Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изкуство – Литература

Детайли
Посещения: 2025

Истински подвиг е решението на великолепната литераторка Евелина Белчева да предложи на вниманието на читателите най-съществените страници от огромните дневници на академик Петър Динеков, посветени на периода след политическата промяна в България, започнала от 1989 година.

Не виждам какво значително мога да изрека след всичко онова, което ни е известно за съкровищницата на академик Динеков, в която откриваме енциклопедия на представите за фолклора, а също и блестящи анализи на класиката. Годините специализация във Варшава и в Краков (1934-1935) го нареждат заедно с Боян Пенев, а по-късно и с Боян Биолчев, сред носителите на специфичен европейски дух – несъмнено са му повлияли възгледите за „литературните поколения“ на Казимйеж Вика, съжденията на Ян Блонски, теоретика на полския критицизъм, и много други хуманисти. Но академик Петър Динеков неотклонно вървеше по свой, неутъпкан път, следеше с огромно внимание творенията на Емилиян Станев и Йордан Радичков, на Елисавета Багряна и Блага Димитрова, ненатрапчиво, но упорито помагаше на онези, които ценеше. Самата Блага Димитрова ми е споделяла, че благодарение на мъдрите му съвети се е заела с превода на поемата „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич и това творческо дело ѝ е донесло неописуемо удовлетворение.

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 2497

Книгата, която с огромно вълнение ви представям днес, има предистория. Затова си позволявам да припомня мой текст, писан преди пет години, когато за първи път срещнах – макар и задочно – една необикновена жена. Говоря за професор Зейнеп Зафер. Биографията ѝ ще откриете в рецензията за потрисащия том „Когато ми отнеха името“, подготвен от нея и от вече покойния родолюбец и ярък демократ Вихрен Чернокожев. Той ми е разказвал много за характера на Зейнеп, но трябваше да я видя на живо, за да се убедя каква невероятна личност е тя. Обади ми се по телефона, после дойде в София. Вълнуваше се не за себе си, а за стиховете на един наистина голям турски поет, роден в България и изстрадал – заедно с хилядите си сънародници – гаврите на които ги подложиха безмилостните болшевики. Той се казва Ибрахим Камбероглу, роден е през 1952 година в село Врани кон, Търговищко. През 1981 година успява, заедно със съпругата си, да се спаси от насилието – разбира се, то беше налагано и над будните българи, които – повече то от нас – мълчаливо, а други и дръзко – понасяха почти пълната липса на въздух и невъзможността да се говори свободно. Децата на Ибрахим обаче остават като заложници. Неговата съдба е забележителна. В началото на новия век живее почти десет години във Франция, където става член на престижния клуб на поетите „Пандора“. Той е творец, който свещенодейства със словото – отлично съзнава цената му и затова досега е представил пред съда на читателите само два поетични тома – „Другият бряг на живота ми“ и „Резюме на живота ми“. От тях професор Зейнеп Зафер е направила своя страхотен подбор и ги е превела на родния ни език. В антологията „Когато ми отнеха името“ имаше негова лирика – трагична и възвишена. Преводачката му обаче мечтаеше българските читатели да получат по-пълна представа за таланта на родения в Караатлар (точния турски превод на „Врани коне“).

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 2251

Съвсем не си представях така този книжен четвъртък. Трябваше да бъде цветен, бъбрив, озарен от светлина. Помръкна. Сгърчи се от болка. „Толкова е кратко“. Едва сега разбирам какво е искала да ни каже с антологичната си поетична книга Федя Филкова. Тя се е сбогувала по своя неповторим, деликатен, по старояпонски прекрасен и трагичен начин.

„Не разбирам:
толкова красиви знаци на съдбата,
а животът иска да си тръгне
и да ме остави.“

Малко преди това на прозореца ѝ се е приземило перо. Това, разбира се, е послание от нейния Николай:

„Една жена, когато истински заплаче,
политналата ѝ сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.
И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне не ребро от мъж: перо от ангел!“

При огромната си любов към него, тя никога не е била „ребро от мъж“. Ако на плочата в последното ѝ убежище трябва да пише нещо, то аз мислено си представям този поетичен портрет. Никой не може да каже по-точно какво беше тя за него. Някога, някъде Федя беше написала (едва ли цитирам съвсем точно): „Искам да съм книга.“ Истината е, че той, темерутът, срамежливият тиранин, я обичаше до полуда, само не – повече от книгите. Ще дойде време да открехнем страници от тяхната любов. Сега е достатъчно да си припомним стихотворението, което тя му посвети „Нагоре, нагоре“:

„Почакай, подай ръка,
заедно да изкачим стълбата до небето.
Земята тук като болна повръща
от неспирното колело на живота.
Без теб ми се вие свят.
Почакай, подай ми ръка!“

