Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дискусии – Култура

Детайли
Посещения: 6841

Мисълта ми е, че, като много други хора и аз се наслаждавам на книгите като на обекти. Въпреки трудностите, които възникват при натрупването им, харесва ми това, че заемат както мисловно, така и физическо пространство. Всъщност, за да бъда честен, доскоро тайно хранех напразната надежда, че цялата идея с електронните книги и четци ще се окаже само някаква преходна мода, че по някакъв начин всички изведнъж ще забравят, че книгите са нещо тромаво и сравнително скъпо за произвеждане, а и не особено добро за околната среда, и че те могат много лесно да бъдат заменени от малки облачета от електронни данни, които могат да бъдат изпратени по целия свят за секунди, без да заемат каквото и да било видимо пространство. Не ми се щеше онова, което се случи с компактните дискове, да се случи и с книгите. Но след това извадих от опаковката онова малко, шлифовано-утилитарно правоъгълниче от сива пластмаса и го включих. Само минути по-късно вече бях започнал да схващам целия му откачен потенциал. За нула време бях снел от мрежата малка библиотека от безплатни, с изтекли авторски права класически издания. Очевидно е, че може да се каже доста нещо в полза на възможността да се разхождате наоколо с пълните събрани съчинения на Толстой в задния джоб, без да се страхувате от изкривяване на гръбначния стълб или публичен присмех.

Автор: Марк Оконъл

Детайли
Посещения: 7982

Може би най-дълбоката и с най-големи последствия революция в човешката история се извършва някъде в столетията между късната Бронзова епоха, тоест към края на второто хилядолетие пр.Хр., и началото на Новата ера. Нейният манифест гласи: „Да нямаш други богове освен Мен“. Това е процесът на възвисяване на човешкия дух, който Карл Ясперс локализира в „Осевата епоха“, а Макс Вебер обозначава като рационализиране, тоест отдалечаване от магическото мислене. Историческото ехо от тази революция без начало и без край, свързвана с името на легендарния основоположник на юдейския монотеизъм Мойсей, в течение на която пантеонът на космическите богове бива постепенно узурпиран от ревнивия бог на библейските религии, е тема на новоизлязлата книга на германския историк Ян Асман „Мойсеевото разграничение или цената на монотеизма“.

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 8625

Нищо друго не е променило така из основи западния, а – докъдето стига ислямът – и източния свят, както преходът от политеизъм към монотеизъм през Античността. Въпреки че този преход се извършва в продължение на векове, а може би – ако добавим Ехнатон и Мохамед – и на хилядолетия, традицията го помни като скок, като откровение и нововъведение, като революционен разрив, по-радикален от който е невъзможно да си представим. Ясперс говори за „Осевата епоха“ , по време на която „се ражда човекът, с когото живеем до ден-днешен“. Ясперс поставя акцента по-скоро върху едновременността, отколкото върху съдържателната страна на онези разриви, които той констатира на Изток и на Запад във вековете около 500 г. пр. Хр. По-важна от хронологията обаче е същността, а именно: въвеждането на една нова религия и появата в тази светлина на един нов човек.

Автор: Ян Асман

Детайли
Посещения: 10873

Мразя публични конфликти между писатели. Отказвал съм да участвам в нападки срещу успели в нещо писатели (публикували книга в чужбина, спечелили награда), дори когато критиката на техни колеги е имала основание, най-малкото защото ми се е струвало, че такъв тип критика предизвиква подозрение за завист. А борбата за власт в литературата (и „Литературен вестник“ определено представлява власт в литературата) винаги ме е отвращавала.

Но нямаше как да не взема страна в конфликта около „Литературен вестник“. Не само защото съм един от основателите му и от първите му редактори. Не само, защото изобщо не бях поканен тази година, когато се честваше 25-годишнината от излизането на първия брой. (Между другото, баща ми, Любомир Левчев, за разлика от мен, бе поканен от сегашната главна редакторка да участва в анкетата „Чета ‚Литературен вестник‘ защото…“) Бях поканен от Камелия Спасова да участвам в голямото четене по случай годишнината, но отказах, защото другите поети съ-основатели на вестника и първи редактори, Едвин Сугарев, Ани Илков и Румен Леонидов, не бяха поканени.

