От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


виа Пуджа 47
16131 Генуа

 

До полк. Ангел Гогов
Зам.- Началник на
отдел „Паспортен“
бул. Г. Димитров
София

 

Драги Гогов,

Както виждаш, не забравих обещаното и сядам да ти пиша по-длъжко писмо. Странно беше това завчерашно мое хрумване да ти пратя послание. Значи пак от там да почнем, откъдето бяхме почнали преди двайсе години – от МеВеРе-то. Какво да се прави, Гогов, – on reviens toujours a ses premiers amours.

Писах ти вече как ме гонят тука кучите синове из натовските държави. А вчера получих писмо и от американския консул в Брюксел, с което оконча­телно ми отказват виза за разединените щати. Мотивировката е, че съм категоризиран като „alien who advocates the economic, international, and governmental doctrines of world communism“. Ти, Гогов, ако поискаш виза за Щатите, нa часа ще ти я дадат, значи тебе не те броят за комуняга, ако че съгласно втория параграф на ленинския устав редовно си плащаш членския внос (къде, брате, без парички кантора се отваря), а мене, брате, ме бро­ят. Странни нещо стават, Гогов, по Божия свят. Уж моите мнения с мненията на американците коренно се разхождат, а по въпроса кой е комунист, кой не, гледай как се съвпадат. И чак след толкова години разбирам, защо ме на­пердашиха така яко в тяхното софийско посолство. Паднал им комунист в ръ­чичките – я дай да го намлатим както трябва, още повече че като свирнат на българските ченгета, те една комунистическа гърбина яко ще отупат[1].

„Ама аз от лудницата бягам, аз против световний джугашвиловский кретинизъм възставам.“ Бе я трай, бе, маскара, знаем си те ний кой си ти, в елек­тронните ни архиви данните за майчиното мляко на всеки планетарен жител най-точно са зарегистрирани. – Пусти електронни архиви! Те ти тебе, Го­гов, булевата алгебра къде водела, те ти за какво сме въвеждали двоичните кодове: нула – едно, плюс – минус, да – не, червен – бял... репичка -всичко знаят тяхната мамица.

Завчера ходих в кубинското консулство да питам дали ще ми дадат виза за Куба. Прие ме консулът, изслуша ме най-внимателно. А за да ми отговори, извини се, че италианския още не го „хабла“ както трябва и извика прево­дач. „Не мой, викам, компанеро, няма нужда от преводач. Как може, викам, езика на светата революция да не разбера.“ И каза консула, трябвало да се пита Хавана, а отговорът щял да дойде след половин до една година. „Е-ей, викам, в Сиера Маестра като трябваше да се взимат решения, не се чакаше по половин до една година. Виждам, добавих шеговито[2], че и вашата революция вече е на годинки и се е пообюрократизирала.“ Побагрове консула: „Вий кубинската революция нямате право да съдите. Напуснете веднага кон­сулството.“ И с едни такива меверешки очи ме прониза, та ми стана от ясно по-ясно, ако в Куба бих му изказвал мнението си за светата революция, ня­маше навън да ме изритва, а някъде навътре да ме врита.


Small Ad GF 1

Дойдоха снощи италиански мои приятели, седнахме да обмисляме положени­ето. Един каза: „Защо не идеш в Южна Африка, там имат нужда да увеличават бройките белокожи жители.“ Друг вика: „Израел! Казваш, че баба ти е ев­рейка. Там щом някой заяви, че по женска линия има еврейска кръв, приемат, па ако ще и като архи-комунист да е дамгосан.“ Трети, най-мъдър, така рече и отсече: „Ще идеш пред вратите на Софийския Централен Затвор и ще почукаш: Чук-чук-чук, кой ще ми отвори тук? Аз съм сврака гиздосийка, ня­ма ли за мен една килийка?“

