Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дискусии – Култура

Детайли
Посещения: 3156

Ще ми се да започна днешната си размисла с една история, малко в старата традиция „за поученье и поумнениье“, така че предварително поднасям извинения, за в случай, че ви се стори прекалено дидактична. Остарява човек и престава да се усеща, знаем всички.

Та така. Аз живея в центъра на Берлин, сам в просторен апартамент, който през по-голямата част от времето давам под наем, чрез един или друг от тия новите онлайн-способи: airbnb, booking, каквото дойде. Това има смисъл и важност в много отношения: примерно да позакърпи продрания ми бюджетец, но, което е далеч по-важно – и да ме държи във връзка с хора, безпрестанно и постоянно, като единствен начин да компенсирам пораженията от калцирането и оглупяването, неизбежни спътници на отминаващото време. И, да чукам на дърво, във времената преди ковида това се получаваше удивително сполучливо, което ще рече, че през последните десетина години съм имал контакти, ако и за кратко, с няколко стотици хора буквално от целия свят, накръст и по диагонал, от Австралия до Канада и от Япония до Чили. Свят голям, народ пъстър – понасъбират се значи истории, точно една от които искам да ви разкажа тук.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 2924

Павлина Върбанова е създателка на онлайн справочника за правопис, пунктуация и граматични правила в българския език „Как се пише?“. С нея разговаря Александър Андреев:

Професорка, депутатка, министърка – тези и други съществителни от женски род често предизвикват препирни в България. Нека да започнем с въпроса как специалистите наричат това явление.

Да, вече преминахме критичната точка и спорим за това дали жените да бъдат наричани със съществителни от женски род. За лингвистите проблемът всъщност е маскулинизацията, т.е. употребата на съществителни от мъжки род за назоваване на жени. В кои случаи една жена е депутат или министър? Кои са факторите, които ни пречат да я наричаме депутатка или министърка? Ако употребяваме съществителни от женски род, това принизява ли личността, звучи ли обидно за нея? На всички тези (а и на още много други) въпроси, свързани с маскулинизацията, аз лично нямам категорични отговори – но и цялата ситуация относно „женските“ и „мъжките“ названия (както ще ги наричам тук, макар лингвистично това да не е коректно), е доста несигурна и лабилна в момента.

Автор(и): Павлина Върбанова, Александър Андреев

Детайли
Посещения: 4277

Трудно някой може да остане безразличен към конвулсивното време, в което Хана Арент живее и твори. Самата тя изпитва върху себе си превратностите му. Йохана „Хана“ Кон Арент се ражда през 1906 година в еврейско семейство в Линден, днес част от Хановер. Израства в Кьонигсберг (днешен Калининград; родния град на Имануел Кант, на когото тя се възхищава) и Берлин. През 1924 г. започва да учи философия и теология в Марбург под ръководството на бившия асистент на Едмунд Хусерл – Мартин Хайдегер. Последният факт не е без значение за нейните „еврейски обстоятелства“ поради най-малко три негови последствия. Първото е, че Хайдегер, определящ себе си в едно писмо до студента си Карл Льовит, предимно като „християнски теолог“ и католически мислител, успява да насочи младата Хана към близка до него тема – тя защитава дисертацията за любовта в творчеството на св. Августин във Фрайбург. Второто следствие от академичното общуване между двамата е, че общият им изследователския интерес към религиозното чувство, прераства в романтична връзка между професор и студент. За тази кратка, но бурна любов свидетелстват запазените и публикувани писма между тях. Третата и може би най-важна последица се разиграва през разделната за мнозина 1933 година, когато малцина успяват да не се поддадат на ентусиазма на времето, а много други са обхванати от някакво странно ретроспективно съмнение в свободата. Това е годината, в която в прословутата си ректорска реч във Фрайбург Хайдегер възхвалява времената, в които „учителското съсловие“ трябва да отстъпи в полза на „военното съсловие“, т.е. философите да предадат бойното поле на щурмовите отряди. Членът на Националсоциалистическата партия Хайдегер скъсва връзките с колегите си евреи, включително с ментора си Хусерл. (В началото на 40-те той премахва дори посвещението към Хусерл от „Битие и време“, а по-късно все така тихомълком го възстановява.) Не е нужно безкрайно въображение за да се допусне, че разделът от „Тоталитаризмът“, посветен на временният съюз между тълпата и елитите, реферира точно към подобни срамни сюжети.

Автор(и): Николай Ценков

Детайли
Посещения: 6086

Сартр има следната фраза: „Адът – това са другите“. И ако за повечето хора това е метафора, за конкретни хора, това е ежедневно надмогване на различията. Въпросът за различния винаги е стоял в един по-тесен кръг – семейството и в по-широк – обществото. Както и в темпорално-гносеологичен план. Готови ли сме да приемем различния от нас? Различен с физиката си, с умствените си възможности, но най-вече различен с чувствата си. Узрели ли сме като индивиди и общество да приобщим различния, но и ние да се приобщим към него, защото погледнато огледално – ние сме различните за него. Затова не пиша като заглавие: Живот с различния.

Ще бъда откровена – трудно пиша този текст. Самата аз повече от тридесет години живях с човек, който в известна степен се различаваше от другите. Това бе съпругът ми – Вихрен. Мнозина го познаваха. Почина преди 2 години – 2018 г. едва на 68 години.. Неговият проблем бе Детска церебрална парализа, по рождение. Движеше се трудно – с две помощни канадки. Но природата бе така компенсирала физическото страдание, че сублимацията и умствената му надареност бяха неоспорим факт. Той беше изключителен човек – като душевност, като учен и писател. Аз и синът ни никога не го възприемахме като различен. Той ми даде толкова обич, топлота, приятелство, радост и духовна свързаност, колкото никой друг мъж не ми е давал и нямаше да може да ми даде. Природата е велико нещо – тя си знае работата – нещо недостатъчно, тя ще компенсира с друга дарба.