Автор: Владимир Левчев

Детайли
Посещения: 8697

От всичко най-тъжен е фактът, че именно, както някои хора биха ги нарекли – капиталистически компании, печелят на гърба на соц носталгията. Увлечени в ламтеж към връщането на календара отпреди 1989, все по-малко хора осъзнават, че стават жертва на манипулация! Из страната отварят врати все повече ресторанти – „соц“ гурмета. Постепенно се появяват дори кисели млека, носещи имена, напоени с носталгия. Изглежда от социализма е останала само дебелата възможност за печалба. Аз нямам нищо против консумацията на продукти, създавани по стари модели и технологии, стига те наистина да са произведени така. Това, което обаче ме кара да негодувам е, че все повече хората пазаруват заради марката, а не заради самата стока. Но това е тенденция, която трудно ще бъде преобърната. Защото така работят повечето медии у нас – манипулативно – и защото хората са започнали открай време да гледат повече опаковката, отколкото съдържанието. Принцип, който вече е валиден не само на потребителско, но и на обществено ниво. А така бавно и постепенно изкривяваме народопсихологията си. И сами влизаме в порочния кръг, от който измъкването е трудно.

Автор: Делиян Маринов

Детайли
Посещения: 7213

Известно е, че модерността отваря хоризонта на времето към безкрайни темпорални дълбочини и че задава модус на преживяване на времето като ново и младо, че културно валидната форма на колективния екзистенциал е ювенилна, активистка, привилегироваща началото, тръгването, младите сили. За това говорят доминиращите публични метафори на младостта, делото, прогреса, развитието, авангарда, както и роящите се, новоотварящи се хоризонти на времето, за които споменават Козелек и Хабермас – те се отразяват в традиционни периодизации от типа ново, най-ново, най-най-ново време… Това е колективно усещане за определен безкрай на веригата от исторически мигове, който съвсем не е несъвместим с едно есхатологично наследство, трансформирано в утопични картини на светло бъдеще. Впрочем тази културно-историческа форма на темпоекзистенциала на модерността се демонстрира не по-малко и от обратните метафори, говорещи за криза в същата темпорална „вяра“ – това са огледалните образи „залез на Запада“, „здрач на идолите“, „здрач на човечеството“, старост, болест на Европа, „криза на Духа“ и пр.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 12082

Винаги е имало една група от хора на възраст, да речем, от 14 до 24, която някой все трябва да вкарва в правия път, нали? Винаги е било нужно младите хора да станат добри граждани, защото вероятно са буйни или дори агресивни, не зачитат никого и нищо, имат се за център на Вселената и на това отгоре са със склонност към зависимости от различни вещества. Нали?

Автор: Станислав Додов

Детайли
Посещения: 10475

Онова, което следва [заявлението на британския епидемиолог Андрю Уейкфийлд, че е открил връзка между ваксинациите против дребна шарка и аутизма], е една само-ускоряваща се, необичайно дълга и креслива одисея из циклите на публичните шумотевици. Само месеци след заявлението нивата на ваксиниране в ОК започват да спадат рязко. Обилното и предимно алармистко представяне на историята по медиите намалява още повече броя на ваксинациите, което пък води до все по-крайно медийно представяне – докато в края на краищата в някои части от Лондон нивата спадат до 60% – далеч по-ниски от онези, които са необходими за предотвратяването на епидемия. В опит да намали истерията Тони Блеър започва да изпраща успокоителни сигнали, но само влошава нещата още повече когато, с абсурдното си позоваване на „семейна тайна“, отказва да каже дали малкият му син Лео е бил ваксиниран. Към 2008 дребната шарка и заушките – болести, които са били почти изличени чрез всеобщото ваксиниране, отново се превръщат в епидемични в Обединеното кралство. Междувременно Уейкфийлд е пренесъл посланието си и в Америка, където преди това е започнало друго анти-ваксинационно движение: тук пък родителите на аутистични деца настояват, че психичното отклонение на децата им е причинено от Тиомерсал, антибактериален и антигъбичен препарат, използван като консервант при някои ваксини. Тиомерсалът, който съдържа известно количество живак, се е използвал без познати вредни следствия от 1930-те години насам. Никога не е установявана каквато и да е връзка между тази субстанция и аутизма; като средство, предпазващо от инфекции, той без съмнение е спасил безброй много животи. Но въпреки това невежеството и параноята надделяват.

