За онези от вас, които не са жени: нещата изглеждат малко трудни за разбиране докато човек не се е сблъскал сам със стената от безразличие и непризнаване на положените усилия, от която е заобиколена така наречената „женска работа“ ...
Езикът е не само основа на нашата
национална идентичност. Той е нещо определящо за нас като човешки същества. Без
език не бихме могли да имаме рационално структурирана памет. Без език не бихме
били способни изобщо да мислим ...
Пролет е – слънце грее, птички пеят. Е,
как да не се настрои човек романтично в месеца на розите и любовта? И мене ме
зарази любовното настроение. Дотолкова, че не ми стига да обичам само един или
няколко души, ами реших да се обясня в любов на родината си.
Гогов, брате, какво става, бе Гогов? До кога още ще търпим туй чудо в
Полша? Че там работният добитък хептен през просото го удари. Като са работници
и като произвеждат целокупния национален продукт, мислят си, че са все и вся и
че всичко им е позволено, волята на класата в закон искат да издигат. То бива
разпищолване, то бива разхайтване и разлабване, ама то много лабаво стана в тая
братска Полша ...
Но ти кажи, Гогов, правилно ли е това: Човек да гласи и тъкми с години
философските си, житейски и социални концепции, да прехвърля тонове с
литература, да слуша стотици и хиляди човешки изповеди, да си изгради с труд и
мъка, в съмнения и прозрения някакво верую и един божи ден да си разпаше каиша
някой Мильо и за десетина минути да му обърне всичките концепции с краката
нагоре ...
Всичко започна някъде около година след развода ми. Искам да кажа, след като жена ми ме напусна – разводът май и досега не е напълно в сила, не знам точно, защото тя се занимава с тия неща, докато аз ги оставям да профучават през живота ми. Преди не знаех, че съм такъв човек, но такъв излязох в края на краищата: човек, който отказва да води войни, точка. В живота, в реалния, отказвам. Виж, на екрана на компютъра е друго нещо …
Е-е-ех, др. Председател, къде беше Южна Франция, къде беше онуй китно
савойско селце с ширналите се крушови градини и закачливия смях на гаронките и
луарките измежду клонките на фиданките, къде е Кирилчо, милият Кирилчо, дето
все през работно време му се досираше! Отиде си златната есен, окапаха листата,
отлитна и цялата година – сякаш беше миг.
Задавате ли си често – ако не често, то
поне понякога – въпроси за Човека, Вселената и всичко останало? Привлича ли ви
недосегаемото? Умеете ли да виждате екзотичното дори в познатите неща около
вас? Обичате да пътешествате през времето и пространството? Ами тогава просто
вдигнете палец и стопирайте някой Наблизо Летящ Обект. Добре дошли на борда. Не
пушете! Затегнете коланите!
Както често става, една година се е изнизала преди човек да го е забелязал. Така и с тази странна годишнина – онази от всенародното негодувание срещу „случая Батак“, която ни направи (за кратко време) почти толкова добре познати (или по-скоро разпознаваеми) за Европа, колкото и нашите съседи, сърбите.
От къде да почнем, др. Председател, от къде? – Толкова много имаме да си кажем,
а толкова малко време ни дава живота да останем с Вас двамката насаме, да си
побъбрим, да излезем от безпросветния коловоз на ежедневието и да се
поразмислим за великите и големи неща, за вечните проблеми, за тайнството на
живота, за Бога, за Сатаната, за Смъртта ...
Получих, Гогов, преди два дни „Задочните репортажи за България“ на Марков ... Ей, Гогов, с кой акъл убихте този божи човек, бе, с кой акъл? Че гаси ли се туй, що не гасне, бе Гогов? Някой някъде да е успял да угаси негасимото – чул ли си, видял ли си? Всяко усилие да се угаси негасимото е същото както да заливаш огън с бензин.
Това беше годината на годините, годината на лудостта, годината на огъня, кръвта и смъртта. Току-що бях навършил 21 години и бях луд точно толкова, колкото и всички останали.
През март, най-женския месец, ми се ще да
се обърна към най-женственото у себе си – грижата за красотата. Поразрових се
из библиотеката си и отупах от праха една стара книжка – „100 минути за
красотата“. И ми се прииска да ви разкажа за моите сто минути.
Не изпитвам никакъв копнеж по това да бъда разглеждан като секс-обект, мъжкар, мачо, рокендрол певец. Отдавна съм надраснал това. Дори не ме интересува да го излъчвам. Така че искам това да се знае добре: Да, аз се грижех за бебето и правех хляб и бях мъж-домакин и се гордея с това. Това е пътят на бъдещето и аз се радвам да бъда част от авангарда.
Внимание, внимание! Умоляват се пътниците,
които участват в нашите екскурзии само за да трупат изминати километри и да
събират точки за златна туристическа карта, да напуснат залата за заминаване!
Днешното пътешествие няма да ви отведе далече, а на спирките по маршрута
слизането е абсолютно забранено, за да се избегне намеса в световната история.
Защото днес ще пътуваме не през пространството, а през времето.
