Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дискусии – Култура

Детайли
Посещения: 2963

Проблемът с технологичната еволюция е, че тя е под наш контрол и, за съжаление, не винаги вземаме най-добрите решения.

Това е и основната разлика между технологичната и биологичната еволюция. Биологичната еволюция се ръководи от оцеляването на най-приспособените, тъй като адаптивните черти са тези, които правят по-вероятно оцеляването и възпроизводството на дадена популация. Тя не е съвършена, но поне в груби линии облагодетелства организмите, които са адаптирани към средата си.

Технологичната еволюция има друга движеща сила. Тя е самоеволюция и следователно се ръководи от това, което искаме, за разлика от това, което е адаптивно. В условията на пазарна икономика това е още по-сложно: за повечето от нас технологичната ни идентичност се определя от това, което компаниите решават да продават въз основа на това, което смятат, че ние като потребители ще платим. Като вид ние често не се различаваме много от оджи-кри. Като самонасочващи се ракети, направени за тръсене на комфорт, ние харчим най-много, за да сведем до минимум болката и да увеличим удоволствието. Когато става въпрос за технологии, ние искаме най-вече да улесним нещата. Да не ни е скучно. А и може би да изглеждаме малко по-млади.

Автор(и): Тим Ву

Детайли
Посещения: 3460

През по-голямата част от XX век „Човекът със златния шлем“ е смятана за една от най-великите картини на Рембранд. Блестящата игра на светлината върху позлатения шлем, засенченото лице и замислените, обърнати надолу очи, както и вторичният отблясък от метала на ордена, изглеждат на повечето зрители като бравурна демонстрация на техниката на майстора. Но към 1960-те години някои учени започват да се съмняват дали Рембранд действително я е нарисувал, а две десетилетия по-късно, след обстоен анализ, се стига до научен консенсус, че картината вероятно е дело на някой от учениците на Рембранд.

Какви изводи трябва да си направим от всичко това? Все още ли картината е шедьовър? Дали не сме ѝ поставили твърде висока оценка, когато погрешно сме я смятали за Рембранд? При всички случаи тя си е останала същата: изпитваме ли по-малко удоволствие от нея сега, когато силно подозираме, че е дело на по-слаба ръка? Защо изобщо сме я харесали: защото е блестящо художествено постижение или защото (както сме смятали тогава) е дело на Рембранд? Тези въпроси нямат прости отговори. Всички те са свързани с неразрешимия проблем на вкуса.

Автор(и): Томас Камински

Детайли
Посещения: 5336

Законите за паметта се появяват в момент на културна паника, когато националните политици изведнъж започват да се борят срещу „ревизионистичните“ учения. В Русия предполагаемите ревизионисти са хората, които пишат критично за Сталин или честно за Втората световна война. В Съединените щати „ревизионистите“ са хората, които пишат за расата. И в двата случая под „ревизионизъм“ обикновено се разбира онази част от историята, която оспорва чувството за справедливост на лидерите или кара поддръжниците им да се чувстват неудобно.

Историята не е терапия, а дискомфортът е част от израстването. Като преподавател аз например не мога да изключа възможността моите студенти, които не са евреи, да почувстват психологически дистрес, когато научат колко малко са направили Съединените щати за еврейските бежанци през 1930-те години. От опита си в преподаването на Холокоста знам, че за студентите често причинява психологически дискомфорт да научат, че Хитлер се е възхищавал на [американското южняшко законодателство, известно под названието] „Джим Кроу“ и на мита за Дивия Запад. Преподавателите в горните училищни класове не могат да изключат възможността историята на робството, линчуването и потискането на избирателите да накара някои ученици, които не са чернокожи, да се чувстват неудобно. Новите закони за паметта приканват учителите да се самоцензурират въз основа на това, което учениците биха могли да почувстват – или да кажат, че чувстват. Законите за паметта предоставят цензурната власт в ръцете на учениците и техните родители. Не е съвсем необичайно белите хора в Америка да изразяват мнение, че са третирани несправедливо; сега подобно мнение може да доведе до спиране на часовете по история.

Автор(и): Тимъти Снайдър

Детайли
Посещения: 4033

Езикът на Хитлер е доста барокова смесица. На първо място, това е езикът на един самоук човек, който не е учил много и си е натрупал нещо като интелектуален багаж. Може да се предположи, че той се опитва да имитира стила на Bildungsroman в цялата автобиографична част: например когато пише: „Когато след смъртта на майка ми заминах за Виена за трети път, и този път за много години, изминалото време ми върна спокойствието и решителността.“ Той черпи информация от класическата и популярната литература. Вторият стил е епическият. Несъмнено Хитлер го е намерил в популярните романи по онова време, може би със смътно Вагнерово вдъхновение – той не спира да цитира оперите на „Майстора от Байройт“, които ще се превърнат в негов музикален и културен ориентир. Зигфрид се появява няколко пъти в историята, на три пъти само в първия том. Това може да придобие наистина лирични форми, както в края на първия том, когато Хитлер завършва биографичната част на книгата и разказа за историята на нацисткото движение с подобни на химн фрази.