И пак си ги спомням тия американци, Гогов. Големи лайна са, ама много верни неща говорят. Като им разправях, че макар да са ме тормозили тол­кова години по затворите и лудниците, въпреки всичко си оставам комунист, те едно повтаряха: „Малко са те били. Счупено имаш ли?“ Викам, нямам. „Зъби избити?“ Викам, не. „Чуруликай тогава, чуруликай.“ И веднага прев­ключваха на вечната си песен: „Аз това купих за толкова, онова за онолкова. Това там струва толкова, онова онам струва онолкова. А еди кое си колко струва? – Еди кое си струва толкова, ама ако го купиш така и така, ще ти струва толкова и толкова, а ако го купиш така, така и онака, ще ти струва толкова, толкова и онолкова. И песента утихва като им натегнат клепачите и кажат: „Good Night, I’ll see you later.“[3]

Но ти кажи, Гогов, правилно ли е това: Човек да гласи и тъкми с годи­ни философските си, житейски и социални концепции, да прехвърля тонове с литература, да слуша стотици и хиляди човешки изповеди, да си изгради с труд и мъка, в съмнения и прозрения някакво верую и един божи ден да си разпаше каиша някой Мильо и за десетина минути да му обърне всичките кон­цепции с краката нагоре. Да свърши и с вековната злоба на роба и с него­вия пурпурен гняв величав. Е защо, бе, Гогов, защо такава власт да се дава на неграмотни Мильовци да се разпореждат с идеите в главите на гра­мотните? Кажи, защо? – Знам, ще ми отговориш: Ако човека си е баш-марксист, могат в името на Първоучителя да го бият и изтезават, зъбите да му избиват, не ребрата, а и краката и ръцете да му трошат, очите да му ва­дят, горящи шомполи еди-къде си да му завират – баш-марксиста трябва не­поклатимо да си седи на пролетарските позиции и едно да си повтаря: „То­ва е недоразумение, грешка несъществена във великия поход КЪМ, лес рубят – дънери трещят.“ Ако ще и на кол да го набиват, баш-марксиста трябва да твърди: „В задника ми тоя кол не е кол, ако и малко да поубива. Ще го минем за зъбна клечка.“ Ей, Гогов, голям диалектик ми се извъди ти. Ама знам, теб зъбна клечка ако ти пъхнат в дупето, ще заревеш: „Боже-е-е, кол забиват!“ Аз ще ти кажа само следното: Когато хората четят как Якир и компания, изправени на ешафотите за да ги стрелят, са крещяли с цяло гърло: „Да здравствует родной батька Сталин!“, то хората с право казват: „На таквиз бездънни кретени това им се пада, даже малко им е.“ Та ти, братко, ще прощаваш. Твоите пазванти някой ден като почнат да ме налагат „Да живей батко Гогов“ няма да викам. Ти сигурно ще се поусмихнеш: „Ще викаш, Стефане, ще викаш, защото ако не викаш, няма с гумен камшик да те шляпаме, а дървена сопа ще играе.“

Усещам, Гогов, че ще трябва да се чука на вратите на СофЦенЗат. И снова к этим грустымм оградáм[4] меня влечет неведомая сила. Не знам само по кой параграф ще ми търсите цаката за да ме пъхате в кауша. Туй за амери­кански шпионин, Гогов, хич няма да върви. То ме биха тия янки-дудловци, то ме изритваха, то се подиграваха, а сега да вземете вие и да засучите един процес като двоен агент на СИА и на ЦРУ-то. Е, бре, Гогов, туй чудо ако измайсторите, то само заради сеира струва си не само в килиите на Централния затвор да влезеш, а и в сибирската преизподня да се спуснеш. Другият вариант, Гогов, с лудницата, той е пенкилерно, универсално сред­ство. Ама и там все пак трябва нещо да се подложи, не е България държава от Амин-дадовски тип. Туй дето съм писал на военния министър, че като обяви обща мобилизация, да не ме чака в двора[5] на училището в Долни Богров, с две смени долно бельо[6], не върви вече. Лекарска комисия на Софийското военно окръжие още през 1974 г. ме шкартира като негоден за военен призив поради дълбоко душевно разстройство от маниакално-параноидален тип, така че сега даже и да застана пред военното министерство и когато министър Джуров мине с устремена походка да взема да се изпърдя на висок глас, пак нищо не може да ми се направи. А туй дето съм заплаш­вал вътрешния министър, че ако не ми даде паспорт, ще изпочупя витрините зад дирника на коня на цар Александър, и то не върви – даде ми човечеца паспорт и витрините си седят цели целинички, понеже ония, останалите бъл­гарски чада безправни, те камък да вдигнат не смеят. „Добре, ще кажеш, друго като няма, ще вземем за мотивировка физическите ти теории.“ Е-е-е, Гогов, преди шест години вървеше да се окачествяват моите теории като на­лудничави, ама днес, братко, не върви. Много статии публикувахме, книжле пуснахме, бая конгреси обиколихме. Науката, съгласен съм, е мътна вода, ама тоя цирк дето го разиграваха докторите през 74-та, още през 77-ма като решиха да го повторят и се насраха. Виж, факта, че съм се върнал до­броволно в България е достатъчна мотивировка за силно пара-шизофренно за­боляване, ама я вземи пиши това не във вестника, а само в една епикриза, ще стане същото както с д-р Каменовото „Маринов, само един луд може да твърди, че в България се живее според Конституцията“[7]. – Слушай, бе, Гогов, я вземете най-простичкия вариант – клевета срещу народ, партия и правителство. Това винаги минава. За клеветата дон Базилио най-хубавата си ария пее. Ето и аз ще помогна материалец да се посъбере, да няма нужда писания с десетилетна давност на прокурора да се носят. Обида срещу на­рода ли искаш. Заповядай:

„Но ето че идва Ботев и казва: Ритни го. Ритни го това българско го­ведо, та поне като му плюят в суратя, храчките да си обърсва.“ И да по­ясня. Дето го плюят, това е от телевизията, от радиото и от ежедневната и неделна преса. А българското говедо трае, мълчи, чат-пат мигне-премигне, но си стои олигавено и слузта от храчките се стича по лицето му до като засъхне. Ще кажеш, а вицовете дето ги пуща, дето злослови, ехидничи и се подхилква по тъмните кюшета. Не-е, Гогов! Да прощаваш, ама с вицове храчките по лицето си народа не може обърса. Ти, аджеба, чувал ли си ня­кой рицар да се изплюе на друг рицар в лицето, а оня последния вместо да си хвърли ръкавицата[8], да тръгне да разпространява анти-рицарски злословия и вицове по адрес на първия рицар. Е-е, Гогов, с виц храчка ако се избърсва, и баба и дядо знае. Тъй че клеветата си е истина, по това е излишно да спорим, но по форма си е клевета. Тоз народ, дето те храни, дето ти е дал език, история, национална гордост и чувство за човешко до­стойнство, а ти да му викаш „говедо“ и да призоваваш Ботев не да го вди­га и знаме да му тика в ръцете, а да го рита. А и Ботев с подвеждането под отговорност по чл. 76 ще е съгласен. „Не ме оставят, ще каже, да си размахвам шашка от пиедесталите на монументите, ами да ходя да ритам раз­ни говеда, дето не смеят храчките от лицето да си обършат.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А ако искаш обида срещу Партия и Правителство, и тук, Гогов, ще дотъкмим нещичко, та да може висшата мера наказания, и петте годинки[9], да се надънят. Ето заповядай: Радойчо, сукиния син, такова стихче, казват, издокаросал:

Момиченце от село
със чалма на чело,
като чете срича,
на татко си прилича.
Който го познае,
метрото ще копае.

А ето покорният твой слуга как го превежда за читанките от вечерните прогимназии:

Фитне у конака
со тюрбан на тило,
кога плеще джвака,
мяза на катило.
Кой ми окне „Знам га я“,
че продрищи кръв бая.

Страх ме е само, Гогов, да не би прокурорът да почне да маниерничи и да се превзема по западен тертип (зер почнаха и българските прокурори за­падна преса[10] да четат, па чат-пат и зад Драгоман да прескачат) и такива едни изгъзици да занарежда: „Сричало момиченце, че какво страшно има, защо трябва меча на пролетарската диктатура от мечницата да се вади. Не само момиченцата, и момченцата сричат като почнат с АБ-то. И не само селянчетата в сукманчетата, но и гражданчетата в рокличките. Пустият му Радойчо, ах гиди-гиди зевзечето на тати Българан, гатанчица измислил. Нали няма кой да я отгадае – и прокуратурата ще си нехае, и метрото няма да се копае, само концертната пирамида ще си градим, та през шестнайстата пети­летка духовият оркестър на Сашо Михайлов да не дразни повече пойните пти­чки в Борисовата градина. А туй, превода, нас не ни засяга – в прокура­турата щатна бройка „шопски преводач“ не е отпусната.“