Автор: Даниел Смит

Детайли
Посещения: 12205

Посткомунистическите процеси на Балканите водят до значителни промени в ролите и мястото на жените мюсюлманки както в самите мюсюлмански общности, така и в обществото като цяло. Както вече посочих в предишната глава, въпреки мощните секуларизационни процеси и свързаната с тях трансформация на религиозните институции, лидерските структури, религиозните практики и нивата на обвързаност с религиозните традиции, религията остава значим културен фактор и идентификационна характеристика на Балканите. Нещо повече, религиозните възгледи продължават да оказват значително въздействие върху отношенията между половете. Редица емпирични изследвания в региона отчитат ниски показатели на участие и представеност на жените в публичния и политическия живот и това често е свързано с устойчиви патриархални социални норми и ценности, базирани на религиозни учения и практики.
При все това аз далеч не твърдя, че позицията на жените мюсюлманки на Балканите днес се определя основно от исляма. Както навсякъде по света, фактори като социална класа, образование, възраст и местоживеене (град, село) обуславят до голяма степен ролята и общественото положение на жените.

Автор: Ина Мерджанова

Детайли
Посещения: 10996

Присъствието на ислямския дрес код (задължителното облекло за вярващата мюсюлманка: бурка, никаб, фередже и т.н.) в западноевропейското публично пространство произвежда оживени политически дебати и светогледни конфронтации, водещи до забраната му в страни като Франция и Белгия, в някои провинции на Германия, както и до частичното му ограничаване в Холандия. Защо „парче плат“ се оказва способно да провокира толкова остър политически сблъсък и дори забранителен режим в общества, които са се доказали като пазители на либералните ценности? Отговорът на този въпрос не би бил достатъчен, ако се търси само с инструментариума на политическото мислене. Защото „бурката“ (разбирай, обличането на жената според каноните на исляма) е не просто един от възможните начини за обличане – тя е своеобразен свръх-знак, в който са напластени съществени религиозни, културни, джендърни значения, влизащи в противоречие с някои от основополагащите ценности на Запада. В бурката са имплицирани разнообразни ценности, способни да обединяват и да фрагментират обществото.

Автор: Лазар Копринаров

Детайли
Посещения: 16370

През 90-те години на ХХ век Самюъл Хънтингтън предложи модел за глобално разпространение на демокрацията на принципа на приливите и отливите, илюстрирайки го с понятието „обратна вълна“. Според него на съвременния етап от развитието на обществата е налице видимо отстъпление от принципите на демокрацията под напора на традиционни и вкоренени традиции в живота на народите на недемократичните държави. Концепцията за „обратната вълна“ добре обяснява трудния път към демокрацията, който е съпътстван с борба срещу „модернизацията“. Тя позволява по-добро разбиране естеството на един от парадоксите на глобализацията.

Автор: Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 12156

Аз лично не определям себе си като невярващ или, в по-клишираната форма, като атеист по много причини. Преди всичко защото изпитвам доверие в определени битийни дадености, а това едва ли е форма на „неверие“. А и защото самото изречение „Аз съм атеист. Аз съм невярващ“ ми се струва глупаво, доколкото е постулиране на негативна вяра: „Вярвам, че няма Бог“ в полемика спрямо „Вярвам, че има Бог“. По-скоро аз имам някакъв свой опит за… – да го наречем съвсем, съвсем условно сакралното, който нямам нужда да вписвам в традиционните институционални форми на една или друга официална вяра. Ако нещо ми се иска да споделя с вас сега, това са квазирелигиозните изживявания на един такъв „атеист“. Като, признавам си, изпитвам боязън от този разговор не защото вие ще ме нападате или ще ме обвинявате, че съм атеист, а защото се сблъсквам с двама души, които години наред, в някакъв смисъл целия си живот, са мислили за тези неща. Докато за това, което само съвсем условно и доста неправилно може да се нарече „неверие“, човек не изпитва нужда да мисли. То е особено и лично преживяване, което остава в една нерефлектирана част от неговото съществуване. Наистина то е част от неговия най-интимен и съкровен опит, но обикновено на човек не му се налага да говори за него и няма навик, няма инструментариум, няма понятия, няма дори метафори за това. Така че сигурно ще има нещо наивно в това, което ще казвам, ще има известен дилетантизъм и импровизация.

