Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дискусии – Култура

Детайли
Посещения: 11747

Причините за клиентелизма в Гърция не са трудни за откриване; той е резултат от ранното въвеждане на изборната демокрация, още преди да се е появила възможност за изграждане на модерна държава. В това отношение гръцкият опит е не по-различен от американския и е подобен на онзи от много други развиващи се страни в Латинска Америка и южна Азия. Специфичното за Гърция е фактът, че докато страната се модернизира и развива икономически, в нея не се появява реформаторско движение. В Гърция никога не се е появявала коалиция от групи, изградени около средната класа, която да агитира за реформа на държавните служби. Вместо това новопоявяващите се социални актьори, като гражданите или емигрантите от Мала Азия, винаги са били въвличани в съществуващата клиентелистка система и са започвали да играят по правилата ѝ.

Автор: Франсис Фукуяма

Детайли
Посещения: 16364

Един от възможните разкази за социализма е разказ за отсъствия. Историята на българския социализъм може да бъде описана през различни дефицити. От дефицита на олио, червен пипер, цветни телевизори, дамски превръзки, коли, жилища, през бленуваните корекомски шоколадови яйца, новогодишни портокали, касетофони, търсени на черно от виетнамците, до дефицита на обикновени свободи и права. Там някъде между олиото и свободите стои един друг свенливо премълчаван дефицит – дефицитът на еротическо.

Автор: Георги Господинов

Детайли
Посещения: 10280

В навечерието на 24 май известно българско издателство превърна себе си в топ новина, публикувайки „Под игото“ на Иван Вазов на т.нар. „шльокавица“. Пиар ходът беше много точно премерен – най-класическото произведение на най-класическия автор в българската литература, канонът на каноните, издаден на „неправилния правопис“ шльокавица. И то – в контекста на празника на кирилицата. Провокацията постигна целта си – да предизвика масово възмущение. Дръзналите да изразят нещо различно от възмущение бяха единици. После стана ясно, че целта на издателството е била именно това – дружно да се възмутим и да оценим какво богатство имаме в лицето на кирилицата. А за всеки продаден екземпляр от Pod igoto издателството обещава да подари на библиотеки две книги на правилен български език.

Автор: Светла Енчева

Детайли
Посещения: 14626

Когато човек знае, че Макрон е минал през деветте кръга на ада, за да спечели щастието си, става още по-интересно – дори затрогващо – да го видим като мощен защитник на модерното семейство в множеството му различни форми. В неделята преди дебатите, бащата на Марин льо Пен, Жан-Мари, който е съосновател на партията ѝ, Националния фронт, изнесе първомайска реч в Париж. За Макрон той каза следното, „Той ни говори за бъдещето, но няма деца!“. […] Отговорът на Макрон към коментара на льо Пен беше сериозен и директен, това беше страстно отхвърляне на грохналия социален ред, който ограничава родословието до мъжа и неговото семе. „Аз почувствах в нашата страна огромен страх от бъдещето на семейството“, каза той пред тридесет хиляди поддръжници, докато съпругата му, Бриджит Троньо, се усмихваше сред публиката. „Бихте ли станали враг на семейството само защото моето е малко по-различно и аз напълно поддържам това?“ След като аплодисментите приключиха, той продължи, „Чух посланието на Националния фронт от тази сутрин. Г-н льо Пен ми казва, ‚Вие нямате право да говорите за бъдещето, защото нямате деца‘. Г-н льо Пен, аз имам деца и внуци на сърцето. Това е семейство, което вие ще трябва да изградите, семейство, което трябва да завоювате, семейство, което не ви дължи нищо, и което никога няма да имате!“

Автор(и): Лорън Колинс

Детайли
Посещения: 9140

В книгата си „Митът за ислямската вълна“ известният канадски журналист и изследовател Дъг Сондърс описва някои широко разпространени на Запад лъжливи представи за мюсюлманската емиграция. Според него, както по-рано е било с евреите и католиците, днес мюсюлманите се възприемат като хора, неспособни да се интегрират в обществото, като бързо възпроизвеждаща се общност с религия, която е по-скоро идеология на завоеванието, отколкото вяра. С помощта на най-съвременните данни той се опитва да покаже доста по-малко тревожната истина за новопристигащите.

