, психологът Уолтър Кинч е провел експеримент, участниците в който трябвало да прочетат няколко изречения. 40 минути по-късно, когато отново били запитани, те са били, общо взето, в състояние да повторят изреченията дума по дума. Но четири дни по-късно те били безпомощни при възпроизвеждането на конкретното звучене на изреченията – и все пак много добре описвали значението им.
Изключението е, когато човек е обсебен от даден обект. Ако сте дълбоко заинтересувани от нещо – футбол, Гражданската война, Покемон – то обикновено сте страхотни при извличането и запомнянето на подробности. Ако сте експерт по дадена тема, вие сте в състояние лесно да запазвате нови фактоиди по нея. Но това функционира само при теми, към които се отнасяте истински страстно. Феновете на бейзбола могат лесно да ви засипят със статистики за любимите си играчи – а след това да забравят собствения си рожден ден.
Така че човечеството винаги е разчитало на устройства за копиране, за да запазва подробностите. Отдавна вече съхраняваме знанието в книги, хартия, самозалепващи се бележки.
Но когато стане дума за извличане на информация, и то по цял ден, бързо? Когато нещата стигнат до подробности, ние не разчитаме на документи толкова много, колкото може би си мислите. Не, тогава ние се осланяме на нещо много по-непосредствено: други хора.
Харвардският психолог Даниел Уегнър, заедно с колегите си Ралф Ербър и Пола Реймънд, е започнал за пръв път да изследва систематично „транзакционната памет“ още през 1980-те. Уегнър е забелязал, че семейните двойки често си разпределят задачите по запомняне на различни неща. Съпругът знае рождените дни на сватовете, а също къде стоят резервните електрически крушки. Съпругата пък знае номерата на банковите сметки и как да се програмира видеорекордера. (Или обратно). Ако попитате съпруга за номера на банковата му сметка, той ще свие рамене. Ако попитате съпругата за рождения ден на сватята, тя никога не може да си го спомни. Заедно, те знаят много неща. Поотделно, по-малко.
Уегнър предполага, че това разделение на труда се получава, защото ние разполагаме с много добра „метапамет“. Ние осъзнаваме умствените си сили и слабости, и сме добри при интуитивното разпознаване на умствените способности на другите. Прекарайте достатъчно дълго време с някой колега или партньор – и сигурно ще откриете, че докато самите вие сте ужасни при запомнянето на плана за фирмени срещи или настоящите събития в Европа, или как се отнася един километър към една миля, те са страхотни при такива неща. Те се отнасят страстно към тема Х; вие пък – към тема Y. Така че всяка от двете страни започва несъзнателно да предоставя задачата по запомнянето на определени неща на другата, при което ние третираме партньорите си като бележник или енциклопедия, а те пък вършат същото с нас, при други теми. В много отношения, отбелязва Уегнър, хората са далеч по-добри от бележници и енциклопедии, тъй като могат да бъдат допитвани толкова по-бързо: просто подвикнете неясно формулиран въпрос към колегата от съседната работна кабинка (къде държим това нещо, дето го използваме за онова нещо?) и ще получите отговора след секунди. Ние споделяме работата по запомнянето, твърди Уегнър, тъй като тя ни прави колективно по-умни.
Експериментите подкрепят теорията му. Група учени са изследвали възрастни двойки, които са били заедно в течение на десетилетия. Ако бъдат разделени и разпитвани индивидуално за събития, случили се преди десетилетия, понякога те се запъват върху детайлите. Но ако бъдат разпитани заедно, те са в състояние да си припомнят всичко. Как? Чрез „подсказване“ [cross-cuing] – подхвърляне на взаимни подсещания, докато взаимно се „включат“. Ето например как една от тези двойки си припомня медения си месец отпреди 40 години:
Жена: И ходихме на две представления, спомняш ли си как се казваха?
Мъж: Да, вярно. Едното беше мюзикъл, или може би и двете. Не си.. не… едното…
Ж: Джон Хенсън играеше в него.
М: Пустинна песен.
