Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Книгите, които си спомням най-добре, са ония, които откраднах в Мексико Сити, между седемнадесет- и деветнадесетгодишна възраст, и ония, които купих в Чили когато бях на двадесет, през първите няколко месеца от преврата.

Автор: Роберто Боланьо

От 1989 г. ни делят вече почти две десетилетия, а литературата ни избягва да погледне сериозно на важните си въпроси. Или ги заобикаля, или предпочита дребните отговори.

Автор: Владимир Трендафилов

Дори вестник „Труд“ отбеляза смъртта му. Кембълът, пилот от формула едно на езика...

Автор: Йордан Ефтимов

Романистът е човек, който не принадлежи към някаква общност, не споделя основните инстинкти на общността, който мисли и съди с култура, различна от онази, в която живее.

Автор: Орхан Памук

Публичните персони в България обикновено не избягват съдбата да бъдат пигмеи, носещи връз себе си ужасната тежест на грандиозно клише от типа на „модният спец…“, „човекът глас…“, „фолк дивата…“, „примата на българската естрада…“

Автор: Любомир Милчев-Dandy

Всеки път националният празник поражда и този въпрос: „Защо пак не признаха Радичков?“. Неговата неприкрита ирационалност и наивна абсурдност ще се окажат слаби пред могъщата стихия на амбивалентната сдвоеност на националния комплекс и националното самочувствие.

Автор: Йордан Ефтимов

Роберто Боланьо и знамето, което никога не може да бъде спуснато.

Автор: Роберто Боланьо

Виктор Пасков бе автор на отчаяна проза. Героите му – в конвулсии, а стилът – безобразно ярък, с недопустимо съчетаване на чисти цветове. Много семпъл като мислене писател, той не пишеше за нищо друго, освен за твореца, на когото е позволено да бъде ужасен, защото само той обича и живее истински, само той е истински ужасен.

Автор: Йордан Ефтимов

Литературният двор е често посещавано място. Из него шетат хора и животни. Случва се да пробягат и човекоподобни. Понякога – звероподобни.

Автор: Сава Василев

Опусът му от 2001, Корекциите, се продаде в почти три милиона екземпляра. Новата му книга, Свобода, се счита за най-добрата от изминалата година. Джонатан Франзен разказва защо според него „писането е мъчение“.

Автор: Хелена де Бертодано

Ако това, което ни различава от останалите представители на животинското царство е речта, то литературата, и в частност, поезията, бидейки висша форма на словесността, е сама по себе си, грубо казано, целта на нашия вид. (Реч при приемането на Нобеловата награда).

Автор: Йосиф Бродски

Всички говореха за Фройд когато живеех в Ню Орлийнс, но аз никога не съм го чел. Нито пък го е чел Шекспир. Съмнявам се дали го е чел Мелвил, но съм сигурен, че Моби Дик не е.

Автор: Уилям Фокнър

През юли 2004 година Исаак Башевис Сингер щеше да навърши сто години. Така ще­ше да заприлича на древен герой от Стария завет – той ги обожаваше, неспособни въпреки многовековния си живот да разберат смисъла на съ­ществуването и удовлетворението...

Автор: Роберто Савиано

Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота.
(Реч на Марио Варгас Льоса по случай приемането на Нобеловата награда.)

Автор: Марио Варгас Льоса

Ако някой ме попита коя е най-честата причина за недоразуменията между читателите ми и мен, няма да се поколебая да кажа: хуморът.

Автор: Милан Кундера

Българската литература е сравнима с останалите в световен мащаб, т. е., няма никакви основания за ниско самочувствие, и същевременно е в дълбока криза…

Автор: Златко Ангелов

Англичаните обичат да четат и, докато BBC се подготвя да разгласи любимите книги на нацията, The Observer състави свой собствен списък на най-важните белетристични произведения от последните 300 годин.