Автор(и): Оливие Манони, Сантяго Артозки

Детайли
Посещения: 3168

Библиотерапията е много широк термин за древната практика за насърчаване на четенето с цел лечебен ефект. Първата употреба на този термин обикновено се отнася до една весела статия от 1916 г. в The Atlantic Monthly, „Литературна клиника“. В нея авторът описва, че се е натъкнал на „библиопатичен институт“, ръководен от негов познат, Багстър, в мазето на църквата му, откъдето той раздавал препоръки за четене с лечебна стойност. „Библиотерапията е… нова наука“, обяснява Багстър. „Една книга може да бъде стимулант или седатив, дразнител или приспивателно. Въпросът е, че тя трябва да направи нещо с вас и вие трябва да знаете какво е то. Книгата може да е от естеството на успокояващ сироп или да е като горчив гипс.“ На клиент на средна възраст с „частично вкостенени мнения“ Багстър дава следната рецепта: „Трябва да четете повече романи. Не приятни истории, които ви карат да забравите себе си. Те трябва да са търсещи, драстични, жилещи, безмилостни романи.“ (Джордж Бърнард Шоу е начело на списъка.) Накрая Багстър е призован, за да се справи с пациент, който е „приел свръхдоза военна литература“, оставяйки автора да мисли за книгите, които „вдъхват нов живот в нас и след това настройват жизнения пулс силно, но бавно“.

Автор(и): Серидуен Дови

Детайли
Посещения: 7674

Психоанализата, която Аарон Грийн практикува, е от най-непреклонно класическия фройдистки тип. Мисленето му за теорията и техниката е оформено от Чарлз Бренър, непримиримия пурист на американската психоанализа, автор на величествения, непроницаем „Елементарен учебник по психоанализа“ и, заедно с Джейкъб Арлоу, на „Психоаналитични концепции и структурна теория“, някога противоречив, а сега стандартен текст за напреднали.

Автор(и): Джанет Малкълм

Детайли
Посещения: 6395

Полезно е да сравним накратко исляма с християнството. Християнството признава разграничението частно – публично и (поне теоретично) позволява на последователите си свободно да решават много неща за своя социален и политически живот. Ислямът, от друга страна, отрича всякакво разграничение между частния и обществения живот и включва закони, които регулират и най-дребните детайли от личния живот. Казано по друг начин, ислямът не признава никаква разлика между религиозни и политически цели: той е религия, която определя политически правила за общността.

Подобни различия между двете религии могат да се проследят до различията между техните пророци. Докато Христос е бил външен за държавата човек, който не е управлявал никого, и докато християнството се е превърнало в държавна религия едва векове след раждането на Христос, Мохамед е бил не само пророк, но и главен магистрат, политически лидер, който е завладял и управлявал основаната от него религиозна общност. Тъй като ислямът се е родил извън Римската империя, той никога не е бил подчинен на политиката. Както казва Бърнард Луис, Мохамед е бил свой собствен Константин. Това означава, че за исляма религията и политиката са били взаимозависими от самото начало; ислямът се нуждае от държава, за да прилага своите закони, а държавата се нуждае от основа в исляма, за да бъде легитимна. До каква степен тогава политическите наклонности на исляма правят възможно свободното изследване – което по своята същност подкопава установените правила и обичаи – на дълбоко и трайно институционално ниво?

Автор(и): Хилел Офек

Детайли
Посещения: 2497

Историята е политика, осъществявана с други средства и ние, които се грижим за нея, трябва сами да водим тази война по-добре и по-стратегически. Няма да спечелим много, ако постоянно натякваме на обществеността, че тя трябва да разбира цялата американска история като опит за „преформулиране“ на робството и расизма. Трябва да преподаваме историята на робството и расизма всеки ден, но не чрез повтаряне на тезата за „бялата вина“ или като натрапваме идеята за „привилегиите на белите“ пред хората от работническата класа, които всъщност не разполагат с почти никакви привилегии. Вместо това трябва да разказваме по-прецизни истории – такива, които не подхранват десните конспиратори с войнствен език, който те само чакат, за да могат да го завладеят и инжектират обратно, като отрова в политическото тяло. Републиканците в цялата страна, които искат да забранят преподаването на робството, заслужават цялото осъждане, на което сме способни. Но моралното мрънкане няма да е достатъчно. Историците трябва да пишат и да говорят на възможно най-ясен език, в проза, която могат да четат и нашите баби. Нуждаем се от история, която може да ни накара да маршируваме, но и да ни накара да се ужасим от това колко много има да учим. Робството, като личен опит и национално изпитание, е разтърсваща човешка трагедия и като всички големи трагедии то ни оставя пречистени от познанието, а не затворени само в греха или изкуплението.

Автор(и): Дейвид У. Блайт

Детайли
Посещения: 5621

„– Гледаш ли „Порталът“? – Абе, какво говориш, живея от неделя до неделя – за „Порталът. – Ами защо не го гледаш на екс в сайта на БНТ? – Щото в неделя ми се отваря Порталът. Това е. Голям филм е!“

Ако искайте вярвайте, такъв разговор проведох в последните дни с моя студентка по повод на новия български сериал „Порталът“ (на режисьора Илиян Джевелеков по сценарий на Матей Константинов, Нели Димитрова и Илиян Джевелеков и оператор Мартин Балкански), който все още върви в екранните неделни вечери по БНТ, една телевизия, която за съжаление младите хора рядко гледат. В днешните времена на диви политически страсти и непрестанно разлайване на баскервилските призраци на миналото май вече имаме шанса да си стиснем ръцете около един успешен български културен продукт.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 4549

Един от проблемите при изучаването на комунистическия режим в България е специфичният език на този режим, които затруднява работата с архивни документи и медийни текстове. Аз съм изследвал някои общи особеностите на този език в учебника по социолингвистика (Воденичаров 2007), сексизма в езика в статията си „Зад фасадата на държавният феминизъм – премълчаните жени във вестник Работническо дело“ (Воденичаров 2015), преобръщането и пародирането на религиозните значения в „Ислямът“ – ръководство на атеиста за борба срещу исляма и комунистическият новоговор“ (Воденичаров 2011). В тази статия ще представя особеностите на комунистическата преса, предназначена за младото поколение – в. Народна младеж 1950-1951, 1957-1959 и вестник Работническо дело 1957-1959. Методът, който използвам, е критическият дискурсен анализ, които разглежда дискурсите като форми на символна власт, която легитимира властта на елитите и има действена природа – не само отразява, но и формира и поддържа обществените отношения (Fairclough 2001). Критическият дискурсен анализ изисква разглеждане на текстовете в максимален контекст – текст, текстови контекст, социално – политически контекст /институции и форми на произвеждане, разпространение и възприятие на текстовете/. Някои от наблюденията ми се основават на сбъдналите се прозрения за новоговора /newspeak/ на Джордж Оруел в „1984“ (Оруел 2016)