Ж: Пустинна песен, това беше, не можех да си спомня как се казваше, но да, Джон Хенсън играеше в него.
М: Да.
В определен смисъл двамата се гугълват взаимно. Други експерименти предоставят подобни резултати. При един от тях участниците са били тренирани да извършват сложна задача – сглобяване на портативно радио – и изпитвани една седмица по-късно. Онези, които били подготвяни в група и изпитвани в същата група, се представили далеч по-добре от хората, работили сами; заедно те успели да си припомнят много повече от отделните стъпки и правели по-малко грешки. През 2009 изследователите проследили работата на 209 студенти, участващи в курс по бизнес, които работели на малки групи по проект, продължаващ целия семестър. Групите, чиито членове разчитали най-много едни на други при извличането на информация, се представили по-добре от онези, които не ползвали транзакционна памет. Транзакционните групи не само запомняли по-добре: освен това те и анализирали проблемите по-дълбоко, като постигали по-задълбочено разбиране на подлежащите принципи.
Ние не помним добре когато сме в изолация – и това е нещо добро. „Казано най-просто, ние изглежда записваме поне също толкова много извън собствените си глави, колкото и вътре в тях“, пише Уегнър. „Двойките, които са в състояние да запомнят неща транзакционно, предлагат на участниците в процеса място за съхраняване и достъп до далеч по-голям набор от информации, отколкото инак биха били в състояние“. Това са, по чудесната фраза на самия Уегнър, „мисловните процеси на интимната диада“.
* * *
И, както се оказва, това е нещото, което ние вършим също и с Гугъл или Evernote и други дигитални инструменти. Ние ги третираме също като онези безумно много помнещи приятели, които винаги са ни под ръка. Нашата „интимна диада“ вече включва и силициев мозък.
Наскоро една от ученичките на Уегнър – изследователката от Колумбийския университет Бетси Спароу – е провела някои от първите експерименти, които документират тази тенденция. Тя е подала на участниците изречения, съдържащи случайно подбрани факти (като например „яйцето на щрауса е по-голямо от мозъка му“ или „Космическата совалка ‚Колумбия‘ се разпадна над Тексас при влизане в орбита през февруари 2003.“), а те ги въвеждали в компютър. При някои от фактите било казано изрично, че информацията няма да бъде записана. При други на екрана се изписвало, че фактът е записан в един от пет неспецифично наречени директории, като ФАКТИ, НОМЕРА, ТОЧКИ. Когато Спароу изпитвала студентите, онези от тях, на които било казано, че компютърът е записал информацията, си припомняли по-малко от онези, на които било казано, че тя няма да се записва. С други думи, ако предварително знаем, че някакъв дигитален инструмент ще запомни даден факт, е по-малко вероятно да го запомним сами.
Но ние обикновено знаем точно къде в машината да намерим отново информацията. Когато Спароу помолила студентите да си припомнят къде даден факт е бил записан или изтрит, те си припомняли по-добре когато фактът бил записван в конкретна директория. Както тя пише в списание Science, „увереността, че човек няма да има достъп до информацията в бъдеще усилва спомена за самата информация, докато увереността, че тя е била записана външно, усилва паметта за факта, че информацията може да бъде намерена.“ Всяка ситуация подсилва различен вид памет. Друг експеримент показва, че участниците са наистина добри при запомнянето на имената на директориите, съдържащи дадения факт, дори и ако тези имена са напълно неспецифични.
„По същия начин, по който научаваме чрез транзакционната памет кой какво точно знае в семействата и службите ни, ние научаваме и какво ‚знае‘ компютърът и кога трябва да се обръщаме към местата, на които сме записали информацията в компютърно-базираните ни памети“, пише Спароу.
Би могло да се каже, че това е именно нещото, от което се страхуваме най-много: умствените ни способности намаляват! Но, както обяснява Спароу, тази паника е погрешна. Ние сме съхранявали открай време в паметите на други хора огромна част от онова, което „знаем“. Но рядко си даваме сметка за това, тъй като просто предпочитаме погрешната идея за нашия „Аз“ като изолиран, картезиански мозък. Романистите особено много обичат да се превъзнасят относно величието на самотния ум; това е естествено, тъй като работата им изисква да седят сами в някоя стая по цели години. Но повечето от нас мислят и помнят по социален начин. Ние сме по-глупави и по-малко познавателно-гъвкави, ако около нас няма други хора – а днес вече и други машини.