Автор(и): Росица Чернокожева

Детайли
Посещения: 4274

В Националния мемориален парк [във Вашингтон] все пак има едно място, което се фокусира върху непрекъснатото отрицание: Мемориалният музей на САЩ за Холокоста. Не съм първият човек, който си задава въпроса защо едно събитие, което се е случило в Европа, трябва да заема такова видно място в националната ни символика – особено когато нашето правителство е направило толкова малко, за да спаси евреите преди и по време на Холокоста, а след войната е направило всичко възможно, за да могат бивши нацистки учени да бъдат контрабандно преселени в САЩ. Идеята, че е нещо лошо да събираме хората като стадо, за да ги изпращаме след това в газови камери, е приблизително толкова близо до някакъв универсален морален консенсус, колкото това е възможно. А наличието на символ на абсолютното зло несъзнателно ни дава един вид златен стандарт, срещу който повечето други зли действия се съизмерват само като обикновена монета. Нацистите функционират удобно като символични носители на една парадигма на злото, полезна за дискредитиране на всевъзможни противници, от Саддам Хюсеин, през Карл Роув, та чак до Барак Обама. (Истински ужасяващо е да се види колко снимки на Обама с малки черни мустаци има в мрежата.)

Известността на Холокоста в американската култура обслужва една решаваща функция: чрез него ние знаем що е зло и знаем, че са го извършили немците. Разбира се, налице е голям и все по-нарастващ корпус от трудове, създадени от историци, културни критици и други, в които се разглеждат по-конкретно американските форми на злото. Малко от тях обаче получават същото широко обществено внимание или данни за продажбите като най-новата книга, филм или мемоар за още един аспект на Холокоста, който ни позволява да държим и вълка сит, и агнето цяло. Можем да прекарваме времето си в размисъл върху сериозни въпроси, да даваме подходящ израз на ужаса си и да се облягаме спокойно на увереността, че всичко се е случило там, в една друга страна.

Автор(и): Сюзън Нейман

Детайли
Посещения: 4650

Авторите на „Краят на историята“ и „Да четеш Лолита в Техеран“ обсъждат теми като коронавируса, Иран, Джеймс Болдуин, културата на университетите и защо въображението и литературата са от съществено значение за борбата срещу авторитаризма.

 

Азар Нафизи: Франк, ти споменаваш както в писанията си, така и в последното си интервю за The American Interest, че хората от западните страни, включително Америка, може би имат на разположение твърде много удоволствия и забавления. Моето усещане е, че това донякъде смалява нещото, което поради липса на по-добра дума бих нарекла тяхната „духовна страна“. Откакто се върнах в Съединените щати, започнах да откривам, че има някакво желание за интелектуален комфорт, за това да не бъдете смущавани. Политиката на идентичността, независимо дали от дясно или от ляво, ви дава комфорт, защото винаги сте от правилната страна. Джеймс Болдуин, който в момента е един от любимите ми американски писатели, говори за това как това разпределяне на хората в малки кутии и отричането на техните сложности и противоречия, води до смърт на парадокса.

Мисля, че именно това се е случило с Америка: смърт на парадокса, отричане на противоречията и сложностите. Хората не искат да бъдат смущавани, а Болдуин казва, че хората на изкуството са тук, за да нарушават спокойствието. Що се отнася до съвременна Америка, има книги, които стават популярни, има и такива, които са много добри, но те нямат същия ефект, какъвто са имали преди. Ние търсим удобство и спокойствие дори и в белетристиката. А голямата художествена литература никога не предлага комфорт. Тя винаги ви оставя не с отговори, а с въпроси. Чувствам, че повече от всякога днес имаме нужда от въображение и идеи.

Франсис Фукуяма: Съгласен съм с теб. Мисля, че един от проблемите при начина, по който интерпретираме идентичността е в това, че тя ни кара да приемаме веднага като най-важна самоличността на автора, а не онова, което той или тя казва. Така че независимо дали става дума за жена или човек от расово малцинство, това става по-важен факт от сложността, за която говориш.

Мисля, че другият проблем в университетите е, че всъщност е невъзможно да се учат студентите на общо културно наследство. Някога в класовете по английски език в гимназията всеки ученик в Съединените щати в някакъв момент се е срещал с Шекспир. За Ейбрахам Линкълн Шекспир и Библията са двете най-големи литературни влияния и това е една от причините той да пише толкова красиви речи. Но сега под натиска на политиката на идентичността и необходимостта да се повишава достойнството на маргинализирани групи, вече се атакува дори идеята, че има някаква базисна литературна традиция, която всяко американско дете трябва да познава. В резултат на това вече наистина нямаме нищо подобно на общо културно наследство.

Наблюдавах това в Станфорд в хода на годините, където курсът по западна култура беше изграден по същество около 10 книги, като се започваше с еврейската Библия и се завършваше с Маркс или Фройд. Но всички те са бели мъже и това се натъкна на силна критика в средата на 1980-те години. В резултат на това сега можете да вземете основен курс като бакалавър по хранене, или културата на Навахо [коренното американско население] или нещо друго, което в крайна сметка не е най-важното, което бихте искали да научите като студент. За съжаление, това е посоката, в която днес отиват много университети.

Автор(и): Азар Нафиси и Франсис Фукуяма

Детайли
Посещения: 3118

Провокиран от грубите коментари на много българи към хората с увреждания, писателят решава да разкаже историята на собственото си семейство, отгледало дете аутист. Авторът не премълчава нито трудностите, нито моментите на отчаяние, нито родителските си грешки. За това и „Възхвала на Ханс Аспергер“ е история за отказването от очакванията, намирането на пътя и в крайна сметка за безусловната любов, а читателят напълно попада в обувките на разказвача.