Когато бях на седемнайсет години прочетох някъде един цитат, който звучеше долу-горе така: „Ако живеете всеки ден от живота си така, все едно че е последен, то някой ден със сигурност ще се окажете прав“. Това ме впечатли и оттогава насам, в продължение на последните 33 години, аз се оглеждам всяка сутрин в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, бих ли искал да върша онова, което ще върша днес?“
Преди около час се върнах от кварталното
кино, където най-после гледах „Животът на другите“ – дълго време след като тоя
филм буквално овърша екраните на Германия. Признавам, че не обичам немското
кино. Много рядко ми се случва да видя нещо, което да ме докосне истински – повечето
неща, които те правят, ми се виждат безнадеждно обременени, möchtegern-овски,
недодялани, поучителни ...
Не мога да се отърва от усещането, че
най-здравите вериги ние сами си ги поставяме. Ей така, между другото. Докато
пием кафе, разговаряме с приятели и се мъчим да бъдем добри хора. Особено това
последното желание, дето ни кара да танцуваме какви ли не танци, само и само да
бъдем приети като нормална част от групата, много ми се вижда подозрително ...
Едно време, като чуехме „живот като на
кино“, и си представяхме плажове, лимузини, луксозни имения, ята блондинки и
аполоновци с бронзов тен, пърхащи из тях... Ех, минало незабравимо! Сега
настанаха такива времена, че наистина всички се чувстваме като кино-герои –
само че я в някой екшън, я в психотрилър ...
Никога не съм вярвал, че в спора се ражда
някаква истина. Спорът такъв, какъвто го познавам, е нещо като афродизиак, но с
обратно въздействие – вместо да събира хората, той ги насъсква едни срещу други
и ги кара да се надлайват, даже и ако едно такова занимание инак ги изпълва с
насмешка или неудобство ...
Хайде да си поговорим за времето! Защо за
времето ли? Ами знаете как е: като няма за какво, хората си говорят за това. Но
за да не си помислите, че ще ви занимавам само с празни приказки, бързам да
кажа – няма да ви говоря за времето така, изобщо, а ще използвам учени думички
като климат, гигакалории, метеорология ...
Днес ще си поговорим за затягането на
коланите – ама в буквален смисъл. Сигурно се чудите, с какво право се смятам за
капацитет по въпроса, за крупна фигура в диетологията. Ами защото без преувеличение
водя другите с една обиколка. Тоест, ако тяхната талия е Х сантиметра, моята е
Х см + още една обиколка.
„Ако отивате на необитаем остров и можете
да вземете със себе си само една книга, коя ще изберете? А кой е човекът, с
когото бихте споделили самотата си?“ Сигурно и на вас са ви задавали такива въпроси.
Отговарям различно, в зависимост от настроението си – истината е, че не знам.
Значението на преписката между Алексей Лосев и съпругата му Валентина
Михайловна надмогва непосредственото й предназначение на „семейна
кореспонденция“. Писмата са безценен извор не само за жизнените
изпитания на философа, но и за криволиците и метаморфозите на неговото
творчество: лагерните писма на Лосев са възел, пресечна точка на
различни „линии“ в него.
В продължение на седем години редакторите на NewYorkTimesMagazine провеждат своя ежегоден конкурс за подбор на най-интересните (любопитни, объркващи, понякога дори напълно незаконни) идеи от отминаващата година. Представяме ви тук един подбор от най-интересните сред тези идеи.
31 години след като остана без работа, без право
да напуска Прага и без приятели, но с шофьорска книжка и с щастливото хрумване
да превърне в такси старата семейна бричка. Състезателният й дух се съживи.
Бачкаше хъснато, обладана от спортна злоба ...
Странно нещо, вчера се събудих и открих,
че светът е хубав. Не съм пушил нищо, уточнявам веднага. Просто отворих очи –
навън беше едно такова мърляво и сиво утро – изхлузих се от леглото,
почесах се там където човек се чеше сутрин … и изведнъж започнах да разбирам
Кандид.
Когато преди известно време гневни католически демонстранти блокираха една изложба в Ню Йорк, представяща гол Исус в естествен ръст, скулптиран от шоколад, шумотевицата не беше напълно неочаквана ...
Иска ми се да захвана тук една тема, която инак подхващам рядко, сигурно защото се чувствам не съвсем уверен в нея. Става дума за архитектурата и нейната магия ...
Ще започна с това, че никога през живота си не съм бил особено запленен от това изкуство. Не че не съм виждал – обикалял съм тук-там из Европа, пък и извън нея. Но което не иска, то не иска – и френските стъклени пирамиди, и немските претенциозни кули, та даже и италианските катедрали все хладен ме оставят, за американските или азиатски небостъргачи пък съвсем да не говорим – особено когато види човек какви дупки започват само на две-три улици по-настрана …
Или така беше до скоро. Искам да кажа, до преди няколко години, когато с очите си видях Sagrada Familia (Светото семейство) в Барселона. Ей богу, ако някой друг ми го беше казал, никога не бих повярвал, че една сграда би могла да ти насълзи очите. Но тук го преживях сам – и което Е, то си е, ако ще човек и сто години да се чуди. Ха, но как тъй … защо … какво става тук …