От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Стефан Маринов
Нидершьоклщрасе 62
8044 Грац

 

 До полк. Ангел Гогов
Зам.- Началник на
отдел „Паспортен“
бул. Г. Димитров
София


18. IX. 1982

Драги Гогов,

Година мина, откак не съм ти писал. Ще прощаваш – трябваше КЛАСИКЪЛ ФИЗИКС да напечатам, конгреса в Генуа да правя – минута свободно време не оставаше.

Да ти разкажа първо, Гогов, с няколко думи как съм се наредил тука в Градце-граде. Намерих един Бруно, който държи конюшна. Рина му на конете, зобец им давам, сенце – Бруно ми дава покрив, обяда и млякото, за закуска. Справям му също и бостана, а там я домат, я краставичка, я тикве винаги ще се намери. А като ида в Грац на Франц-Йозеф-плац на пазаря, български­те градинари винаги ще ми напълнят торбата, та има и за мен и за Бруновото семейство и за приятелите. Орехите, лешниците и кестените (за ябъл­ките да не говорим) са в извънмаргинално изобилие, така че според теори­ята на Бьом-Баверк ценността им е нула, като на въздуха, без който секун­да не можеш, а за цял живот макар че толкова хиляди кубо-метри изгълташ – лев не плащаш. Въпреки това аз си ги ценя много костеливите телца и щом почне корема да ме гъделичка, чукна си няколко и съм си весел.

Бруно ме води като „щалкнехт“. Викам му: „Бруно, а като „оберщалкнехт“ не можеш ли да ме водиш?“ „Може, вика, защо да не може.“ Така че титлата ми порасна и много се възгордях. Титлата, Гогов, много значи. В България такива дето моята работа вършат (ако намерят подобни балами) ги водят „коняр“, „ратай“ „оборен слуга“ (оборен теоретически и практически). – Долни думи, Гогов. А немеца като ти закачи едно „оберщалкнехт“ от полковник по-солидно звучи, или от италианското „ретторе маньифико“.

За чистия въздух, за тишината, за спокойствието – да не ти разправям. Чудя ти се аз на тебе – що си оставил ти божия рай в твоя бащин Кюстен­дилски край и си отишъл в престолния град да тормозиш софиянци и да се мъчиш с френската транскрипция на хорските имена. Какъв оберщалкнехт става от тебе, Гогов, – за чудо и приказ. И занаята, сигурен съм, къде-къде по-добре от мен ще го владееш. Аз съм гражданче – конете като дете повече на картинка съм ги гледал. И защо трябваше да си разменяме, Гогов, местата – не разбирам. Защо като луди побегнахте от туй село – и това не го разбирам. Добре че ние се връщаме в запуснатите ниви и порутените къщи (тая в която живея е от миналия век) да хвърлим храна на изпосталелите животинчета, че да спасим света от обзелото го безумие...

Small Ad GF 1

З. Х. 1982

Свърши се нелегалния период, Гогов. Пипнаха ме австрийските джандари за гушата. Дадоха ми ултиматум: Тъй като нямам редовни документи, до сед­мина да напусна страната или ще ме екстрадират със сила. Аз им казах: „Добре, ама в майка-България.“ Бац, облещиха се, синковците. И сега не знаят какво да правят – поставих ги направо в матово положение. Мина и седмица, и две – тия са се спотаили и се чудят какво да правят. Ще екс­традират! – я да ви видим къде – на Луната, ама за Луната пътните са мал­ко скъпички.

Въобще, Гогов, гледам, не ставам на никого за компания. При когото и да ида, всеки стол предлага и сяда да ме изслуша. Но още завършил, не завършил и реже: „Абе, я си таковай …“ Едни мои приятели-италианци ми казаха: „Иди при анархистите. Ти си човек само за тях. И на тях нищо не им уйдисва.“