Автор: Дъг Сондърс

Детайли
Посещения: 23254

Комуникацията между хора от различни култури през последните десетилетия неимоверно се разраства. За разлика от миналото, днес интеркултурните контакти за все повече хора са част от всекидневния живот, което не означава автоматично, че протичат гладко. Напротив, те като правило нерядко са наситени с недоразумения. . За срещите между различните култури Х. Хофстеде привежда следния пример: „Член на едно по-ранно и евроцентрично поколение, Р. Киплинг пише стихотворение, което започва с „О, Изтокът е Изток, а Западът Запад и никога те няма да се срещнат…“. Днес, разбира се, те се срещат, не само на кафе, но и в световната търговия, технология, политика“ . Общуването в междукултурна среда изисква специална подготовка, съобразена със спецификата на националните култури. Особеностите и различията в културите са много. Особено внимание заслужава информационният контекст – кой изпраща информацията, защо я изпраща, кой я получава, по какви канали минава тя, какво е нейното послание? Но задълбоченият му анализ показва, че при общуването на представители на различни култури съществуват голям брой бариери, които могат да доведат до неправилното му разбиране.

Автор: Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 12825

В следвоенните години германската десница и левица спорят многократно дали преработването на миналото ще потопи нацията в безконечно усещане за вина или то е необходима крачка към едно подновено извоюване на националното достойнство. Разкаянието се превръща в нормалност до такава степен, че когато канцлерът Вили Бранд отива на посещение в Полша през 1970, той коленичи пред паметника, увековечаващ Варшавското въстание [в еврейското гето] от 1943. Жестът на Бранд се възприема навсякъде като невербално извинение, а самият той по-късно обяснява, че „е извършил онова, което хората вършат, когато нямат думи“. През 1995 Хелмут Кол, канцлерът на обединена Германия, намира думите. На 50-та годишнина от освобождението на Аушвиц, Кол е недвусмислен. Аушвиц, обяснява той, е „най-мрачната и най-ужасяваща глава от германската история… една от първите ни задачи е да предадем това знание на бъдещите поколения, така че ужасяващите събития от миналото да не се повторят никога повече“. Чрез процеса на национално извиняване Германия преодолява амнезията и признава миналото си. Важното тук е, че ориентацията на целия процес е към бъдещето. Германия вижда в конфронтирането и признаването на [отговорността за] миналото си начин за подобряване на живота на бъдещите поколения.

Автор: Едуин Батистела

Детайли
Посещения: 14056

През 1930-те и 40-те холандският фалшификатор Хан ван Меегерен печели цяло състояние като успешно предлага много от имитациите си като автентични картини на Йоханес Вермеер. Във всичко това няма нищо чак толкова изключително – освен факта, че, разглеждайки картините на ван Меегерен днес, човек просто не може да разбере на какво се е дължал успехът му. Планът на ван Меегерен е бил да намери експерт, когото би могъл да накара да удостовери автентичността на една от фалшификациите му, а след това да се възползва от факта, че една от картините му вече е била приета като част от уж-автентичните Вермееровци, тоест самото тяло, което служи като пробен камък при добавянето на нови картини към цялото. […] Във всичко това се съдържа сериозен урок относно опасностите, които ни дебнат пред лицето на реториката на Доналд Тръмп и неговите клакьори.

Автор: Александър Джордж

Детайли
Посещения: 13798

В днешния глобализиран, финансиализран, постиндустриален свят, човешкият капитал е по-важен от всякога при определянето на индивидуалните житейски шансове. А това прави ролята на семейството значително по-важна, тъй като – както социалните учени непрекъснато установяват – ресурсите, предавани от семейството [на децата] обикновено са силно зависими от успеха в образованието и на работното място. Както икономистът Фридрих Хайек е посочил още преди половин век в Конституцията на свободата, основната пречка пред истинското равенство на шансовете се състои в това, че няма заместители за неща като интелигентни родители или емоционално и културно подкрепящо семейство. По думите на едно скорошно изследване на икономистите Педро Карнейро и Джеймс Хекман, „Разликите в нивата на познавателни и непознавателни способности в зависимост от семейните доходи се появяват много рано и са изключително стабилни. От своя страна училищното образование само задълбочава тези ранни различия“.