Автор(и): Петър Воденичаров

Детайли
Посещения: 3422

В своето разглеждане на проблема за „колективните отношения на нараняване“ в социално-теоретична и културно-психологична перспектива, Юрген Щрауб обръща внимание на необходимостта от „засилена чувствителност“ в изследването на човешката ранимост и нейните психо-социални реалности. Мисленето в подобни рамки предполага разработването на изследователски подход, който включва внимателното изграждане и боравене с диференцирани понятия за „насилие“ и „страдание“, които да обхващат многомерността на техните форми.

В сходен дух мисли и Пиер Бурдийо, автор, който най-често бива свързван с понятието си за „символно насилие“. Още в краткия „Увод в социоанализата“[1] отпечатан през 1991 година, той набелязва основните трудности пред изследователите, които заедно с него работят върху, на пръв поглед съвсем класическо, макар и мащабно, критическо изследване насочено към ефектите от неолибералните политики върху френското общество. В крайна сметка обаче, в това начинание се появява непредвиден обрат: фокусът се измества от символното насилие само по себе си, към страданието като социално страдание и неговите измерения, които до този момент остават неразвити от рефлексивната социология. По-късно Бурдийо разгръща тези проблеми като въпроси и на методологията най-вече в семиналния текст „Да се разбира“[2], където говори за особена чувствителност, за една „благосклонна нагласа“ и дори „интелектуална любов“, която изследователя трябва да има към анкетираните, като условие за възможност за пълноценното разбиране на техния опит, удържайки както уникалността и неповторимостта, така и представителността му.

Автор(и): Десислав Георгиев

Детайли
Посещения: 3437

Книги, заобиколени от свещи, пухкави възглавници и одеяла; Книги и сладки кученца; Книги с цветя или тикви, с чаша добър чай или перфектно капучино, сортирани по цвят, представени на библиотечен рафт или предано държани от усмихнат любител на литературата: точно такива аранжировки можете да откриете в акаунта на който и да е по-запален букстаграмър. (Също така популярни: алюзии за Хари Потър.)

Общността на любителите на книги в Инстаграм „често се занимава най-вече с поставянето на корицата на дадена книга в уютен контекст“, обяснява Беренике Вой от хамбургския Carlsen Verlag, който се специализира в областта на книгите за млади хора и деца, комикси и манга. Тя добавя: „Повечето снимки предават концепцията за начина на живот, наричан hygge“.

Дори и ако пуристичните любители на литературата смятат, че тази тенденция е повърхностна, множество по-млади фенове вярват твърдо, че снимките на книги, подредени в Инстаграм, насърчават четенето. Трима млади букстаграмъри (bookstagrammer) обясняват защо.

Автор(и): екип на Дойче Веле

Детайли
Посещения: 7676

В разговор за „скитащия призрак на елитаризма“ по БНТ философът проф. Георги Каприев оприличи като „жълт скандал(…)с наличие на зловещи нотки в нашата културна ситуация“ публичния дебат възникнал около типичните женомразки реплики към актрисата Мария Бакалова и ролята ѝ във филма „Борат-2“от нейния преподавател Иван Добчев. Други автори от кръга на някогашната „Култура“(Александър Кьосев, Димитър Камбуров) демонстрираха сходни позиции. Междувременно Мария Бакалова вече е в късия списък с номинации на БАФТА за най-добра поддържаща женска роля. Какъв филм е създал Саша Ноъм Барън Коен? Вижте анализа на преподавателката по английски език в СУ“Св.Климент Охридски“ Емилия Славова.

Автор(и): Емилия Славова

Детайли
Посещения: 3401

Доста продължителен разговор върху нещата и проблемите, които занимават този тук човек, в различните му житейски поприща и превъплъщения. Последната книга, „Възхвала на Ханс Аспергер“, как работи как живее, какво чете, какво го вълнува. Ако ви е воля, заповядайте!

Автор(и): Златко Енев, Теодора Тотева

Детайли
Посещения: 3395

Ще ми се да започна днешната си размисла с една история, малко в старата традиция „за поученье и поумнениье“, така че предварително поднасям извинения, за в случай, че ви се стори прекалено дидактична. Остарява човек и престава да се усеща, знаем всички.

Та така. Аз живея в центъра на Берлин, сам в просторен апартамент, който през по-голямата част от времето давам под наем, чрез един или друг от тия новите онлайн-способи: airbnb, booking, каквото дойде. Това има смисъл и важност в много отношения: примерно да позакърпи продрания ми бюджетец, но, което е далеч по-важно – и да ме държи във връзка с хора, безпрестанно и постоянно, като единствен начин да компенсирам пораженията от калцирането и оглупяването, неизбежни спътници на отминаващото време. И, да чукам на дърво, във времената преди ковида това се получаваше удивително сполучливо, което ще рече, че през последните десетина години съм имал контакти, ако и за кратко, с няколко стотици хора буквално от целия свят, накръст и по диагонал, от Австралия до Канада и от Япония до Чили. Свят голям, народ пъстър – понасъбират се значи истории, точно една от които искам да ви разкажа тук.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 3333

Павлина Върбанова е създателка на онлайн справочника за правопис, пунктуация и граматични правила в българския език „Как се пише?“. С нея разговаря Александър Андреев:

Професорка, депутатка, министърка – тези и други съществителни от женски род често предизвикват препирни в България. Нека да започнем с въпроса как специалистите наричат това явление.