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 2670

Миналата седмица – срам не срам! – ви помолих да изразите с вдигнат палец съпричастието си към моите текстове. Признавам, че не очаквах толкова вълнуващи за мене отзиви, при това от хора, които високо ценя. Затова и днес сядам да пиша с особено приповдигнато настроение – силно се надявам, че в дните на зловеща пандемия духовната подкрепа все още значи нещо. Не мога да дам кръв, не мога да тръгна и по домовете и болниците да разнасям храна – уви, в най-рисковата група съм и благодаря на Бога, че още не ме е повикал. Затова се опитвам да давам своята лепта с онова, което умея горе-долу добре: да предлагам духовна надежда, да търся светлината дори в най-изпълнените с отчаяние литературни текстове. И този път ще започна полемично. Няма как иначе, след като прочетох списъка на творбите, номинирани за годишната награда на Асоциация „Българска книга“ „Златен лъв“. Струва ми се, че в листата ги няма най-значимите културни събития на годината. Сигурно и аз ще изпусна много от тях, макар в книжните си четвъртъци да съм се опитвал да ги откривам, но ми се струва абсурдно отсъствието на 10-те тома „Съчинения“ от Иван Вазов и на 7-те тома „Пълни събрани съчинения“ от Пейо Яворов, както и новите томове от съчиненията на Захарий Стоянов, издателство „Захарий Стоянов“, преводите на професор Цочо Бояджиев на „Битие и време“ от Хайдегер и на Атанас Сугарев и Паисий Христов на „Басни“ от Лафонтен, издания на „Изток-Запад“, двутомната автобиография на Габриел Гарсия Маркес „Да живееш, за да го разказваш“, изд. „Лъчезар Минчев“, „Хрониките на Вазовия род“ от Катя Зографова, изд. „Захарий Стоянов“, автентичната версия на романа „Замъкът“ от Кафка, изд. „Атлантис“, новите томове от „Събраните съчинения“ на Йордан Радичков, изд. „Нике“. С какво размишленията за бившата първа дама на САЩ Мишел Обама са по-важни от блестящото и епично историческо изследване „Хитлер и Сталин“ на Алан Бълок, издателство „Милениум“? И нима „На смелите се прощава“ от Крис Клийв е по-значим роман от „Времеубежище“ на Георги Господинов или от „Поздрави от Хадес“ от Яница Радева, от „Опитът“ на Русана Бърдарска, все издания на „Жанет 45“? Не са ми ясни критериите на журито. Все си мисля, че има литературни събития, които няма как да бъдат подмитани под масата – шега ли е да четем най-сетне книгите на нобелиста Сол Белоу – и сравними ли са те с доста скромните качества на прехвалената, според мене, Олга Токарчук (не казвам, че и тя не е много талантлива, но преоткриването на Сол Белоу е празник!).

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 3526

Прочетох някъде из пресата заглавие „Да си само англичанин, германец или французин означава да си провинциалист“. Тази мисъл се приписва на големия испански философ Хосе Ортега и Гасет. Все повече се убеждавам, че немалко наши съвременни интелектуалци сякаш са почетни делегати на поредния конгрес на Интернационала. Те охотно подаряват на македонците родната история, възторжено приемат трансджендърите (не че имам нещо против тях, стига да не се опитват да ми навират в очите превъзходството си на „свободни хора“), научават изумително бързо политкоректния език и предпочитат „инсталациите“ пред човешкото изкуство. По бащина линия родът ми е от Охрид, бил съм в къщата, където се е родила моята баба, по майчина – от Велес, затова няма как да ме принудят да се откажа от страдалницата Македония, по която са марширували ослепените Самуилови войници, скитали са рамо до рамо Яворов и Гоце, без дори да подозират, че след столетие ще се намерят верни слуги на Коминтерна и на титовизма, които ще се опитат да ги разделят. Но първо да се върна към испанеца. Той наистина е бил пророк. Едно от най-важните му съображения е неприемането на патетичното говорене за човечеството, разбирай за глобализма. „Този навик да се говори за човечеството, който е най-висшата и следователно най-ненавистна форма на демагогията, е бил възприет към 1750 година от заблудени интелектуалци, невежи относно собствените си граници и които поради това, че по занятие са хора на словото, на logos-а, са си служили с него без уважение и предпазливост, без да си дават сметка, че словото е тайнство с много деликатно причастие.“ И за да не би някой да не го разбере, на друго място обяснява: „Романтикът се е влюбвал в другите народи именно защото са други и в най-странния и неразбираем обичай е откривал тайни, изпълнени с велика мъдрост.“ Нашите герои-глобалисти нямат нужда от подобни мъдрости – за тях, както и за предшественика им „татко Сталин“ (впрочем, удивително често цитиран от самия господин Сорос, който май в нечии умове минава за десен мислител) трябва да забравим откъде произлизаме и единствените различия между нас не бива да са други освен … сексуални.

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 2221

За първи път прочетох „Самота“ в оригинал преди много, много години, когато пишех предговора си към скъпоценното томче творби на Стефан Маларме, появило се в издателство „Народна култура“ във великолепния превод на Кирил Кадийски. Тогава разтворих и дневниците на братя Гонкур, за да открия каква значима фигура в онази епоха е бил Роденбах. Той е един от образите, превърнали се в безсмъртния Суан на Марсел Пруст. Издателство „ЛИК“ пък представи в превод на Недка Капралова романа „Звънарят“. Спомних си и за делото на Гео Милев, който оказва огромно влияние върху поезията и литературата ни с превода на романа „Мъртвият Брюге“ – „образът на една странна и мистична душа“, по думите на големия български експресионист. „Да замениш благата с несигурни мечти“, „в Изкуството да търсиш изящните неща“, „сред пламъка горещ“ да хвърлиш „метала на душата в пещта на свойта книга“! Като че ли точно от това имаме нужда в епоха, когато металът на душата става все по-непробиваем. Затова и откривам надвременно послание в двата представени от издателство „Сонм“ неизвестни досега у нас шедьовъра на Жорж Роденбах. Красимир Кавалджиев, дарил ни с великолепни преводи на Морис Метерлинк и на Ромен Гари, на Ерик-Еманюел Шмит и на Цветан Тодоров, на десетки класици и модерни трудни за интерпретация творци, преди двайсет години представи и своята интерпретация на „Мъртвата Брюге“„. Сега ни омагьосва с „Музей на бегинки“ – една от най-мистичните и красиво-трагични поеми в проза на Роденбах. Бегинките са нидерландски феномен – това са жени, оттеглили се от светския мир, „плетачки на дантели“ (може би ще си припомните чудесната повест на Паскал Лене „Плетачката на дантели“ и гениалната Изабел Юпер в екранизацията). Всъщност зад привидната тишина, зад мълчанието, зад маската на самотата пламтят огньовете на изкушението, плътта се бори с вярата, сянката се опитва да угаси светлината. Сестра Урсула – тя сякаш има очите на Изабел Юпер – открива в измайсторяването на дантелата за булченски тоалет изкушението. Тя шепне молитвата за „Божествената любов“, а избягваната дума „любов“ изригва в душата ѝ, независимо от нея – „отначало изглеждаше позволена, законна, преобразена, разпалена като въглена на Исая, взет от Божието лоно, после изведнъж ставаше мирска, нежна, почти плътска и поставяше върху устните ѝ гореща целувка сякаш с невидими устни…“

