Четейки философите на новата десница
В продължение на повече от половин век светилата на основното течение на американската десница имаха ясна мисия и усещане за това откъде идват. Ако либералите се бяха вкопчили в кичозни планове за изграждане на съвършено общество, консерваторите бяха на разположение, за да вършат трезвата работа по защита на свободата от тиранията. Консерваторите водят началото си от 1790 г., когато британският държавник Едмънд Бърк предупреждава за опасностите от революция и настоява, че има договорна връзка между наследеното минало и въображаемото бъдеще. Те смятат за свои предци хора като английския философ Майкъл Оукшот и австрийския емигрантски икономист Фридрих Хайек и смятат някои обществени интелектуалци, като американския писател Уилям Ф. Бъкли-младши, и хората на действието, като британската министър-председателка Маргарет Тачър и президента на САЩ Роналд Рейгън, за борци за една и съща кауза: индивидуализма, мъдростта на пазара, всеобщия стремеж към свобода и убеждението, че решенията на социалните проблеми ще дойдат отдолу, ако само правителството се махне от пътя. Както казва Бари Голдуотър, сенатор от Аризона и родоначалник на съвременната Републиканска партия, в „Съвестта на един консерватор“ през 1960 г.: „Консерваторът гледа на политиката като на изкуство да се постигне максимална свобода за индивидите, която да е съвместима с поддържането на социалния ред.“
През последното десетилетие обаче този възглед отстъпи място на алтернативен прочит на миналото. За една гласовита група писатели и активисти истинската консервативна традиция се крие в това, което понякога се нарича „интегрализъм“ – вплитането на религията, личния морал, националната култура и обществената политика в единен ред. Тази интелектуална история вече не отразява лесната увереност на един Бъкли, нито пък развива аргумента, формиран предимно в разговор с американските основатели, за правителство, почиващо на конституция с баланс на властите и даващо възможност на свободния гражданин да търси щастието си. Вместо това той си представя завръщане към един много по-стар ред, започнал далеч преди грешния завой на Просвещението, фетишизирането на човешките права и вярата в прогреса – време, когато се е смятало, че природата, общността и божествеността действат като едно неделимо цяло.
Интегрализмът се ражда в католическата десница, но обхватът му надхвърля неговия произход, вече като подход към политиката, правото и социалната политика, познат на пропагандаторите му като „консервативизъм на общото благо“. В щати като Флорида и Тексас неговият мироглед е в основата на ограниченията на достъпа до гласуване, на промените в учебните програми в държавните училища, свързани с расата и пола, както и на прочистването на училищните библиотеки. Неговата правна теория оформи някои неотдавнашни решения на Върховния съд, които ограничиха правата на жените и отслабиха разделението между религията и обществените институции. Теологията му пък стои в основата на забраните на абортите, приети от почти половината от законодателните органи на щатите в САЩ. И негови поддръжници ще присъстват във всяка бъдеща президентска администрация на републиканците. Много вероятно е, че в борбата си срещу либералите и космополитите тези нови американски консерватори ще търсят съюзници в чужбина – не в британското или европейското дясноцентристко пространство, а сред по-новите крайно десни партии и авторитарни правителства, ангажирани с разрушаването на „либералния ред“ у дома и в чужбина. „Те ме мразят и клеветят мен и моята страна, както мразят вас и клеветят онази Америка, която защитавате“, заяви унгарският министър-председател Виктор Орбан миналата година в Далас, на годишната конференция на Коалицията за консервативно политическо действие – среща на консервативни активисти, политици и дарители. „Но ние виждаме друго бъдеще. Всички глобалисти могат да отидат по дяволите“.
Поради всички тези причини четенето на десни философи е първата стъпка към разбирането на това, което вероятно е най-радикалното преосмисляне на американския политически консенсус от поколения насам. Теоретици като Патрик Дениън, Адриан Вермюъл и Йорам Хазони [Patrick Deneen, Adrian Vermeule, and Yoram Hazony] настояват, че икономическите болести на Съединените щати, политическите разногласия и относителният им упадък като световна сила произтичат от един-единствен източник: либерализмът, който те определят като доминираща икономическа, политическа и културна рамка в Съединените щати след Втората световна война, заедно с модела, в който страната е прекарала по-голямата част от века, пробутвайки го на останалата част от света. Но тези идеи сочат и към по-дълбока промяна в начина, по който консерваторите диагностицират проблемите на страната си. В американската десница все по-често се появява разбирането, че проблемът с либералната демокрация не е само в прилагателното. Той е и в съществителното.