Да, вече преминахме критичната точка и спорим за това дали жените да бъдат наричани със съществителни от женски род. За лингвистите проблемът всъщност е маскулинизацията, т.е. употребата на съществителни от мъжки род за назоваване на жени. В кои случаи една жена е депутат или министър? Кои са факторите, които ни пречат да я наричаме депутатка или министърка? Ако употребяваме съществителни от женски род, това принизява ли личността, звучи ли обидно за нея? На всички тези (а и на още много други) въпроси, свързани с маскулинизацията, аз лично нямам категорични отговори – но и цялата ситуация относно „женските“ и „мъжките“ названия (както ще ги наричам тук, макар лингвистично това да не е коректно), е доста несигурна и лабилна в момента.

Автор(и): Павлина Върбанова, Александър Андреев

Детайли
Посещения: 4575

Трудно някой може да остане безразличен към конвулсивното време, в което Хана Арент живее и твори. Самата тя изпитва върху себе си превратностите му. Йохана „Хана“ Кон Арент се ражда през 1906 година в еврейско семейство в Линден, днес част от Хановер. Израства в Кьонигсберг (днешен Калининград; родния град на Имануел Кант, на когото тя се възхищава) и Берлин. През 1924 г. започва да учи философия и теология в Марбург под ръководството на бившия асистент на Едмунд Хусерл – Мартин Хайдегер. Последният факт не е без значение за нейните „еврейски обстоятелства“ поради най-малко три негови последствия. Първото е, че Хайдегер, определящ себе си в едно писмо до студента си Карл Льовит, предимно като „християнски теолог“ и католически мислител, успява да насочи младата Хана към близка до него тема – тя защитава дисертацията за любовта в творчеството на св. Августин във Фрайбург. Второто следствие от академичното общуване между двамата е, че общият им изследователския интерес към религиозното чувство, прераства в романтична връзка между професор и студент. За тази кратка, но бурна любов свидетелстват запазените и публикувани писма между тях. Третата и може би най-важна последица се разиграва през разделната за мнозина 1933 година, когато малцина успяват да не се поддадат на ентусиазма на времето, а много други са обхванати от някакво странно ретроспективно съмнение в свободата. Това е годината, в която в прословутата си ректорска реч във Фрайбург Хайдегер възхвалява времената, в които „учителското съсловие“ трябва да отстъпи в полза на „военното съсловие“, т.е. философите да предадат бойното поле на щурмовите отряди. Членът на Националсоциалистическата партия Хайдегер скъсва връзките с колегите си евреи, включително с ментора си Хусерл. (В началото на 40-те той премахва дори посвещението към Хусерл от „Битие и време“, а по-късно все така тихомълком го възстановява.) Не е нужно безкрайно въображение за да се допусне, че разделът от „Тоталитаризмът“, посветен на временният съюз между тълпата и елитите, реферира точно към подобни срамни сюжети.

Автор(и): Николай Ценков

Детайли
Посещения: 6332

Сартр има следната фраза: „Адът – това са другите“. И ако за повечето хора това е метафора, за конкретни хора, това е ежедневно надмогване на различията. Въпросът за различния винаги е стоял в един по-тесен кръг – семейството и в по-широк – обществото. Както и в темпорално-гносеологичен план. Готови ли сме да приемем различния от нас? Различен с физиката си, с умствените си възможности, но най-вече различен с чувствата си. Узрели ли сме като индивиди и общество да приобщим различния, но и ние да се приобщим към него, защото погледнато огледално – ние сме различните за него. Затова не пиша като заглавие: Живот с различния.

Ще бъда откровена – трудно пиша този текст. Самата аз повече от тридесет години живях с човек, който в известна степен се различаваше от другите. Това бе съпругът ми – Вихрен. Мнозина го познаваха. Почина преди 2 години – 2018 г. едва на 68 години.. Неговият проблем бе Детска церебрална парализа, по рождение. Движеше се трудно – с две помощни канадки. Но природата бе така компенсирала физическото страдание, че сублимацията и умствената му надареност бяха неоспорим факт. Той беше изключителен човек – като душевност, като учен и писател. Аз и синът ни никога не го възприемахме като различен. Той ми даде толкова обич, топлота, приятелство, радост и духовна свързаност, колкото никой друг мъж не ми е давал и нямаше да може да ми даде. Природата е велико нещо – тя си знае работата – нещо недостатъчно, тя ще компенсира с друга дарба.

Автор(и): Росица Чернокожева

Детайли
Посещения: 4527

В Националния мемориален парк [във Вашингтон] все пак има едно място, което се фокусира върху непрекъснатото отрицание: Мемориалният музей на САЩ за Холокоста. Не съм първият човек, който си задава въпроса защо едно събитие, което се е случило в Европа, трябва да заема такова видно място в националната ни символика – особено когато нашето правителство е направило толкова малко, за да спаси евреите преди и по време на Холокоста, а след войната е направило всичко възможно, за да могат бивши нацистки учени да бъдат контрабандно преселени в САЩ. Идеята, че е нещо лошо да събираме хората като стадо, за да ги изпращаме след това в газови камери, е приблизително толкова близо до някакъв универсален морален консенсус, колкото това е възможно. А наличието на символ на абсолютното зло несъзнателно ни дава един вид златен стандарт, срещу който повечето други зли действия се съизмерват само като обикновена монета. Нацистите функционират удобно като символични носители на една парадигма на злото, полезна за дискредитиране на всевъзможни противници, от Саддам Хюсеин, през Карл Роув, та чак до Барак Обама. (Истински ужасяващо е да се види колко снимки на Обама с малки черни мустаци има в мрежата.)

