Странно, как функционират тия най-човешки страсти, симпатиите и антипатиите. Виждаш един човек на телевизионния екран – симпатичен, привлекателен, преливащ от самочувствие, ентусиазъм и енергия, но нещо в теб се противи да купи красивата картинка, упорито търси в нея някакъв дефект и те кара да се чувстваш като онзи стар мизантроп, Шейлок, надхитрен от собствената си неспособност да прояви малко щедрост, да види в противниците си нещо повече от … м-да, противници.
Да ти разкажа първо, Гогов, с няколко думи как съм се наредил тука в
Градце-граде. Намерих един Бруно, който държи конюшна. Рина му на конете, зобец
им давам, сенце – Бруно ми дава покрив, обяда и млякото, за закуска. Справям му
също и бостана, а там я домат, я краставичка, я тикве винаги ще се намери.
Прочетох, че мълчанието бива най-различно – мълчание по
рождение, по необходимост, по желание, по принуда, от безразличие, мълчание
заради нечия тайна. Кармата да мълчиш по рождение е страшна в света, в който
говоренето е начало и край. Да мълчиш по собствено желание е повече от
изкуство ...
Онзи ден малкият ми син
се прибира у дома и размахва знаменце на НАТО. Раздавали им ги в училище.
Гледам го – и той ходи бодро. Може би това да е смисълът на образованието,
казвам си. Да ходим бодри и изпъчени.
Днес, четейки Ню
Йорк Таймс, попаднах на нещо, което ме впечатли много силно. Разглеждах
кратката биография (в картинки) на Сара Пейлин, избраната от сенатор Маккейн за
вицепрезидентския пост губернаторка на Аляска ...
Др. Председател, Нашето епистоларно общуване идва към своя край. Скоро ще почна да набирам „Изыди,
Сатана!“, а значи и потокът от моите писма до Вас ще седне. В днешния
меркантилен век кой седи и дращи залудо? Стига. Слагам и аз точка.
За онези от вас, които не са жени: нещата изглеждат малко трудни за разбиране докато човек не се е сблъскал сам със стената от безразличие и непризнаване на положените усилия, от която е заобиколена така наречената „женска работа“ ...
Езикът е не само основа на нашата
национална идентичност. Той е нещо определящо за нас като човешки същества. Без
език не бихме могли да имаме рационално структурирана памет. Без език не бихме
били способни изобщо да мислим ...
Пролет е – слънце грее, птички пеят. Е,
как да не се настрои човек романтично в месеца на розите и любовта? И мене ме
зарази любовното настроение. Дотолкова, че не ми стига да обичам само един или
няколко души, ами реших да се обясня в любов на родината си.
Гогов, брате, какво става, бе Гогов? До кога още ще търпим туй чудо в
Полша? Че там работният добитък хептен през просото го удари. Като са работници
и като произвеждат целокупния национален продукт, мислят си, че са все и вся и
че всичко им е позволено, волята на класата в закон искат да издигат. То бива
разпищолване, то бива разхайтване и разлабване, ама то много лабаво стана в тая
братска Полша ...
Но ти кажи, Гогов, правилно ли е това: Човек да гласи и тъкми с години
философските си, житейски и социални концепции, да прехвърля тонове с
литература, да слуша стотици и хиляди човешки изповеди, да си изгради с труд и
мъка, в съмнения и прозрения някакво верую и един божи ден да си разпаше каиша
някой Мильо и за десетина минути да му обърне всичките концепции с краката
нагоре ...
Всичко започна някъде около година след развода ми. Искам да кажа, след като жена ми ме напусна – разводът май и досега не е напълно в сила, не знам точно, защото тя се занимава с тия неща, докато аз ги оставям да профучават през живота ми. Преди не знаех, че съм такъв човек, но такъв излязох в края на краищата: човек, който отказва да води войни, точка. В живота, в реалния, отказвам. Виж, на екрана на компютъра е друго нещо …
Е-е-ех, др. Председател, къде беше Южна Франция, къде беше онуй китно
савойско селце с ширналите се крушови градини и закачливия смях на гаронките и
луарките измежду клонките на фиданките, къде е Кирилчо, милият Кирилчо, дето
все през работно време му се досираше! Отиде си златната есен, окапаха листата,
отлитна и цялата година – сякаш беше миг.
Задавате ли си често – ако не често, то
поне понякога – въпроси за Човека, Вселената и всичко останало? Привлича ли ви
недосегаемото? Умеете ли да виждате екзотичното дори в познатите неща около
вас? Обичате да пътешествате през времето и пространството? Ами тогава просто
вдигнете палец и стопирайте някой Наблизо Летящ Обект. Добре дошли на борда. Не
пушете! Затегнете коланите!
Както често става, една година се е изнизала преди човек да го е забелязал. Така и с тази странна годишнина – онази от всенародното негодувание срещу „случая Батак“, която ни направи (за кратко време) почти толкова добре познати (или по-скоро разпознаваеми) за Европа, колкото и нашите съседи, сърбите.
От къде да почнем, др. Председател, от къде? – Толкова много имаме да си кажем,
а толкова малко време ни дава живота да останем с Вас двамката насаме, да си
побъбрим, да излезем от безпросветния коловоз на ежедневието и да се
поразмислим за великите и големи неща, за вечните проблеми, за тайнството на
живота, за Бога, за Сатаната, за Смъртта ...