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 2684

Тази сутрин министърът на здравеопазването за пореден път изрече, че се намираме във война и допълни: „Не знаем нищо за врага: нито как изглежда, нито къде се намира, нито как да се борим с него.“ Започнахме да губим скъпи приятели. По улиците се оглеждаме и се опитваме да се разминаваме колко е възможно по-отдалече с идващите насреща. Изпитваме ужас от анархистично настроените, които продължават да отричат съществуването на вируса. Всичко това е абсолютно доказателство, че вече съществуваме в паралелен на довчерашния свят. Сякаш сме се вмъкнали в литературна антиутопия. Затова четенето и осмислянето на книгите, които избираме в тези дни, се изпълва с едва ли не мистично съдържание. Когато човек осъзнава, че всяка прочетена книга може да му е последната, започва много по-лично и по-емоционално, ако щете, да възприема текста. Може би най-добре ще е да потърсим отдушници от рода на „Животът след смъртта“ или „История на душата“. Издадената от „Изида“ „История на душата“ с подзаглавие „Културна история от Античността до днес“ от норвежкия философ професор Уле Мартин Хьойстад (превод – Василена Старирадева) е отлично лекарство. Стигам до 241 страница, където попадам на писмо от Киркегор до неговата снаха Хенриете: „Не си отказвай удоволствието от ходенето. Аз ходя всеки ден за добро самочувствие и също така ходя, за да избягам от болестта. Ходя до появата на по-добри мисли и не знам нито една мисъл, която да е толкова тежка, че да не може да се избяга от нея.“

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 2037

Между 2001 г. и 2015 г., продажбите на преводна литература [във Великобритания] са се увеличили с 96%. Една от причините, твърди Даниел Хан, който миналата година учреди награда за първи превод, е в това, че издателите сякаш започват да се съобразяват повече с онова, което хората всъщност искат да четат. Дълго време, казва той, акцентът е бил върху „доста трудна, ‚висока‘ литература“, което е довело до безполезно свързване на идеите „трудно“ и „преведено“. Но след това [британският автор и издател] Кристофър Макълхоуз публикува „Момичето с драконовата татуировка“ на Стиг Ларшон [преведена на български като „Мъжете, които мразеха жените“], която бързо се разпродаде в 12 000 копия, в твърди корици.

„Струва ми се“, казва Лиза Апинянези, председателка на журито за тазгодишната международна награда Man Booker, която ще се обяви на 22 май [статията е от 2016 г.], че вече се интересуваме много повече от литература, която не е конвенционална; на континента има различни традиции, които не са толкова категорично водени от героите и движението на сюжета.“

Важното тогава е човек да бъде воден от читателите. Когато не пише собствена художествена литература, Колм Тойбин поръчва книги за малко издателство на име Tuskar Rock. Две от преведените им книги са в списъка за тазгодишната международна награда „Букър“ – Като избледняваща сянка на испанския автор Антонио Муньос Молина и Светът продължава, на унгарския писател Ласло Краснахоркаи. Преди няколко години Тойбин бил помолен да представи Краснахоркаи на четене в Единбург при което, както сам казва, „забелязах, че залата е пълна“. В този момент той осъзнал, че читателите на английски вече не получават информацията си за книги от традиционни източници и че е важно човек да разбере как го правят и „да се опита да се поучи от това“.

И така, в този дух ние разгледахме Европа – през тази година, когато се подготвяме да я напуснем завинаги – за да разберем какво четат европейците и какво ще четем ние през следващата.

Автор(и) екип на в. „Гардиън“

Детайли
Посещения: 3119

Харесвам мъже, които използват силата си дискретно, за да ви помогнат да живеете – без твърде много думи, без сантименталност, без да очакват компенсация. Истинското разбиране на жените ми се струва най-високото приложение на интелигентността и способността на мъжа за любов. Това е нещо рядко. Не искам да говоря тук за груби, насилствени мъже, чието последно въплъщение са истински просташките, агресивни типове в социалните медии и телевизията. Струва ми се по-полезно да говорим за културни мъже, за нашите спътници в работата и ученето. Мнозинството продължава да се отнася към нас като към очарователни животни, като си дава кредит за това, че за малко са поиграли с нас. Малцинството е научило повърхностно формулата да бъдеш „приятел на жената“ и иска да ни обясни какво трябва да направиш, за да се спасиш, но веднага щом дадеш да се разбере, че трябва да се спасиш със собствени сили, цивилизованата патина се пропуква и се появява старият, непоносим човечец. Не, мъжките ни възпитатели трябва да бъдат превъзпитани по всички начини. Засега единственият, на когото се доверявам, е Енцо, търпеливият спътник на Лила. Разбира се, дори и на този тип мъже може да им писне и в даден момент да си отидат, но поне оставят след себе си добър спомен.

Автор(и): Елена Феранте

Детайли
Посещения: 2965

 

Тази награда изфуча като унищожителен ураган. Завъртя ме неочаквано и помитащо. Изтъркаля ме в очите и ушите на хората и това, последното, доста ме притесни, защото аз по природа съм доста стеснителна. Микрофоните и прожекторите не са моята сила. От дете обичам да се завирам по кьошетата и неосветените ъгълчета на живота.

