Строго погледнато не заслужава да бъде назован с името на писателя: той няма отношение към онова, за което ми е думата. Ние мъдроглаво не водим русчуклията за български писател, ка щяло, он пише на немски, па и живее извън отечеството, главно в Австрия, къв българин е пък той. И не го числим в стройните си редици. Кафка тоже пише на немски. Ала чехите не се отказаха само за това от него. И сега те се гордеят с писателя Франц Кафка, а ние подсмърчаме без Елиас Канети, когото изцяло и безповратно предоставихме на австрийците, барабар с Нобеловата му награда. Можеше ли да стане иначе? Да, ако не беше нашата недалновидност, яко подсилена от свирепите ограничения при соца с неговото умопомрачаващо невъзвръщенство, идеологизираност и в костния мозък.

Автор: Румен Стоянов

Когато едно общество се променя, променят се едновременно и неговите режими на публичност и телесност. От 1989 до днес повечето източноевропейци претърпяха върху себе си особената двойственост на този процес. Разпадането на предишната власт беше разпад и на идеолого-бюрократичния апарат, с който социализмът управляваше гласовете и телата. Това доведе до тяхното „анархизиране“, но едновременно с това преобърна и онзи възлов пласт от телесни образи и метафори, чрез които бившият комунистически строй описваше органиката на своето „пролетарско единство“. В новата ситуация на хаотична демокрация и агресивна публичност предишната норма на репрезентация (бодри, сплотени и борчески младежи в поход към светлото бъдеще) беше пометена от една съвсем нова телесна видимост: по-долу ще стане дума за многоликите й прояви. От друга страна, благодарение на настъпилата почти безгранична свобода на словото сочните метафори на тялото навлязоха в такива сексуално-абдоминални територии, които граничеха със скандала. Всичко това наруши предишното равновесие между визуални и словесни кодове и пре-подреди цялата констелация на публичните езици. Тъкмо това ново и нестабилно равновесие в постсоциалистическите общества възнамерявам да опиша в този текст.

Автор: Александър Кьосев

През късните 1980 г., на върха на така наречения „възродителен процес“ (евфемистки етикет, с който беше наричана насилствената смяна на имената на мюсюлманското население в България), из страната обикаляше виц за двама милиционери, които патрулират по главния път на турските гастарбайтери, идещи откъм Германия: магистралата Виена-Белград-София-Истанбул. Те спират турска кола за превишена скорост и единият от тях бие шофьора. „Ама защо?“, пита другият, „той ще си плати глобата, пусни го да си ходи.“ „Ха, че не сме ли били под турско робство 500 години?“ „Разбира се, ти не го ли знаеше?“ „Не, току-що го научих“, отговаря първият милиционер.

Идеята на вица е много по-фина от посланието за конструираността и манипулируемостта на паметта и идентичността. Разбира се, всеки знае за 500-те години на „турско робство“. Дори и когато бъде преведено в нормалното „Османско владичество“, то все пак си остава неизбежният крайъгълен камък на историческото и литературно образование в модерната независима държава – както в България, така и по други места на Балканите.

Въпросът, който се задава тук е: кога [при какви обстоятелства] това знание бива заредено с емоционални компоненти, които го правят взривоопасно? Наивно е да мислим, че това се случва в момента, когато ловки и неприятни политици решат да манипулират „невинните“ и „лековерни“, тоест, по подразбиране прости народи. В края на краищата, посланието за ужаса на робството винаги е било тук, а и във всяко общество винаги съществува някаква крайна интерпретация, както и крайни призиви за действие. Реалният въпрос е не дали паметта и идентичността могат да бъдат манипулирани (разбира се, че могат), а защо човекът чува посланието в определен момент, така че той или тя казва, че е научил/а онова, което винаги е знаел/а, и дори настоява, че това било част от някаква колективна памет и колективна идентичност.