Автор: Джери З. Малър

Детайли
Посещения: 20770

Доста пословици показват уважението към майсторлъка и професионализма, и то придобити с практика, а не с наблюдение: „Бакмакла уста олунсайдъ, кьопеклер касап олурду“ (С гледане ако се ставаше майстор, кучето касапин щеше да стане). Тази практика трябва да е достатъчно дълга, за да се натрупат нужните знания и опит, но възрастта на майстора не трябва да е толкова напреднала, че да му треперят ръцете: „Генч доктордан ве яшлъ берберден сакън“ (От млади доктори и от стари бръснари да се пазиш!). Но за всяко нещо трябва да се обръщаш към човек, който упражнява именно този занаят и няма да те подведе с некачествена стока: „Екмейи фърънджъдан, ети касаптан ал“. [Хляб от фурнаджията (от хлебаря), месо от касапина (от месаря) вземай]; „Бир ока унун варса, устайя хамурла ве пишир“ [Една ока брашно ако имаш, на майстор (иди) да ти го омеси и изпече].

Автор: Георги Карев

Детайли
Посещения: 28588

Вълци, лисици, кучета и зайци – за всички се е намерило място в турските пословици. Към вълка е показано нужното уважение: „Курт биле комшусуна зарар вермез“ (Дори и вълкът на съседа си вреда не причинява); „Курт думанлъ хавайъ север“ (Вълкът мъгливото време обича); „Коджамъш курт йолуну шашмаз“ (Старият вълк за пътя си не се чуди); „Курт койюна бабасъна сормаз“ (Вълкът не пита овцата за баща й); „Курт ийеджейини бакал дюкянъда арамаз“ (Вълкът яденето си не го търси в дюкяна на бакалина). Любопитна е ситуацията, при която пийналата коза придобива нужната смелост да отиде да потърси вълка, за да го респектира: „Кечи сархош олмуш, дайя курт арамайя гитмиш“ (Козата като се напие, в планината вълка да търси отива). Една тъжна истина, нерядко валидна и при хората: „Курт коджадъйлен, кьопеклере маскара олур“ (Вълкът като остарее, на кучетата посмешище става).

Автор: Георги Карев

Детайли
Посещения: 22229

Когато турците започват да навлизат в Ислямския свят, общественият им статут в него бил нисък; първоначално те били използвани като наемници и пазачи от халифите на Багдат и техните подчинени. Но през XI в. селджукските турци, наречени така по името на военния водач на едно от огузките племена, постепенно установяват контрол върху източните области от халифските земи и накрая формират Селджукската империя, която през XII в. се разпростира от Източен Иран до Западен Анадол. Така лидерската роля в ислямския свят постепенно преминава в ръцете на турците. Отоманската империя, създадена (1299) след падането на Селджуците и наречена така по името на основателя си Осман I (Отман), по-късно, през разцвета си по време на царуването на Сюлейман Великолепни, наричан още Сюлейман Законодателят (род. 1494, на престола 1520-1566), се разпростира на три континента, от бреговете на Мароко до бреговете на Иран и от Южна Полша до Южен Йемен, има площ 3 млн. кв. км. и 60 млн. поданици. Но още двеста години преди този разцвет, към средата на XIV в., когато балканските страни се изтощават взаимно чрез чести и – както сега ни се струва – почти безсмислени военни конфликти, турският натиск откъм Мала Азия към Югоизточна Европа застрашително нараства. Османското емирство, което се развива в посока към модерна за времето си военно-феодална държава, все повече укрепва. Особено при наследника на Осман, Орхан (1326-1359), цялата византийска част от Мала Азия преминала в турски ръце. Военният натиск срещу Византия се засилил още повече при синовете на Орхан – Халил и Сюлейман.

Автор: Д-р Георги Карев

Детайли
Посещения: 9331

Живеем в условията на асиметрично общество и междукултурно общуване. В областта на тяхното функциониране доминира смесването (или замяната) на местата на отделните компоненти, при което не става ясно за какъв тип обществен модел става дума. Междукултурното общуване се изследва от позициите на концепции, някои от които отдавна показаха своята несъстоятелност в контекста на основните принципи на интеграционните процеси в страните, чиято социокултурна структура не е пригодена към подобна парадигма. За нашата страна тази неадекватност на подхода към взаимодействието на тези две сфери е една от причините за задълбочаващите се противоречия, които се отразяват крайно отрицателно върху желанието и усилията за постигане на консенсус и единство по основните приоритети на общественото ни развитие.