 

Но ако трябва да бъда откровена докрай, най-много се зарадва мъжът ми, Румен Леонидов. Вика, крещя, рева... а аз здравата се изплаших. Такова високо отличие, което връчват на много големи писатели! Това е изключителна отговорност!

 

Разбира се, че имам планове за бъдещи книги, но не разполагам с много време. Всекидневието ми е натоварено с грижи и отговорности! Та аз нямам дори свое бюро, където да подреждам мислите си. Хората, които ме познават, знаят, че тази книга съм я писала в безсънните си нощи, за да утешавам депресията си. Писала съм я предимно, когато отивам при децата си, за да им помагам в отглеждането на внуците. Започнах я в Тел Авив и я завърших във Виена. За творческа командировка не мога и да си помисля.

 

Това, разбира се, не означава, че наградата не донесе радост и вдъхновение. Няма спор, приятно е трудът ти да бъде оценен, но животът продължава да те поплясква и гали с всичката суровост и любов. И това, изглежда, също е част от красотата в разнообразието на Света!

Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова, Румяна Емануилиду

Детайли
Посещения: 2050

Всъщност най-истинското ни общуване е чрез възприемането на изпратеното от Бога послание на майстора. Усмивката на Мона Лиза, „Мислителят“ на Роден, изповедта на Ставрогин, обиколката из Дъблин на Леополд Блум, сънят за щастие на Пенчо Славейков, пешеходецът на Николай Кънчев… Всичките те ни отвеждат в безкрайните дебри на въображението, където се освобождаваме от страховете, от комплексите си, дори от елементарните чувствания, за да повярваме, че „животът е сън“, макар да не знаем какво има отвъд и понякога точно това да ни спира да направим фаталната крачка. Изкуството и мечтанието за изкуството е нашата надежда или поне моето основание да се опитвам да прониквам в чужди вселени, за да диря там най-истинската част от себе си.

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 3072

Към края на романа „Отечество“ – едно обширно изследване на травмите, причинени от продължителната терористична кампания на баската съпротивителна организация ЕТА, авторът Фернандо Арамбуру ни представя литературно четене с автор, който е написал „свидетелство за зверствата“ и техните продължителни последствия..

Макар и да вярва, че авторът на свидетелството е честен човек, героят от историята смята, че „нищо няма да се промени, само защото някой си бил написал книга. Поне досега баските писатели бяха обръщали много малко внимание на жертвите на тероризма. Те винаги се бяха интересували много повече от убийците, техните угризения, емоционалните им истории – все такива неща“.

Романът на Арамбуру, преведен на английски като „Родина“, а сега вече и адаптиран като сериал на HBO, се опитва по някакъв начин да възстанови този баланс. В хода на 642 страници той проследява две баски семейства, чийто живот и взаимоотношения са разрушени и почти унищожени от насилието на Ета и нейното наследство.

Автор(и): Сам Джоунс

Детайли
Посещения: 2099

Едно предполагаш, но се случва съвсем друго. Завърших поредното си предаване по „Дарик“, излязох да подишам чист въздух и да напазарувам, върнах се, хвърлих бърз поглед на общо взето еднаквите вестници и усетих, че очите ми се затварят. Май, откакто пиша тези текстове, никога не се е случвало. Обикновено се чувствам мобилизиран, амбициран да споделя мислите си. Днес обаче непременно трябваше да поспя. Дано да е било за добро, защото – когато отворих очи – осъзнах, че първоначалните ми идеи за структурирането на прегледа са коренно променени. Както и по радиото казах, мислех да започна с думите, че културните събития тази седмица са много – сякаш духовността се опитва да надвие яростта на пандемията (или както трябва да наречем онова необяснимо чудовище, което атакува и телата, и умовете ни). Вместо това, в главата ми се беше заклещила идеята за това как се чувства сега, в разгара и на политическата буря скъпата на семейството ни приятелка Нася Кралевска, която заедно с всички нас вероятно очаква със затаен дъх резултатите от едни необикновени политически избори. Нейната великолепна книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“, която претърпя само у нас четири или пет издания и се разпродаваше триумфално на английски, се докосва до същината на механизма на тайнството, наречено избори, до разминаването между идеал и реалност, до недостъпните за обикновените ни умове ходове на кукловодите на скритата държава. В „Без заглавие“ става ясно едно: най-страшното за обществото е несвободата, изразявана в тържествуването на комунизма – аз съм дълбоко убеден, че за комунизъм въобще не бива да говорим и, подобно на Филип Димитров, предпочитам да употребявам думата „болшевики“.

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 3893

Понеже ще пиша за книга, бъкаща от магии и заклинания, компютърът ми решава да се включи в играта и започва да прави магарии. Дано в крайна сметка текстът ми стигне до вас. Никак не ми е приятно да се занимавам с произведения, които – по моя преценка – нямат нищо общо с изящната словесност. Но нали знаете приказката за магарешките уши на цар Траян – как човек да си трае, когато настъплението на пошлостта заплашва литературната атмосфера?! Не че въздухът е прозрачно чист – почитателите на Венета Райкова и на производните ѝ са хиляди, някои, меко казани автори, от издателство „Пощенска кутия за приказки“ бълват и на хартия, и в You Tube циничните си смешки, дори обикалят страната и – почти като чалгаджиите – обират портфейлите на наивниците (само не възприемайте, че възприемам всички автори от това обединение като бездарници). Стотици са и графоманите, даващи последните си стотинки, за да зарадват близките си с „букети“ от стихове и разкази, отпечатани за тяхна сметка. С всичко това не е възможно да се преборим. Имам право обаче да издигна глас, когато уважавани издателства представят в примамливи опаковки ерзац четива. Няма как да не се натъжа и да не поделя с вас изумлението си, че през ръцете на редактор като Христо Блажев и на издателство като „Сиела“ може да мине ръкопис, наречен „Откраднато, обречено, опазено“ с подзаглавие „Самодивски сезони“. Когато зачетох книгата, тъй като съм жаден за добро българско фентъзи от сорта на романите на Николай Теллалов (те за съжаление не се преиздават и могат да бъдат намерени само антикварно на космически цени), отначало помислих, че авторката ни провокира, че безумията в текста ще бъдат обяснени и всичко ще се обърне надолу с главата...