Автор: Мария Тодорова

От книгите, които прочетох през миналата година, най-много ме впечатли „Подчинение“ на Мишел Уелбек – „книгата на нашата духовна нищета и малодушие“, както убедено заявих в новогодишната литературна анкета на „Литературен вестник“. За мен е очевидно, че ислямизмът изправя нашата, традиционната европейска култура пред предизвикателство, с което не знам как и дали изобщо ще успее да се справи. Тези дни обаче попаднах на едно есе, което изведнъж преобърна оптиката ми, защото ми напомни, че е възможен и друг прочит на „Подчинение“; прочит, който авторът впрочем е извел съвсем на преден план: дали ислямът, с акцента, който поставя върху общността, семейството и образованието, няма в крайна сметка да се окаже по-привлекателната алтернатива за мнозина?; дали Уелбековото подчинение не е просто един рационален избор, а свободата – само една от стоките на силно инфлационния пазар на ценности?

Автор: Стоян Гяуров

Чудех се защо ли не ми е хрумнало по-рано да си сложа забрадка – защо никой не беше ми казал, че това е нещо, което мога да направя. Не беше нито трудно, нито скъпо. Защо да не покривам главата си, ако това правеше хората, живеещи тук, толкова по-мили към мен? Защо е необходимо да причинявам ненужен дискомфорт и на тях, и на себе си?

Автор: Елиф Батюман

Въпросът дали в българската история периодът 15-19 в трябва да се характеризира чрез насилственото поданство на друга държава (владичество), чрез насилията върху православните християни (робство) или чрез битовите отношения между разноезичните мюсюлмани и християни (съжителство) разбуни обществеността и даде храна на медиите дни наред. Защо?

Автор: Лазарин Лазаров

Утопиите винаги са мечта за бъдещ, по-справедлив ред, която предполага, че настоящият ред ще бъде разрушен. Но социалният строй или ред досега винаги се е тълкувал твърде тясно – промяната е засягала само политическия, икономическия или класовия ред, изпускайки от поглед онзи глобален символен ред, в който те са поместени. Тоталната власт, която революцията желае да завземе и промени, не принадлежи нито на политиците, нито на богатите, нито на определени класи, защото всички те се съобразяват с реалности. А „реалностите“ не са нищо друго освен символни продукти, ефекти на символния ред, на неговата безкрайна мрежа от символни игри, пораждаща вътре в себе си своите собствени референти.

Автор: Александър Кьосев

Много се изприказва миналата седмица по повод излизането отново в Германия, за пръв път след края на Втората световна война, на Хитлеровата Mein Kampf („Моята борба“) – веднага щом стана законно публикуването и продажбата на книгата там, макар и в едно обезопасено с висок плет от бележки и коментари „научно“ издание. Дали предоставянето на публично място за автобиографичното завещание на нацисткия диктатор, написано, когато е бил вкаран за кратко в затвора в Бавария през 1920-те, го легитимира по някакъв начин, питат се хората, дори ако текстът е обграден със защитен вал от академични допълнения, целящи да изложат авторовите лъжи и мании?

Автор: Адам Гопник

Анти-мюсюлманската демагогия се обляга на демонизацията на пророка Мохамед, който се описва като особено яростен и войнолюбив насилник. Тази идея със сигурност е получила широко разпространение в „юдео-християнския Запад“. Когато се посочи, че библейските пророци – сред които Мойсей, Исус Навин, Самсон, Саул, Давид – са били далеч по-големи насилници (и дори са упражнявали религиозно-санкциониран геноцид), анти-мюсюлманските и про-християнски идеолози ще отговорят с опит да игнорират или омаловажат Стария Завет, като вместо това се съсредоточат върху личността на Исус Христос и Новия Завет.

Автор: Стивън Даниос

Може би несъзнателно, множество християни считат исляма за един вид мрачна сянка на собствената си вяра, при което грозните думи от Корана се намират в абсолютен контраст с писанията, които самите те обичат и ценят високо. В умовете на множество обикновени християни – и евреи – Коранът проповядва диващина и война, докато Библията предлага послание на любов, прошка и милосърдие. Но от гледната точка на заповедите за извършване на насилие и кръвопролития, каквито и да било опростяващи твърдения за върховенство на Библията над Корана са безкрайно погрешни. Всъщност Библията е препълнена с „текстове на терор“ – за да заемем фразата на американската теоложка Филис Трайбл. Библията съдържа далеч повече редове, възхваляващи или насърчаващи кръвопролитието, в сравнение с Корана, а библейското насилие често е много по-крайно, а и характеризирано от много по-безразборна диващина.