Най-добрата нация
В книгата си „Смяна на режима“ Дениън, политически теоретик от университета в Нотр Дам, е мотивиран от желанието да спаси една страна и цивилизация, които според него се намират в очевиден упадък. Той осъжда неприличното неравенство на богатството в Съединените щати и пише язвително за една заявена за меритокрация, която всъщност работи за възпроизвеждане на привилегиите. Той вижда разпадането в нарастващия политически фракционизъм, отслабения афинитет към нацията и това, което нарича пристрастявания към „големите технологии, големите финанси, голямото порно, голямата трева, голямата фармация и предстоящия изкуствен мета свят“.
Според Дениън либералите целенасочено са ерозирали основните форуми на социалната солидарност – „семейството, квартала, асоциацията, църквата и религиозната общност“ – и сега управляват като малцинство срещу демоса, народното мнозинство. В институциите, които контролират – от академичните среди до Холивуд – те проповядват, че единственият разумен живот е този, освободен от ограниченията на дълга и традицията. Предполагаемият курс от юношеството до зрелостта е да се научиш „как да правиш ‚безопасен секс‘, да употребяваш алкохол и наркотици за развлечение, [и] да възприемаш отвратителни идентичности… всичко това подготвя живота в няколко глобални града, в които „културата“ означава скъпи и ексклузивни стоки за потребление“. В този процес либералите са изоставили всички, които не са от „класата на лаптопа“ – най-вече крайбрежните урбанисти – и са оставили географската средна част на страната в състояние на униние и отчаяние.
Според Дениън създателите на тази американска пустош не са само хора от левицата, а целият политически, бизнес и културен елит на страната. „Това, което през последния половин век в Съединените щати е минавало за ‚консерватизъм‘ – пише той, – днес се разкрива като движение, което никога не е било способно, нито пък фундаментално ангажирано с опазването на околната среда в какъвто и да било фундаментален смисъл.“ В резултат на това проблемът на днешната политика е пукнатината, която отделя силните от масите – тема, която Дениън проследява през творчествата на канонични мислители като Аристотел, Тома Аквински и Алексис дьо Токвил. Обществата процъфтяват благодарение на поддържането на „смесена конституция“ с институции на различни нива и с различен капацитет – от националната до местната, които свързват хората от различни социални и икономически класи.
За да се възстанови такава идеална система обаче, истинските консерватори ще трябва да вземат властта, като използват това, което Дениън нарича „макиавелистки средства за постигане на аристотелови цели“. Той смята, че консерваторите твърде дълго са се съгласявали с един широко либерален ред, което е означавало да се съюзяват с хора, които се стремят към „върховенство на индивида“, противопоставят се на „естественото семейство“ и дори се занимават със „сексуализация на децата“ – обвинение, което той повтаря два пъти в „Смяна на режима“. Но днес „мнозина“, казва той, се пробуждат за нов поглед към своите класови притеснения „като леви икономически и социално-консервативни популисти“, желаещи широкоразпространена преразпределителна икономика и общество, основано на добродетели, отговорност и предвидимост.
В епохата на революция, която ще последва сегашната „студена гражданска война“, преустройството на страната ще изисква „аристопопулизъм“, тоест режим, оглавяван от нов елит от обучени аристократи – от гръцки „най-добрите хора“ – „които разбират, че тяхната основна роля и цел в социалния ред е да осигурят основните блага, които правят възможно човешкото процъфтяване за обикновените хора: централните блага на семейството, общността, добрата работа, културата, която запазва и насърчава реда и приемствеността, и подкрепата за религиозните вярвания и институции“. Този нов ред ще облагодетелства това, което, следвайки британския журналист Дейвид Гудхарт, Дениън нарича „хора някъде“ – в противоположност на „хората навсякъде“, или американци, които са вградени в плътни общности с определена цел, за разлика от мобилните глобалисти, които управляват в момента. За да се постигне това, страната ще се нуждае от по-голяма Камара на представителите, по-добро професионално образование, съживени държавни училища, платен семеен отпуск и ограничаване на корпорациите – цели, които и либералите биха могли да приветстват, но освен това и от по-публично отбелязване на „християнските корени“ на нацията, както и „семеен цар“ на ниво кабинет, който да насърчава брака и бременността – подход, който, както посочва Дениън, може да бъде намерен в Унгария на Орбан.