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 3005

Дано вече никога не се налага да пиша „Книжен петък“ заради трагичната кончина на скъп приятел и голям български писател, какъвто е Александър Томов. Вчера се чувствах вцепенен. Пред очите ми преминаваха безкрайните дни на упоителни разговори с този мъдър песимист, който познаваше всички нюанси на мъката, а и умееше да ги споделя с белия лист. Струва ми се, че сме му длъжници – особено онези, които високомерно определяха пророческите му романи „Корупция“, „Новобогаташи“, „Пурпур“ като четиво за масите. Да, ранните му стихове и новели са ненадминати, но в романите си той разплете възела на провалите ни след политическата промяна и наричаше случващото се с истинското му име – продажност, лицемерие, жесток сценарий, подготвен от ДС и от Великите сили.

Всъщност, точно тази щеше да бъде темата на поредния ми четвъртък, защото прочетеното в „Когато падне мрак“ от Марин Троянов не ми даваше мира. Миналата седмица бях изгълтал издадената книга от Надя Кабакчиева, стопанка на престижното издателство „Слънце“, но в последния момент осъзнах, че все още не съм готов да споделя вълненията си от текста. През 1971 год. инженер Троянов емигрира в Германия. Вероятно вече се досещате, че това е бащата на известния немски белетрист от български произход Илия Троянов. Марин работи 18 години в Танзания, после в Уганда, Гамбия, Судан, обикаля Йордания, Гвиана, Ирак, Непал и Афганистан. Това е и периодът на възпитание на Илия, който по неповторим начин отразява тази одисея в романите и в пътеписите си. Но голямото преживяване за бащата започва през 1990 година, когато немската държава го изпраща в земите на бивша Югославия, за да ръководи хуманитарната помощ за жертвите от избухналата там война. На километри от нашите граници загиват около 130 хиляди души, почти два милиона изгубват завинаги домовете си. Най-много са погубените босненци, следвани от сърбите и хърватите. Изнасилените от босненски сърби жени, най-вече в Източна Босна са около 50 хиляди. Много от жертвите са невръстни деца, дори пеленачета. Троянов остава по тези места цели 14 години. 

Автор(и): Георги Цанков

Детайли
Посещения: 3472

Струва ми се, че житейският път се измерва не с количеството намерени отговори, а с адекватността на зададените въпроси. Литературата поставя огледала, а всяко отражение поражда въпроси. Колкото повече са отраженията, толкова по-дълбока е спиралата – и толкова по-дълго ще се спускаме по нея след края на прочита.

Трудно мога да вместя определение за романа на Златко Ангелов в едно начално изречение. Не бих могла го обобщя с няколко думи. И ми се струва, че това е смисълът му. Да не бъде определян или обобщаван, а четен – дори бих казала слушан, защото той се чете, както се слуша разказ. Като събрани късчета от паметта на един изживял човек, на един живял човек.

Как е живял – праведно, грешно, човешки – това остава да реши читателят. Тази възможност, дори необходимост, читателят да вземе решение, да отсъди, е огледалото, което авторът вдига в „Хотелът на спомените“. Защото в някаква степен – дори ще си позволя да определя степента като голяма – това е роман за морала. Но той не се чува в гласа на автора, не ни е натрапен като поука. В „Хотелът на спомените“ срещата е с нас самите, със собствения ни морал: онзи, с който ще определим впечатленията си от разказаната история. И ще отсъдим за живота на Павел Стоименов – разказвачът с много лица, защото, въпреки че четем историята в романа през няколко очи, то „разказвачът“ е винаги Павел – историята винаги започва и завършва с него. Той е като вековно дърво, чиито клони, колкото и да се простират нагоре, не могат да се откъснат от корените си.

Автор(и): Камелия Кучер

Детайли
Посещения: 2854

В самия край на празничния ден затварям последната страница на една книга, която преднамерено бях нарочила за дните около 24 май. Темата ѝ е съвсем в духа на празника, а в словесното майсторство на Неда Антонова отдавна нямам никакво съмнение. За мен тя е едно от най-талантливите пера на съвременната българска белетристика.

Новата книга на писателката – „Безмълвие“ (Греховната младост на Паисий Хилендарски), на изд. „Хермес“, чаках с нетърпение през последните месеци. И очакването си заслужаваше!

Като читател съм се убедила през годините, че никак е е лесно да пишеш романи за исторически личности, превърнали се в живи митове – трябва и кураж, и талант, и детайлно познаване на източниците, и безупречен усет за баланса между документално и художествено, и прецизна мяра при смесването на пластовете, и дълбоко потапяне в духа на епохата, и стилно-езикова адекватност, и какво ли още не… Но Неда Антонова го може. Романите ѝ за Левски, за Венета Ботева, за царица Елеонора Българска, за Преподобна Стойна са доказателство, че този недолюбван жанр в българската литература ѝ се удава без всякакво съмнение.