Автори: Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов, Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 8085

През 1993 Том Ханкс спечели „Оскар“ за най-добър актьор, като се наложи срещу Даниъл Дей-Луис, Лорънс Фишбърн, Антъни Хопкинс и Лайъм Нийсън. През 1994 Том Ханкс отново спечели „Оскар“ за най-добър актьор, като този път се наложи срещу Морган Фрийман, Найджъл Хотърн, Пол Нюман и Джон Траволта. Започнахме да си мислим, защо Том Ханкс да не печели „Оскар“ за най-добър актьор всяка година докато се снима в киното? Щом Том Ханкс е по-добър актьор от Даниъл Дей-Луис, Лорънс Фишбърн, Антъни Хопкинс, Лайъм Нийсън, Морган Фрийман, Найджъл Хотърн, Пол Нюман и Джон Траволта, има ли изобщо актьор от когото да не е по-добър? От историята знаем обаче, че няма актьор, който да е печелил една и съща награда година подир година. Но има ли някаква причина за това? Има ли някакъв закон, който не допуска Том Ханкс да печели вечно „Оскар“ за най-добър актьор?

Автор: Луи Менанд

Детайли
Посещения: 14624

Избрах темата за актуалността, не само защото всеки нов прочит на дадено произведение се осъществява от съвременна гледна точка, тоест ние всички четем, както историята, така и литературата с очите на нашия опит, това ще рече от съвременна гледна точка. Тоест аз нямам намерение да осъвременявам прочита, въпреки че някои тези могат да бъдат онагледени със съвременни примери, а искам да представя някои тези на Канети, с които много добре могат да бъдат разбрани и осмислени съвременни явления. Теорията на Канети ни дава ключ към разбирането на събитията и е много важно този ключ да бъде разшифрован.

Автор: Пенка Ангелова

Детайли
Посещения: 9619

Днешен Китай изглежда е най-яркият пример в подкрепа на категоричното твърдение на Зигфрид Колхамер, че демокрацията не е нито необходима, нито дори благоприятна предпоставка за икономическо развитие. Но как тогава да обясним факта, че само до преди десетина години 36-те милиона китайци, живеещи извън комунистически Китай, произвеждаха повече богатство, отколкото онези 1,2 милиарда в Народната република? Тези цифри само привидно опровергават твърдението на Колхамер, който контрира с друг пример: китайците съставляват по-малко от 5 процента от населението на Индонезия, но притежават 70 процента от частния капитал, а в САЩ доходът на семействата от китайски произход е с 60 процента по-висок от средния доход на останалите семейства, с изключение на евреите. С една дума, китайците са сред икономически най-успелите имигрантски групи в света.

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 21342

Отказът да се направи разграничение между „Последните от Нуба“ и миналото на Рийфенщал може и да изглежда като нещо неблагодарно и злопаметно, но всъщност от приемствеността в творчеството ѝ, както и от това куриозно и необратимо събитие, нейната реабилитация, могат да се извлекат благотворни уроци. [Животите на] други артисти, които са прегърнали фашизма, като Селин, Бен, Маринети и Паунд (без да споменаваме ония, като например Пабст, Пирандело и Хамсун, които са станали фашисти едва когато творческите им сили са западнали), не са поучителни по същия начин. Защото Рийфенщал е единствената водеща художествена фигура, чието творчество – не само по времето на Третия райх, но и тридесет години по-късно – последователно онагледява някои от идеите на фашистката естетика.