Автор: Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 12498

През септември 1966 германският философ Мартин Хайдегер (1889-1976), един от титаните на мисълта на ХХ век, приема в дома си във Фрайбург представители на списание „Шпигел“, за да отговори на обвиненията във връзка с поведението си по времето на нацизма. Той самият вижда в този разговор принос за „изясняването на моя случай“. Тъй като в хода на срещата той излага и редица основни мисли на своята философия, разговорът с „Шпигел“, по волята на Хайдегер публикуван едва след смъртта му, става известен като „завещанието на Хайдегер“.

Автори: Мартин Хайдегер, списание „Шпигел“

Детайли
Посещения: 7122

Наскоро чух някой да казва, че да се разглеждат произведенията на изкуството през призмата на политическото е нещо чудесно за учебната стая, тъй като то ви дава толкова много неща, за които може да се разговаря; то прави изкуството някак много речовито, почти задължено да изказва политически мнения. Но самият чувствам дълбоко, че изкуството трябва да бъде защитавано от каквато и да е отговорност в тези отношения. Именно тази свобода, създадена от тази закрила, позволява на изкуството да има каквато и да било политическа ефективност, доколкото я има. Изкуството, което има някакви открити, преднамерени политически склонности, често е неефективно както като изкуство, така и като начин да се прави политика. А това е така, тъй като пропагандата се опитва да упражни някакво едностранно влияние върху читателя. Изкуството никога не се опитва да предизвика единична реакция.

Автори: Гарт Грийнуел, списание „White Review“

Детайли
Посещения: 10788

Ние можем да върнем Маркс в 19 век, но не можем да го задържим там. Маркс губи абсурдно много време в полемики със съперниците си и погасяване на сектантски огнища на пожари, и разбира се не успява да завърши труда, който смята за своя opus magnum – „Капиталът“. Ала за добро или зло факт е, че неговата мисъл не е остаряла. Маркс провижда, че модерните пазарни икономики, оставени сами на себе си, произвеждат големи неравенства, и превръща онзи аналитичен подход, който води началото си чак от Сократ – преобръщането с главата наопаки на концепции, които мислим, че познаваме и разбираме, – в ресурс за осмисляне на социалните и икономическите условия на собствения ни живот.

Автор: Луи Менанд

Детайли
Посещения: 8902

Нека започнем със според мен очевидния факт, че „забравата“ всъщност е невъзможна, особено когато става дума за травматични колективни преживявания, възприемани като дълбинно-определящи „историческата съдба“ на една или друга група (което според мен е и основният мотив на кажи-речи всяка „национална история“). Възможно е единствено някакъв вид специфично целеполагане на отговорността за „историята“ – и онова, което предлага Рийф (както и всички негови предшественици, пледиращи за – или постановяващи – необходимостта от „забравяне“) – е в края на краищата отговорността да бъде носена от „никого“. Именно в тази специфична форма на sacrificium intellectus, тоест съгласието да вярваме в нещо абсурдно, в името на личния или колективен мир (със себе си), се състои живецът на идеята. Нека се съгласим, в името на мира, че отговорни няма, след което се постараем да живеем с тази очевидно абсурдна пропозиция толкова дълго, че необходимостта от изнамиране на някакъв от малко-малко по-логичен и по-разбираем отговор на неизбежния въпрос за историческата отговорност отпадне от само себе си. Или нещо такова.

Автор: Златко Енев

Детайли
Посещения: 9956

Колективната историческа памет не зачита миналото. Не става въпрос само за неточности, преднамерени или не, от типа на онези, които виждаме в днешното изобилие от телевизионни мини-сериали, опитващи се да пресъздадат някаква отминала историческа епоха – „Династията на Тюдорите“ на американската „Шоутайм“, да речем, или „Рим“ на HBO. Когато държави, политически партии и социални групи се позовават на колективната историческа памет, мотивите им далеч не са тривиални. Някъде до към края на втората половина на 20 в. целта на този род припомняне почти неизменно бе да се укрепи националното единство. Добре би било, ако можехме да кажем, че лошите режими са били по-склонни към тази практика, отколкото добрите. Но в действителност усилия да се мобилизира и манипулира колективната памет или тя да бъде изфабрикувана са правени от режими и политически партии от всякакви разновидности.