Известността на Холокоста в американската култура обслужва една решаваща функция: чрез него ние знаем що е зло и знаем, че са го извършили немците. Разбира се, налице е голям и все по-нарастващ корпус от трудове, създадени от историци, културни критици и други, в които се разглеждат по-конкретно американските форми на злото. Малко от тях обаче получават същото широко обществено внимание или данни за продажбите като най-новата книга, филм или мемоар за още един аспект на Холокоста, който ни позволява да държим и вълка сит, и агнето цяло. Можем да прекарваме времето си в размисъл върху сериозни въпроси, да даваме подходящ израз на ужаса си и да се облягаме спокойно на увереността, че всичко се е случило там, в една друга страна.

Автор(и): Сюзън Нейман

Детайли
Посещения: 5128

Авторите на „Краят на историята“ и „Да четеш Лолита в Техеран“ обсъждат теми като коронавируса, Иран, Джеймс Болдуин, културата на университетите и защо въображението и литературата са от съществено значение за борбата срещу авторитаризма.

 

Азар Нафизи: Франк, ти споменаваш както в писанията си, така и в последното си интервю за The American Interest, че хората от западните страни, включително Америка, може би имат на разположение твърде много удоволствия и забавления. Моето усещане е, че това донякъде смалява нещото, което поради липса на по-добра дума бих нарекла тяхната „духовна страна“. Откакто се върнах в Съединените щати, започнах да откривам, че има някакво желание за интелектуален комфорт, за това да не бъдете смущавани. Политиката на идентичността, независимо дали от дясно или от ляво, ви дава комфорт, защото винаги сте от правилната страна. Джеймс Болдуин, който в момента е един от любимите ми американски писатели, говори за това как това разпределяне на хората в малки кутии и отричането на техните сложности и противоречия, води до смърт на парадокса.

Мисля, че именно това се е случило с Америка: смърт на парадокса, отричане на противоречията и сложностите. Хората не искат да бъдат смущавани, а Болдуин казва, че хората на изкуството са тук, за да нарушават спокойствието. Що се отнася до съвременна Америка, има книги, които стават популярни, има и такива, които са много добри, но те нямат същия ефект, какъвто са имали преди. Ние търсим удобство и спокойствие дори и в белетристиката. А голямата художествена литература никога не предлага комфорт. Тя винаги ви оставя не с отговори, а с въпроси. Чувствам, че повече от всякога днес имаме нужда от въображение и идеи.

Франсис Фукуяма: Съгласен съм с теб. Мисля, че един от проблемите при начина, по който интерпретираме идентичността е в това, че тя ни кара да приемаме веднага като най-важна самоличността на автора, а не онова, което той или тя казва. Така че независимо дали става дума за жена или човек от расово малцинство, това става по-важен факт от сложността, за която говориш.

Мисля, че другият проблем в университетите е, че всъщност е невъзможно да се учат студентите на общо културно наследство. Някога в класовете по английски език в гимназията всеки ученик в Съединените щати в някакъв момент се е срещал с Шекспир. За Ейбрахам Линкълн Шекспир и Библията са двете най-големи литературни влияния и това е една от причините той да пише толкова красиви речи. Но сега под натиска на политиката на идентичността и необходимостта да се повишава достойнството на маргинализирани групи, вече се атакува дори идеята, че има някаква базисна литературна традиция, която всяко американско дете трябва да познава. В резултат на това вече наистина нямаме нищо подобно на общо културно наследство.

Наблюдавах това в Станфорд в хода на годините, където курсът по западна култура беше изграден по същество около 10 книги, като се започваше с еврейската Библия и се завършваше с Маркс или Фройд. Но всички те са бели мъже и това се натъкна на силна критика в средата на 1980-те години. В резултат на това сега можете да вземете основен курс като бакалавър по хранене, или културата на Навахо [коренното американско население] или нещо друго, което в крайна сметка не е най-важното, което бихте искали да научите като студент. За съжаление, това е посоката, в която днес отиват много университети.

Автор(и): Азар Нафиси и Франсис Фукуяма

Детайли
Посещения: 3436

Провокиран от грубите коментари на много българи към хората с увреждания, писателят решава да разкаже историята на собственото си семейство, отгледало дете аутист. Авторът не премълчава нито трудностите, нито моментите на отчаяние, нито родителските си грешки. За това и „Възхвала на Ханс Аспергер“ е история за отказването от очакванията, намирането на пътя и в крайна сметка за безусловната любов, а читателят напълно попада в обувките на разказвача.

Автор(и): Яна Пункина

Детайли
Посещения: 9845

Мислещите американци осъзнават, че широко разпространените устройства на ИТ-революцията, от които зависим все повече, влияят върху обществото и културата ни по значими, но все още не съвсем ясни начини. Както подчертава Мериън Улф, тази технология променя какво, как и защо четем, което пък от своя страна променя какво, как и защо пишем, и дори мислим. [Културният критик и изследовател на комуникационните технологии] Харолд Инис отбелязва през 1948 г., още когато телевизията е едва на път да революционизира американски живот, че „внезапните разширения на комуникацията се отразяват в културни смущения“, и е ясно, че в момента ние се препъваме през друг такъв [исторически] период. Такива смущения днес са многобройни и, както и преди, най-критичните им аспекти могат да променят както обхвата, така и характера на грамотността. Както при всяко преплитане между технология и култура, емпиричните свидетелства са уклончиви, но поне две неща са ясни.

От една страна, новите дигитални технологии демократизират писмения език и разширяват по различни начини кръга от хора, които го използват и се учат от него. Освен това този процес може би разпространява културата по-широко; [в наши дни] музика и филми от всякакъв вид са евтини и лесно достъпни за почти всички. В някои отношения новите цифрови технологии намаляват социалната изолация, дори ако в други отношения могат и да я увеличават. Взети заедно, тези технологии могат също да създават нови невронни връзки, особено в развитието на младите мозъци, които обещават по-големи, ако и различни [от досегашните] видове познавателни способности, касаейки появата на възможности, които в момента не можем да предвидим или дори да си представим с увереност.