Автор: Сюзън Зонтаг

Детайли
Посещения: 12080

Съдии, хора от академичните среди, специалисти и активисти продължават да се питат как ли ще се отрази на децата узаконяването на гей-браковете. Може би е вече време да бъдат запитани самите „деца“…

В хода на последните четири години аз фотографирах и интервюирах хора с един или повече ЛГБТ-родители. Житейските им опити са много различни. Някои са били осиновени, други заченати чрез изкуствено оплодяване. Мнозина са деца на разведени родители. Отгледани са в градски райони, в селския Среден запад и по цялата карта на Щатите. Редували са мълчанието и самотата с потребността да защитават родителите си на детската площадка, в църквата или по празничните събирания. Ето тук историите им. Както и моята собствена.

Автор: Габриела Хърман

Детайли
Посещения: 14627

Строго погледнато не заслужава да бъде назован с името на писателя: той няма отношение към онова, за което ми е думата. Ние мъдроглаво не водим русчуклията за български писател, ка щяло, он пише на немски, па и живее извън отечеството, главно в Австрия, къв българин е пък той. И не го числим в стройните си редици. Кафка тоже пише на немски. Ала чехите не се отказаха само за това от него. И сега те се гордеят с писателя Франц Кафка, а ние подсмърчаме без Елиас Канети, когото изцяло и безповратно предоставихме на австрийците, барабар с Нобеловата му награда. Можеше ли да стане иначе? Да, ако не беше нашата недалновидност, яко подсилена от свирепите ограничения при соца с неговото умопомрачаващо невъзвръщенство, идеологизираност и в костния мозък.

Автор: Румен Стоянов

Детайли
Посещения: 8692

Когато едно общество се променя, променят се едновременно и неговите режими на публичност и телесност. От 1989 до днес повечето източноевропейци претърпяха върху себе си особената двойственост на този процес. Разпадането на предишната власт беше разпад и на идеолого-бюрократичния апарат, с който социализмът управляваше гласовете и телата. Това доведе до тяхното „анархизиране“, но едновременно с това преобърна и онзи възлов пласт от телесни образи и метафори, чрез които бившият комунистически строй описваше органиката на своето „пролетарско единство“. В новата ситуация на хаотична демокрация и агресивна публичност предишната норма на репрезентация (бодри, сплотени и борчески младежи в поход към светлото бъдеще) беше пометена от една съвсем нова телесна видимост: по-долу ще стане дума за многоликите й прояви. От друга страна, благодарение на настъпилата почти безгранична свобода на словото сочните метафори на тялото навлязоха в такива сексуално-абдоминални територии, които граничеха със скандала. Всичко това наруши предишното равновесие между визуални и словесни кодове и пре-подреди цялата констелация на публичните езици. Тъкмо това ново и нестабилно равновесие в постсоциалистическите общества възнамерявам да опиша в този текст.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 11392

През късните 1980 г., на върха на така наречения „възродителен процес“ (евфемистки етикет, с който беше наричана насилствената смяна на имената на мюсюлманското население в България), из страната обикаляше виц за двама милиционери, които патрулират по главния път на турските гастарбайтери, идещи откъм Германия: магистралата Виена-Белград-София-Истанбул. Те спират турска кола за превишена скорост и единият от тях бие шофьора. „Ама защо?“, пита другият, „той ще си плати глобата, пусни го да си ходи.“ „Ха, че не сме ли били под турско робство 500 години?“ „Разбира се, ти не го ли знаеше?“ „Не, току-що го научих“, отговаря първият милиционер.

Идеята на вица е много по-фина от посланието за конструираността и манипулируемостта на паметта и идентичността. Разбира се, всеки знае за 500-те години на „турско робство“. Дори и когато бъде преведено в нормалното „Османско владичество“, то все пак си остава неизбежният крайъгълен камък на историческото и литературно образование в модерната независима държава – както в България, така и по други места на Балканите.

Въпросът, който се задава тук е: кога [при какви обстоятелства] това знание бива заредено с емоционални компоненти, които го правят взривоопасно? Наивно е да мислим, че това се случва в момента, когато ловки и неприятни политици решат да манипулират „невинните“ и „лековерни“, тоест, по подразбиране прости народи. В края на краищата, посланието за ужаса на робството винаги е било тук, а и във всяко общество винаги съществува някаква крайна интерпретация, както и крайни призиви за действие. Реалният въпрос е не дали паметта и идентичността могат да бъдат манипулирани (разбира се, че могат), а защо човекът чува посланието в определен момент, така че той или тя казва, че е научил/а онова, което винаги е знаел/а, и дори настоява, че това било част от някаква колективна памет и колективна идентичност.