Най-висшето благо
Алтернативата на изчерпания, лигав либерализъм, която Дениън предлага, е форма на политика, която подчертава „приоритета на културата, мъдростта на народа“ и „запазването на общоприетите традиции на една държава“, т.е. консерватизъм, който се стреми към това, което той и други автори наричат „общото благо“. В тяхната употреба този термин означава не толкова оценяване на общото благо, колкото изграждане на специфичен тип общество: общностно, местно и йерархично. В сферата на правото и практическата политика никой не е направил повече за дефинирането на този вид общо благо от Вермюъл, който е професор в Харвардския юридически факултет.
„Конституционализъм на Общото благо“ на Вермюъл е по-скоро труд по юридическо тълкуване, отколкото политическа теория, но целта му, подобно на тази на Дениън, е да възстанови начина на мислене, който според него е предшествал Просвещението. Мярката за правото не е дали то пази индивидуалните права, които според Вермюъл не са основополагащи за правния ред. Тя е дали правото дава възможност за „най-висшето блаженство или щастие на цялата политическа общност, което е и най-висшето благо на индивидите, съставляващи тази общност“. Общото благо е „единно и неделимо, а не съвкупност от индивидуални ползи“ – определение, което означава предпочитане на съдебни решения, които насърчават солидарността и субсидиарността: предпочитане на задължението към семейството и общността, овластяване на по-ниските нива на обществена организация, като щатите и градовете, и поддържане на това, което Вермюъл разбира като естествено право и „незабравимата традиция“ на древния Рим и съвременното Обединено кралство.
За всеки, който не е наясно с правната теория, работата на Вермюъл може да бъде трудна, но последиците от нея са очевидни. Правата на човека са юридически удобства, ограничени от степента, в която те служат на общото благо. „Административната държава“ – агенциите, които прилагат законодателството – не е по своята същност зло, както настояват някои консерватори. По-скоро тя просто трябва да бъде насочена към осъществяването на общото благо – въпрос, който се доближава до „настойниците и пазителите“ на Дениън, аристоите, които са правилно възпитани чрез западния канон да разпознават добрите неща, когато ги видят.
Според Вермюъл предишните решения на Върховния съд, основани на експанзивни индивидуални права, ще трябва да отпаднат. „Съдебната практика на Съда по отношение на свободата на словото, абортите, сексуалните свободи и свързаните с тях въпроси ще се окаже уязвима при режим на конституционализъм на общото благо“. Но проблем представляват и консерваторите, които са прекалено загрижени за индивидуалната свобода. Правителството може и трябва да преценява „качеството и моралната стойност“ на свободата на словото. Няма абсолютно право да се отказва ваксинация, ако тя е необходима за общественото здраве. Либертарианските „права на собственост и икономическа свобода също ще трябва да си отидат, доколкото те пречат на държавата да налага задължения за общност и солидарност при използването и разпределението на ресурсите“.
В целия „Конституционализъм на общото благо“ онова, което претендира да бъде теория на правото, всъщност е цялостно преосмисляне на легитимността. Според Вермюъл основата на законната власт не е обичаят, харизмата или рационалността, както е смятал немският социолог Макс Вебер, а „обективният правен и морален ред“, който конституционалистите на общото благо са в състояние да възприемат най-добре. Демокрацията и изборите, казва Вермюъл, нямат особени претенции да осигуряват общото благо. „Редица видове режими могат да бъдат насочени към общото благо или не“. Либералите са издигнали конституционен ред, в който легитимността произтича от носителите на права, които периодично избират представители, които да пишат закони, да отсъждат в спорове и да пазят мира. Но ако тези структури доведат до резултати, противоречащи на общото благо, те ще трябва да бъдат демонтирани. Този светоглед, признава Вермюъл, може да се окаже „труден за либералния ум“.