Но освен това е ясно, че се губи нещо друго. Книгата на Николас Кар от 2010 г., „Под повърхността“, започва с описание на раздразнението на автора от собствената му намалена способност за концентрирано четене. С нас се случва нещо неврофизиологично, твърди той – и ние не знаем какво е то. Това трябва да е така, защото, ако има изобщо някакъв закон в областта на неврофизиологията, той е, че мозъкът се преоформя непрекъснато, в съответствие с всяко ново преживяване. Едно десетилетие по-късно, дискомфортът на Кар вече се споделя от все по-нарастващ брой разочаровани, някога сериозни читатели.

Автор(и): Адам Гарфанкъл

Детайли
Посещения: 4214

„В момента, в който приемете всичко това, вече получавате някакъв шанс да се борите с най-тежките му прояви.“ Така казва писателят Златко Енев за своя живот лице в лице с аутизма, описан в току-що излязлата му книга „Възхвала на Ханс Аспергер“.

„Тази история започна почти случайно. Поводът беше малко странен – в многото дискусии във Фейсбук покрай Грета Тунберг се изля толкова много кал и помия, у мен се надигна огромно раздразнение – много хора говореха по най-пренебрежителен начин като за увредено дете, идиотче, казано най-грубо. Както всички знаят, тя е диагностицирана със синдром на Аспергер. Установих, че хората не знаят абсолютно нищо за тази тема и говорят абсолютно механично. Нещо, което тук, на Запад, не е позволено от политическа коректност, но в България се лее както си иска. Това, откровено казано, ме вбеси. И тъй като съм баща на дете с реален, тежък аутизъм, просто започнах да пиша, да изливам неща, които съм преживял. Реакцията беше толкова мощна, бях просто ошашавен“, разказа в предаването „Хоризонт до обед“ Златко Енев, който за първи път в писателската си кариера е срещнал „такава мощна читателска реакция“.

Автор(и): Ирина Недева

Детайли
Посещения: 4490

Германия, водена от Ангела Меркел, е с много по-ниска смъртност от Великобритания, Франция, Италия или Испания. Финландия, където 34-годишната министър-председателка Санна Марин управлява в коалиция с четири други партии, ръководени от жени, е имала по-малко от 10 процента смъртни случаи, в сравнение с близката до нея Швеция. И Цай Инг-Вен, президентката на Тайван, ръководи една от най-успешните в света стратегии за борба с вируса, чрез тестване, проследяване на контакти и изолационни мерки за контрол над инфекциите, без пълно национално блокиране.

Този стил на ръководство може да се окаже все по-високо ценèн. В хода на ескалацията на последиците от изменението на климата, вероятно ще има повече кризи, произтичащи от екстремни климатични условия и природни бедствия. Ураганите и горските пожари не могат да бъдат сплашени, за да се „предадат“, също както не може да бъде „подчинен“ и вирусът. А климатът не може да се промени от само себе си.

В крайна сметка всичко това може би ще промени представите ни за това как изглежда силното лидерство. „Това, което научихме от Covid е, че всъщност ‚различният вид‘ лидер може да бъде много полезен“, казва д-р Еванс. „Може би хората ще се научат да разпознават и ценят лидерите, които отказват да поемат нежелани рискове, и се държат грижовно и внимателно.“

Автор(и): Аманда Тауб

Детайли
Посещения: 3533

„През всичките години на детство и тийнейджърство Леа беше като малка бомба, която избухва на всеки няколко часа – крещeше, чупеше и това продължаваше ден след ден, година след година“, разказва писателят, философ и преводач Златко Енев за дъщеря си, която е диагностицирана с аутизъм. Днес Леа, вече на двадесет и три години, е много по-добре, без пристъпи, работи на компютър, има си приятели, „тя е едно красиво младо момиче“, обобщава баща ѝ. И именно сега Златко Енев, който от тридесет години живее в Берлин и вече има няколко издадени романа, решава, че е важно да опише живота на дъщеря си и цялото си семейство в книга.

„Възхвала на Ханс Аспергер. Животът с аутизма: една лична история“ излезе на български преди дни.

Автор(и): Тамара Вълчева

Детайли
Посещения: 8405

Ние сме толкова успешни в усилията си да опазим и удължим живота, че от това светогледът ни се е променил дълбоко. Докато традиционните религии са считали отвъдното за основен източник на смисъл, от 18 век насам идеологиите като либерализъм, социализъм и феминизъм са изгубили всякакъв интерес към отвъдния живот. Какво точно се случва с един комунист, след като той или тя умре? Какво се случва с капиталиста? Какво се случва с феминистката? Безсмислено е да търсим отговори на подобни въпроси в съчиненията на Карл Маркс, Адам Смит или Симон дьо Бовоар.

Единствената съвременна идеология, която все още присъжда на смъртта централна роля, е национализмът. В по-поетичните си и отчаяни моменти национализмът обещава, че който умре за нацията, ще живее завинаги в колективната ѝ памет. И все пак това обещание е толкова размито, че дори повечето националисти всъщност не знаят какво да правят с него. Как всъщност ще „живеете“ в паметта? Ако сте мъртви, как ще разберете дали хората ви помнят или не? Веднъж Уди Алън е бил запитан дали се надява да живее завинаги в паметта на киноманите, на което отговорил: „Предпочитам да живея в апартамента си.“ Дори и много от традиционните религии са променили фокуса си. Вместо да обещават някакъв рай в отвъдното, те са започнали да поставят много по-силен акцент върху онова, което могат да направят за вас в този живот.