Автор(и): Яна Пункина

Детайли
Посещения: 9025

Мислещите американци осъзнават, че широко разпространените устройства на ИТ-революцията, от които зависим все повече, влияят върху обществото и културата ни по значими, но все още не съвсем ясни начини. Както подчертава Мериън Улф, тази технология променя какво, как и защо четем, което пък от своя страна променя какво, как и защо пишем, и дори мислим. [Културният критик и изследовател на комуникационните технологии] Харолд Инис отбелязва през 1948 г., още когато телевизията е едва на път да революционизира американски живот, че „внезапните разширения на комуникацията се отразяват в културни смущения“, и е ясно, че в момента ние се препъваме през друг такъв [исторически] период. Такива смущения днес са многобройни и, както и преди, най-критичните им аспекти могат да променят както обхвата, така и характера на грамотността. Както при всяко преплитане между технология и култура, емпиричните свидетелства са уклончиви, но поне две неща са ясни.

От една страна, новите дигитални технологии демократизират писмения език и разширяват по различни начини кръга от хора, които го използват и се учат от него. Освен това този процес може би разпространява културата по-широко; [в наши дни] музика и филми от всякакъв вид са евтини и лесно достъпни за почти всички. В някои отношения новите цифрови технологии намаляват социалната изолация, дори ако в други отношения могат и да я увеличават. Взети заедно, тези технологии могат също да създават нови невронни връзки, особено в развитието на младите мозъци, които обещават по-големи, ако и различни [от досегашните] видове познавателни способности, касаейки появата на възможности, които в момента не можем да предвидим или дори да си представим с увереност.

Но освен това е ясно, че се губи нещо друго. Книгата на Николас Кар от 2010 г., „Под повърхността“, започва с описание на раздразнението на автора от собствената му намалена способност за концентрирано четене. С нас се случва нещо неврофизиологично, твърди той – и ние не знаем какво е то. Това трябва да е така, защото, ако има изобщо някакъв закон в областта на неврофизиологията, той е, че мозъкът се преоформя непрекъснато, в съответствие с всяко ново преживяване. Едно десетилетие по-късно, дискомфортът на Кар вече се споделя от все по-нарастващ брой разочаровани, някога сериозни читатели.

Автор(и): Адам Гарфанкъл

Детайли
Посещения: 3924

„В момента, в който приемете всичко това, вече получавате някакъв шанс да се борите с най-тежките му прояви.“ Така казва писателят Златко Енев за своя живот лице в лице с аутизма, описан в току-що излязлата му книга „Възхвала на Ханс Аспергер“.

„Тази история започна почти случайно. Поводът беше малко странен – в многото дискусии във Фейсбук покрай Грета Тунберг се изля толкова много кал и помия, у мен се надигна огромно раздразнение – много хора говореха по най-пренебрежителен начин като за увредено дете, идиотче, казано най-грубо. Както всички знаят, тя е диагностицирана със синдром на Аспергер. Установих, че хората не знаят абсолютно нищо за тази тема и говорят абсолютно механично. Нещо, което тук, на Запад, не е позволено от политическа коректност, но в България се лее както си иска. Това, откровено казано, ме вбеси. И тъй като съм баща на дете с реален, тежък аутизъм, просто започнах да пиша, да изливам неща, които съм преживял. Реакцията беше толкова мощна, бях просто ошашавен“, разказа в предаването „Хоризонт до обед“ Златко Енев, който за първи път в писателската си кариера е срещнал „такава мощна читателска реакция“.

Автор(и): Ирина Недева

Детайли
Посещения: 4148

Германия, водена от Ангела Меркел, е с много по-ниска смъртност от Великобритания, Франция, Италия или Испания. Финландия, където 34-годишната министър-председателка Санна Марин управлява в коалиция с четири други партии, ръководени от жени, е имала по-малко от 10 процента смъртни случаи, в сравнение с близката до нея Швеция. И Цай Инг-Вен, президентката на Тайван, ръководи една от най-успешните в света стратегии за борба с вируса, чрез тестване, проследяване на контакти и изолационни мерки за контрол над инфекциите, без пълно национално блокиране.

Този стил на ръководство може да се окаже все по-високо ценèн. В хода на ескалацията на последиците от изменението на климата, вероятно ще има повече кризи, произтичащи от екстремни климатични условия и природни бедствия. Ураганите и горските пожари не могат да бъдат сплашени, за да се „предадат“, също както не може да бъде „подчинен“ и вирусът. А климатът не може да се промени от само себе си.

В крайна сметка всичко това може би ще промени представите ни за това как изглежда силното лидерство. „Това, което научихме от Covid е, че всъщност ‚различният вид‘ лидер може да бъде много полезен“, казва д-р Еванс. „Може би хората ще се научат да разпознават и ценят лидерите, които отказват да поемат нежелани рискове, и се държат грижовно и внимателно.“

Автор(и): Аманда Тауб

Детайли
Посещения: 3164

„През всичките години на детство и тийнейджърство Леа беше като малка бомба, която избухва на всеки няколко часа – крещeше, чупеше и това продължаваше ден след ден, година след година“, разказва писателят, философ и преводач Златко Енев за дъщеря си, която е диагностицирана с аутизъм. Днес Леа, вече на двадесет и три години, е много по-добре, без пристъпи, работи на компютър, има си приятели, „тя е едно красиво младо момиче“, обобщава баща ѝ. И именно сега Златко Енев, който от тридесет години живее в Берлин и вече има няколко издадени романа, решава, че е важно да опише живота на дъщеря си и цялото си семейство в книга.

„Възхвала на Ханс Аспергер. Животът с аутизма: една лична история“ излезе на български преди дни.