Автор: Роберт Маккръм

Творчеството ми е по същество диалог със смъртта, един начин да я запитам: „Защо? Защо?“ Така че само смъртта може да ме накара да млъкна. Само смъртта може да ми затвори устата.

Автор: Йожен Йонеско

Нищо не е толкова подозрително, смехотворно, старомодно, изтъркано и безвкусно в романа, както сюжета и неговите фарсови преувеличения.

Автор: Милан Кундера

Какво можем да кажем, във връзка с темата, за днешния ни роман? Нещо зрее в недрата му.

Автор: Владимир Трендафилов

Стигам до един особено важен за мен въпрос: защо литературата ни още не е видяла големия си роман?

Автор: Владимир Трендафилов

Изкушението всичко да бъде решено, да се опакова пакета, ми изглежда като ужасна клопка. Защо човек да не бъде по-честен с момента? Най-автентичните краища са онези, които вече се въртят около някакво ново начало.

Автор: Сам Шепард

Какво става с българския роман напоследък? Настрана от контекст, конкурси, политика, глобализация, Брюксел, компютри, Интернет. Накратко, почти няма „настрана“. Той е продукт на ситуацията си.

Автор: Владимир Трендафилов

Човекът, който се интересува от някой писател, защото харесва книгата му, ми изглежда като някой, който се интересува от гъски, защото обича пастет от гъши дроб.

Автори: Джонатан Лител и Андрé Мюлер

Бих казал, че въпросът за това дали любовта все още съществува играе в моите романи същата роля, каквато играе и въпроса за съществуването на Бога в романите на Достоевски.

Автор: Мишел Уелбек

В една статия от януари 2008 в Times of London, представяща петдесетте най-големи британски писатели от Втората световна война насам, Джеймс Греъм Балард е двадесет и седми…

Автор: Дайан Джонсън

В продължение на векове, литературата е била обсебена от технологиите. Когато Блейк потръпва в боязливо страхопочитание пред тигъра, не се оставяйте да бъдете подведени, че той размишлява върху природата. Онова, което животното всъщност представлява – продукт на „чук“, „верига“, „пещ“ и „наковалня“ – е индустриалната революция.

Автор: Том Макарти

Латинска Америка нито желае, нито пък има някакво основание, да бъде фигура без собствена воля; и не е израз на пожелателно мислене да се очаква, че нейното търсене на независимост и оригиналност може и трябва да стане западен приоритет.

Автор: Габриел Гарсия Маркес

Всички романисти са изследователи на човешкото поведение, но Иън Макюън преследва тази цел с повече научна щателност, отколкото работата сама по себе си изисква.

Автор: Даниел Залевски

Още веднъж за Айн Ранд, праволинейния философски материализъм и зловредните капани, които прекалено самомнителният Разум поставя по собствения си път.

Автор: Уитакър Чеймбърс

Простете ми. Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България.

Автор: Петър Увалиев

 

Златко Енев живее и работи в Берлин, откъдето издава популярното електронно списание „Либерален преглед“. Този сборник представя подбор от текстовете, написани за „Прегледа“ през последните няколко години.

{rokbox title=|Съдържание–1| album=|Heat|}images/stories/articles/2010/5-6-1.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|Съдържание–2| album=|Heat|}images/stories/articles/2010/5-6-2.jpg{/rokbox}

Намерено някъде из книгата:

Баща ми – моят любим българин, почина преди няколко месеца, изправен. По този начин той даде на синовете си последния – и може би най-важен –, пример в живота си, но не това е, за което искам да говоря тук. Бай Митко Енев умря, докато се опитваше да изкачи стъпалата, на края на които го очакваше линейката, обещаваща спасение или поне надежда срещу примката на инфаркта, която, както сигурно разбирате, вече беше го оплела съдбоносно. Той не успя да се изкачи, но преди това отказа помощта на санитарите и съседите, които настояваха да положат нелекото му тяло в носилка. Надявам се да ми простите горделивите думи, но аз виждам в това един пре­красен акт на свободна воля, едно истинско българско дебелоглавие, предпочитащо сто пъти да покаже среден пръст на смъртта, отколкото да се унижи и да наведе глава пред неизбежното. И навярно тук някъде се крие зародишът на онова, което ми позволява да живея в Германия без да се чувствам притеснен всеки път, когато трябва да поясня, че съм българин. „Бъди какъвто щеш, но продължавай да го правиш до края“ – нещо такова се върти из главата ми когато мисля за смъртта на баща си. Това, както и надеждата, че децата ми, ако и да не говорят български, все пак носят в себе си нещичко от дебелоглавието на своя дядо. И от неговата широка душа, която непрестанно настояваше да гледа през пръсти на житейските проблеми. Цял живот.

Жегата като въплъщение на българското
Издателство „Изток–запад“, 2010, 14 лв.

Пробен текст

 

Сълзите

– Да те оставя ли сам? – попита майка му изотзад и се закашля, остро, режещо.

Той не отговори, придърпа с крак една от табуретките и се отпусна тежко върху нея. Ковчегът се заклати застрашително и той го подпря с коляно, гледайки стреснато към мъртвеца, който за малко не се изтърси на пода. Беше евтин, паянтов ковчег, направен от тънки летви и прекалено плитък за все още тежкото тяло на баща му, което стърчеше поне с педя над страничните стени. „Утре ще трябва да връзваме капака с въже, ако не искаме да го изгубим по пътя“, помисли той, после се запита дали не е редно да целуне баща си, но восъчната студенина го отблъскваше и той се задоволи с това да поправи малката китка изкуствени цветя, бутната в ревера на старичкото, поизносено сако.

Майка му затвори вратата зад себе си. Той зарови глава в ръце и се унесе.

* * *

Телефонът иззвъня малко преди полунощ и сърцето му подскочи. Мразеше тия късни обаждания, винаги беше ги мразил. Знаеше, че рано или късно ще дойде и това, но все се беше надявал, че ще го завари някъде през деня.

Беше Люси, жената на брат му. Гласът й трепереше, той трябваше да се напряга, за да я разбира.

– Кога? – изръмжа той, притискайки слушалката към ухото си с все сила. Болката го успокояваше малко.

– Днес, преди два часа. Инфаркт, докато се качвал по стъпалата. На място.

– Батко какво прави?

– Плаче, не иска да говори. Погребението е в други ден. Не можело да се отложи, защото спира тока, повече от два дни не могат да го държат в моргата.

– Добре, аз ще се оправя – каза той и прекъсна линията. Ухото го болеше и пищеше тъничко, някъде отвътре.

 

– Да те оставя ли сам? – попита жена му, някъде откъм другата страна на леглото.

Той изръмжа нещо нечленоразделно и се зави през глава. Сега вече го болеше не само ухото, болката се беше разпростряла из дребните костици по долната част на черепа му и го караше да скърца със зъби, тихичко, за да не се чува. Опита се да открие в себе си нещо, което би могъл да нарече с някакво свястно име – скръб, мъка, може би дори отчаяние – но вътре нямаше нищо, той се чувстваше празен и лекичък, толкова лекичък, че дори една пръдня би го запокитила напред като реактивен двигател. Впрочем, вечерята тежеше в стомаха му като камъните в корема на вълка, той напразно се въртеше и търсеше позиция, в която да успее да заспи. По дишането й можеше да разбере, че и тя не спи, че иска да му каже нещо, може би нещо мило, добро, човешко, но празнотата го беше оставила безсилен и изцеден, като пословичната риба на сухо, и сега той не успяваше да събере сили, за да отвърне на зова й – докато накрая тя се отказа и заспа, оставяйки го сам и вслушан в приглушеното тракане на стенния часовник, което днес, кой знае защо, му напомняше за терцините на Данте.