Автор: Филип Дженкинс

Законите, регулиращи даряването на яйцеклетки, са различни по света. В САЩ този вид дарителство е законно, а донорите могат да остават анонимни. Цената може да достигне 10,000 долара, плюс пътни разходи и заплащане на медицинското обслужване. Прибавете средно още по 12,400 долара за IVF, което, разбира се, трябва да се извърши допълнително, само дето в този случай не получателката, а дарителката е онази, която е стимулирана с хормони, след което се извличат нейните яйцеклетки. В Канада донорската яйцеклетка е законна само ако е безплатна и дарителката е известна. Във Франция дарението трябва да бъде безплатно, а дарителката – анонимна. Френските дарителки се стимулират с около 500-1000 евро лично заплащане, като самата процедура струва допълнителни 4,500 евро. В Австрия, Германия, Италия и Норвегия, даряването на яйцеклетки е забранено от закона.

Автор: Ейми Клайн

Писането е мистериозна дейност. Човек трябва да се намира на различни нива на концептуализиране и реализация, в състояние на изключителна будност и съзнателност, но също и в състояние на голяма наивност и невежество. И макар че това най-вероятно важи за практиката на всяко изкуство, то може би е още по-вярно по отношение на писането, защото писателят – за разлика от художника или композитора – работи със средство, което човек използва през цялото време, през целия си живот. Кафка казва: „Разговорът отнема важността, сериозността, истинността на всичко, което мисля“. Склонна съм да мисля, че повечето писатели се отнасят подозрително към разговорите, към онова, което излиза на повърхността при обичайните използвания на езика.

Автори: Сюзън Зонтаг, Джофри Мовиус

През 1997 г. по неизвестни пътища и канали оригиналният ръкопис на „История славянобългарска“, за който всички знаеха, че се намира в манастира Зограф в Атон, се появи внезапно в касата на Националния исторически музей в София. Как се случи това, не разбра никой, освен мистично посветени политици, историци и българските тайни служби, по принцип посветени във всичко. Този полукриминален факт обаче породи разгорещена публична дискусия, към която се присъедини и конференцията на Департамента по Нова българистика, НБУ проведена в началото на 1998 г. На тази конференция беше прочетен и настоящият текст.

Автор: Александър Кьосев

Както всяка друга национална култура в условията на тоталитаризъм в периода 1945-1989 г. българската култура имаше два полюса – официален и неофициален (между тях се простираше спектър от междинни състояния). Официалната публична култура трябваше да репродуцира комунистическата идеология, затова тя всъщност беше мощна партийна и държавна институция. Под равнището на официалния идеологически контрол съществуваха множество лишени от взаимна комуникация неофициални култури – те представляваха цял гъвкав спектър от опозиционни, полуопозиционни, квазиопозиционни, конформни или идеологически индиферентни поведения, които имаха един общ белег – малък или почти никакъв достъп до идеологически индоктринираното публично пространство. Типичният представител от този период (особено в късния му етап – 80-те години) беше относително свободен да се движи по оста официално-неофициално. За никого това не създаваше особени официалноидеологически и морални проблеми – „такова беше времето“. Симулативно поведение, при което всеки си даваше право да заема различни позиции при различни обстоятелства, изглеждаше социално приемливо – така много хора съчетаваха всекидневното мърморене, полудисидентството и умерената (или не-умерена) доза конформизъм в рамките на официално предписаните идеологически роли.

Автор: Александър Кьосев

През 1989 г. бях написал нещо, наречено „Радикален манифест“. Полусериозното му послание гласеше: „Пред българската литература няма бъдеще!“ Причината, твърдеше манифестът, е, че отсъства цялостната среда – онази ефективна сглобка от писатели, читатели, критици, език и традиция, без която литературата е невъзможна.

Днес ситуацията е друга и би било честно да се направи равносметка какво от литературния апокалипсис, който предрекох, се сбъдна. Подобна равносметка вече няма защо да бъде манифестно-пародийна, нито прибързано радикална, тя може да бъде по-сериозна и по-подробна.