Всъщност, в ролята на транзакционни партньори машините имат няколко предимства в сравнение с хората. Например, ако зададете въпрос на машина, вие може би ще получите много повече информация, отколкото сте очаквали. Ако аз се опитвам да си припомня името на онази пакистанска провинция, над която американските дрони са извършили най-много нападения и запитам някой колега, който се интересува от външна политика, той или тя ще ми каже просто „Уазиристан“. Но ако потърся информацията онлайн, ще попадна на страница от Уикипедия върху „Атаки на дрони в Пакистан“, където има много повече информация, като например статистики за конкретните цифри (увеличение от една до 122 в хода на една година), както и интересни репортажи за удивително противоположните мнения по този въпрос на жителите от провинцията. Разбира се, това означава също изразходване на време, но пък човек научава много повече.
А сега си представете, че някой колега се държи по начина на Интернет-търсачка и започне да ви изнася лекция върху Уазиристан. Най-вероятно ще го/я прекъснете доста бързо. „Ей, стига толкова, трябва да работя!“ Когато хората ни затрупват с непоискана информация, това е досадно. Но когато го правят машини, то е съблазнително. И за подобни срещи има множество възможности. Повечето от нас предполагат, че търсачките се използват единствено за отговаряне на въпроси, но някои изследвания показват, че до 40 процента от всички търсения са актове на припомняне. Ние просто се опитваме да си припомним подробностите за нещо, с което сме се срещали преди това.
Ако има някаква голяма опасност, свързана с използването на машините като транзакционна памет, тя се състои не в това, че ще станем по-глупави или по-малко способни да запомняме. Тя е в неразгадаемостта на тяхната механика. Транзакционната памет функционира най-добре когато имаме усещане за това как работят умовете на партньорите ви – къде те са силни, къде слаби, в какво се състоят предубежденията им. Аз съм в състояние да преценявам това при хората, които ме заобикалят. Но това е значително по-трудно при дигиталните инструменти, особено при Интернет-търсачките. Те се правят от фирми, търсещи печалба, които гледат на алгоритмите си като на перли в короната. А това ги прави по-различни от предишните форми на транзакционна машинна памет. Една обществена библиотека – или собственият ви бележник, или куп страници – не поддържат умишлени тайни за начините, по които функционират. А Интернет-търсачките поддържат много такива. Ние трябва да развиваме особена грамотност по отношение на тези инструменти, по същия начин, по който учим децата си да пишат и четат; онова, от което се нуждаем, е солидна доза скептицизъм по отношение на твърденията за „безпристрастност“ на фирмите за търсене като съдии на подходящата информация.
Нещо повече, транзакционната памет не е някаква карта-джокер в областта на знанието. Уважаеми студенти, съжалявам, но трябва да ви кажа, че ще ви се наложи да запомняте тонове знание. Това е така по причини от гражданско, културно и практическо естество: обществото се нуждае от споделени корпуси на знанието. А на индивидуално ниво все още е важно да се учи бавно и да се запаметяват дълбоко някои неща, не на последно място и защото творческата мисъл – онези моменти на Еврика! – идват от дълбоки и често несъзнателни преживявания, при които мозъкът ви предъвква неща, които е насъбрал преди това.
И все пак можете да престанете да се тревожите, че Айфонът измества паметта извън главата ви. Тя се е изместила там още преди много време – но въпреки това все още ви е под ръка.
[1] Били Рей Сайръс е баща на Майли Сайръс, известна с предизвикателното си поведение американска поп звезда. Шегата в питането на Клайв Томпсън се състои в това, че на практика няма как човек да знае кой е авторът на горния цитат, но Гугъл със сигурност го знае. Бел. пр.
[2] Саркастично название на Интернет в англоезичния свят. Бел. пр.