Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Емил Иванов Димитров

„ИЗПОВЕД НА СТРАДАЩАТА ДУША НА ФИЛОСОФА“

Пред себе си имаме един удивителен духовен, литературен и чисто човешки документ.

Нека припомним как се е стигнало до настоящите „Писма от ГУЛАГ“ (заглавието е наше), от които по-долу предлагаме подборка от най-философичните измежду тях.

В края на 20-те години на ХХ в. Алексей Лосев публикува своето знаменито „осмокнижие“, улеснен донякъде от „несъвършенствата“ на съветската цензура. Издаването на последната и най-знаменита негова философска творба – „Диалектика на мита“ – обаче се оказва фатално. Въпреки цензурната забрана на редица места от книгата, А. Лосев „контрабандно“ възстановява купюрите, в които описва новата „съветска митология“. След излизането на „Диалектика на мита“ книгата незабавно е иззета (понастоящем са известни само три екземпляра от първото издание), а авторът е арестуван на 18 април 1930 г. На 5 юни 1930 г. е арестувана и съпругата на А. Лосев – Валентина Михайловна Лосева – математик и астроном. А нея пък защо?

Поводът за ареста наистина е декларираният – вмъкването в разрешения текст на „Диалектика на мита“ на „добавки с контрареволюционно съдържание“, както е отбелязано в текста на постановлението на ОГПУ (тогавашното КГБ), арестувало Лосев; това обаче е само повод. Истинската причина за ареста скоро е демаскирана; в започналото следствено дело срещу философа нему е „пришито“ теоретичното ръководство на „Политически и административен Център на всесъюзната организация на църковните дейци „Истинска Православна Църква“; арестувани са близо 50 души от съчинената организация, между които и съпругата му. Ясно е, че в действителност Лосев е арестуван заради своите религиозни възгледи, поради това, че е тясно свързан с движението на имеславието, което особено след 1927 г. (Декларацията на митр. Сергий за сътрудничество със съветската власт) е в опозиция и към ръководството на Руската Православна Църква, и към режима като цяло. Неотнимаема част от преследванията при социализма беше и заклеймяването: от трибуната на XVI конгрес на ВКП (б) Л. Каганович обявява А. Лосев за „класов враг“: „философ-мракобес“ и „реакционер и черносотник“. Едва на 20 септември 1931 г. е обявена и присъдата – 10 г. лагер за А. Лосев и 5 години – за В. Лосева. Така се появява кореспонденцията „от лагер в лагер“: между Свирлаг (лагерите на север, при строителството на Беломоро-Балтийския канал, където е бил А. Лосев) и Сиблаг (Сибирските лагери, в които е изпратена В. Лосева), разстоянието между тях е хиляди километри.

Какво ни дават тези писма?

Значението на преписката между двата „острова“ на „Архипелага ГУЛАГ“ надмогва непосредственото й предназначение на „семейна кореспонденция“. Писмата са безценен извор не само за жизнените изпитания на философа, но и за криволиците и метаморфозите на неговото творчество: лагерните писма на Лосев са възел, пресечна точка на различни „линии“ в него. Първо, те са свързани и жизнено-биографично, и смислово, с „осмокнижието“, с книгите на философа от 20-те години, особено с „Диалектика на мита“, станала и непосредствен „подтик“ за епистоларията „от лагер в лагер“. Второ, писмата до известна степен подготвят поетическите опити на Лосев; трето, тук (писмо от 30 юни 1932 г.) философът за първи път формулира пред себе си определена художествено-литературна програма; от тези писма „изтичат“ неговите повести и разкази. Впрочем, любопитно е да отбележим, че в ГУЛАГ Лосев се самоосъзнава на първо място като писател и едва тогава като философ: „Помни, че твоят мъж е виден писател...“ (12 декември 1931 г.); „аз съм писател и не мога да живея без литературна дейност; аз съм и мислител и не мога да съществувам без мисълта и умственото творчество“ (19 февруари 1932 г.).


Small Ad GF 1

Но „Писма от ГУЛАГ“ са и нещо повече от „документ“ на автора си: те са и „документална хроника на лагерния бит“, и свидетелство-присъда над епохата на терора.