Автор: Александър Кьосев

Назоваването като форма на отграничаване и идентификация е в основата на дълго просъществувалата биполярна опозиция на понятията „Балкани – Европа“. Назоваването, разбирано, преди всичко, като ценностно йерархично подреждане, чийто познавателен инструментариум е потопен много повече в безграничния свят на въображението, вместо да борави с реални факти, се оказва това невидимо, но трудно разрушимо градиво, което продължава да споява темелите на дихотомията Балканите-Европа. И на пръв поглед, сякаш двете названия, по подразбиране, притежават особени иманентни характеристики, нетърпящи и неизискващи никакви понататъшни разяснения. И как би могло да бъде другояче, при положение, че идеята за Европа в смисъла на държави, които споделят нормите и правилата на една обща цивилизация, губи своята самоидентичност, ако не се огледа в неподредената, лишена от изисканост и рафинирани маниери, необлагородена югоизточна половина на континента. Тази знакова предпоставеност има своята предистория.

Автор: Гергана Дончева

Непонятната зависимост и в някаква степен необичайна привързаност на хората към общественозначимата информация в свят, в който медиите вече са започнали да играят решаваща роля по отношение на индивидуалното преживяване е тезисно изразена в популярната максима на Георг Хегел, че: „Сутрешното четене на вестници е своего рода реалистична сутрешна молитва.“. В тази знакова приравненост на модерната медия и религиозния ритуал, дори и като индивидуален интимен акт, за настоящите разсъждения е важно не толкова видимото на пръв поглед „духовно преживяване“ (доколкото молитвата изкарва личността от хода на повседневните събития и му припомня съществуването на извънвремеви морален императив), колкото впечатляващата повторителност на времевия показател „сутрешно“. Явно тук става дума за циклична повторителност на действие, което се е превърнало в навик…

Автор: Юрий Проданов

Получих днес кратичко съобщение във Фейсбук, след като бях публикувал там още по-кратичко траурно съобщение, „Мълча…“

Та ми пише, значи, една бойна дама с нежното име Кети Костадинова, следното:

Защо мълчи либералът, който размахваше пръст срещу нас и грубиянстваше срещу нашата „нетолерантност“?!!

Автор: Златко Енев

Слухове от Загреб донесоха учудваща новина: хърватски националисти преследвали албанските сладкари и чупели витрините на техните сладкарнички. Причината, трудно постижима за обикновеното въображение, е, разбира се, патриотична – албанските сладкиши измествали прекрасния средноевропейски Kuchen. Те отнемали на средното хърватско дете леките и ефирни сладкиши на цивилизацията – не прекадено сладки, приготвяни с много сметана, битершоколад, извара и сирене, и ги замествали с неща, напълно противоречащи на хърватската природа и на природата на Европа – с понички, гевреци и боза, с ориенталските шекерлии кори на баклавите, саралиите, татлиите, с мазните, сиропести тулумбички, с небетшекери, локуми и сакъз.

Автор: Александър Кьосев

Независимо от разноречието и степента на убедителност на аргументите, прилагани при „дисекцията“ на този своеобразен потенциален „Франкенщайн“ наречен условно Homo Balcanicus, съществуват няколко възлови пункта, по които изследователите от региона, без оглед на техния експертен background и предпочитана методология, вече не спорят така ожесточено, дори може да се каже, че е постигнат известен консенсус. При интерпретирането и доказването, респективно отхвърлянето, на споменатата хипотетична културна реалия, почти винаги се прибягва до употребата на три знакови понятия (балканска култура, балканска идентичност и балканска менталност), чието прекомерно и злонамерено експлоатиране в популярния и журналистическия дискурс в края на миналото столетие, предизвика мнозина сериозни учени да изразят своето категорично становище по въпроса в кратки текстове или в обширни монографии.

Автор: Гергана Дончева

Започвам този текст след леко триумене. От една страна, никак не ми се иска да се впускам в онзи тип писане, който в момента изглежда определя тона на „интересните неща“ в България – тоест, изливане на помия, най-кратко казано. От друга страна, тази дребна случка предизвика в главата ми такава (буквално!) лавина от мисли, че в края на краищата реших да я пусна на воля.

Няма да го усуквам много. Тук става дума за простички неща, въпреки „културността“ на темата. Става дума за онези низички, дребни импулси, които нерядко напират у всеки от нас при срещата с непознати и заплашителни чрез големината си неща. За инстинктивното желание да ги принизим, да ги смъкнем долу, в ниското, където се чувстваме сигурни, закътани, на свой терен, у дома си. За страха пред нещата, които намирисват на Величие, колкото и спорна да е тази последната думичка.