* * *

Изглежда в края на краищата все пак беше заспал, защото не си спомняше за привичния ужас преди приземяване – опомни се едва когато почувства как някаква ръка го разтърсва, внимателно, но упорито. Беше една от стюардесите, не съвсем младо момиче, но с хубав и стегнат задник, в който той напразно беше се опитвал да се заглежда, още на тръгване, в Берлин.

– Пристигнахме – каза тя с професионална усмивка. – Добре дошли в София.

– Колко е часът? – попита той ужасено, докато яростно дърпаше раницата си от багажното отделение. – Закъсняхме ли?

– Не, напротив – изгледа го тя изненадано, почти уплашено, но той вече хвърчеше напред по празния коридор, някакъв странен, разсеян терорист, забравил да изпълни мисията си.

 

– К’во става, пич, таксе ли търсиш? – Брадясалият, дългокос тип го изглеждаше преценяващо, подръпвайки от фаса си. – Айде с мене, няма да се пазарим много.

Той мълчеше.

– Пич, ти добре ли си, а? – онзи го изгледа загрижено. – Нещо много си пребледнял, да не ти е лошо?

– Баща ми … го погребват утре – изграка той, потискайки болката, която този път се беше загнездила в стомаха му. – Трябва да хвана нощния влак за Шумен, в единайсет. Или да ме караш до Шумен, но не знам дали имам толкова пари.

Онзи подсвирна и погледна часовника си.

– Двайсет минути оттук до централна гара … Добре, пич, моли се само тая нощ да са пияни сите софийски катаджии. Хайде, идвай.

Уличните лампи по Цариградско шосе прехвръкваха над главите им като тараби. Шофьорът беше се вкопчил във волана с побелели ръце, тихичко си напяваше Руфинката и само от време на време яростно натискаше клаксона, за да прошепне след това „яки са ни ангелите, пич, и тоя път ни се размина“. Той се беше свил в седалката, повтаряйки си, че все пак е закопчал предпазния колан, затваряше очи при всяко следващо изпреварване и притискаше с две ръце раницата към стомаха си. Добре, че не беше ял нищо.

 

– Давай, давай, пич, имаш три минути още! Не се осирай накрая, братче, бягай! Не ти ща парите, бягай, чуваш ли? Аз да не мислиш, че баща нямам?

Той си обеща да даде парите на първото цигане, което се мерне пред очите му, после затропа лудо по мръсния под на празното, миризливо фоайе. Дебелата лелка зад мътното прозорче стреснато отброи парите му, изръмжа нещо на изпроводяк и продължи да дреме. Той отново хукна, болката заедно с него.

* * *

– Успях, тате, пристигнах – прошепна той уморено. Дебелата свещ, втъкната между пръстите на мъртвеца, замига припряно в отговор. – Уф, ще си събуя обувките. Ти прощавай, ако понамирисва, от вчера съм на път.

Априлското утро, сиво и опушено, не бързаше да прогонва мрака отвън. Той внимателно придърпа табуретката до стената, облегна се и с наслада пое студенината на неотопления зид. Побиха го тръпки, отдръпна се. Чак такава жега не чувстваше.

Поседя малко, вгледа се в жабешки плоското, непознато лице, въздъхна.

– Ама и ти намирисваш, тате, ще отворя малко да се проветри. Само малко, знам, че не обичаш течение.

Пламъкът на свещта затрепери сърдито, но после се успокои, притихна. Старецът винаги е бил разбран човек.

– Едно момче помогна, нашенче. Само дето не ни утрепа и двамата, вече си мислех, че заедно ще вървим нагоре … Уф, прощавай, глупости говоря, от безсъние ще е.

Поседяха още малко, помълчаха.

– Тате, ще те питам нещо, няма кой друг – престраши се той накрая. – Ти да не се обидиш нещо … Малко ме е срам, ама няма как. Защо не мога да пророня и сълза бе, тате? Аз човек ли съм или камък? Кажи ми, защо е така?