Връзки на лоялност
Да се очертае как консерваторите биха могли да възстановят наследството, от което Дениън и Вермюъл извеждат своите теории, е една от целите на „Консерватизмът: едно преоткриване“ на Хазони. Подобно на Дениън, Хазони, израелско-американски учен и президент на Института „Херцл“ в Йерусалим, описва ярко адския пейзаж, създаден от либералния ред, и пророкува предстоящия му крах. Но той е отворен за идеята, че „антимарксистките либерали“ могат да бъдат привлечени в съюз с правилно разбрания консерватизъм, който той определя като „възстановяване, реставрация, разработване и поправяне на националните и религиозните традиции като ключ към запазването на нацията и нейното укрепване във времето“. Най-важната стъпка, смята Хазони, е да се отмени разделението на църквата от държавата и „да се възстанови християнството като нормативна рамка и стандарт, определящ обществения живот във всяка среда, в която тази цел може да бъде постигната, заедно с подходящи [обществени] отрязъци, създаващи сфери на легитимно неподчинение“. Ако либералите монополизират публичната сфера, приватизирайки консервативните ценности – да речем, като насърчават група ученици да празнува сексуалното разнообразие по време на Месеца на гордостта, но забраняват на друга да използва училищната собственост за организирано изучаване на Библията – то един обновен консерватизъм просто ще обърне сценария. Общественият живот отново ще се превърне в националистически и общностно религиозен.
За Хазони общото благо може да бъде разгадано чрез непредубедено изследване на историята и природата. Хората се раждат в съществуващи единици на лоялност, като семейства и нации – факт, който на свой ред поражда задължения към тези колективи. Семейството се размножава биологично, а нацията развива своя уникален език, религия и закони, за да осигури съществуването си за бъдещите поколения. Хазони проследява тези принципи през историята на английското конституционно право и възхода на федералистите, които той разглежда като първоначалните американски строители на нацията, до фаталния отказ от „християнската демокрация“ в полза на „либералната демокрация“ след Втората световна война.
Хазони се отнася сериозно, макар и тенденциозно, към правната и политическата история, но що се отнася до философията, „Консерватизмът“ в основата си е манифест, литературна форма, която цели да подтикне към действие хората, вече обърнати към вярата и като такава замества аргументацията със серийни твърдения. „Човешките същества постоянно желаят и активно се стремят към здравето и просперитета на семейството, клана, племето или нацията, с които са свързани чрез връзки на взаимна лоялност“, пише той – твърдение, което повдига въпроса защо либералите толкова лесно са подкопали всички тях. Като цяло гледната му точка е на аналитичен и програмен националист. Той вярва в непроменената приемственост на културно определените нации във времето, в тяхното незапомнено първенство като форма на социална организация и в универсалната им роля в основата на легитимните държави – твърдения, за които десетилетията на научно обосновани изследвания в областта на историята и социалните науки вече са показали, просто казано, че са неверни. Много либерали са патриоти, общественици и религиозни вярващи. Само че те обикновено не изпитват нужда да мобилизират цялото минало, за да санкционират тези ангажименти.
Темата, към която Дениън, Вермюъл и Хазони се връщат отново и отново, е семейството, което често е код за тяхното неодобрение на съществуването на гейове и транссексуални хора. Що се отнася до делото „Обергефел срещу Ходжис“, което през 2015 г. узакони еднополовите бракове във Върховния съд, Вермюъл намира решението за учебникарски пример за либерално превишаване на правомощията – но не по причината, която може да се предположи. Истинският проблем не е в това, че Съдът е узурпирал правомощията на Конгреса, както някога можеше да твърди един консерватор. По-скоро става дума за това, че „бракът може да бъде само съюз между мъж и жена“, тъй като това определение е в съответствие с биологичното възпроизводство. По този начин решението на съда е утвърдило „окончателното валоризиране [отдаване на по-висша стойност] на волята за сметка на естествения разум“, като отделя брака от ролята му за увековечаване на „непрекъсната политическа общност“. Също и за Дениън семействата, оглавявани от хомосексуални двойки, са първообраз на неограничените начини на живот, които либералите се чувстват овластени да си измислят – нещо, което, подобно на целия „освободителен етос на прогресивния либерализъм“, задължително трябва да превърне в жертва хора като него. Както пише той, „презумпцията изглежда е, че единственият истински път към човешкото помирение минава през ефективното елиминиране на единствената съществуваща потисническа класа – белите хетеросексуални християнски мъже (и всеки, който им симпатизира)“. Както и при крайната десница в Русия, Европейския съюз и другаде, не е необходим задълбочен прочит на тези автори, за да открием в основата на техния цивилизационен гняв нескрит фанатизъм.