И още нещо, може би дори по-важно: това са писма-изповед на вярващата душа в момент на богооставеност, на бунт. Те са фиксация на вътрешния диалог на Лосев със самия себе си; тук адресатът е само свидетел. Да вметнем, че в „гранична ситуация“ мнозина (ако не и всички) имат такива или сходни преживявания, но малцина са в състояние писмено да ги фиксират. Ето защо писмата на Лосев са и свидетелство за човешката душа на прага.

Това са писма на отчаянието и надеждата, но и на духовната радост – радост от споделеността на общението и духовните устреми.

И – паметник на голямата, „високата“, духовната любов.

Въвеждането на проблематиката и стилистиката на лагерните писма на Лосев е най-добре да направим чрез вникване във формулираното тъкмо тук негово credo: „В моя светоглед се синтезират античният космос с неговото крайно пространство и Айнщайн, схоластиката и неокантианството, монастирът и бракът, изтънчеността на западния субективизъм с неговата математическа и музикална стихия и източният паламитски онтологизъм и т. н. и т. н. Тази широта на мислителя ни дава възможност и в съвременния живот да намираме онова положително, което би могло да бъде отхвърляно само поради сляпа и глуха ненавист, но което философът трябва да признае за благо или за път към благото. Ние сме над отделните типове на културата и вътрешно не се свързваме нито с един от тях, защото нима съществува нещо на земята, което да би могло напълно да удовлетвори философа? Затова пък ние не се отказваме напълно от нито един тип култура; и ако езичеството и идолопоклонството на Плотин не ни пречи да се учим от него, то и тъмните страни на съвременния градеж не бива да затъмняват зрението ни до пълна слепота.“

А когато става дума за зрение и слепота, на Лосев може да се вярва ...

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“


Писма от ГУЛАГ

Важини. 19 февр[уари] 1932 [г.]