Автор(и): Тамара Вълчева

Детайли
Посещения: 8083

Ние сме толкова успешни в усилията си да опазим и удължим живота, че от това светогледът ни се е променил дълбоко. Докато традиционните религии са считали отвъдното за основен източник на смисъл, от 18 век насам идеологиите като либерализъм, социализъм и феминизъм са изгубили всякакъв интерес към отвъдния живот. Какво точно се случва с един комунист, след като той или тя умре? Какво се случва с капиталиста? Какво се случва с феминистката? Безсмислено е да търсим отговори на подобни въпроси в съчиненията на Карл Маркс, Адам Смит или Симон дьо Бовоар.

Единствената съвременна идеология, която все още присъжда на смъртта централна роля, е национализмът. В по-поетичните си и отчаяни моменти национализмът обещава, че който умре за нацията, ще живее завинаги в колективната ѝ памет. И все пак това обещание е толкова размито, че дори повечето националисти всъщност не знаят какво да правят с него. Как всъщност ще „живеете“ в паметта? Ако сте мъртви, как ще разберете дали хората ви помнят или не? Веднъж Уди Алън е бил запитан дали се надява да живее завинаги в паметта на киноманите, на което отговорил: „Предпочитам да живея в апартамента си.“ Дори и много от традиционните религии са променили фокуса си. Вместо да обещават някакъв рай в отвъдното, те са започнали да поставят много по-силен акцент върху онова, което могат да направят за вас в този живот.

Автор(и): Ювал Ноа Харари

Детайли
Посещения: 3203

„Аутизъм“ е дума, която предизвиква дискомфорт у повечето хора. Забелязала съм го и донякъде го разбирам – човек се притеснява от непознатото, от ситуации, в които не знае как да се държи и какво да прави, от хора, с които не знае как да общува и които се държат по неразбираем за него начин. Сякаш по естествен път идва отхвърлянето на това непознато и съзнателното странене от него.

Преди няколко години издателството, в което работя, издаде „Нещата, които трябваше да знам“ – история за две сестри (едната тийнейджърка, другата малко по-голяма), едната от които е диагностицирана с аутизъм. Сюжетът на романа беше слънчев, тонът му – приятелски, а като цяло идеята на книгата, а и на това да я издадем, беше да обърнем повече внимание на аутизма, да помогнем на читателите да научат повече за него, за да го разбират по-добре и по-важното – да разбират малко повече хората от аутистичния спектър. По моя преценка книгата не постигна нищо от това. Изглежда, че на хората просто не им се четеше за момиче аутист.

Емпатията и нуждата от информираност за света, в който живеем, са неща, които всеки на теория знае, че са от витална необходимост за формирането на нормално общество. Добре, де. Защо тогава не ги подхранваме с четене, общуване и разширяване на познанията?

Автор(и): Десислава Желева

Детайли
Посещения: 4720

Майн Кампф, казва Карл Ове Кнаусгор, е „единственото произведение в литературата, за което не може да се говори“. Да го четеш означава да пътуваш в забранена зона. Това, което Кнаусгор открива, когато нарушава табуто, е един смачкан, подобен на Хитлер собствен образ. Омразният баща, любимата майка, страхът от интимността, усещането за аутсайдерство и приповдигнатата сериозност, с която той подхожда към живота, всички тези подпори на Аза, които се откриват навсякъде в Min Kamp, присъстват и при автора на Mein Kampf. Дори въздържанието на Хитлер от мастурбация, припомнено от младежкия му съквартирант Август Кубицек и широко обсъждано в литературата за фюрера, звучи в унисон със закъснелите и трудоемки усилия на Кнаусгор в онанизма, мрачно регистрирани в книга четвърта.

Очертаването на пътуването към Хитлер като среща със себе си е неочаквано. Това не означава, че Кнаусгор подкрепя деянията или мирогледа на Хитлер, ако и да настоява, че трябва да е възможно да се прави разлика между това кой е Хитлер и какво е извършил той. В случая с младия Хитлер, който вече е самият себе си, но все още не е автор на геноцидна война, разграничението (поне за Кнаусгор) изглежда невъзможно за отричане. Оттук и яростта, която той насочва към Иън Кършоу, автора на класическата англоезична биография [на Хитлер]. Кнаусгор обвинява Кършоу, че е възприел пренебрежително отношение към младия Хитлер, че не е успял да схване страстта и невинността на своя обект. Този твърде „негативен“ възглед, според Кнаусгор, не е просто „незрял“, а прави биографията „почти нечетима“.

Тези резки критики са изумителни. Едно е норвежки писател от мъжки пол да преживява съпричастно някакъв образ на Адолф Хитлер, който е развил в собствената си фантазия, след като е прочел половин дузина книги. Но задачата на историк от ранга на Кършоу, който в продължение на десетилетия се е потапял във всевъзможни трактати и архивни записи, едва ли може да се търси в някакъв вид изясняване на собствената духовна близост с Хитлер. Тя трябва по-скоро да се състои в някакъв вид разбиране относно кои точно са нещата, дори в младостта му, които биха помогнали да се обясни по-късната му кариера. Отдалечената, аналитична перспектива на историка е именно нещото, което отвращава Кнаусгор.

Автор(и): Кристофър Кларк

Детайли
Посещения: 3866

Следната дискусия – прекалено интересна, напрегната и важна, за да бъде оставена да изчезне в дебрите на Фейсбук, беше проведена на 20 февруари 2020. Публикувам я тук с надеждата, че ще бъде прочетена и премислена от повече хора.

Автор(и): различни фейсбукар(к)и ?

Детайли
Посещения: 4964

Бях изключително поласкан и немалко удивен, когато Манол Пейков – български издател и – напоследък – все по-чест събеседник, та дори и малко нещо приятел, ми изпрати електронен екземпляр на „Плодът на познанието“, с кратичката молба „да напиша нещо“. Бях вече прочел книжката в английски вариант, бях дори успял да я „подредя“ в собствения си мисловен библиотечен шкаф – („поп-феминизъм“, вариация на тема „Вулва“, виж Миту Санял), след което вече се канех и да я позабравя. Така де, съчувствам ви, мили сестри, но вашата борба не мога да водя, имам си достатъчно собствени ядове!