Автор: Златко Енев

Технологиите имат сериозно влияние върху отслабването на емпатията сред различните поколения. Ние сме свикнали да бъдем свързани по всяко време, но сме намерили начини да заобикаляме разговорите – или поне онзи вид разговори, които са открити и спонтанни, в които опитваме различни идеи и си позволяваме да бъдем уязвими или изцяло присъстващи. Но именно този вид разговори – при които се учим да пресрещаме погледи, да възприемаме съзнателно позата и тона на другия човек, да се успокояваме или предизвикваме взаимно – са онези, при които процъфтяват емпатията и интимността. При такива разговори ние научаваме кои сме.

Автор: Шери Търкл

Един от ключовите моменти в теорията на комуникациите е, че медиите и аудиторията са свързани в система и взаимно си влияят. Но когато се стигне до критическа оценка за влошено състояние на медийната среда – каквато е ситуацията в България – публиката по правило остава извън подозрение. По логиката на Уолтър Липман, който я описва като фантомна, се приема, че тя не може да действа съзнателно. Ето защо в тази парадигма на мислене хората обикновено се разглеждат само като потърпевши от дейността на медиите.

Автор: Орлин Спасов

Музите ни напускат с пубертета. Остава  въображението, то не търси специално място – скита насам натам из божия свят, подскача на куц крак,  откъсва  цвете, хвърля се в пропаст,  плюе в лицето на битието...  Лириката не е тирамису – сиропиран десерт, а просто начин на употреба.

Автори: Рада Москова, Юлиана Костова

Понякога лозунгите стават действителност – и тогава става страшно. Винаги бях мислил, че формулировката на Корбюзие, според която „къщата е машина за живеене“, не е нищо повече от наперен лозунг, с каквито изобилстват манифестите на модернизма. Наивността ми се пречупи, когато миналата година ми се удаде да посетя една от къщите, проектирани от големия архитект. Парижката Вила Ла Рош не случайно е превърната в музей – вътрешността на вилата (в чиято книга за посетители попаднах на възторжения отзив на българска студентка по архитектура) притежава изльсканата, студена красота на машинно отделение. Но в нея липсва въздух, въздух за живеене.

Автор: Стоян Гяуров

Лошите вести се появиха в есето ми „Към къщата на съновиденията“, която прочетох на четвъртата конференция на младите писатели, проведена в НДК през 1984 г. Помня, че по време на изказването ми Богомил Райнов стана от официалната трибуна и напусна залата. Която пък избухва в ръкопляскания, след като приключих четенето. Припомням това, не за да се фукам с късна дата, а за докажа своята непредвидливост – патосът ми на вестител на лоши новини бе към онова време, към онези порядки, към фасадния социализъм. Години по-късно се оказвам в глуповато положение – същите лоши вести ги повтарям към сегашната фасадна демокрация.

 

Автори: Румен Леонидов, Владимир Янев

Бременна в осмия месец казах на една възрастна жена, която седеше до мен в автобуса, че яйцеклетката, от която се оформи моето бебе, идва от яйчниците на жена ми. Не знаех как възрастната жена ще приеме това; никога не можеш да знаеш. Тя беше очарована: ама това е като в приказка! Жена ми е по-млада от мен и нейните яйцеклетки бяха по-добри и по-изобилни от моите. А щом само нашият доктор узна за съществуването ѝ, той вече и не искаше да чуе за моите яйцеклетки. Което пък беше напълно наред за мен. Наистина си беше като в приказка, да имаш бебето на друга жена, макар че съпругата ми е от онзи тип жени, които в някоя приказка биха минали за момче, биха били разкрити като жени едва след като са преминали някаква тежка проверка, в която са победили множество мъже – като са оплодили друга жена, примерно.

Автор: Мишел Тий

Удоволствието от колекционирането на книгите и перченето със собствената колекция е нещо обичайно, както сред четящите хора, така и сред онези, които се преструват на такива. Най-важната причина, поради която харчим пари за книги е, разбира се, че (евентуално) възнамеряваме да ги прочетем, но тя в никакъв случай не е единствената: освен това ние желаем да ги гледаме и да гледаме как ги гледат други хора.