Гълъбче, вчера получих от старците известие, че книгите не могат да бъдат оставени на горницата[1], че те са ги подредили в своята стая, а част от тях са дали на „болния“[2]. И тъй, мила моя, нашата горница загина. Унищожена е тихата обител на молитвата и любовта, на висшите вдъхновения на ума и сърцето, убежище за нежността и мира, няма го духовния пристан в скръбта и хаоса на живота. Не мога да изразя пред теб цялата сила на раздразнението, озлобеността и дивото отчаяние, в които съм потопен от тази новина. До последния момент се надявах, че библиотеката и научния архив ще бъдат запазени, уповавайки се на това, че Бог не ще посегне на онова, за което Самият Той ме е благословил и поставил. Пък и нали са отворили жилището ни едва на 9 януари, и при това старците ми писаха, че всички книги и неща са намерили запазени и непокътнати. Какво да правя сега? Чувствам, че гибелта на библиотеката е удар, който не ще преживея току-така. Въпросът не е в това, че с моите Кант и Хегел Соколови покриват гърнетата в кухнята, а с неиздадения ми Николай Кузански[3] се забърсват. Въпросът в края на краищата дори не е и в това, че властите не са разрешили да се остави библиотеката на горния етаж. Тук не става дума за властите. Може ли човек да бъде спокоен за по-високите ценности, правещи възможно това безобразие и възмутително погазване на всичко свято и възвишено?! Гълъбче, не намирам думи, за да изразя цялата дълбочина на своето възмущение и негодувание и, изглежда, съм готов да се бунтувам срещу всичко, в което съм вярвал и с което съм живял цял живот. Какво е това? Какво ни е останало, освен този отвратителен живот, който сега с тебе живеем? Къде да се денем и какво да правим? Мила моя, спаси ме, ще умра без теб. Утеши ме и изтрий сълзите ми, скъпа, в момента аз ридая като дете и не зная какво става с мен. Умря последната надежда за връщане към научната работа, защото какво представлявам аз без своята библиотека? Това е същото като Шаляпин без глас или Рахманинов без роял. Какво ще правя аз, музикантът, загубил своя инструмент, който с никакви усилия не може да бъде възстановен? Там бяха събрани всички по-важни философи, всички основни класици на световната литература, специализирана литература по безброй отделни теми. Помниш ли, Гълъбче, как на всеки лист се спотайваше някаква мисъл, понякога плод на много безсънни нощи и на колосални усилия на търсещия ум? Помниш ли, мила, с какво уважение и дори благоговение ти се отнасяше към всяко листче от книжата ми и как ти ми ги вдигаше на бюрото, когато те падаха на пода? Гълъбче, мила, скъпа, единствена! Само ти едничка си ми останала, пък и теб Бог те запрати на хиляди километри от мен. Какво става с мен? Чувствам, че губя самообладание и вече не съм в състояние да гарантирам за себе си. Как Бог допуска такова диво отмъщение и духовно безобразие? Започваш да разбираш безбожника Волтер, който е казвал, че ако Бог не може да победи злото, то Той не е всемогъщ, а ако Той не иска да го победи, то не е всеблаг, а ако Той все пак е и всемогъщ, и всеблаг, то къде гледа? Това кощунство сега е обсебило ума ми и е готово да се излее навън. За какво става дума – за невсемогъщество, т. е. за безсилие, или за невсеблагост, т. е. за злост? И отговорът, в който сме възпитани, а именно, че става дума за любовта Божия, сега този тайнствен и страшен отговор звучи като издевателство и злобен сарказъм. По никой начин не мога да накарам себе си да мисля, че науката е зло, че книгите са зло, че църквата е зло, че всичко това наистина заслужава да бъде унищожено. Изобщо не мога да повярвам, че в отношенията ни с теб е имало такова ужасно зло, че покривът ни задължително би трябвало да бъде разрушен, а съвместният ни живот – разбит. Бог вече две години ни налага, а дори не се и мержелеят хоризонтите на свършека на това преследване, тъй като все повече и повече се отлага онова, за което ти писах. Скъпа, аз съм писател и не мога да живея без литературна дейност; аз съм и мислител и не мога да съществувам без мисълта и умственото творчество. Аз не мога, не мога другояче. Това е моят път, моето послушание и призвание, което изпълни живота ми и ми отне всичките ми сили. Да се разделя с това би означавало духовно да умра и аз не виждам никакъв друг път. За многото години дружба ние създадохме нови и съвършено оригинални форми на живот – онова съединение на науката, философията и духовния брак, за което малцина биха имали смелост и което дори не е сънувало кое и да е еснафство от съвременни учени и философи, от женени и монаси. Съединяването на тези пътища в един ясен и пламенен възторг, в който са съвместени тишината на вътрешните безмълвни съзерцания на любовта и мира с енергията на научно-философското творчество – ето това е, което създаде Лосев и никой друг и то е, чиято оригиналност, дълбочина и жизненост никой не може да отнеме на съпрузите Лосеви. И какво от това? В разцвета на силите си, на прага на новите и още небивали творчески дейности ние зверски сме осакатени и сме натирени в миша дупка – от кого? Няма да скрия от теб (и не искам, не мога да скрия), че душата ми е изпълнена с див протест и раздразнение срещу висшите сили, колкото и умът да ми казва, че всеки ропот и бунт срещу Бог да е безсмислен и нелеп. Кой съм аз? Професор? Съветски професор, когото самите Съвети са отхвърлили! Учен? Непризнат от никого и преследван не по-малко от мошениците и бандитите! Арестант? Но кой мръсник има право да ме смята за арестант, мен – руският философ? Кой съм аз и какво представлявам? И още по-страшен е въпросът: какво ще бъда след „10 години“ и даже не след 10, а след 5, след 3 и даже след година? Нарастващите от ден на ден озлобяване и духовно вкочанясване могат да ме доведат до непоправима духовна катастрофа, от която след това не ще мога