Но поканата на Манол изведнъж пробуди у мен нещо далеч по-силно от суетното чувство на задоволство, че някой ме е „почел“ с вниманието си. Зачетох се отново, замислих се – и някак постепенно започнах да провиждам, че задачата да се представи тази книга съвсем не е толкова проста, колкото ми се е привиждало в началото. И причината за това далеч не е само във факта, че тя подскача „като козле“ от хилядолетие в хилядолетие и от (свръхсложна) тема на друга такава. Основната причина за трудностите, свързани с представянето, идва от това, че е изключително лесно „Плодът на познанието“ да бъде възприет(а) като нещо, което всъщност тя НЕ Е.

Та с това и мисля да започна. Какво точно тази книжка НЕ Е.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 5453

В хода на едно скорошно изследване учени са помолили три групи от законно женени двойки – хетеросексуални, гей и лесбийки – да водят ежедневни дневници, в които да записват преживяванията, свързани с брачните напрежения и стресове. Жените в разнополовите бракове отчитат най-високите нива на психологически стрес. На противоположната страна в тази скала, мъжете в еднополовите бракове отчитат най-ниско ниво. Мъжете, омъжени за жени, и жените, женени за жени, се намират по средата, като регистрират нива на стрес, подобни едни на други.

Поразителното във всичко това, казва водещият автор на изследването Майкъл Гарсия, е, че по-ранните проучвания винаги са стигали до заключението, че за жените като цяло е много по-вероятно да свидетелстват за най-много проблеми в отношенията. Но се оказва, че това е вярно само за жените, омъжени за мъже.

Автор(и): Стефани Кунц

Детайли
Посещения: 5776

Миналата година един холандски лекар на име Берт Кайзер бил повикан в дома на човек във финална фаза от рак на белите дробове, за да сложи край на живота му. Когато Кайзер и сестрата, която трябвало да му асистира, пристигнали на мястото, те заварили там към 35 души, събрани около леглото на умиращия. „Te пиеха, кикотеха се и плачеха“, каза ми Кайзер, когато наскоро се срещнахме в Амстердам. „Беше бурно преживяване. И си помислих: ‚Как ли да прочистя обстановката?‘ Но мъжът знаеше точно какво да прави. Изведнъж той каза: ‚Хайде, юнаци!‘, и всички го разбраха. Всички замълчаха. Малките деца бяха изведени от стаята и аз му поставих инжекцията. Направо ми идеше да го разцелувам, защото инак нямах идея как да прекъсна партито.“

Кайзер е един от около 60-те лекари, които могат да се открият в книгите на Levenseindekliniek, или Клиниката за край на живота, където се извършва точно напасване между лекарите, желаещи да извършват евтаназия, и пациентите, които желаят да сложат край на живота си, и която е отговорна за евтаназията на около 750 души през 2017 г. За Кайзер, който е бил философ преди да е учил медицина, появата на широко разпространен достъп до евтаназия представлява началото на нова ера. „За първи път в историята“, каза ми той, „ние сме създали пространство, в което хората се придвижват към смъртта, докато ние ги докосваме и те са сред нас. Това е нещо напълно различно от това да се самоубиеш, докато жена ти пазарува, а децата са в училище, и ти се обесваш в библиотеката – което е най-ужасният начин да го направиш, защото тяхната рана няма да заздравее никога. Фактът, че сте човек, означава, че сте свързани с други хора. И сега сме намерили поносим начин да прекъснем тази връзка, не чрез естествена смърт, а чрез самоволен край. Това е много специално нещо.“

Автор(и): Кристофър де Белаг

Детайли
Посещения: 4216

Преведох и публикувах вчера в списанието един текст, Ще се научим ли някога как да говорим с момчетата за секса?, който, сравнително неочаквано за мен, предизвика няколко конфронтационни коментара от страна на стар познат и човек, когото нямам причини да подозирам в мъжки шовинизъм. Причините за разногласието ни са други, те идват от дълбоката увереност на стария ми познат, че да се говори за секс с подрастващите все пак е нещо напълно ненужно и излишно. Тезата, с няколко думи, е същата като навсякъде по света: „абе, говориш, не говориш, ти ако не си свършил реалната си родителска работа, ползата от всичко това е пет пари“. На което мога да отговоря единствено: „ами то това говорене, поне според мен, е именно част от вършенето на тази работа; тя не може да бъде реално свършена без него, ако и липсата му да не води до родителски провал, разбира се“.

Та така. А сега, с надеждата да направя този разговор поне от малко-малко по-интересен и по-малко конфронтационен, нека ви разкажа (пред)историята на собствените ми опити за сексуално възпитание подрастващия ми син. Мисля, че в нея може да се намери материал за всичко, което липсва в досегашния тукашен разговор: нещо реално, нещо, което човек може да използва като ориентир в собствената си родителска практика, пък дори и само като пример за онова, което работи или онова, което не работи.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 5694

 Преди известно време, по време на дискусия, която провеждах с група ученици в областта на сексуалната етика, едно от момчетата вдигна ръка и ме попита: „Може ли да се прави секс без чувства?“ Останалите момчета в стаята закимаха, наведоха се напред любопитно, може би малко предизвикателно. Строго погледнато, разбира се, дори безразличието е чувство, но аз знаех какво те имат предвид: искаха да знаят дали могат да правят секс без да ги е грижа: да го правят, бидейки лишени от уязвимост, дори с пренебрежение към партньорката си. Казано на юношески език, те искаха да знаят дали е наистина възможно да се прави секс от вида „чук – чао“.