Автор(и): Ювал Ноа Харари

Детайли
Посещения: 3390

„Аутизъм“ е дума, която предизвиква дискомфорт у повечето хора. Забелязала съм го и донякъде го разбирам – човек се притеснява от непознатото, от ситуации, в които не знае как да се държи и какво да прави, от хора, с които не знае как да общува и които се държат по неразбираем за него начин. Сякаш по естествен път идва отхвърлянето на това непознато и съзнателното странене от него.

Преди няколко години издателството, в което работя, издаде „Нещата, които трябваше да знам“ – история за две сестри (едната тийнейджърка, другата малко по-голяма), едната от които е диагностицирана с аутизъм. Сюжетът на романа беше слънчев, тонът му – приятелски, а като цяло идеята на книгата, а и на това да я издадем, беше да обърнем повече внимание на аутизма, да помогнем на читателите да научат повече за него, за да го разбират по-добре и по-важното – да разбират малко повече хората от аутистичния спектър. По моя преценка книгата не постигна нищо от това. Изглежда, че на хората просто не им се четеше за момиче аутист.

Емпатията и нуждата от информираност за света, в който живеем, са неща, които всеки на теория знае, че са от витална необходимост за формирането на нормално общество. Добре, де. Защо тогава не ги подхранваме с четене, общуване и разширяване на познанията?

Автор(и): Десислава Желева

Детайли
Посещения: 5040

Майн Кампф, казва Карл Ове Кнаусгор, е „единственото произведение в литературата, за което не може да се говори“. Да го четеш означава да пътуваш в забранена зона. Това, което Кнаусгор открива, когато нарушава табуто, е един смачкан, подобен на Хитлер собствен образ. Омразният баща, любимата майка, страхът от интимността, усещането за аутсайдерство и приповдигнатата сериозност, с която той подхожда към живота, всички тези подпори на Аза, които се откриват навсякъде в Min Kamp, присъстват и при автора на Mein Kampf. Дори въздържанието на Хитлер от мастурбация, припомнено от младежкия му съквартирант Август Кубицек и широко обсъждано в литературата за фюрера, звучи в унисон със закъснелите и трудоемки усилия на Кнаусгор в онанизма, мрачно регистрирани в книга четвърта.

Очертаването на пътуването към Хитлер като среща със себе си е неочаквано. Това не означава, че Кнаусгор подкрепя деянията или мирогледа на Хитлер, ако и да настоява, че трябва да е възможно да се прави разлика между това кой е Хитлер и какво е извършил той. В случая с младия Хитлер, който вече е самият себе си, но все още не е автор на геноцидна война, разграничението (поне за Кнаусгор) изглежда невъзможно за отричане. Оттук и яростта, която той насочва към Иън Кършоу, автора на класическата англоезична биография [на Хитлер]. Кнаусгор обвинява Кършоу, че е възприел пренебрежително отношение към младия Хитлер, че не е успял да схване страстта и невинността на своя обект. Този твърде „негативен“ възглед, според Кнаусгор, не е просто „незрял“, а прави биографията „почти нечетима“.

Тези резки критики са изумителни. Едно е норвежки писател от мъжки пол да преживява съпричастно някакъв образ на Адолф Хитлер, който е развил в собствената си фантазия, след като е прочел половин дузина книги. Но задачата на историк от ранга на Кършоу, който в продължение на десетилетия се е потапял във всевъзможни трактати и архивни записи, едва ли може да се търси в някакъв вид изясняване на собствената духовна близост с Хитлер. Тя трябва по-скоро да се състои в някакъв вид разбиране относно кои точно са нещата, дори в младостта му, които биха помогнали да се обясни по-късната му кариера. Отдалечената, аналитична перспектива на историка е именно нещото, което отвращава Кнаусгор.

Автор(и): Кристофър Кларк

Детайли
Посещения: 4145

Следната дискусия – прекалено интересна, напрегната и важна, за да бъде оставена да изчезне в дебрите на Фейсбук, беше проведена на 20 февруари 2020. Публикувам я тук с надеждата, че ще бъде прочетена и премислена от повече хора.

Автор(и): различни фейсбукар(к)и ?

Детайли
Посещения: 5353

Бях изключително поласкан и немалко удивен, когато Манол Пейков – български издател и – напоследък – все по-чест събеседник, та дори и малко нещо приятел, ми изпрати електронен екземпляр на „Плодът на познанието“, с кратичката молба „да напиша нещо“. Бях вече прочел книжката в английски вариант, бях дори успял да я „подредя“ в собствения си мисловен библиотечен шкаф – („поп-феминизъм“, вариация на тема „Вулва“, виж Миту Санял), след което вече се канех и да я позабравя. Така де, съчувствам ви, мили сестри, но вашата борба не мога да водя, имам си достатъчно собствени ядове!

Но поканата на Манол изведнъж пробуди у мен нещо далеч по-силно от суетното чувство на задоволство, че някой ме е „почел“ с вниманието си. Зачетох се отново, замислих се – и някак постепенно започнах да провиждам, че задачата да се представи тази книга съвсем не е толкова проста, колкото ми се е привиждало в началото. И причината за това далеч не е само във факта, че тя подскача „като козле“ от хилядолетие в хилядолетие и от (свръхсложна) тема на друга такава. Основната причина за трудностите, свързани с представянето, идва от това, че е изключително лесно „Плодът на познанието“ да бъде възприет(а) като нещо, което всъщност тя НЕ Е.