Автор: Мария Тодорова

Детайли
Посещения: 8455

От книгите, които прочетох през миналата година, най-много ме впечатли „Подчинение“ на Мишел Уелбек – „книгата на нашата духовна нищета и малодушие“, както убедено заявих в новогодишната литературна анкета на „Литературен вестник“. За мен е очевидно, че ислямизмът изправя нашата, традиционната европейска култура пред предизвикателство, с което не знам как и дали изобщо ще успее да се справи. Тези дни обаче попаднах на едно есе, което изведнъж преобърна оптиката ми, защото ми напомни, че е възможен и друг прочит на „Подчинение“; прочит, който авторът впрочем е извел съвсем на преден план: дали ислямът, с акцента, който поставя върху общността, семейството и образованието, няма в крайна сметка да се окаже по-привлекателната алтернатива за мнозина?; дали Уелбековото подчинение не е просто един рационален избор, а свободата – само една от стоките на силно инфлационния пазар на ценности?

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 14328

Чудех се защо ли не ми е хрумнало по-рано да си сложа забрадка – защо никой не беше ми казал, че това е нещо, което мога да направя. Не беше нито трудно, нито скъпо. Защо да не покривам главата си, ако това правеше хората, живеещи тук, толкова по-мили към мен? Защо е необходимо да причинявам ненужен дискомфорт и на тях, и на себе си? От някакви принципи? Какви принципи? Че жените са равни на мъжете? С кого комуникирам този принцип? С каква степен на успех? И какво, ако аз комуникирам едно, а хората отсреща разбират нещо съвсем друго? Какво, ако всичко, което те разбират е, че не ги одобрявам и считам начина им на живот за назадничав? Дали това все още може да се счита за „комуникация?“

Улових се, че си мисля за високите токчета. Те са нещо болезнено и, поне за мен, скъпо, тъй като правят ходенето по-трудно и в края на краищата вземах повече таксита. Но въпреки това беше имало много пъти, в които бях носила високи токчета на работни срещи в Ню Йорк, специално защото това ми даваше усещането, че хората ме вземат пò на сериозно. Защо тогава да отказвам да нося забрадка, която носи със себе си една много подобна изгода на социално приемане, без неудобството да ми пречи да стоя или ходя?

И все пак, когато си помислих, че бих могла да оставя забрадката на главата си и през останалата част от деня, нещо в това ми се струваше нечестно, дори срамно, сякаш по някакъв начин мамех хората да се отнасят по-любезно към мен.

Автор: Елиф Батюман

Детайли
Посещения: 17059

Въпросът дали в българската история периодът 15-19 в трябва да се характеризира чрез насилственото поданство на друга държава (владичество), чрез насилията върху православните християни (робство) или чрез битовите отношения между разноезичните мюсюлмани и християни (съжителство) разбуни обществеността и даде храна на медиите дни наред. Защо?

Автор: Лазарин Лазаров

Детайли
Посещения: 6494

Утопиите винаги са мечта за бъдещ, по-справедлив ред, която предполага, че настоящият ред ще бъде разрушен. Но социалният строй или ред досега винаги се е тълкувал твърде тясно – промяната е засягала само политическия, икономическия или класовия ред, изпускайки от поглед онзи глобален символен ред, в който те са поместени. Тоталната власт, която революцията желае да завземе и промени, не принадлежи нито на политиците, нито на богатите, нито на определени класи, защото всички те се съобразяват с реалности. А „реалностите“ не са нищо друго освен символни продукти, ефекти на символния ред, на неговата безкрайна мрежа от символни игри, пораждаща вътре в себе си своите собствени референти.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 7178

Много се изприказва миналата седмица по повод излизането отново в Германия, за пръв път след края на Втората световна война, на Хитлеровата Mein Kampf („Моята борба“) – веднага щом стана законно публикуването и продажбата на книгата там, макар и в едно обезопасено с висок плет от бележки и коментари „научно“ издание. Дали предоставянето на публично място за автобиографичното завещание на нацисткия диктатор, написано, когато е бил вкаран за кратко в затвора в Бавария през 1920-те, го легитимира по някакъв начин, питат се хората, дори ако текстът е обграден със защитен вал от академични допълнения, целящи да изложат авторовите лъжи и мании?