Тъй че ще трябва, Гогов, клеветата да се оформи по-ясничко, не така витиевато и иносказателно (Езоп бе роп), стига вече да се правим улави като добрижотевски канарейки[11]. Пък ще ми се да оформим клеветата така, та да трогнем Партията и Правителството и на едно дружеско царство, с ко­ето нашето поддържа най-оживени дипломатически, търговски и културни връз­ки (нашата принцеса в това царство ходи да се учи на маниери и на файфъклоци). Нали сме интернационалисти, Гогов, не трябва само лайната от соб­ствения обор да чистим, трябва една ръка да дадем и на ратаите от съсед­ските обори, че и те, бедните, цял ден си седят във вонята, но търчилъжците от тяхната ежедневна и еженеделна преса са по-обиграни, бая успяват да ги залъжат, че дишат чист балкански въздух. Та ето, какво ще кажеш, ако оформим клеветата така – и кратичко и ясничко: „На английската кралица и на Принцесата пикните им смърдят като на крастави кучки.“ Майтапа на стра­на, Гогов, обаче достигне ли човек до състоянието да казва тази абракадабра сутрин на гладно сърце и вечер като си измие краката със студена вода, два чакрови центра веднага му се отварят. Осмели ли се да я декламира пред близки и познати, било вечер на трапеза след три чашки вино, било още ка­то замезва – четири центра отваря. А ако стисне яко дупето („контрактация на перинея“ както се казва, когато се правят йогишки респирации) и започне да говори това заклинание и на публично място, да кажем като виси на опаш­ка, като си мандахерца краката през работно време или като зъзне на някое кюше по време на църковен празник, чакайки ведно с набожните сиромарси да изманифестира единството си с царе, папи, патриарси – тогава и петте цен­тра чакра сто-процентово му се отварят. Срещу него могат да тръгнат с ви­ли и секири, казани с катран могат да пълнят дяволите, цепеници да мъкнат – стига човек да си повтори заклинанието „На английската царица и на Прин­цесата пикните им смърдят като на крастави кучки“ и цялата космическа прана почва да хлуе през тялото му. Чак много-много като го поозорят дя­волите, само леко си пръцне, и пак нищо му няма – седи си кротко и си гледа пъпа.

Не ме разбирай само неправилно. Срещу персоните Елисавета и Людмила ня­мам абсолютно нищо. Даже като я гледам английската пикла как натегнато се усмихва, викам си: „Кой ли знай какво и е на женицата на душата?“ – Може би си съзнава нищожеството. Може би тежи й, че трябва да се типосва на ляво и на дясно като циркаджийска маймуна, да си сменя час по час туалетите и да се прави на велемъдра край единбургския кур, дето стои край нея като кол забит. Пък причината за натегнатата усмивка и друга може да е. Вярвам и на теб се е случвало на банкет да си, на официално място. На­пъне те било по малка, било по голяма нужда, а обстановката такава, не може да се напусне трапезата – или някой се разпенил реч да държи, или друг темане прави, или царят дъвче набързо и се готви тост да произнася. Ами туй кралицата като е ката ден по банкети. Все под напън да живееш -как след това ще. се усмихваш като хората? Кажи, бе брате, кажи как?

А пък Людмилчето, миличкото, нали го знам, бе, Гогов, нали ми беше ученичка в руската гимназия на ул. Стара планина. Не му дал Господ нищо-нищочко, то сега се запънало да доказва, че нещо представлява. От сутрин до вечер речи ще ми държи само за да покаже: Вижте колко съм умна! Е, как, бе Гогов, умна, като закона на Ом така и не можа да го научи. И тъй я мъчих и инък – не можа да разбере съпротивлението по тока ли са равни на напрежението, или тока по съпротивлението. Ще кажеш – страсти човешки, патологични амбиции. Абе страсти-страсти, разбирам, ама защо трябва пред цял народ да се кълчи за да надвие чувството си за малоценност. Разбра се, че и пред двата телевизионни канала, и по еди кое си да тръгне, пак това свое чувство няма да превъзмогне. Ами да се поуспокои малко, да иде да си гледа децата, филийки „джиджи папа“ да им поизпържва, шипков мармеладец да им вари, току виж, събудила се, милата, някоя заран с едно леко свежо чувство на пълноценност, на спокойствие...