Автор(и): Ваня Майсторска

Детайли
Посещения: 3385

За тази книга се пише трудно. Защото е жестока. Ако не познава автора и не знае семейната му драма, човек би възприел текста като обикновен литературен монолог с мазохистичен привкус, изречен и публикуван, за да изследва прага на нашата чувствителност. А всъщност книгата „Възхвала на Ханс Аспергер“ е провокация към границите на нашата способност да излъчваме любов – ежеминутно, непрекъснато, с неотслабваща сила и без изглед за каквато и да е благоприятна промяна в състоянието на оня, когото обичаме.

Книга за пълната и безответна отдаденост на човека към друго човешко същество.

Всичко започва преди 23 години: в средностатистическото българо-немско семейство Енев-Вестфал, след първородния Паул на бял свят идва синеоката Леа, дете, „красиво като картинка“. Спокойно, лакомо и с розови бузки бебе. И така – два месеца. Тогава започва кошмарът. Започва с необясними писъци, породени от неизвестна причина. Никой в семейството не предполага – и поради това родителите го пренебрегват – първия знак, че се е родило „невроспецифично“ дете, както поради някакво чувство за деликатност е прието да се наричат децата-аутисти…

Автор(и): Неда Антонова

Детайли
Посещения: 3445

„Чумата“ не се е удала лесно на Камю. Той е написал романа в Оран, по време на Втората световна война, докато живеел в апартамент, нает от сватове, които не обичал, а след това във военновременна Франция, болен от туберкулоза и самотен, разделен от жена си, след като е изпуснал последния кораб обратно към Алжир. За разлика от по-кратките, по-сурови изречения на „Чужденецът“, над които Сартр с удоволствие се е глумил, твърдейки, че те биха могли да бъдат озаглавени „Преведено от мълчанието“, изреченията на „Чумата“ свидетелстват за напрежението и монотонността на болестта и карантината: те се простират протяжно-монотонно, за да отразяват засмукващата сила на тревожно очакване. По времето, когато книгата е публикувана през 1947 г., други писатели също са търсили начини да освидетелстват нацистката окупация на Франция, но „Чумата“ е възприета като романа на окупацията и Съпротивата. За Камю болестта е както отражение на личния му житейски опит, така и метафора за войната, за пълзящото разпространение на фашизма и ужаса от колаборационизма на [окупационния френски режим] Виши при масовите убийства.

Автор(и): Лора Марис

Детайли
Посещения: 3839

Аристотел твърди, че литературата е по-мъдра и по-философска от историята, защото, за разлика от нея, поетът разказва не за неща, които вече са се случили, а за такива, които биха могли да се случат. И как именно ще се случат.

Банално е да го цитираме непрестанно и да твърдим, че писателите са пророците на днешния свят. Както и на вчерашния, впрочем. Нужно ли да е чак толкова недвусмислено?

„Изглежда че да.“ – заковава Уелбек. И това са финалните му думи в романа „Серотонин“, който в първите дни на 2019 година взриви световната читателска публика, привлечена от финия и груб, точен до телеграфност и цинизъм, но едновременно и научен, и прецизен стил на мрачния французин. Връщам лентата назад – до 7 януари 2015 година, когато романът му „Подчинение“ излезе на френския книжен пазар с предизвикателна корица – Айфеловата кула, маскирана като автомат Калашников. Тогава бяхме в тоналността на ислямския тероризъм. В същия ден прозвучаха изстрелите в редакцията на „Шарли Ебдо“, вечерта Уелбек излезе по телевизията, разбит, потресен от смъртта на своя приятел-сатирик и от собствената си проницателност. В романа му западната цивилизация твърдо се подчинява на мекия ислямски диктат. А героят му професор по литература бяга в действителността на романите на Юисманс. Защото е чел Аристотел и знае как действителността се поражда в главите ни. Уелбек пък, ужасен от собствената си проницателност, задълго се скри от света. За да напише следващия си роман.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 3383

Първият роман на Гарт Грийнуел, Каквото ти принадлежи (2016), е изграден в хипнотични каданси. Наблюдаваният свят и вътрешният живот се забавят, ритмите в прозата добиват странна и мощна нервна енергия, всеки нюанс и зрителен ъгъл получава дължимото. Разказван от един поет в чужда страна, романът и неговите интонации подсказват, че самото изпитване на чувства е нещо почти чуждо и трудно за улавяне; че то трябва да се очертае с помощта на много подчинени изречения, отклонения и думи, произнесени встрани. Езикът се превръща в начин за задържане на преживяното, преди то да се е изронило в ръката ви. Някои от сцените в книгата, като например, когато разказвачът наблюдава едно момче във влака, имат аурата на красив и богат филм, нещо, заснето с педантично внимание към всяка промяна на светлината и атмосферата. Тези сцени са създадени с голяма, унила меланхолия; разказвачът разбира изцяло колко скоро те ще са приключили и как трябва да бъдат запазени преди да са се разпаднали.

До голяма степен по начина, по който други американски писатели-мъже, като Хемингуей, Болдуин и Едмънд Уайт, са избрали Париж за мястото, на което самотният им главен герой ще може да бъде тестван и променян, Грийнуел използва София, столицата на България, като свой експериментален котел. Той отново се завръща там в новата си книга Чистота – сборник с разкази, който преразглежда не само обстановката, но и много от темите и динамиката на дебютния му роман. Също като в Каквото ти принадлежи, разказвачът в Чистота е американски учител в София, който е научил някоя и друга дума български, гей-мъж, който се е примирил със сексуалността си, но е нащрек за опасностите на един нетолерантен свят. 

 

Автор(и): Колъм Тойбин

Детайли
Посещения: 5016

Редакторите на The Times Book Review избират най-добрите заглавия в областта на художествената литература и документалистиката за 2019 година.