Автор: Джейк Битл

Известният германски писател и есеист Мартин Мозебах е смятан за консервативен, от някои дори за реакционен католик. От години той се занимава с ролята на църквата в модерната епоха. В книгата си „Ереста на безформеността“ (2007) той критикува някои от решенията на Втория ватикански събор, който завърши през 1965 и доведе до ново позициониране на католическата църква. В интервю за списание „Шпигел“ Мозебах твърди, че папа Франциск обслужва емоциите на тълпата и с публичните си изяви се профилира за сметка на църквата.

Автор: Мартин Мозебах

За разлика от Холивуд, където за всички е ясно, че гледат някаква идеализирана версия на реалността, при порнографията това разбиране често липсва. И то по много проста причина: ние не разговаряме за сексуалното удоволствие като деца, подрастващи или възрастни. То е табу, област, натоварена с чувство за вина. При липсата на други опции, порнографията се превръща в де факто начин човек да се образова в сферата на сексуалността. Както го показва и следния, взет от разговор с подрастващи цитат (част от изследване, проведено през 2014 от Boston University School of Public Health, под ръководството на Емили Ротман): „Без порно нямаше да знам и половината неща, които знам сега.“

Автор: Мария Коникова

В много отношения за мен е отвратително да пиша за Андерс Беринг Брейвик. Всеки път когато името му се появи публично, той получава каквото си поиска и става когото си поиска, докато онези, които е убил, за чиято сметка е „утвърдил“ себе си, изгубиха не само животите, но и имената си. Ние си спомняме неговото име, докато техните са се превърнали в цифри.

Автор: Карл Уве Кнаусгор

Макар че на пръв поглед може да изглежда парадоксално, XX век няма своя идея за творчеството, така както по-ранните епохи я имаха съвсем естествено и почти спонтанно. За Античността и класицистичния XVIII век творчеството е mimesis, подражаване, за романтичния XIX век то е преди всичко изразяване, но какво можем да кажем за XX век? Нищо, освен това, че той най-вече се колебае между две крайности: мистифициране и полемично демистифициране на художественото творчество; освен тези крайности ние, изглежда, още не успяваме да открием собствен отговор на въпроса за творчеството.

Автор: Йован Христич

На 2 юли 1789 човекът, чието официално название в затворническата крепост Бастилията е „Мосьо Шест“, се обръща към народа на Париж. Той говори – по-скоро крещи – от килията си в Кулата на свободата, при това без да си поплюва. Онези, които го държели в затвора, и режимът, на който служели, били бандити, дяволи, престъпници, та и по-лошо. Овен това били започнали вече да режат гърлата на затворниците. Нямало време за губене. Същата вечер директорът на Бастилията, който не е прерязал нито едно гърло, информира своя шеф, че ако Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, когото 13-годишното затворничество без съд и присъда изобщо не са сломили, не бъде махнат от затвора му още тази нощ, той не може да гарантира повече сигурността му. Молбата му е удовлетворена и Мосьо Шест бива отведен през нощта в лудницата, където никой няма да обръща внимание на крясъците му. Впрочем 11 дни по-късно, след щурма на революционната тълпа, Бастилията изгубва всякаква гаранция за сигурността си.

Автор: Леланд де ла Дюранти

Според моята ученическа представа, съветските филми, литература, публицистика и историография, на 22 юни 1941г. е започнала най-великата битка между Доброто и Злото. Нарича се „Великата Отечествена Война на Съветския народ против немско-фашистките завоеватели“. Тази битка е завършила на 9 май 1945г. с победа над Германия. Затова всяка година има Парад на победата.

В останалите страни по света най-голямата трагедия в човешката история, в която са участвали 72 държави с 1.7 млрд население и са загинали над 60 млн. души (24 млн. от тях от СССР), се нарича Втора световна война.

Автор: Любомир Калудов

Орхан Памук избира за музей тази именно алена къща, датираща от 19-и век, която се намира посред преливаща от антикварни магазини улица в турския квартал Чукуркума (долу котки, горе – чайки, това е подразбиращата се симетрия на Истанбул). Едно от първите неща, които правят впечатление в „Музея на невинността“, създаден от Памук по името на едноименния му роман, е огромният часовник с махало, надвесен измежду етажите на зданието. Дамоклевият меч на времето тук обаче е победен от множество предмети, разказващи една колкото измислена, толкова и реална история. Колекцията включва над хиляда обекта.

Автор: Невена Борисова

Прочетете още...