да се върна на предишния коловоз. Окован съм с вериги в момента, когато в душата ми бушуват непокътнати и неизтощими сили и творчески пориви, а в ума кипят и напират нови, все нови и нови мисли, които се нуждаят от физически условия за осъзнаването и оформянето си, а независимо от студа и печалния залез на сегашния ми живот сърцето ми бие в унисон с някакви световни, вселенски пулсации, привличащи ме в тайнствената шир на небивали чувства, възторзи и съзерцания, на красотата и силата на духовните подеми, умиление и подвиг. Скъпа, изобщо не съм изморен. Не чувствам никаква умора. Обратно, усещам кипеж на духовните и душевни сили и напор за работа и творчество. Но невъзможността да се изявиш, а със загубата на библиотеката и невъзможността да владееш своя научен апарат и в бъдеще, ме подтиска, озлобява и ограбва душата ми, лишава ме от яснотата на самообладанието и изнасилва свободно развиващия се дух. Скъпа и вечна моя спътнице, осиромашава душата ми и чувствам, че започвам като че вътрешно да обеднявам. И това е тогава, когато в душата има толкова сили, тъй много знания и святи и благородни стремежи и пориви! Някога може би ще видя смисъл в лудата безсмислица на заобикалящия ни живот и ще се усмихна на миналите ми страдания. Но сега душата губи целомъдрието и предишната си наивност и се мята като насилвана жена, губеща онова, което в дълбината на душата си всяка жена би искала да запази. Осакатява се духа, и – как, как да излезем от това положение? Когато битието се превръща в публичен дом и разбойнишки вертеп и когато душата става жертва на изнасилване, то – дори всичко това да става против волята й – как тя може да остане невинна и как би могла да се сгрее в лъчите на собственото си целомъдрие? Гълъбче, още много искам и мога да ти кажа, но – немеят устата и умът не намира думи да изрази цялата скръб и болка по повод гибелта на нашата горница. Нима аз бях привързан към нея и към теб плътски, материално, чувствено, похотливо? Нима моята любов към книгите дори и в най-незначителна степен да е сравнима със скъперничеството на Плюшкин, което наистина е достойно единствено за смърт и възмездие? Нима аз обичах книгите заради пари и слава, заради уютния кът и вкусното парче хляб? Нима творенията на великите люде да не бяха за мен духовна храна, световна атмосфера на мисълта и чувството, откъснала ме от недрата на обкръжаващите ме еснафство и пошлост? Аз обичах книгите, както обичам и мисълта, чистата мисъл, както обичам всеки порив и израз на вечно стремящия се нагоре дух. С много свои книги, като се почне от първите години на гимназията, аз живях 20–25–30 години. Много от тях отдавна престанаха да са книги за мен, а се превърнаха в живи спътници и другари в живота, с които беседвах като с живи хора и които като най-близки сродници ме утешаваха. Много от книгите, които сега са хвърлени на произвола на съдбата, ме съпровождаха по пътя ми през целия ми живот, – със своите подвързии и външни дефекти, с най-незначителните си външни особености, които са скъпи и близки за сърцето ми, както ми е скъпа бенката на твоята брадичка или както е незабравим за мен тембърът на гласа ти, – макар и някой спиритуалист и моралист (а по-точно глупак) да ме упрекне тук в материализъм и сантиментализъм. Както обичам теб – моя вечен спътник и другар, – така обичам и книгите си и не зная къде – чрез книгата му – свършва общуването с някой велик човек и къде започва общуването с теб. Та всичко това е нещо единно, цяло и целомъдрено, нерушимо и вечно. И ако всичко е някак си разрушено, то това не е ли изнасилване на живота ни, прогонване в тъмата и безумието, ограбване и светотатство на един велик храм? Все едно – то не може да бъде разрушено, но все пак някак си е разрушено! А мощите и престолите? Гълъбче, светлина на душата ми, направи тъй, че да я няма тази разруха. Гълъбче, скъпа главице, ела при мен и ми дай нежност и утеха. Нуждая се от ласката ти като от въздух. Помня как в единичната килия се мятах понякога с часове, призовавайки името ти, сякаш те заклевах да се явиш и да ми помогнеш. Но тази помощ я нямаше и я няма ето вече две години! Колко години още Бог ще ни трепе? Или вече краят е близък – известно за какъв край става дума. Зная как умират тук. И когато пукна на поста си като пазач, в студ и мраз, под оградата на складовете за дърва, и когато дойде някой насила доведен боклук (друг никой и не идва) да вдигне, псувайки, трупа ми, за да го захвърли в някоя случайна дупка (понеже няма желаещи да копаят нормален гроб в замръзналата земя) – ето тогава наистина ще престанат моите философски въздишки и стремежи и ще достигнем достойната и красива цел на нашата дружба и любов. Ето какво заслужава днес сегашното състояние на духа ми, и ето с каква хубосия Бог награждава усилията ни в дирене на истината. Гълъбче, мътнее умът ми, просветва съзнанието, виждам черната бездна и не зная къде да стъпя. Смразява се и се вкочанясва духът ми, както измръзват ръцете ми, пръстите на които са поразени от ревматизъм след продължителна работа с мокри багрила. И няма кой да сгрее студените и с мъка и болка сгъвани пръсти, и няма кой да оживи с милувка измръзващия труп на душата. Гълъбче, радост моя, любов моя, мило момиче, едничка ти си ми останала! Виждам очите ти и мислено гладя косите ти. Само ти не ме забрави. А Бог ни остави сами и какво сега да очакваме друго, освен смъртта? Мило мое момиче, радост моя и живот мой, чуй риданието ми! Скъпа душо моя, мое скъпо, болно и слабо тяло, приеми целувката ми – мислена и дали не последна? Спаси ме как и да е и ме възкреси за нов живот. Аз загубих пътя си и нищо не зная. Едва върху море от страдание и скръб изплува любовта към тебе и споменът за душата ти и твоя мил лик. Нямаме родина, нямаме убежище. Как да не плачем, спомняйки си Жуковски:

Страна моя, где мы вкусили
Впервые радость бытия,
Поля, холмы родные,
Родного неба милый свет,
Забавы, игры первых лет
И первых лет уроки.
О родина святая!

Какое сердце не дрожит,
Тебя благославляя![4]

И ето – няма нито родина, нито близки, нито небе, нито сладост на битието! Ти, мило момиче, си единствената ми родина, родна душа, вечна и единствена нежност. В минутите, когато молитвата прекъсва, единствено споменът за теб ме поддържа по моя злобно-безсмислен път и като че е знак за това, че някога си е имало молитва и че тя все още е възможна. А за тия две години молитвата много пъти ме е изоставяла и ме е оставяла с подозрителна злоба и упоритост. Това не може да се сравнява с изкушенията в килията. Пък и как може да се молиш при такъв душевен смут, при този постоянен страх и тревога за живота и, последно, при такъв ропот и неприемане на омерзителния „път“! Вместо молитва в душата ми има само някакъв непрестанен вопъл, в който не знаеш вече де е молитвата, де е стонът на едно пребито животно и къде са проклятията, отправяни във въздуха и неизвестно срещу кого. Тук вече не ни е до молитва, а да не говорим пък и за това, че за нея няма никакви физически условия. Едничък споменът за теб поддържа фината, постоянно късаща се нишка на молитвата. Мисля си: че ако аз не се помоля за Гълъбчето, кой ли за нея ще се помоли? Прекъсването на молитвата за теб се преживява като измяна не на Бог, а на теб, и – ще ми повярваш ли? – само това ме кара още да се моля. Молех се и проливах невиждани сълзи за запазване на нашата обител: резултатът ти е ясен. Молех се и прекръствах враговете на истината: резултатът ти е ясен. Молех се, каех се, плаках дорде глава ме заболи, та да запазя поне минимумът от научна работа и общение с теб – минимум, необходим за поддържане на духовното равновесие: резултатът ти е ясен. След всичко това чезне духът, гасне молитвата и настъпва вцепеняване и помрачаване на съзнанието. Но никаква злоба, ропот и неверие в силата на молитвата не могат да надвият едно едничко нещо – споменът за теб. Щом си спомня за теб и в душата ми отново се разгаря пламъкът от тлеещи и угаснали въглени на молитвата, отново се връща вярата в светлината, в нежността, в света и любовта, в благостта и промисъла Божи. Изгубих вяра във всичко и за нищо не мога да се моля. Но само щом в ума изплува твоят образ, твоят чуден и прекрасен лик сред мъглите и бурите на живота, сред сумрака и безумието на угасващия ум и само щом си спомня за теб – печална и ясна, уморена и светла като есенни хоризонти, – и чувствам, че молитвата начева от само себе си и се възражда споменът за придобитите навици за молене. – Гълъбче, колко е прекрасна мисълта, чистата мисъл, чистият ум, из недрата на който постоянно изплува и се разплисва неугасимият извор на живота. Само колко е прекрасен „живият ум“, за който говори Плотин[5], а нали ние с теб бяхме – макар и скромни – служители на този ум, на чистия ум. Ние искахме да прославим Бог в разума, в чистия ум. Ето защо е трудно да се примирим със сегашното положение, в което има несравнимо повече смърт от живот и – непрестанно безумие. Това не е живият ум на битието и личността, а е мъртвото безумие на небитието и безличието. Как да преживеем това? Ако не беше ти, –

20 февр[уари] 1932 [г.]