Детайли
Посещения: 3874

Четенето на поезия не е задължително. Писането на поезия е най-егоцентричният начин да се изразиш в думи. То е претенция, че твоите емоции имат значение и за някои други, но ти по начало нехаеш за тях. Не пишеш, за да влезеш в синхрон. Пишеш, за да създадеш ритъм, който да е най-близък до или изцяло съвпадащ с ритъма на сърцето ти. Големината на сърцето, значи, и универсалността на каданса стават причина другите да поискат да те четат отново и отново, и отново …

Но това е логика, произтичаща от резултата – готовата поема. Тя не ми дава ключ да си обясня защо някои хора, всъщност много хора, пишат поезия. И от хилядите такива аспиранти да се изразят в мерената или свободно оформената като стих реч само нищожен брой наричаме поети. Само в стиховете на тези майстори или избраници или духовни гиганти и най-неподготвеният за литература, но иначе чувствителен човек, усеща някаква неназовима с думи аура.

Автор(и): Златко Ангелов

Детайли
Посещения: 4907

В сказката си „Германия и германците“, произнесена в САЩ през 1945 год., Томас Ман се удивлява на своята съдба, превела го през толкова събития, запратила го от далечния мъничък Любек в голямата Америка, превърнала го от син на провинциалното градче в гражданин на света. Така на два пъти – през 1967 и 1969 год. – и аз се удивлявах на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което без всякакви усилия от моя страна изведнъж ме изправяше пред гиздавата ренесансова фасада на оная, станала благодарение на писателя известна в целия свят, къща, наречена „Буденброковата“. Бях я виждал само върху корицата на българското издание на романа, нарисувана от вещата ръка на Борис Ангелушев, който като художник бе познал Германия не по-зле от собствената си родина. И в усоя на северната зима, и в слънчевата яркост на една ранна есен, когато неувяхващата там поради влагата трева грееше с блясъка на смарагд, аз ходех като замаян из живописно тесните улички на стария Любек, влизах в църквите му, в старите му кръчми, минавах през оцелелите във времето крепостни порти и отново и отново се връщах пред Буденброковата къща, съхранила патрицианското си достолепие, невъзмутима под погледите на туристите, както е посрещнала невъзмутимо възхода и упадъка на старото ханзейско бюргерство.

Автор(и): Любен Дилов

Детайли
Посещения: 2802

Респектираща е задачата на Златко Ангелов да разкаже семейната сага на няколко поколения през спомените, сякаш отседнали в различните стаи на един и същи хотел. „Съдържатели“ в него са един несъстоял се баща и две от четирите му отчуждени деца от два приключени брака. Повествованието се разгръща през гледната точка на баща, син и дъщеря, проследявайки техния живот, като поставя особен фокус върху начина, по който те преработват взаимната си липса по пътя към приемането и възможността за прошка и обич.

Автор(и): Антония Апостолова

Детайли
Посещения: 4356

Предполага се, че в същността си „езикът свещен на моите деди“ има една изключителна функция – да сътворява свещени текстове. Но точно пък по повод подобни свещени текстове за дадена култура Умберто Еко написа, че с тях не можем да си позволим много голяма свобода, тъй като обикновено има някаква религиозна власт или традиция, която смята, че държи ключа за тяхната интерпретация. При разбирането на това съждение може да се получи така, че понятието „ключ“ и словосъчетанието „държа ключа“ да отпрати асоциациите ни към образа на подредената от някой друг стая, в която подобно на хотелската човек влиза за малко, задоволявайки естествени потребности. Също както в образователно подредените семпли и удобни литературни интерпретации-стаи, предлагани от учебни помагала и христоматии в стил „девойката, която ми постла легло“. Напълно разбираемо е тогава защо отклоненията от подобна анализационна рутина ще бъдат оценявани като „подозрителна свръхинтерпретация“, а към авторите им ще се подхожда с подозрителност като към хора, които четат „Аз съм българче!“ не като българчета… И ще бъде напълно нормално, защото факт е, че всяка национална литература изгражда своя текстови канон, за да го превърне в крепост, в която няма място за анализационни галски втурвания. Още повече, историята ни учи, че промъкващите се през нощта гали винаги са усетени с крясък от когото трябва!

Автор(и): Юрий Проданов

Детайли
Посещения: 3503

Защо живеете в Швейцария? И защо в хотел?

Защо швейцарски хотел? Швейцария е очарователна и хотелският живот опростява куп неща. Много ми липсва Америка и се надявам да се върна там за още двадесетгодишен престой. Тихият живот в американски университетски град не би представлявал съществена разлика в сравнение с Монтрьо, където освен това улиците са по-шумни, отколкото в провинциална Америка. От друга страна, тъй като не съм достатъчно богат – тъй като никой не е достатъчно богат – за да преиграя цялото си детство, не си струва труда да се установя някъде. Искам да кажа, че вече е невъзможно да открия вкуса на швейцарския млечен шоколад от 1910 г. Така че ще трябва да построя цяла фабрика. Съпругата ми и аз сме мислили за вила във Франция или Италия, но тогава се появи призракът на пощенските стачки, с целия си ужас. Хората от уредени професии, спокойни като стриди, здраво привързани към родния седеф, може би не осъзнават до каква степен една редовна и надеждна поща, както тази в Швейцария, гарантира живота на един автор, дори и ако обичайната сутрин се състои само от няколко неясни служебни писма и две или три молби за автограф (предупреждение към публиката). Това, както и гледката от балкона към езерото – това езеро, което си струва цялото течно сребро, което наподобява.

Автор(и): Владимир Набоков, Бернар Пивò

Детайли
Посещения: 4365

Ние жените трябва непрекъснато да преминаваме през мъжкия оценителен шлюз, а онези, сред нас, които искат да се утвърдят, го достигат не чрез някакви постижения, а като се хвърлят на пазара на телата. Преди много обичах да разказвам този виц: Няма значение дали сте Нобелова лауреатка или шестнадесетгодишна ученичка. Така или иначе мъжете или ще подсвиркват след вас, или ще подвикват „тлъста свиня“. Сега самата аз съм носителка на Нобелова награда. Но това не увеличава стойността ми в очите на мъжете, по-скоро напротив. За тях това ме прави още по-чудовищна.