Гняв, скръб и страх
Много хора ще разпознаят американската криза, която измъчва Дениън, Вермюъл и Хазони, и може би дори ще споделят копнежа им по искрени политици, чиято цел е да подобрят нещата. Но синдромът не е същото нещо като болестта. Последното има ясна причина, а първото не. Източникът на настоящите проблеми, според тях, е целият либерален ред, който, подобно на термина „будност“ [woke], в крайна сметка се оказва контейнер за всичко, което не им харесва. И тъй като тези автори работят предимно на нивото на голямата теория, аргументите им се плъзгат съблазнително по социалните факти, без да се задълбочават в многобройните им причини. Намаляването на продължителността на живота, изчерпването на общественото образование, насилието с огнестрелно оръжие като основна причина за смъртта на американските деца, бездомните граждани, живеещи в палаткови лагери от Вашингтон до Лос Анджелис – това са резултати от конкретни политически решения на различни нива на управление и породени от различни програми, а не от либерализма, който е в безпорядък.
Най-обезпокоителното е, че Дениън и Хазони представят като недоволства на едно малтретирано мнозинство нещо, което всъщност е дясна етнокултурна ангажираност на едно числено малцинство. По въпроси като поддържаното от държавата здравеопазване, по-високата минимална заплата, абортите и контрола върху оръжията американците са разделени приблизително по равно или са в ляво-центристкото пространство. Дори 56% от католиците казват, че абортите трябва да бъдат законни във всички или в повечето случаи, според проучване на Pew Research Center от 2022 г. Общественото одобрение за равенството на браковете се увеличава непрекъснато от 90-те години насам, достигайки рекордно високо ниво от 71% в проучване на Галъп от миналата година. Белите евангелистки протестанти, които са основна опора на подкрепата за бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, съставляват исторически най-ниското ниво от 14% от населението на САЩ, по данни на Института за изследване на обществената религия. Елитът също вече не е такъв, какъвто може да си го представят консерваторите с идеи за общо благо. В продължение на повече от десетилетие най-образованата и най-високоплатената културна група в САЩ не са безбожните космополити, а американците от индийски произход, главно индуисти и мюсюлмани, почти три четвърти от които, според проучване на фондация „Карнеги“ от 2020 г., казват, че религията играе важна роля в живота им. В тази среда да се твърди, че „Америка е християнска нация“, не е нищо повече от това да се каже: „Иска ми се да беше така“.
Истинската тревога е, че едно закоравяло политическо малцинство вече е стигнало до извода, че единственият начин да преобърне тези тенденции е пълният отказ от политическото участие, независимата съдебна система и правата на човека. Дениън, Вермюъл и Хазони предоставят интелектуалната подкрепа именно за тази стратегия. И тримата автори се разполагат в рамките на традиция, която според тях се простира до древността, но работата им напомня за една по-нова традиция: йеремиадите за американската дегенерация и последния шанс за обновление, създадени преди един век, като например „Отминаването на голямата раса“ на Мадисън Грант[1]. Грант е бил научен расист и прогресивен човек, каквито днешните добронамерени консерватори очевидно не са. Но техните политически препоръки до голяма степен съвпадат с неговите: затягане на имиграционните ограничения, поддържане на върховенството на англо-американската култура, защита на християнското (или, за Хазони, християнското и ортодоксалното еврейско) ядро на страната и укрепване на нацията срещу „разпуснатите индивиди“, които са направили „обществото болно“, както се изразява Хазони. В центъра на тези рецепти е убеждението, че това, което другите могат да видят като социална промяна или дори прогрес, може да бъде само загуба.