Добре, отидох им в клуба. Сказчикът беше Луиджи Грасо, дето на процеса на четиринадесетте в Генуа заедно с Фенци[1] наскоро го бяха освободили по липса на обвинителни факти[2]. Говори ни Грасо за златото на цифром и словом шест души (двама професора по физика, една двойка дето се държаха цялото време за ръцете и някакъв субект с неопределена външност и вътрешност. „Злото, каза Грасо, идва от златóто. Няма ли го златото, ще изчезне и злото. Затуй, вика, ние анархистите като вземем властта и унищожим всякаква власт в Италия, и цялото злато ще унищожим.“ Стана малка дискусия: как. – Да го запалиш да изгори – не може, да го закопаеш в земята да изгние – пак не може. Остана като най-ефикасно да го хвърлят в Тихия Океан на дълбочина 9, 000 метра. Но тогава субектът с неопределена външност и вътрешност зададе въпроса: „Добре, ще го унищожим в Италия, но ще остане в швейцарските банки.“ Тука Грасо отговори, че ще бъдат прехвър­лени бойни групи в Швейцария, които да секвестират цялото тамкашно злато и после да ходят да го хвърлят на 9, 000 метра дълбочина[3]. Слушах ги как мъдруват, па рекох да си кажа и аз думата: „Компаньо, викам, къде ще ходите в Швейцария злато да секвестирате. Бе вий щури ли сте. Швейцар­ците с машин-геверите ще ви направят на решето още преди да успеете да си подадете носа от пограничния стълб.“ Погледна ме Грасо малко изпод вежди и попита: „А ти кой си?“ „Аз, викам, съм българче.“ „А какво правиш в Италия?“ „Гледам ако мога да секвестирам нещо златно – било монета, обица, било фалшификат, ама не ми се удава.“ „Бе, я си таковай …“ и Грасо продължи да умува над въпроса по секвестирането на швейцарското злато, върху което и Хитлер, макар да беше толкова щурав, и той не посмя ръка да тури, че Вилхилм-Теловците и неговите орди щяха да нашарят с машин-геверите[4].

Слушайки го този Грасо (иначе много мил и симпатичен момък), спомних си оная приказка, дето питали един шоп да каже има ли разлика между лъжец и идеолог. „Па има, отговорил шопа, како да нема: он лажецо, гяво­ло, знае дека лаже, идиотолого сам си верува, хаирсъзино.“

Ами ти бре, брате Гогов, кажи ти като лъжеш, вярваш ли си? Кажи в коя категория да те сложим. Ти ще кажеш: „Аз не съм идеолог – аз пердаша.“ Пердашиш – пердашиш, ясно, а стихчета не пописваш ли? – Значи идеологстваш. То едното с другото не върви – всеки го знае. Мирчо Спасов, ако че беше такъв дръвник, сам ти казал веднъж (както ти ми каза): „А6е, Гогов, от кога и ние, джандарите, почнахме хекзаметри да пишем.“ Ама ти – нà – не слушаш началника си, като те учи на ум и разум – хвърлиш бича и пал­ката, измиеш си ръцете от кръвта на пребития, па сядаш пред бял лист хар­тия и почваш рими да търсиш. Запламтяваш и ти като всички български пое­ти[5]. – Затова, Гогов, и такива пропуски допускаш в паспортните дела.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

С много узы ни оплитат тия пусти музи. Мъчиш се с поетите от другите епо­хи да се сравняваш, а ти трябва по полицаите да се равняваш. Къде си тръг­нал Пушкина да гониш. Остави го ти тоя шантав граф – той освен Екатерина Велика да наклеца, за друго за какво е мислел? Сравнявай се ти с Гешев. Ето ти тебе образец и пример за подражание. А каква ти е приликата: само тази, че имената ви почват на буква „Г“. Ами то и говното тогава ще се обади: „И аз почвам на буква ге.“ Къде беше Гешев, Гогов, къде си ти. Гешев държеше партията в ръчичките си – с централните й комитети, с бойни­те й групи, с военната й организация (чети спомените на кака Цола), а ти един алтав дисидент, дето няма пет пари да си купи каиш да си препа­ше гащите, не можа да сгащиш, ами да вземеш, с кой акъл, бе Гогов, да го упущиш да щръклее по цяла Европа. Сега скимти същия алтав дисидент, иска пак да ти се напъха в ръчичките (чети, Гогов стр. сто осемдесет и шеста от настоящето Евангелие), а ти въртиш гегата и го пъдиш: „Къш да те няма, не те искаме.“ Представи си ти за миг, че Трайчо Костов отишъл при Гешев и му се плези: „Аде бе, Гешев, а вкарай ме в затвор, ако си ербап.“ А Гешев да се прави на три и половина, уж че не го забелязва. Ей, туй чудо, Гогов, не бяхме доживяли – до къде се изроди пролетарската диктатура, а хората още, като в братска Полша, й се плашат. Нормалното, Гогов, е по­лицая да пази волнодумеца да не излезе от затвора, а ти точно обратното: пазиш волнодумеца да не се напъха в затвора. Така е Гогов, когато почнат джандарите стихове да пописват[6]. Платон преди толкова века за какво мечта: поетите да управляват държавата. Да ми дойде сега тоя Платон и да види какво става държавниците (Мао) и полицаите (Гогов) като почнат хекзаметри да дращят. И толкова века, Гогов, главата на Платона я минават за гениална. Солженицин твърди, че корените на днешната каша трябва де се търсят в масалите на Бокачо и при голите мадами на Рубенса, а не виж­да, горкия, че те се крият още в платоновите недомислици...