Автор: Адам Гопник

Детайли
Посещения: 21171

Анти-мюсюлманската демагогия се обляга на демонизацията на пророка Мохамед, който се описва като особено яростен и войнолюбив насилник. Тази идея със сигурност е получила широко разпространение в „юдео-християнския Запад“. Когато се посочи, че библейските пророци – сред които Мойсей, Исус Навин, Самсон, Саул, Давид – са били далеч по-големи насилници (и дори са упражнявали религиозно-санкциониран геноцид), анти-мюсюлманските и про-християнски идеолози ще отговорят с опит да игнорират или омаловажат Стария Завет, като вместо това се съсредоточат върху личността на Исус Христос и Новия Завет.

Автор: Стивън Даниос

Детайли
Посещения: 29593

Може би несъзнателно, множество християни считат исляма за един вид мрачна сянка на собствената си вяра, при което грозните думи от Корана се намират в абсолютен контраст с писанията, които самите те обичат и ценят високо. В умовете на множество обикновени християни – и евреи – Коранът проповядва диващина и война, докато Библията предлага послание на любов, прошка и милосърдие. Но от гледната точка на заповедите за извършване на насилие и кръвопролития, каквито и да било опростяващи твърдения за върховенство на Библията над Корана са безкрайно погрешни. Всъщност Библията е препълнена с „текстове на терор“ – за да заемем фразата на американската теоложка Филис Трайбл. Библията съдържа далеч повече редове, възхваляващи или насърчаващи кръвопролитието, в сравнение с Корана, а библейското насилие често е много по-крайно, а и характеризирано от много по-безразборна диващина.

Автор: Филип Дженкинс

Детайли
Посещения: 17820

Законите, регулиращи даряването на яйцеклетки, са различни по света. В САЩ този вид дарителство е законно, а донорите могат да остават анонимни. Цената може да достигне 10,000 долара, плюс пътни разходи и заплащане на медицинското обслужване. Прибавете средно още по 12,400 долара за IVF, което, разбира се, трябва да се извърши допълнително, само дето в този случай не получателката, а дарителката е онази, която е стимулирана с хормони, след което се извличат нейните яйцеклетки. В Канада донорската яйцеклетка е законна само ако е безплатна и дарителката е известна. Във Франция дарението трябва да бъде безплатно, а дарителката – анонимна. Френските дарителки се стимулират с около 500-1000 евро лично заплащане, като самата процедура струва допълнителни 4,500 евро. В Австрия, Германия, Италия и Норвегия, даряването на яйцеклетки е забранено от закона.

Автор: Ейми Клайн

Детайли
Посещения: 9673

Писането е мистериозна дейност. Човек трябва да се намира на различни нива на концептуализиране и реализация, в състояние на изключителна будност и съзнателност, но също и в състояние на голяма наивност и невежество. И макар че това най-вероятно важи за практиката на всяко изкуство, то може би е още по-вярно по отношение на писането, защото писателят – за разлика от художника или композитора – работи със средство, което човек използва през цялото време, през целия си живот. Кафка казва: „Разговорът отнема важността, сериозността, истинността на всичко, което мисля“. Склонна съм да мисля, че повечето писатели се отнасят подозрително към разговорите, към онова, което излиза на повърхността при обичайните използвания на езика.

Автори: Сюзън Зонтаг, Джофри Мовиус

Детайли
Посещения: 10494

През 1997 г. по неизвестни пътища и канали оригиналният ръкопис на „История славянобългарска“, за който всички знаеха, че се намира в манастира Зограф в Атон, се появи внезапно в касата на Националния исторически музей в София. Как се случи това, не разбра никой, освен мистично посветени политици, историци и българските тайни служби, по принцип посветени във всичко. Този полукриминален факт обаче породи разгорещена публична дискусия, към която се присъедини и конференцията на Департамента по Нова българистика, НБУ проведена в началото на 1998 г. На тази конференция беше прочетен и настоящият текст.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 9381