Автор: Дейвид Рийф

Детайли
Посещения: 10929

Литературната Нобелова награда от 2016-та отново разбуни духовете, но, за разлика от обичайното „защо?“ (защо тоя, защо не оня), този път, имам чувството, се разпалва едно много по-голямо, много по-сериозно „ЗАЩО?“ Не ще и дума, Боб Дилън е кумир за много милиони хора – но това, разбира се, не го прави ни най-малко безспорен лауреат на най-престижната сред всички литературни, а комай и културни, и политически, награди на планетата.

Автор: Златко Енев

Детайли
Посещения: 9897

Като се оставят настрана твърденията за литературно високо качество, Глобалната литература не прави никакви съждения. Творбите, които тя цени, са вследствие на това провали дори и от собствената ѝ тясна гледна точка, тъй като добрата литература, най-кратко казано, е творение на хора, опитващи се да кажат истината (колкото и изкривена), а не такива, които се опитват да създават „литература“. Писателите, по-силно заинтересувани от „литература“, отколкото от истина, правят така, че в края на краищата не постигат нито едното, нито другото – и това е само една от причините, поради които в наши дни думата литература звучи толкова фалшиво – сякаш човек би настоявал да казва кулинария всеки път, когато има предвид храна. А храната, като препитание, е по-скоро нещото, което ние тук имаме предвид.

Автори: Списание N+1

Детайли
Посещения: 7433

Няма да крия, че тъй нареченият „литературен“ дебат от последно време ме отвращава. Отвращава ме по две причини. Първа сред тях е неговата несистемност. Позициите на най-радикалните участници (доколкото е възможно те да бъдат системно проследени, тъй като често изненадват в гръб, съвсем по партизански, от прикритието на най-неподозирани платформи) имат съмнителното адаптивно свойство да се променят с онази гъвкавост, която е позната от камуфлажната тактика на един известен боливийски терорист и, може би, от неизчерпаемото тактическо вдъхновение на Карлос Чакала за дегизировъчни метаморфози.

Автор: Пламен Шуликов

Детайли
Посещения: 8225

Един все по-увеличаващ се корпус от научни изследвания показва, че моралните съждения не винаги са продукт на внимателно размисляне. Понякога ние просто чувстваме, че дадено действие е погрешно, дори и ако не може да се покаже никой, който е пострадал от него. Нерядко правим светкавични съждения, а след това – по думите на Джонатан Хайт, социален психолог от Нюйоркския университет – „конструираме post-hoc [допълнителни] оправдания за тези чувства“. Това усещане, както показват различни видове научни изследвания, е оформено от усещането за погнуса – емоция, за която повечето учени смятат, че е възникнала, за да ни предпазва от паразити. Маркирана от възклицания като „Пфуй!“ и „Уа!“, погнусата ни кара да се отдръпваме в ужас пред неща като изпражнения, хлебарки или дървеници, пиявици и всичко друго, което ни отвращава. Някъде в далечното ни родово минало същото усещане, което ни кара да потръпваме при докосването на мъртво животно или да изпитваме гадене при неприятна миризма, е било кодирано в най-дълбоките ни убеждения – от етиката и религиозните ценности до политическите възгледи.

Автор: Катлийн Маколиф

Детайли
Посещения: 7272

Мисълта ми е, че, като много други хора и аз се наслаждавам на книгите като на обекти. Въпреки трудностите, които възникват при натрупването им, харесва ми това, че заемат както мисловно, така и физическо пространство. Всъщност, за да бъда честен, доскоро тайно хранех напразната надежда, че цялата идея с електронните книги и четци ще се окаже само някаква преходна мода, че по някакъв начин всички изведнъж ще забравят, че книгите са нещо тромаво и сравнително скъпо за произвеждане, а и не особено добро за околната среда, и че те могат много лесно да бъдат заменени от малки облачета от електронни данни, които могат да бъдат изпратени по целия свят за секунди, без да заемат каквото и да било видимо пространство. Не ми се щеше онова, което се случи с компактните дискове, да се случи и с книгите. Но след това извадих от опаковката онова малко, шлифовано-утилитарно правоъгълниче от сива пластмаса и го включих. Само минути по-късно вече бях започнал да схващам целия му откачен потенциал. За нула време бях снел от мрежата малка библиотека от безплатни, с изтекли авторски права класически издания. Очевидно е, че може да се каже доста нещо в полза на възможността да се разхождате наоколо с пълните събрани съчинения на Толстой в задния джоб, без да се страхувате от изкривяване на гръбначния стълб или публичен присмех.