Тази седмица се замислих отново за тези момчета, докато гледах как Харви Уейнстийн, в едно достойно за „Оскар“ театрално представление на гнусна безобидност, куцукаше след проходилката си във Върховния съд на Ню Йорк в Манхатън. Движението #MeToo разкри картина на масови сексуални простъпки, принуда и тормоз във всички сектори на обществото. Но хвърлянето на светлина върху даден проблем само по себе си не може да го реши, дори и ако в края на краищата господин Уейнстийн получи най-дългата затворническа присъда в историята (на което се надявам). За да постигнем реална промяна, трябва да се справим с нещо далеч по-голямо и по-системно: всеобхватната култура, която подтиква момчетата към неуважение и непукизъм в интимните им връзки.

Автор: Пеги Оренщайн

Детайли
Посещения: 6871

За Ницше се говори много. Неговите идеи за Бога, живота, разума и политиката продължават да интересуват дори непрофесионалните читатели на философски текстове. Но идеите на германския философ си имат своите критици, при това силно влиятелни. Един от най-ярките и сурови сред тях е Бъртранд Ръсел.

Автор(и): Скоти Хендрикс

Детайли
Посещения: 4755

Малкият баварски град Ландсхут лежи на брега на река Исар, на около час североизточно от Мюнхен. Това е абсурдно красиво място, със сини и розови сгради на главната улица, толкова непокътнати, че приличат на следвоенна реконструкция. Но те не са: Ландсхут не е бил достатъчно голям, за да бъде цел на стратегическите бомбардировки на съюзниците, а и не се е намирал на пътя на някоя от настъпващите армии. Това не означава, че войната не е оставила следи. Една нощ преди двайсет години аз пристигнах там след дълго шофиране, а на сутринта, когато тръгнах към центъра на града, забелязах знак, който ме насочи към пътека покрай реката. Mahnmal, пишеше на него – мемориал – но онова, което открих, когато го последвах, изобщо не приличаше на нещата, които бяха ме накарали да очаквам по-ранните ми посещения на паметните места в Хамбург и Берлин.

Намерих малка тристранна сграда от бели тухли, скрита сред дърветата; вътре имаше бронзова карта на Европа, на която се виждаха границите на Германия от 1914 г., включително и голяма част от днешна Полша. Над нея, на малка гравирана табелка, се четеше надпис, който започваше така: „1939 lebten 18,7 Millionen Deutsche in den Vertreibungsgebieten – През 1939 г. 18,7 милиона германци са живеели в области, от които са били прогонени – а след това продължаваше да разказва, че между 1944 и 1946 те са били изхвърлени, разселени, убивани или изчезнали [от родните си места]. Дванадесет милиона, добавяше табелката, са успели да пристигнат в Германия. Други табелки изброяваха около тридесет провинции, региони и държави, като места на произход [на тези прогонени германци]. Някои от тях бяха близки, като Силезия, а други – далечни колкото Волга, но картата със старите ѝ граници подсказваше, че много от тези места по право все още би трябвало да са германски. Имаше и железен венец, направен от няколко бримки преплетена тел, фиксиран към земята, пред всичко това. Или не, не точно венец, защото той беше украсен с метални бодли, които го превръщаха в мъченическа корона от тръни.

Автор(и): Майкъл Гора

Детайли
Посещения: 5096

Обзорът и анализът в този текст почиват изцяло върху лични преки наблюдения от българския ефир и родното аудио-визуално производство. Заключенията също касаят перспективите преди всичко на местна почва. Статията не претендира за изчерпателност. Нейният смисъл е, с оглед на преживяното, да направим колкото е възможно по-точна прогноза за съвременното развитие и перспективите пред телевизията, към която питая известно пристрастие. Според моята логика, ако не се промени драстично, бъдещето на тази медия сред многообразието на медийния пазар не се откроява като оптимистично. И ако статията породи дискусия, то нека я търсим в посока на това заключение, вместо да спорим колко точно съм пресъздал картината от недалечното минало, или нейната хронология.

Автор(и): Александър Лазаров

Детайли
Посещения: 8348

Интересно е до каква степен и до днес – около 150 години след оформянето на първоначалните ни просвещенски идеи – в масовото българско съзнание и култура е твърдо забита идеята за необходимостта от „пазене“, „бранене“ и „чистене“ на родния език. Докато в английския език се добавят около 5 400 нови думи всяка година (заети без никакви притеснения от всевъзможни източници, сред които и множество чужди езици), в днешна България минимум 540 000 души скачат като ужилени при всяко споменаване на необходимостта от модернизиране, обновяване, обогатяване на българския език.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 5317

Да започнем с фактите: работил съм в продължение на около 15 години (1995-2010) за водещото издателство на учебници в Германия, „Корнелзен“, като през по-голямата част от това време основната поредица, която правех, беше добре известната в Германия Klassische Schüllektüre [Класически четива за ученици]. Докато наблюдавах споровете, които се развихриха в България по отношение на опита за издаване на подновено и снабдено с някакъв обяснителен апарат издание на „Под игото“, стигнах до няколко извода:

1. Както обикновено, у нас липсва каквато и да било представа за начините, по които такива издания се правят в развитите страни. Резултатът от това са бесни спорове по въпроси, които не се нуждаят от дискутиране ни най-малко (бива ли да се правят обяснителни издания на класиците?) и напълно изместват единствения въпрос, който има някакъв смисъл в този контекст (добре, трябва, но как точно?)

2. (Което е далеч по-дразнещо): „дискусията“ се превръща във вид национален спорт (повече ръгби, отколкото футбол), в който вземат участие буквално всички хора, които умеят да ползват компютър.