навярно отдавна бих станал ако не безбожник, то поне човек, който е паднал до най-ниската степен на вътрешното разложение, а такива хора тук има много, а даже може да се каже, че не само много, а почти всички са такива. Та ти си моята съвест и моят постоянен – ту нежен, ту суров – изобличител. Когато започвам да презирам всички хорски мнения за себе си и се обръщам с гръб към всеки, който ме изобличава и ми дири сметка, то само ти продължаваш да притежаваш една огромна и нерушима, а даже някаква тържествена и тържествуваща власт над мен. Само мисълта за теб е достатъчна, за да разголи тайните ми помисли и съмнения и да ги превърне в очевиден за мен срам и позор. А споменът за отминалия райски живот и мисълта за нашия избран път, за нашето избраничество (както винаги сме вярвали) даже в моментите на пълно затъпяване стопля студения гроб на душата. Току изведнъж се пробуди молитвата и сърцето сладко потрепва: „Иисусе мой, Иисусе мой, Иисусе мой!“ Ти си моята съвест и моята молитва, опора и подкрепа за обезвереното и озлобено сърце, ти си като тайнствена роса, овлажняваща душата, която наистина върви „към Теб като земя безводна“[6]. Пък и кому съм нужен, освен на тебе? Не носят утеха думите за това, че всичко става по волята Божия и че Господ, ако поиска, ще възстанови всичко стократно, както Той е върнал на Иов цялото му богатство и му е изпратил нови седем сина[7]. Да, Той му е изпратил нови седем сина, но нали ни е жал и за ония, предишните седем. Пък и може ли да се възстанови онова, което е погинало? Нима някой може да те замести в сърцето ми, или пък мен – в твоето?! Само мисълта за това е обидна и оскърбителна и за двама ни. Възстановяването на потъпканото и вече затритото или е невъзможно, или е обидно. И сега чувствам, че съм загубил душевното си целомъдрие, понеже изпитах що е ропот, бунт и озлобление, каквито не познавах по-преди. И едничка ти си обновителната и възкресяваща сила на скърбящата и озлобена моя душа, диреща помощта Божия.

Току-що прочетох цялото писмо и си спомних, че днес започва неделята на митаря и фарисея. Господи! Та Ти знаеш всичко, на Теб ти е известно и най-финото движение на душата ми. О, дай ми, дай ми сили и знания по новия път, по който Ти ме поведе. Аз все още искам да съм митар, жадувам за чисто сърце, искам да зова и призовавам: „Боже, очисти ме, грешния! Боже, спаси ме, недостойния! Боже, вдигни ме, падналия!“ Гълъбче, помниш ли как беше… О, не, не бива, никакви думи не трябват. От Бог не можеш никъде да се скриеш, а смирението бе и си остава единственият осмислен път. Само се моля да не угаснат силите ми, да не пада духът и да не се възцарява метеж в душата, която вместо за смрад и гробовен студ Бог отвека е предназначил за молитвено благоухание и духовен подвиг.

Гълъбче, радост моя, прости ми за всичко! Радост моя, тишина моя светла! Аз те родих духовно, но аз сега съм омаломощен без тебе, понеже в тебе са всичките мои надежди. Милото ми момиче, светлото ми усмихнато детенце, ласка на вечността, слабо и мършаво телце, слабички и болни гърдички, – прости ми, спаси ме, освети ме с усмивката си, не ми позволявай да погина в злобния мраз и мрачно безумие на живота. И плачът ми утоли!

Защо още нищо нe съм получил от теб?

21 февр[уари] 1932 г.