Автор(и): Андре Мюлер, Елфриде Йелинек

Детайли
Посещения: 2991

Заглавието на тази книга е така замайващо неочаквано, че ми се иска да бъде изписано в изпъкващ шрифт, дори в цвят.

Съдържанието на тази книга е още по-неочаквано, сякаш някакъв позлатен съд е бил пълнен с амброзия. Амброзията на словото – не на живота!

Тази неочакваност – както и изумителната ерудиция на нейния автор – ме предизвика да напиша за нея, въпреки че не съм поет и през целия си живот съм се смятал за лаик в тълкуването на поетичното изкуство. И днес съм такъв. Още по-малко съм специалист в превода, да не говорим за превод на поезия. Продължавам да смятам, че поезията няма социална функция. Тя е – когато Е, а това е твърде рядко – изказ на душата, която се усеща в синхрон с ритъма на нещо неназовимо от света. В прозата винаги има история и тази история е предназначена да бъде прочетена. В поезията няма история и, парадоксално, задължителната самовлюбеност на поета, който се взира самотно в душата си, не е предизвикана от нарцистична потребност да покаже какво тя/той вижда там и то непременно да се хареса. Мелодиката и образността влизат в резонанс с някои читатели и не развълнуват изобщо други. Сякаш поезията е начин сродните души да се разпознаят и приютят една в друга.

Автор(и): Златко Ангелов

Детайли
Посещения: 3411

Токарчук се наслаждава на ролята си на човек, който оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю, след като книгата е спечелила наградата Nike, тя призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската ѝ кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, писал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша. Крофт се притеснила за безопасността на Токарчук и я помолила да напусне страната за известно време. Издателите на Токарчук временно ѝ предоставили телохранители. Но Токарчук си остана непоколебима. Според нея ереста разкрива границите на конвенцията, но освен това поставя предизвикателството да се преминат тези граници; това е „акт на свободния разум“.

Автор(и): Рут Франклин

Детайли
Посещения: 3620

Струва ми се, че писателите, които се гордеят особено много с точните си и непокътнати графици, ден след ден, са хора на определена възраст и с определени привилегии. Понякога пиша през деня, друг път през нощта, в зависимост от хода на ежедневието. Аз съм майка, имам много отговорности. Така че жонглирам с много неща, като всички жени. Не обичам мълчанието. Когато пиша, наоколо трябва да е шумно. Слушам на слушалки шумна и динамична музика. Слушам обикновено готически, индустриален, симфоничен метъл и метълкор. Колкото по-шумна е музиката, толкова по-спокойно е писането ми.

Автор(и): Елиф Шафак, Шрешта Саха

Детайли
Посещения: 6714

Още през 1979 г. в речта си по повод приемането на наградата „Кафка“, Вие заявихте: „Докато се опитвам да открия формите на истината, аз се намирам в търсене на красотата, на разтърсващата красота, на шока, идещ от красотата“.

Вижте, понякога в речите си казвам нещата програмно, тоест по начини, които повече не бих използвал. Други са си противоречили много повече, Брехт например. В сравнение с Брехт аз съм, както казват в Австрия, просто „будала“.

Описанието на красивото продължава да си остава програмно за Вас.

На проблемно-красивото, да. Трябва да боли, разбирате ли? Ако красивото не боли, можете да го купите. Човек трябва да почувства съществуването в онова, което пиша, животът и смъртта, преходността и безсмъртието. Колкото по-красиво, по-дълбоко и вярно е нещо, толкова по-болезнено е то. Боли ни да знаем, че трябва да умрем, че някой ден може и да не бъдем повече в състояние да четем или обичаме, или да търсим гъби.

Автор(и): Андре Мюлер, Петер Хандке

Детайли
Посещения: 3847

Като приемам наградата, с която вашата свободна Академия най-великодушно ме удостои, изпитвам чувство на огромна признателност и напълно съзнавам до каква степен това високо отличие превъзхожда моите скромни лични заслуги. Всеки човек, особено ако е творец, се стреми към признанието Това се отнася и за мен. Но узнавайки за вашето решение, неволно сравних неговата значимост с това, което всъщност представлявам.

Всеки, който е още достатъчно млад и богат единствено със своите съмнения и още не е усъвършенствал писателското си майсторство, би изпитал чувство на уплаха при известието за това решение, поставило го под ослепителния прожектор на славата. И как би приел тази висока чест, след като в Европа други наистина големи писатели са осъдени да останат неизвестни?

Автор(и): Албер Камю

Детайли
Посещения: 4663

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч – и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение – под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Автор(и): Александър Солженицин

Детайли
Посещения: 4422

Не съм сама на тази трибуна… Около мен звучат гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Още от детството ми. Живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем навън, но вечер сякаш магнит ни привличаше към пейките, на които се събираха пред своите къщи или хати, както ги наричат у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше съпруг, баща, брат, аз не си спомням мъже след войната в нашето село – през Втората световна война в Беларус на фронта или в партизански отряд бе загинал всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше свят на жени. Най-добре съм запомнила, че жените говореха не за смърт, а за любов. Разказваха как се сбогували последния ден с любимите си, как ги чакали, как още ги чакат. Минаха години, а те ги чакаха: „да се върне, ако ще да е без ръце, без крака, ще го нося на ръце“. Без ръце… без крака… Струва ми се, че аз от дете знаех що е любов…

Автор(и) Светлана Алексиевич

Прочетете още...