3. Прави силно впечатление пълната липса на реални експертни мнения, тоест такива, идещи от хора, които действително работят в тази област. Вместо това тонът се задава основно от хора, които са се самообявили за експерти по неща като български език и култура, в резултат на което се изтъкват всякакви други, но не и прагматични, не и свързани с реалния процес на обучение, аргументи.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 5789

До 2030 г. най-вероятно ще сме свикнали с (и може би дори ще се оплакваме) от един свят, в който сложните прогнози, подробните анализи и прозрения, както и разширеното съзнание, ще бъдат нещо обичайно. Ще сме разработили по-добри възможности за управление както на частичното внимание, така и на лазерно-фокусираното внимание, и ще можем да се пренасяме между двете с лекота – може би чрез вземане на правилното хапче или изяждане на подходящата закуска. Понякога нашите помощници по увеличаване ще се справят с основните взаимодействия от наше име; това е добре, защото все повече ще виждаме в тези помощници някакъв вид разширения на самите себе си.

Количеството данни, което ще имаме под ръка, ще бъде потресаващо, но в края на краищата ще преминем отвъд схващането, че натрупаната информация сама по себе си е отличителен белег на интелигентността. Силата на всички тези знания ще идва от способността им да подпомагат трудни решения и да подкрепят сложен анализ. В повечето професии – от политически решения до опции за фризури – сложните симулации и моделирания вероятно ще бъдат част от ежедневната работа. В един свят на увеличена интелигентност ще имаме далеч по-добро разбиране за последствията от собствените ни действия.

Автор(и): Жамè Касио

Детайли
Посещения: 4405

Снощи бях на вечеря с група скандинавски издатели, сред които – стара позната, ангажирана пряко тази година с представянето на Норвегия (страна, с население наполовина колкото българското) като почетен гост.

От чисто любопитство я попитах колко заглавия от норвежки автори са успели да продадат на немския пазар в трите години (2016-2019) от обявяването на Норвегия за бъдещ почетен гост до реализацията на въпросната инициатива.

Числото, което изрече, докато дъвчех спагетите си, почти ме задави и на мига си помислих, че сигурно не съм чул добре, та я накарах да повтори.

520. Петстотин и двайсет заглавия.

Само в Германия, само през последните три години. Само от норвежки автори.

Докато тихичко пресмятах, че България няма толкова преведени книги на всички световни езици за цялата си 1300-годишна история, побързах да се поинтересувам: колко тогава са преводите от норвежки за същия период на всички езици?

Докато тя се усмихваше стеснително и се извиняваше, че не е особено силна с числата, се намеси един от колегите ѝ. Не зная колко са, рече, но само най-голямата норвежка литературна агенция Капелен Дам има 1200 заглавия за четири години. Това прави по триста годишно.

Или приблизително по едно на ден. И то само Капелен Дам.

Автор(и): Манол Пейков

Детайли
Посещения: 8281

Историята на аутизма е отчасти история на митове, и то такива, издигнати до ранга на факти от медицински експерти; митове, които оформят отношението на обществото към едно изключително сложно състояние; в крайна сметка митове, развенчани от по-нататъшните изследвания. Този цикъл се е повтарял отново и отново в хода на десетилетията, като често е водел до катастрофални влияния върху живота на хората с аутизъм и техните семейства.

Автор(и): Стив Силбърман

Детайли
Посещения: 4494

Тривиално е да се критикува Хандке заради неговите уж наивни политически изявления. Истинското падение на този автор се извършва не в областта на политическото, а в онази на литературното. Текстово-стратегическите, изключително сръчни заемки от езика на сръбския национализъм, антимюсюлманските и антиалбански инсинуации на символично ниво, както и подигравките му с мюсюлманските жертви на войната в Босна, правят това много ясно.

Автор(и): Юрген Брокоф

Детайли
Посещения: 5134

Защо Грета Тунберг е толкова дразнеща? Поради онова, което тя представлява. В една епоха, в която демокрацията е подложена на всевъзможни атаки, тя указва появата на нов вид власт – една смесица от младежки бунт, народен протест и неопровержима наука. А за най-злостните си клеветници тя представлява и нещо друго: гледката на неизбежната незначителност, която се спуска неотвратимо върху тях.

Автор(и): Дженифър О’Конъл

Детайли
Посещения: 6501

„Първото нещо, по което ще трябва да постигнем съгласие, е: не ги наричайте сапунени опери“, смъмря ме д-р Арзу Йозтюркмен, която преподава устна история в университета Богазиджи в Истанбул. „Ние сме много против това.“ Онова, което Турция произвежда за телевизията, не са сапуни опери, теленовели или исторически драми: тези неща са дизи. Те са „жанр в процес на развитие“, заявява Озтуркмен, със собствени уникални разкази, собствено използване на пространството и специално написани музикални партитури. И те са много, много популярни.

Благодарение на международните продажби и глобалната им популярност, Турция е на второ място след САЩ по телевизионна дистрибуция в световен мащаб – производството ѝ намира огромна публика в Русия, Китай, Корея и Латинска Америка. Понастоящем Чили е най-големият потребител на дизи по отношение на броя продадени шоу програми, докато Мексико, а след това Аржентина, плащат най-много за закупуването им.

Дизи-те са мащабни епоси, като всеки епизод обикновено продължава около два часа или повече. Цената на рекламното време в Турция е ниска, а държавната служба за медиите разпорежда на всеки 20 минути съдържание да има по седем минути реклами. Всяка от дизи-те има свой оригинален саундтрак и може да съдържа до 50 основни героя. Обикновено те се заснемат на място, в сърцето на историческия Истанбул. Студийни снимки се използват само когато се наложи.

Автор(и): Фатима Бхуто

Детайли
Посещения: 7940

Той никога не получи и най-минимален шанс. Първата му грешка беше, че беше тръгнал да търси храна сам; може би нещата щяха да се развият другояче, ако би бил заедно с някой друг. Втората, и по-голяма грешка беше, че се заскита твърде далеч в долината, в една опасна гориста площ. Именно тук той рискуваше да се сблъска с „Другите“ – ония, които идваха от билото над долината. В началото бяха само двама и той се опита да се бие, но други четирима се промъкнаха зад него и той бе заобиколен. Оставиха го да кърви до смърт и по-късно се върнаха, за да осакатят тялото му. В крайна сметка се получиха почти двадесет такива убийства, докато не остана никой, способен да защитава територията, и Другите завзеха цялата долина.