Та с това и мисля да започна. Какво точно тази книжка НЕ Е.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 5757

В хода на едно скорошно изследване учени са помолили три групи от законно женени двойки – хетеросексуални, гей и лесбийки – да водят ежедневни дневници, в които да записват преживяванията, свързани с брачните напрежения и стресове. Жените в разнополовите бракове отчитат най-високите нива на психологически стрес. На противоположната страна в тази скала, мъжете в еднополовите бракове отчитат най-ниско ниво. Мъжете, омъжени за жени, и жените, женени за жени, се намират по средата, като регистрират нива на стрес, подобни едни на други.

Поразителното във всичко това, казва водещият автор на изследването Майкъл Гарсия, е, че по-ранните проучвания винаги са стигали до заключението, че за жените като цяло е много по-вероятно да свидетелстват за най-много проблеми в отношенията. Но се оказва, че това е вярно само за жените, омъжени за мъже.

Автор(и): Стефани Кунц

Детайли
Посещения: 6752

Миналата година един холандски лекар на име Берт Кайзер бил повикан в дома на човек във финална фаза от рак на белите дробове, за да сложи край на живота му. Когато Кайзер и сестрата, която трябвало да му асистира, пристигнали на мястото, те заварили там към 35 души, събрани около леглото на умиращия. „Te пиеха, кикотеха се и плачеха“, каза ми Кайзер, когато наскоро се срещнахме в Амстердам. „Беше бурно преживяване. И си помислих: ‚Как ли да прочистя обстановката?‘ Но мъжът знаеше точно какво да прави. Изведнъж той каза: ‚Хайде, юнаци!‘, и всички го разбраха. Всички замълчаха. Малките деца бяха изведени от стаята и аз му поставих инжекцията. Направо ми идеше да го разцелувам, защото инак нямах идея как да прекъсна партито.“

Кайзер е един от около 60-те лекари, които могат да се открият в книгите на Levenseindekliniek, или Клиниката за край на живота, където се извършва точно напасване между лекарите, желаещи да извършват евтаназия, и пациентите, които желаят да сложат край на живота си, и която е отговорна за евтаназията на около 750 души през 2017 г. За Кайзер, който е бил философ преди да е учил медицина, появата на широко разпространен достъп до евтаназия представлява началото на нова ера. „За първи път в историята“, каза ми той, „ние сме създали пространство, в което хората се придвижват към смъртта, докато ние ги докосваме и те са сред нас. Това е нещо напълно различно от това да се самоубиеш, докато жена ти пазарува, а децата са в училище, и ти се обесваш в библиотеката – което е най-ужасният начин да го направиш, защото тяхната рана няма да заздравее никога. Фактът, че сте човек, означава, че сте свързани с други хора. И сега сме намерили поносим начин да прекъснем тази връзка, не чрез естествена смърт, а чрез самоволен край. Това е много специално нещо.“

Автор(и): Кристофър де Белаг

Детайли
Посещения: 4446

Преведох и публикувах вчера в списанието един текст, Ще се научим ли някога как да говорим с момчетата за секса?, който, сравнително неочаквано за мен, предизвика няколко конфронтационни коментара от страна на стар познат и човек, когото нямам причини да подозирам в мъжки шовинизъм. Причините за разногласието ни са други, те идват от дълбоката увереност на стария ми познат, че да се говори за секс с подрастващите все пак е нещо напълно ненужно и излишно. Тезата, с няколко думи, е същата като навсякъде по света: „абе, говориш, не говориш, ти ако не си свършил реалната си родителска работа, ползата от всичко това е пет пари“. На което мога да отговоря единствено: „ами то това говорене, поне според мен, е именно част от вършенето на тази работа; тя не може да бъде реално свършена без него, ако и липсата му да не води до родителски провал, разбира се“.

Та така. А сега, с надеждата да направя този разговор поне от малко-малко по-интересен и по-малко конфронтационен, нека ви разкажа (пред)историята на собствените ми опити за сексуално възпитание подрастващия ми син. Мисля, че в нея може да се намери материал за всичко, което липсва в досегашния тукашен разговор: нещо реално, нещо, което човек може да използва като ориентир в собствената си родителска практика, пък дори и само като пример за онова, което работи или онова, което не работи.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 6178

 Преди известно време, по време на дискусия, която провеждах с група ученици в областта на сексуалната етика, едно от момчетата вдигна ръка и ме попита: „Може ли да се прави секс без чувства?“ Останалите момчета в стаята закимаха, наведоха се напред любопитно, може би малко предизвикателно. Строго погледнато, разбира се, дори безразличието е чувство, но аз знаех какво те имат предвид: искаха да знаят дали могат да правят секс без да ги е грижа: да го правят, бидейки лишени от уязвимост, дори с пренебрежение към партньорката си. Казано на юношески език, те искаха да знаят дали е наистина възможно да се прави секс от вида „чук – чао“.

Тази седмица се замислих отново за тези момчета, докато гледах как Харви Уейнстийн, в едно достойно за „Оскар“ театрално представление на гнусна безобидност, куцукаше след проходилката си във Върховния съд на Ню Йорк в Манхатън. Движението #MeToo разкри картина на масови сексуални простъпки, принуда и тормоз във всички сектори на обществото. Но хвърлянето на светлина върху даден проблем само по себе си не може да го реши, дори и ако в края на краищата господин Уейнстийн получи най-дългата затворническа присъда в историята (на което се надявам). За да постигнем реална промяна, трябва да се справим с нещо далеч по-голямо и по-системно: всеобхватната култура, която подтиква момчетата към неуважение и непукизъм в интимните им връзки.

Автор: Пеги Оренщайн

Детайли
Посещения: 7228

За Ницше се говори много. Неговите идеи за Бога, живота, разума и политиката продължават да интересуват дори непрофесионалните читатели на философски текстове. Но идеите на германския философ си имат своите критици, при това силно влиятелни. Един от най-ярките и сурови сред тях е Бъртранд Ръсел.

Автор(и): Скоти Хендрикс

Прочетете още...