Както всяка друга национална култура в условията на тоталитаризъм в периода 1945-1989 г. българската култура имаше два полюса – официален и неофициален (между тях се простираше спектър от междинни състояния). Официалната публична култура трябваше да репродуцира комунистическата идеология, затова тя всъщност беше мощна партийна и държавна институция. Под равнището на официалния идеологически контрол съществуваха множество лишени от взаимна комуникация неофициални култури – те представляваха цял гъвкав спектър от опозиционни, полуопозиционни, квазиопозиционни, конформни или идеологически индиферентни поведения, които имаха един общ белег – малък или почти никакъв достъп до идеологически индоктринираното публично пространство. Типичният представител от този период (особено в късния му етап – 80-те години) беше относително свободен да се движи по оста официално-неофициално. За никого това не създаваше особени официалноидеологически и морални проблеми – „такова беше времето“. Симулативно поведение, при което всеки си даваше право да заема различни позиции при различни обстоятелства, изглеждаше социално приемливо – така много хора съчетаваха всекидневното мърморене, полудисидентството и умерената (или не-умерена) доза конформизъм в рамките на официално предписаните идеологически роли.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 9782

През 1989 г. бях написал нещо, наречено „Радикален манифест“. Полусериозното му послание гласеше: „Пред българската литература няма бъдеще!“ Причината, твърдеше манифестът, е, че отсъства цялостната среда – онази ефективна сглобка от писатели, читатели, критици, език и традиция, без която литературата е невъзможна.

Днес ситуацията е друга и би било честно да се направи равносметка какво от литературния апокалипсис, който предрекох, се сбъдна. Подобна равносметка вече няма защо да бъде манифестно-пародийна, нито прибързано радикална, тя може да бъде по-сериозна и по-подробна.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 13016

Назоваването като форма на отграничаване и идентификация е в основата на дълго просъществувалата биполярна опозиция на понятията „Балкани – Европа“. Назоваването, разбирано, преди всичко, като ценностно йерархично подреждане, чийто познавателен инструментариум е потопен много повече в безграничния свят на въображението, вместо да борави с реални факти, се оказва това невидимо, но трудно разрушимо градиво, което продължава да споява темелите на дихотомията Балканите-Европа. И на пръв поглед, сякаш двете названия, по подразбиране, притежават особени иманентни характеристики, нетърпящи и неизискващи никакви понататъшни разяснения. И как би могло да бъде другояче, при положение, че идеята за Европа в смисъла на държави, които споделят нормите и правилата на една обща цивилизация, губи своята самоидентичност, ако не се огледа в неподредената, лишена от изисканост и рафинирани маниери, необлагородена югоизточна половина на континента. Тази знакова предпоставеност има своята предистория.

Автор: Гергана Дончева

Детайли
Посещения: 12362

Непонятната зависимост и в някаква степен необичайна привързаност на хората към общественозначимата информация в свят, в който медиите вече са започнали да играят решаваща роля по отношение на индивидуалното преживяване е тезисно изразена в популярната максима на Георг Хегел, че: „Сутрешното четене на вестници е своего рода реалистична сутрешна молитва.“. В тази знакова приравненост на модерната медия и религиозния ритуал, дори и като индивидуален интимен акт, за настоящите разсъждения е важно не толкова видимото на пръв поглед „духовно преживяване“ (доколкото молитвата изкарва личността от хода на повседневните събития и му припомня съществуването на извънвремеви морален императив), колкото впечатляващата повторителност на времевия показател „сутрешно“. Явно тук става дума за циклична повторителност на действие, което се е превърнало в навик…

Автор: Юрий Проданов

Детайли
Посещения: 14122

Получих днес кратичко съобщение във Фейсбук, след като бях публикувал там още по-кратичко траурно съобщение, „Мълча…“

Та ми пише, значи, една бойна дама с нежното име Кети Костадинова, следното:

Защо мълчи либералът, който размахваше пръст срещу нас и грубиянстваше срещу нашата „нетолерантност“?!!

Автор: Златко Енев

Прочетете още...

Обичаят сюннет

Ибрахим Карахасан-Чънар 22 Дек, 2014 Hits: 34786
Обрязването е стара семитска практика,…