Днес е неделята на митаря и фарисея, а вчера пееха: „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче!“[8] Мълча, мълча, гълъбче, понеже в този случай е нужно безмълвие. Ти самата знаеш какви дни настъпват и как ги прекарвахме преди. А сега какво да правим! Нека всичко предадем на волята Божия. – И защо нямам отговор на моите пет писма, които вече ти пратих (това е шестото)? От теб съм получил писмо от 13 декември, картичка от 6 януари и писмо до Соколови от 10 януари (по твоя молба те ми го препратиха). Повече нищо не съм получавал от теб, а междувременно вече мина достатъчно време, та можех отдавна да получа отговорите. Страхувам се, че нарочно бавят писмата. Днес отново пристигна съобщение за тръгване оттук. Омръзнаха ми вече тия съобщения, от които досега няма никаква полза. Напиши ми каква е твоята категория трудоспособност. Моята, както вече ти писах, е трета, водят ме инвалид. Писа ли някакви заявления в Москва? Най-просто и безболезнено е обръщението към прокурора по делата на ОГПУ с молба за промяна на мерките за неотклонение на основание чл. 458 от Трудовия Поправителен Кодекс, който гласи, че инвалидите (изброяват се болестите) не могат да се намират под стража. Разбира се, приложението на този член (както и цялата практика на съветското законодателство) зависи от „политиката“ и „класовия подход“, но все пак има множество случаи на освобождаване по тоя член. Ако си инвалид, пиши незабавно, тутакси, този документ. Аз правя същото. Малко по-сложно стои въпросът с молбата в Комисията по частна амнистия при Президиума на ЦИК на СССР. Тук посочи отначало всички лишения, страдания и загуби, които си понесла, пиши, че ако дори е имало някаква вина, то тя отдавна е изкупена с тях, че политически ние не искаме и не можем да бъдем врагове на правителството, че на нас най-скъпи са ни науката и литературата, а не политиката. Този документ също непременно го напиши, и нека заминава едновременно със заявлението до прокурора. Остава и третото място – Колегията на ОГПУ, но тук може да се почака, макар че това, че пишеш в ЦИК, не ти пречи да пишеш и в Колегията на ОГПУ, изтъквайки понесените лишения, инвалидността и обещанието да стоиш надалеч от политиката.

Прости на мен, полуделия, и се помоли.

Вечно твой А.


Превод: Емил Ив. Димитров

Из списание „Философски алтернативи“, София 2007, кн. 5, С. 5–34


[1] С неологизма „горница“ превеждаме думата „верхушка“ (също неологизъм на Лосев), с която съпрузите Лосеви наричат своето жилище на горния полуетаж на дома (нещо като съвр. ателие) на сем. Соколови на ул „Воздвиженка“ № 13 в Москва, където съпрузите живеят след женитбата си на 5 юни 1922 г.

[2] В писмата съпрузите наричат по този начин Н.Д. Мойсеев (1902-1955) – известен астроном, научен ръководител на кандидатската дисертация на В. Лосева; той е страдал от физически недъг и е бил трудноподвижен.

[3] Преводите на Лосев на Николай Кузански (1401-1464) са издавани в: Николай Кузанский. Избранные философские сочинения. М., 1937, а в значително преработен вид – в: Николай Кузанский. Сочинения: в 2-х тт. М., 1979-1980). Младият Лосев е писал и съчинение за него, непубликувано поради ареста му в 1930 г.

[4] Лосев цитира по памет, неточно, стихотворението на В. Жуковски „Певец во стане русских воинов“ (1812).

[5] На Плотин (204/5-270) А. Лосев посвещава една от книгите на „осмокнижието“ от 20-те години – „Диалектика числа у Плотина“ (1928), вж.: Лосев А. Миф, число, сущность. М.: Мысль, 1994, с. 713-876; за ума вж. с. 742-744, 750, 769, 788-789 и др.

[6] Пс. 142:6 – „душата ми е към Тебе като жадна земя“.

[7] Вж. Иов. 42:10-17.

[8] Песнопение върху 50 псалм; пее се в неделята на митаря и фарисея (четвъртата седмица на Великия пост).

Алексей Фьодорович Лосев (1893–1988) е руски философ и филолог, един от най-значителните изследователи на античността.

Pin It

Прочетете още...