Гневът на тези автори поражда проза, която е ту елегична, ту евангелизираща, ту брутална, поднесена със самочувствието на второкурсник, запознат с цялата човешка история. Но по-важното е, че техният гняв унищожава тяхната емпатия. Дениън пише топло за един свят, в който има „здрав брак, щастливи деца, множество братя и сестри, братовчеди и братовчедки“ и „паметта за мъртвите сред нас“. Последните части на „Консерватизъм“ Хазони посвещава на трогателен разказ за любовта си към съпругата и децата си и на размислите си за изграждането на живот, изпълнен с чест и добродетели. И все пак, когато става дума за чужди деца, общности, разцвет и любов, презрението на тези автори е шокиращо като грохот на скандираща тълпа.
Особена тъга предизвиква фактът, че ерудирани мъже се отдават на собствената си жестокост. Когато я поощряват у другите, скръбта се превръща в страх. Както са настоявали по-ранните антилеви писатели като Хайек, всеки опит да се определят целите на живота, откъснати от волята на живите същества, е форма на колективизъм, който на свой ред е източник на несвобода и, което е още по-лошо, на безчовечност. Да се отхвърли тази линия на мислене означава да се отхвърли една собствена традиция: набор от идеи, създадени в целия политически спектър, от Оукшот до Хайек и Бъкли, от Хана Аренд до Джеймс Болдуин, които поставят в центъра на цивилизованото общество действителните хора, а не нациите, расите или класите.
Днес една мобилизирана част от американските интелектуалци, политици и гласоподаватели гледат на себе си като на част от международна коалиция на потърпевшите – хора, чието основно желание е именно „смяната на режима“, за която се застъпва Дениън. Обичайно е да се изтъква, че Тръмп, Орбан, руският президент Владимир Путин и други авторитарни лидери са версии на един и същ политически тип, а може би дори и на един и същ психологически тип. Но това, което е още по-тревожно, е, че Съединените щати са развили екосистема за производство на бъдещи лидери от този тип: партия, медийно пространство, финансова база, а сега дори и американска школа за нелиберална мисъл. По този начин Съединените щати се намират в странното положение да бъдат едновременно най-пламенният защитник на либералния ред в света – т.е. основаваща се на правила, кооперативна система от държави, които сами изповядват либерални ценности – и една от потенциалните му заплахи. Както никога досега, изборът на страната ще зависи изцяло от резултатите от бъдещите изборни цикли.
Смисълът на либералните ценности – тези, които се възприемат както от много прогресивни, така и от класически либерали и консерватори – не е в това, че те са вечни или гарантират щастие. Те се основават на единственото нещо в социалния живот, в което всички можем да бъдем сигурни: че ще срещнем други индивиди, различни от нас, със собствени предпочитания, амбиции и светоглед. Ако оставим настрана сложната метафизика и спекулативното богословие, остават само човешките същества, които се опитват да поправят един кораб, който вече се намира далеч в морето: да намерят начини да живеят заедно в мир – и дори да просперират – в един променящ се, плуралистичен свят.
Традиционният американски либерализъм смяташе, че по-голямото равенство ще даде възможност за постижения на всички. Традиционният американски консерватизъм предупреждаваше, че грандиозните планове за подобрение обикновено завършват като катастрофи. Този дебат все още си струва да се води. Но при всичките си различия тези по-стари лагери споделят способността си да разпознават тиранията, когато я видят, независимо дали става дума за Съветския съюз, Юга на Джим Кроу или за философии, които смятат Бога, Историята или Природата за свои другари. В американската десница времето за възстановяване на това чувство за реалност може би изтича.
[1] „Отминаването на великата раса или расовата основа на европейската история“ е расистка и псевдонаучна книга от 1916 г. на американския адвокат, самопровъзгласил се антрополог и привърженик на евгениката Мадисън Грант (1865-1937). Грант излага теорията за нордическото превъзходство, като твърди, че „нордическата раса“ по своята същност превъзхожда другите човешки „раси“.