Автор: Марк Оконъл

Детайли
Посещения: 8653

Може би най-дълбоката и с най-големи последствия революция в човешката история се извършва някъде в столетията между късната Бронзова епоха, тоест към края на второто хилядолетие пр.Хр., и началото на Новата ера. Нейният манифест гласи: „Да нямаш други богове освен Мен“. Това е процесът на възвисяване на човешкия дух, който Карл Ясперс локализира в „Осевата епоха“, а Макс Вебер обозначава като рационализиране, тоест отдалечаване от магическото мислене. Историческото ехо от тази революция без начало и без край, свързвана с името на легендарния основоположник на юдейския монотеизъм Мойсей, в течение на която пантеонът на космическите богове бива постепенно узурпиран от ревнивия бог на библейските религии, е тема на новоизлязлата книга на германския историк Ян Асман „Мойсеевото разграничение или цената на монотеизма“.

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 9128

Нищо друго не е променило така из основи западния, а – докъдето стига ислямът – и източния свят, както преходът от политеизъм към монотеизъм през Античността. Въпреки че този преход се извършва в продължение на векове, а може би – ако добавим Ехнатон и Мохамед – и на хилядолетия, традицията го помни като скок, като откровение и нововъведение, като революционен разрив, по-радикален от който е невъзможно да си представим. Ясперс говори за „Осевата епоха“ , по време на която „се ражда човекът, с когото живеем до ден-днешен“. Ясперс поставя акцента по-скоро върху едновременността, отколкото върху съдържателната страна на онези разриви, които той констатира на Изток и на Запад във вековете около 500 г. пр. Хр. По-важна от хронологията обаче е същността, а именно: въвеждането на една нова религия и появата в тази светлина на един нов човек.

Автор: Ян Асман

Детайли
Посещения: 11446

Мразя публични конфликти между писатели. Отказвал съм да участвам в нападки срещу успели в нещо писатели (публикували книга в чужбина, спечелили награда), дори когато критиката на техни колеги е имала основание, най-малкото защото ми се е струвало, че такъв тип критика предизвиква подозрение за завист. А борбата за власт в литературата (и „Литературен вестник“ определено представлява власт в литературата) винаги ме е отвращавала.

Но нямаше как да не взема страна в конфликта около „Литературен вестник“. Не само защото съм един от основателите му и от първите му редактори. Не само, защото изобщо не бях поканен тази година, когато се честваше 25-годишнината от излизането на първия брой. (Между другото, баща ми, Любомир Левчев, за разлика от мен, бе поканен от сегашната главна редакторка да участва в анкетата „Чета ‚Литературен вестник‘ защото…“) Бях поканен от Камелия Спасова да участвам в голямото четене по случай годишнината, но отказах, защото другите поети съ-основатели на вестника и първи редактори, Едвин Сугарев, Ани Илков и Румен Леонидов, не бяха поканени.

Автор: Владимир Левчев

Детайли
Посещения: 9129

От всичко най-тъжен е фактът, че именно, както някои хора биха ги нарекли – капиталистически компании, печелят на гърба на соц носталгията. Увлечени в ламтеж към връщането на календара отпреди 1989, все по-малко хора осъзнават, че стават жертва на манипулация! Из страната отварят врати все повече ресторанти – „соц“ гурмета. Постепенно се появяват дори кисели млека, носещи имена, напоени с носталгия. Изглежда от социализма е останала само дебелата възможност за печалба. Аз нямам нищо против консумацията на продукти, създавани по стари модели и технологии, стига те наистина да са произведени така. Това, което обаче ме кара да негодувам е, че все повече хората пазаруват заради марката, а не заради самата стока. Но това е тенденция, която трудно ще бъде преобърната. Защото така работят повечето медии у нас – манипулативно – и защото хората са започнали открай време да гледат повече опаковката, отколкото съдържанието. Принцип, който вече е валиден не само на потребителско, но и на обществено ниво. А така бавно и постепенно изкривяваме народопсихологията си. И сами влизаме в порочния кръг, от който измъкването е трудно.