Главните герои в тази история на кръв и завоевания, разказана за първи път от приматолога Джон Митани, не са хора; те са шимпанзета, живеещи в един национален парк в Уганда. В продължение на едно десетилетие мъжките шимпанзета от едната група систематично убиват всеки съседен мъжкар, отвличат оцелелите женски и разширяват територията си. Подобни атаки се случват и в други популации на шимпанзета; едно проучване от 2014 г. установява, че за шимпанзетата е около 30 пъти по-вероятно да убият член на съседна група, отколкото да убият някой от своите. При всяка от атаките средно осем мъжкари се нахвърлят върху жертвата.

Ако такава е жестоката реалност на живота като маймуна, то дали е изненадващо, че хората, които споделят повече от 98% от своята ДНК с шимпанзетата, също разделят света на „нас“ и „тях“ и често воюват въз основа именно на това разделение? Разбира се, опростяващите сравнения са нещо опасно; хората споделят също толкова голяма част от своята ДНК и с [по-дребните шимпанзета] бонобо, сред които такова брутално поведение е нещо нечувано. И въпреки че хората убиват не само заради достъпа до някоя долина, но и заради абстракции като идеология, религия и икономическа сила, те са без конкуренция в способността да променят поведението си. (Шведите са прекарали седемнадесети век най-вече в различни военно-грабителски кампании из Европа; днес те са просто, хм, шведите.) И все пак, както най-добрите, така и най-лошите [поведенчески] моменти на човечеството възникват от една система, която включва всичко – от невронната активност на предишната секунда, та чак до последните няколко милиона години на еволюцията (заедно със сложен набор от допълнителни социални фактори). За да се ​​разбере динамиката на идентичността на човешките групи, включително и възраждането на национализма, е нужно да се разбират биологическите и познавателни основания, които ги оформят.

Автор(и): Робърт Саполски

Детайли
Посещения: 7822

Устните традиции и форми на изразяване включват два съществени компонента: съхраняване на майчиния (матерният) език и опазването и съхраняването на устната фолклорна традиция. И двата компонента имат запазено място в нематериалното културно наследство на всяка етнокултурна общност и са неразривна част от националното ни културно богатство.

Майчиният език е един от съществените маркери за етнокултурно различие, фактор за културна идентичност и интеркултурно взаимодействие. В този смисъл неговото опазване и съхраняване е обвързано с държавните политики и законите, свързани с правото на образование и на майчин език. Конституцията на България гарантира правото на изучаването на майчин език (чл. 36) и правото на образование (чл. 53).

Действащата нормативна рамка напълно съответства на международните норми. Същността, целите и ангажиментите на държавата ни по отношение на интеркултурното образование са заложени както в документи на ООН и на европейските политически институции и организации, така и в документи, в които те се пречупват през призмата на правата на лица, принадлежащи към малцинствата. В системата на ООН това са: Всеобща декларация за правата на човека, Международен пакт за граждански и политически права, Международен пакт за икономически, социални и културни права, Международна конвенция за правата на детето и Декларация за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства.

Автор(и): Ибрахим Карахасан – Чънар

Детайли
Посещения: 6515

През 2006 г. голяма част от френското общество се оказа разделено от един странен и болезнен въпрос: антисемитизъм ли е да се предположи, че някой евреин е богат? Дебатът бе провокиран от отвличането, изтезанията и убийството на един двадесет и три годишен продавач на мобилни телефони от Париж, Илан Халими, (който е от еврейски произход). Подробностите около изтезанията, продължили три седмици, докато похитителите са отправяли различни искания за откуп, бяха достатъчно ужасяващи. Но когато техният водач, който беше бързо задържан, публично заяви, че са избрали Халими – човек от скромен произход и без особени средства – просто защото евреите били „фрашкани с мангизи“, жестокото престъпление бързо се превърна в политическа криза.

Обвинителите се колебаеха дали да се позоват на френския статут за престъпления, провокирани от омраза. Адвокатите на обвиняемите пък твърдяха, че парите, а не антисемитизмът, са били основният мотив – нещо, с което полицията и голяма част от обществеността изглежда се съгласяваше. Семейството на Халими обаче настояваше, че Илан сигурно не би бил убит, ако не е бил евреин, а десетки хиляди протестиращи излязоха по улиците, за да ги подкрепят. Политиците, историците и философите предлагаха противоположни определения на антисемитизма; виден социолог заяви, че трябва да се прави разлика между вярванията за еврейските богатства, дори и ако те се основават на дискредитирани стереотипи, и „омразата срещу евреите.“

Автор(и): Сара Липтън

Детайли
Посещения: 4446

Джаред Даймънд си спечели популярност като полимат с невероятна многостранност: като биолог, географ, лингвист и историк. Макар че екологичният му подход към историята на големите обобщения говори за един вид хладнокръвно, облечено в лабораторна престилка дистанциране, Даймънд носи и мантията на съвременен пророк. Само най-ограничените читатели на последната му книга, [в която става дума] за националната издръжливост, биха могли да пропуснат знаците и знаменията, с които тя е осеяна.

Анализът на Даймънд за начините, по които половин дузина модерни страни, с които той е добре запознат – Финландия, Чили, Индонезия, Япония, Германия и Австралия – са се справяли с различни кризи, е изпъстрен с размисли върху крехкостта на демокрацията. Той изследва императивите за поемане на отговорност (без търсене на изкупителни жертви), честната национална самооценка, готовността да се учи от други нации и способността за компромис, а понякога, всъщност, да се преглъщат неприятни истини.

Автор(и): Колин Кид

Прочетете още...