Свещта го изгледа учудено, замисли се, после припука няколко пъти, но дръпна нагоре и се разгоря уверено. Той въздъхна облекчено.

– Уф, вече си мислех, че ще ми се скараш. Ти сигурно си забравил, ама аз помня как те питах като дете защо никога не плачеш, а ти все ми казваше „Щото съм татко“. Чак после се престраши и ми разправи, че и ти плачеш понякога, ама тайно. Само че аз и тайно не мога, тате. Срам ме е страшно, мъча се, но не ще и не ще. Не знам какво ще правя утре, като се съберат хората. Бива ли такова нещо, а, тате?

Стана и затвори вратата към терасата. Старата къща започваше да се пробужда, с проскърцване и покашляне, може би почесвайки се там, където човек се почесва сутрин … От долния етаж вече се чуваше суетня, тракаха врати, носеше се миризма на готвено.

– Добре тате, аз ще те оставям тогава. Малко да се стегна, че съвсем на партизанин съм замязал. Пък и хората ще искат да ме видят, жива мечка от Берлин дошла … Хайде, ти почивай.

* * *

Ръмеше неприятен ситен дъжд, над гробищата брулеше безмилостен вятър и поп Стайко през цялото време притискаше килимявката си, ако и да се мъчеше да чете старателно – брат му беше дал някой лев отгоре, за да пробуди поне малко ентусиазма на отчето. Червеният му ракиджийски нос капеше, старецът се секнеше басово в голяма кърпа на квадрати и продължаваше да чете, търпеливо изреждайки безкрайните имена от списъка, приготвен от някой грижлив роднина. Сигурно чичо Димчо, той май единствен знае историята на семейството.

Обядът премина делово, без ненужни прекъсвания. „Слава Богу, че тук няма навик да се държат безкрайни речи“, мислеше си той, докато опъваше поредната ракия – мека, но яка, като тукашните хора. Ако не я държиш под око …

Брат му седеше до него, наплакал се беше, сега изглеждаше явно облекчен, даже беше се впуснал в дълги, заплетени и несмели обяснения с братовчеда, с когото не разговаряше вече от години. Майка му беше прекалено заета да подтичва и да се грижи за всичко, черният чембер се беше килнал и откриваше хубавите й, все още напълно запазени коси. От време на време огледалото отсреща му показваше едно присвито в спазматична тръпка лице, цялото само очи, заради тъмните кръгове, и той бързаше да отмести засрамен поглед. Не, нито следа от влага. Сухи, вторачени, вкочанени очи.

Вечерта отпусна натежал корем, денят се беше изнизал като тъничка пушилка, незабелязано. Вкъщи работата продължаваше – отново софра, този път само за най-близките, отново тежки лица, постепенно олекващи под ласкавата длан на ракията. Той седеше заедно с всички, дори не безучастно, дори разпалено, когато някой започнеше да разправя една или друга от безкрайните истории на баща му …

– Та купил значи бай Митко две дини, ама големи, по десетина кила, и понеже не му се навежда чак до задната седалка, треснал ги до себе си на предната, ама те големи, мястото тясно – и таман изпърпорил до края на баира с Трабанта, по едно време, що щеш, отваря се страничната врата и дините, бухта-бахта, надолу по баира. Бай Митко псува отгоре яко, нали го знаете какво гласище имаше, ама дините не слушат, дъндуркат си надолу и даже подскачат по паветата, мислят си тъй ще им се размине. Отдолу пък се задава Бодуров, облечен в най-новия си костюм, туй май някакъв празник беше. И вика нагоре: „Енев, няма страшно, аз сега ще ги хвана и двете!“ Хубаво, ама баш пред него едно кьор-паве, подскача значи оная ми ти диня, пръсва се на сто парчета и – пляс – право отгоре на Бодуров, барабар с новия костюм и всичко. Единият псува отдолу, другият отгоре, цял концерт направиха, като котараци напролет, после два месеца не си приказваха.