Автор: Делиян Маринов

Детайли
Посещения: 7987

Известно е, че модерността отваря хоризонта на времето към безкрайни темпорални дълбочини и че задава модус на преживяване на времето като ново и младо, че културно валидната форма на колективния екзистенциал е ювенилна, активистка, привилегироваща началото, тръгването, младите сили. За това говорят доминиращите публични метафори на младостта, делото, прогреса, развитието, авангарда, както и роящите се, новоотварящи се хоризонти на времето, за които споменават Козелек и Хабермас – те се отразяват в традиционни периодизации от типа ново, най-ново, най-най-ново време… Това е колективно усещане за определен безкрай на веригата от исторически мигове, който съвсем не е несъвместим с едно есхатологично наследство, трансформирано в утопични картини на светло бъдеще. Впрочем тази културно-историческа форма на темпоекзистенциала на модерността се демонстрира не по-малко и от обратните метафори, говорещи за криза в същата темпорална „вяра“ – това са огледалните образи „залез на Запада“, „здрач на идолите“, „здрач на човечеството“, старост, болест на Европа, „криза на Духа“ и пр.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 12528

Винаги е имало една група от хора на възраст, да речем, от 14 до 24, която някой все трябва да вкарва в правия път, нали? Винаги е било нужно младите хора да станат добри граждани, защото вероятно са буйни или дори агресивни, не зачитат никого и нищо, имат се за център на Вселената и на това отгоре са със склонност към зависимости от различни вещества. Нали?

Автор: Станислав Додов

Детайли
Посещения: 11251

Онова, което следва [заявлението на британския епидемиолог Андрю Уейкфийлд, че е открил връзка между ваксинациите против дребна шарка и аутизма], е една само-ускоряваща се, необичайно дълга и креслива одисея из циклите на публичните шумотевици. Само месеци след заявлението нивата на ваксиниране в ОК започват да спадат рязко. Обилното и предимно алармистко представяне на историята по медиите намалява още повече броя на ваксинациите, което пък води до все по-крайно медийно представяне – докато в края на краищата в някои части от Лондон нивата спадат до 60% – далеч по-ниски от онези, които са необходими за предотвратяването на епидемия. В опит да намали истерията Тони Блеър започва да изпраща успокоителни сигнали, но само влошава нещата още повече когато, с абсурдното си позоваване на „семейна тайна“, отказва да каже дали малкият му син Лео е бил ваксиниран. Към 2008 дребната шарка и заушките – болести, които са били почти изличени чрез всеобщото ваксиниране, отново се превръщат в епидемични в Обединеното кралство. Междувременно Уейкфийлд е пренесъл посланието си и в Америка, където преди това е започнало друго анти-ваксинационно движение: тук пък родителите на аутистични деца настояват, че психичното отклонение на децата им е причинено от Тиомерсал, антибактериален и антигъбичен препарат, използван като консервант при някои ваксини. Тиомерсалът, който съдържа известно количество живак, се е използвал без познати вредни следствия от 1930-те години насам. Никога не е установявана каквато и да е връзка между тази субстанция и аутизма; като средство, предпазващо от инфекции, той без съмнение е спасил безброй много животи. Но въпреки това невежеството и параноята надделяват.

Автор: Даниел Смит

Детайли
Посещения: 13061

Посткомунистическите процеси на Балканите водят до значителни промени в ролите и мястото на жените мюсюлманки както в самите мюсюлмански общности, така и в обществото като цяло. Както вече посочих в предишната глава, въпреки мощните секуларизационни процеси и свързаната с тях трансформация на религиозните институции, лидерските структури, религиозните практики и нивата на обвързаност с религиозните традиции, религията остава значим културен фактор и идентификационна характеристика на Балканите. Нещо повече, религиозните възгледи продължават да оказват значително въздействие върху отношенията между половете. Редица емпирични изследвания в региона отчитат ниски показатели на участие и представеност на жените в публичния и политическия живот и това често е свързано с устойчиви патриархални социални норми и ценности, базирани на религиозни учения и практики.
При все това аз далеч не твърдя, че позицията на жените мюсюлманки на Балканите днес се определя основно от исляма. Както навсякъде по света, фактори като социална класа, образование, възраст и местоживеене (град, село) обуславят до голяма степен ролята и общественото положение на жените.