Получих, Гогов, преди два дни „Задочните репортажи за България“ на Марков ... Ей, Гогов, с кой акъл убихте този божи човек, бе, с кой акъл? Че гаси ли се туй, що не гасне, бе Гогов? Някой някъде да е успял да угаси негасимото – чул ли си, видял ли си? Всяко усилие да се угаси негасимото е същото както да заливаш огън с бензин.
Това беше годината на годините, годината на лудостта, годината на огъня, кръвта и смъртта. Току-що бях навършил 21 години и бях луд точно толкова, колкото и всички останали.
През март, най-женския месец, ми се ще да
се обърна към най-женственото у себе си – грижата за красотата. Поразрових се
из библиотеката си и отупах от праха една стара книжка – „100 минути за
красотата“. И ми се прииска да ви разкажа за моите сто минути.
Не изпитвам никакъв копнеж по това да бъда разглеждан като секс-обект, мъжкар, мачо, рокендрол певец. Отдавна съм надраснал това. Дори не ме интересува да го излъчвам. Така че искам това да се знае добре: Да, аз се грижех за бебето и правех хляб и бях мъж-домакин и се гордея с това. Това е пътят на бъдещето и аз се радвам да бъда част от авангарда.
Внимание, внимание! Умоляват се пътниците,
които участват в нашите екскурзии само за да трупат изминати километри и да
събират точки за златна туристическа карта, да напуснат залата за заминаване!
Днешното пътешествие няма да ви отведе далече, а на спирките по маршрута
слизането е абсолютно забранено, за да се избегне намеса в световната история.
Защото днес ще пътуваме не през пространството, а през времето.
Когато бях на седемнайсет години прочетох някъде един цитат, който звучеше долу-горе така: „Ако живеете всеки ден от живота си така, все едно че е последен, то някой ден със сигурност ще се окажете прав“. Това ме впечатли и оттогава насам, в продължение на последните 33 години, аз се оглеждам всяка сутрин в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, бих ли искал да върша онова, което ще върша днес?“
Преди около час се върнах от кварталното
кино, където най-после гледах „Животът на другите“ – дълго време след като тоя
филм буквално овърша екраните на Германия. Признавам, че не обичам немското
кино. Много рядко ми се случва да видя нещо, което да ме докосне истински – повечето
неща, които те правят, ми се виждат безнадеждно обременени, möchtegern-овски,
недодялани, поучителни ...
Не мога да се отърва от усещането, че
най-здравите вериги ние сами си ги поставяме. Ей така, между другото. Докато
пием кафе, разговаряме с приятели и се мъчим да бъдем добри хора. Особено това
последното желание, дето ни кара да танцуваме какви ли не танци, само и само да
бъдем приети като нормална част от групата, много ми се вижда подозрително ...
Едно време, като чуехме „живот като на
кино“, и си представяхме плажове, лимузини, луксозни имения, ята блондинки и
аполоновци с бронзов тен, пърхащи из тях... Ех, минало незабравимо! Сега
настанаха такива времена, че наистина всички се чувстваме като кино-герои –
само че я в някой екшън, я в психотрилър ...
Никога не съм вярвал, че в спора се ражда
някаква истина. Спорът такъв, какъвто го познавам, е нещо като афродизиак, но с
обратно въздействие – вместо да събира хората, той ги насъсква едни срещу други
и ги кара да се надлайват, даже и ако едно такова занимание инак ги изпълва с
насмешка или неудобство ...
Хайде да си поговорим за времето! Защо за
времето ли? Ами знаете как е: като няма за какво, хората си говорят за това. Но
за да не си помислите, че ще ви занимавам само с празни приказки, бързам да
кажа – няма да ви говоря за времето така, изобщо, а ще използвам учени думички
като климат, гигакалории, метеорология ...
Днес ще си поговорим за затягането на
коланите – ама в буквален смисъл. Сигурно се чудите, с какво право се смятам за
капацитет по въпроса, за крупна фигура в диетологията. Ами защото без преувеличение
водя другите с една обиколка. Тоест, ако тяхната талия е Х сантиметра, моята е
Х см + още една обиколка.
„Ако отивате на необитаем остров и можете
да вземете със себе си само една книга, коя ще изберете? А кой е човекът, с
когото бихте споделили самотата си?“ Сигурно и на вас са ви задавали такива въпроси.
Отговарям различно, в зависимост от настроението си – истината е, че не знам.
Значението на преписката между Алексей Лосев и съпругата му Валентина
Михайловна надмогва непосредственото й предназначение на „семейна
кореспонденция“. Писмата са безценен извор не само за жизнените
изпитания на философа, но и за криволиците и метаморфозите на неговото
творчество: лагерните писма на Лосев са възел, пресечна точка на
различни „линии“ в него.
В продължение на седем години редакторите на NewYorkTimesMagazine провеждат своя ежегоден конкурс за подбор на най-интересните (любопитни, объркващи, понякога дори напълно незаконни) идеи от отминаващата година. Представяме ви тук един подбор от най-интересните сред тези идеи.
31 години след като остана без работа, без право
да напуска Прага и без приятели, но с шофьорска книжка и с щастливото хрумване
да превърне в такси старата семейна бричка. Състезателният й дух се съживи.
Бачкаше хъснато, обладана от спортна злоба ...