Компанията се застиска, напъна се да остане сериозна, както го изисква случая, но накрая не издържа и започна да дудне приглушено, като ручило на гайда. Той също се улови, че се тресе неудържимо, макар и да знаеше историята наизуст, в нея нямаше нищо измислено и тя отдавна вече беше станала неотменна част от фолклора на малкото градче, зажадняло за малко разтуха, като всяко провинциално гнездо.

– Ами оная, другата, като бяха едно време комбайнери. С Ламбов двамата, не я ли знаеш? Е, чакай сега, тя тая е още по-сладка. Отиват те значи на кирия, комбайнерите много им плащаха, пък през лятото винаги имаше нужда от доброволци, плюс това текезето безплатно хранеше. Та седнали нашите двамка в стола на текезето, Андрей готвача техен човек – и да вземат да изядат, ако щеш вярвай, цяла една тава с кюфтета. Надули се като плондери, не могат да се наведат и обувките си да завържат, ама нали са комбайнери, отиват след обяд пак на полето. Хубаво, ама Ламбов по едно време нещо го стегнал стомах, спрял той комбайна близо до един орех и вика на нашия: „Енев, аз сега се връщам, нещо зор ме гони.“ Бе десет минути, бе двайсет, половин час – няма го човека и това е. Отива бай Митко – и що щеш. Ламбов като клекнал, хич да не види, че му се подвила престилката, комбайнерската, и да вземе да свърши всичката работа върху нея, като на килимче. А той, нали го знаете, сто и трийсет кила човек беше, та и голямата му работа и тя не е от най-малките – напъва се значи да стане, ама не може, къде ти! Приклещена престилката под големия товар, не го пуска да стане и – край! И понеже го е срам, не смее да гъкне, клечи си там и чака да изсъхне, та да олекне. К’во се хилите бе, чиста правда ви разказвам, после два часа му стъргали престилката с чукелдеци, доде заприлича отново на нещо.

– О, тя тая нищо не е. Ами като ходили веднъж за риба, ама по забранено време, и от страх да вземе Ангел да си закачи джуката на собствената въдица, в тъмното … Та да видиш после как се буди доктор Марчев посред нощ, пък после как ги изтипосаха в градския вестник, глобата едно на ръка …

Ами тая … Ами оная … Историите летяха една след друга, все по-пиперлии, по-засукани, сърцата се отпуснаха, лицата се зачервиха. И тук изведнъж нещо го преряза отвътре, стомахът му се присви, той едва успя да скрие лице в шепи и се разтърси от конвулсии, безсилен да направи каквото и да било против напора на бурята, която напъваше да се излее през очите му. Хората изтръпнаха, замълчаха, брат му го изведе, почти изнесе, в съседната стая, но вечерта вече беше приключила и скоро след това всички побързаха да се сбогуват, със сконфузени, смалени от срама лица.

Само мъртвецът продължи да се смее, предоволен от случилото се, някъде там, от високото.

По-късно, вече в късна нощ, той се пробуди, преобърна прогизналата, мокра възглавница, прошепна сънно „Благодаря ти, тате, много ти благодаря!“, и заспа отново, дълбоко и спокойно.

В книгите на европейските дебютанти – на възраст от 20 до 48 години – думата не е само за движение в пространството: в тях се осъщестяват интересни преходи от език в език, от култура в култура, между минало и настояще.

Автор: Светла Кьосева

Не се интересувам от Х повече книги. Интересува ме да съм зает с писане. Искам времето ми да е заето с писане. Рядко, ако изобщо някога, съм мислил за следващата книга, докато съм писал предишната.

Автор: Филип Рот

През 1946 редакторът на Observer Дейвид Астор предоставя на Джордж Оруел една усамотена шотландска селска къща, в която да пише новата си книга, 1984. Тя се превръща в един от най-значителните романи на 20-ти век.

Автор: Робърт Маккръм

Прочетете още...