 



[1] Фенци след това го пипнаха в една кола с Морети (la primula rossa и capo storico delle BR) с пищов в джоба. А братът на Фенци, Лоренцо, е библиотекар във Физическия Ин­ститут на Генуезкия университет, златен човек, сладък, мил – пръв мой приятел.
Искам да ти кажа, Гогов, две думи за Червените Бригади, понеже кръстосах пътища с много хора, които са живели дълго с тях, а и много статии по вестниците и списанията прочетох. Разказват всякакви работи за бригадистите. И ще разказват. Но колкото повече умуват, струва ми се по-далече отиват от реалността. В огромната си маса бригадистите са честни и свестни хора. Защо се хващат за пищовите? – На едни им е интересно да пра­вят нещо по-бамбашка, други викат – това е най-късия път да станем нещо, трети търсят в страховете и напрежението отдушник – от сивотата, от самотата, от безпаричието, чет­върти вярват, че само този е единственият възможен път да се сложи ред в света, и т. н. Компанията е същата както е била в Русия преди 17-та, както е била у нас преди 44-та, както е сега по Южна Америка. Моят граф това казва: „Le Brigate Rosse sono la conscienza d’Italia.“ Казах тия думи на моя Фенци преди да пипнат брат му. Той промърмори: „Ma una conszienza sporca.“ Когато прибраха брат му, повече тоя въпрос не зачеквах, неловко беше. Не е мръсна тая съвест, Гогов, не е мръсна, макар че в края на краищата само до мръсотии води. Аз при бригадисти, Гогов, знаещ, не ходя. Ристосчо нали е казал: Като те шляпнат по лявата буза, обръщай дясната, като те опердашат и по нея – подлагай гъза. Изпълнявам си му заветите и си ми е добре. „Ама тъй, викат, нищо не постигаш. За смях ставаш на кокошките да си подлагаш гъза да те ритат от ляво и от дясно.“ Абе, да ста­вам – мен нали котенцата ми е пулита. А който мисли света да оправя, той не на кокош­ките, на врабците за смях става. На тоз свят има само едно нещо за оправяне – собстве­ната душа. Тя като се оправи, погледнеш – и целия свят ти се струва оправен. Твоята ду­ша не е ли в ред, наоколо ти ако ще всичко по мед и масло да тече – черно ти е. И на наш Милча му разправям тия работи. Уж се съгласява, а, знам, не се съгласява – патлака му е все на кръста препасан.

[2] След тяхното оправдаване ил дженерале делла Киеза това беше казал: „Аз ги ловя и с вързани крачка й ги поднасям, а италианската юстиция отново ги пуска на свобода, за да не мога да си поема сулука и да трябва пак да ги гоня.“

[3] Брей, помислих си, и зетя в София ще изпищи.

[4] Владимир Ильич так говорил на собрании левьх социалистов в Швейцарии в 1916 г.: „Когда мы, русские левые социалиста, возьмем власть, из золота будем делать одни унитазы.“ Тогда кто-то из швейцарских левьк поднял сразу руку: „Ерго, вся продукция унитазов будущей социалистической России будет закуплена Швейцарией.“ Это не анекдот, Гогов. Это сущая правда. Неужели Владимир Ильич был такой же скицой как и Грассо? А ведь, как хо­рошо было бы жить без золота. И Христос бил против злата.

[5] Спомням си в Париж един българист от Екол де ланг-з-о това разправяше: „Какво става във вашата репюблик попюлер? Там поетите не живеят – те всичките горят: половината от полова любов, половината от ненавист и свещен гняв срещу класовия враг. Недай си боже, някой както се е разгорял, да пръдне – току виж станала експлозия, та избухнал.“ Затуй, Гогов, уместно е, мисля, да седнете с Мирчо Спасов и отговорниците от КАТ по пожарната част и да включите такава точка в правилника: „С цел за предотвратяване на евентуални пожари и експлозии по време на работа (стихоплетене), на българските поети се забранява да консумират боб в предработни дни.“

[6] Мирчо Спасов пишман стана, че не ти постави ребром въпроса: или палката или писал­ката. И ако вземеш нещо да увърташ, да те уволни от заведението, ама и нему, както тук подочуваме, духнали под опашката, че нещо много напряко тръгнал по капиталистическия път.

Стефан Маринов (1931–1997) е български физик, писател – и не малък чудак – чийто „роман в заявления“ Изыди, Сатана!, издаден през 1981/82 от автора в Австрия, днес бива разглеждан от познавачите като върхово постижение на модерната сатира.

Pin It

Прочетете още...