Автор: Ина Мерджанова

Детайли
Посещения: 11839

Присъствието на ислямския дрес код (задължителното облекло за вярващата мюсюлманка: бурка, никаб, фередже и т.н.) в западноевропейското публично пространство произвежда оживени политически дебати и светогледни конфронтации, водещи до забраната му в страни като Франция и Белгия, в някои провинции на Германия, както и до частичното му ограничаване в Холандия. Защо „парче плат“ се оказва способно да провокира толкова остър политически сблъсък и дори забранителен режим в общества, които са се доказали като пазители на либералните ценности? Отговорът на този въпрос не би бил достатъчен, ако се търси само с инструментариума на политическото мислене. Защото „бурката“ (разбирай, обличането на жената според каноните на исляма) е не просто един от възможните начини за обличане – тя е своеобразен свръх-знак, в който са напластени съществени религиозни, културни, джендърни значения, влизащи в противоречие с някои от основополагащите ценности на Запада. В бурката са имплицирани разнообразни ценности, способни да обединяват и да фрагментират обществото.

Автор: Лазар Копринаров

Детайли
Посещения: 17200

През 90-те години на ХХ век Самюъл Хънтингтън предложи модел за глобално разпространение на демокрацията на принципа на приливите и отливите, илюстрирайки го с понятието „обратна вълна“. Според него на съвременния етап от развитието на обществата е налице видимо отстъпление от принципите на демокрацията под напора на традиционни и вкоренени традиции в живота на народите на недемократичните държави. Концепцията за „обратната вълна“ добре обяснява трудния път към демокрацията, който е съпътстван с борба срещу „модернизацията“. Тя позволява по-добро разбиране естеството на един от парадоксите на глобализацията.

Автор: Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 12900

Аз лично не определям себе си като невярващ или, в по-клишираната форма, като атеист по много причини. Преди всичко защото изпитвам доверие в определени битийни дадености, а това едва ли е форма на „неверие“. А и защото самото изречение „Аз съм атеист. Аз съм невярващ“ ми се струва глупаво, доколкото е постулиране на негативна вяра: „Вярвам, че няма Бог“ в полемика спрямо „Вярвам, че има Бог“. По-скоро аз имам някакъв свой опит за… – да го наречем съвсем, съвсем условно сакралното, който нямам нужда да вписвам в традиционните институционални форми на една или друга официална вяра. Ако нещо ми се иска да споделя с вас сега, това са квазирелигиозните изживявания на един такъв „атеист“. Като, признавам си, изпитвам боязън от този разговор не защото вие ще ме нападате или ще ме обвинявате, че съм атеист, а защото се сблъсквам с двама души, които години наред, в някакъв смисъл целия си живот, са мислили за тези неща. Докато за това, което само съвсем условно и доста неправилно може да се нарече „неверие“, човек не изпитва нужда да мисли. То е особено и лично преживяване, което остава в една нерефлектирана част от неговото съществуване. Наистина то е част от неговия най-интимен и съкровен опит, но обикновено на човек не му се налага да говори за него и няма навик, няма инструментариум, няма понятия, няма дори метафори за това. Така че сигурно ще има нещо наивно в това, което ще казвам, ще има известен дилетантизъм и импровизация.

Автори: Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов, Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 8510

През 1993 Том Ханкс спечели „Оскар“ за най-добър актьор, като се наложи срещу Даниъл Дей-Луис, Лорънс Фишбърн, Антъни Хопкинс и Лайъм Нийсън. През 1994 Том Ханкс отново спечели „Оскар“ за най-добър актьор, като този път се наложи срещу Морган Фрийман, Найджъл Хотърн, Пол Нюман и Джон Траволта. Започнахме да си мислим, защо Том Ханкс да не печели „Оскар“ за най-добър актьор всяка година докато се снима в киното? Щом Том Ханкс е по-добър актьор от Даниъл Дей-Луис, Лорънс Фишбърн, Антъни Хопкинс, Лайъм Нийсън, Морган Фрийман, Найджъл Хотърн, Пол Нюман и Джон Траволта, има ли изобщо актьор от когото да не е по-добър? От историята знаем обаче, че няма актьор, който да е печелил една и съща награда година подир година. Но има ли някаква причина за това? Има ли някакъв закон, който не допуска Том Ханкс да печели вечно „Оскар“ за най-добър актьор?

Автор: Луи Менанд

Прочетете още...