От същия автор

01 юни, 2010

Жертвоприношението на Исаак или защо…

28400

12 Май, 2010

Genesis или По стъпките на Адам и Ева

22060

07 юни, 2010

Иаков и битката му с Бога – как да победим…

22817

18 Май, 2010

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя

Видрица – Всичко накуп

Опрощението

Детайли

Автор: Мария Станкова

Създадена на 16 Юни 2010

Посещения: 18655

4 мин. четене

Една от любимите ми теми. Кому е по-нужно опрощението? На този, който прощава или на онзи, комуто прощават? Щом един въпрос дава възможност за избор между два отговора, значи нещо не е наред.

И нека погледнем живота на Иосиф – онзи, с дългата, пъстра дреха, ушита, за да го отличава от останалите. Цялата му житейска история е разказана в няколко глави. Разказана е добре. На пръв поглед всичко около Иосиф е ясно, но!!!

За това НО! става въпрос. Братята на Иосиф го продават в робство. Спасява се благодарение на дарбата да тълкува сънища. Почитан е, уважаван, отличен. И въпреки всичко има едно нещо, което предизвиква размисли.

През всички тези години, в които е живял отделен от семейството си, нима нито веднъж не е искал възмездие? Искал е. Значи е нормален. От друга страна е простил на братята си. Нещо не е наред. Защо?

За да простиш, значи по някакъв начин приемаш обидата, болката, унижението, зависимостта. Прощаващият е с признаци на мазохизъм. Той получава удовлетворение при извършване на акта „опрощение“ . Да простиш, означава да отречеш обществото, морала му, културата, традициите, здравия разум. (Нещата, както вече става ясно, започват да клонят към толстоизъм). И попаднах на едни думи на Тома Аквински, който казва: „Недостоен съм да простя! Само Бог прощава.“ Това пък е другата крайност – оставяме решението в чужди ръце. И това не е много добро. Тази дуалистичност около опрощението навежда на мисълта, че нещо там е сбъркано. Какво?

Извършилият деяние не винаги се разкайва. Извършителят не винаги има нуждата от прошка. Въпреки това, ние настояваме да простим и прощаваме. Чувстваме се благородни и възвишени. Веднага влизаме в категорията на „добрите“. Колкото и невероятно да звучи, нужда от прошка има точно нараненият. И чрез прошката, която дава, той всъщност изнудва извършителя да се разкае. А ако „опростеният“ се чувства прав? Ако се чувства невинен? Не е ли това насаждане на вина?

Тези съмнения ме предизвикаха да се „разровя“ из книгите си и намерих, каквото търсех.

Чувството за вина според психологията е проява на незрялост на индивида, проява на комплекс за малоценност. Чувство на вина изпитват децата, защото още нямат насаден критерий за добро и зло. И разбира се, такива жестове като опрощение довеждат до развиване на чувство на вина. Извършилият каквото и да е, трябва да се почувства принизен – дете, в сравнение с опрощаващия.

Същото е направил Иосиф с братята си. Прощавайки им, той отново е изтъкнал своето величие и тяхната низост. Не им е дал шанс да се почувстват равностойни нему хора. Те са и ще си останат „братята продали в робство Иосиф“.

Всъщност аз мисля, че историята на Иосиф е написана точно, за да обясни манипулацията. Библейският герой е велик манипулатор. Той не случайно се измъква от тежки житейски ситуации по доста мистичен начин. Само погледнете как! Чрез тълкуване на сънища. Внушението е едно: „Аз съм пророк. Виждам бъдещето и мога да го контролирам.“ Пътят му към върха тръгва от съня с тлъстите и кльощавите крави. Всеки земеделец знае, че не може да има само добри години за реколтата. Да трупаш в добрите години, за да имаш достатъчно през лошите, не е някакво световно откритие. Ако Иосиф беше изобретил складовете с антибактериална защита, някак бих приела, че е пророк, но той съобщава проста истина като прозрение. Наивността на околните явно е доста добре преценена. Съвсем очевидно е, че тълкувателят е проверил познанията на фараона безгрешно и е успял да го впечатли с нещо известно дори и на децата. Това си е чиста проба манипулация.

По същия начин постъпва и с братята си. „Аз ще ви простя, но вие ще се чувствате виновни до края на дните си и ще ми се подчинявате“. Много прост механизъм, но винаги добре работещ.

Та мисълта ми е за прошката. Мисля, че прошка човек трябва да иска само от Бога (независимо кой как го нарича). Прошка се иска от онази частица у нас, която ни свързва с Вселената.

И ще завърша с нещо лично. Преди години непрекъснато се извинявах. За всяко нещо. И когато се запознах със съпруга си, ми направи впечатление, че изобщо не употребява думата „извинявай“. След доста време говорихме на тази тема. Аз обвинявах, той си мълчеше и накрая ми каза: „Не виждам причина да кажа „извинявай“. Това е дума. Нищо не значи. Особено, след като съм направил вече нещо.“

Тогава не го разбрах. Сега го разбирам. Човек не трябва да се самоманипулира! Не трябва да си насажда чувството за вина. От години вече забранявам да ми се извиняват. Кой, каквото е направил, трябва да се разбере със себе си първо.

Затова е написана според мен историята за Йосиф. Затова той е облечен с тази пъстра дреха! Манипулацията е разнолика.

Мария Станкова е българска писателка, поетеса и сценаристка. Понастоящем тя е главен редактор на списание „Книгите Днес” и списание „Мъжът”, както и сценарист на кукленото политическо шоу „Говорещи глави” по TV7.