Тъй че, Гогов, против Елисавета и Людмила нямам нищо, но не си ли пов­торя сутрин на гладно сърце и вечер като си измия краката „На английската кралица и на Принцесата пикните им смърдят като на крастави кучки“, много непълноценен се чувствам. А тоя български народ, това стадо говеждо, защо е навело глава и припка като шугаво – защото не смее да се изправи, да повтори това заклинание и да си освободи душата. Зини, бре, народе, изре­чи тез 13 думи заветни (толкова са, Гогов, брой ги ако не вярваш!) и ще видиш как ще ти олекне и на съзнанието и на битието.

Клевета, клевета – хубаво, ама страх ме е, Гогов, че и с клевета за смях ще станете. Най-добре правете се на три и половина като се появя в София – уж че ме няма. Аз от тия книжлета „Пръждосвай се, Сатана“, за което това писмо пиша, я донеса трийсетина бройки, я не – тежат пущините, нали всичко трябва на гръб да се влачи. Ще дам на един, на втори. Добре, ама нашият български читател е подкован, мущруван – трийсе години нали все от сивия поток бистра вода лочи. Той веднага ще разбере, че книжлето е шарено, че за нечисти сили става дума, и без много да го прелиства, ще го набута я в печката, я в боклуджийската кофа на съседа през две-три къщи от неговата. Твоят екземпляр, дето ще ти го поднеса с автограф[12], само той, вероятно, ще остане прочетен. А ти като си мълчиш, и никой нищо няма да узнае. Ти не си, джанъм, върбово дърво; могат ли от тебе децата да си правят свирки и пищялки?

Ай друго има още по-важно. Тука всичко и от ляво и от дясно ме подо­зира, че съм кадесешки агент. Вярно, викат, мъчиха се в България луд да те направят, ама не те направиха, тровиха те с билки и лекарства, ама не те отровиха, правиха ти разни магии белким очумееш, ама не очумя. После, вярно, биха те в Чехия, ама не те пребиха. А сега в софийския вилает си ходиш, никой не те закача. За пикните на цариците и принцесите от цял свят по целия свят плещиш, а цариците с пръст те не докосват. И всички заключават: „Агент би че ови бугар, али врло специалан. Ни йе срезки агент – ови агент би че континентален.“ И цъкат с езици: „Брей, туй пусто КДС много ще да е серт, щом първия български дисидент[13] е и КДС-ешки агент.“

Айде, Гогов, стига толкова акъл да съм ви давал. Па опретнете се малко и вие, понапънете си мозъците да измислите как да ми направите „мат“ пред вратите на СофЦенЗат. Но да ти кажа: моят гуру Ширам това ми разпра­вя вчера: „Когато противникът е гневлив, избухлив, невъздържан – той не е опасен. Човек се плаши само от този, който е спокоен, от тоз, който нищо не иска, от тоз, който е готов да прости всичко. Онзи, който се зъби, който се заканва, който обвинява, който хапе, не е опасен. Опасен е не­възмутимият, загледалият се нейде в безкрая, превъзмогнал житейската су­ета противник. Най-страшните тирани са отпускали ръце и са се предавали, когато пред тях е заставало спокойствието.“ И друго интересно казва Ширам (с което много не съм съгласен): „Загубената битка не е крачка към свободата. Битка не трябва да се губи.“ „Е как, викам, бе Шираме, пражка­та пролет и пражкото лято не бяха ли стъпка към свободата?“ „Сам ще си отговориш, отвръща Ширам. По-свободни ли са хората в Чехия след августов­ското поражение?“

Гогов, не идвам в София за да влизам в затвор. Идвам за да направим крачка към свободата, истинска крачка. С твоя помощ, братко.

Прегръщам те.

Твой:

Стефан Маринов



[1] Веднаж Христо Сантов се понапил и правил някакви щуротии, та го закарали в градско­то. Ченгето много-много не се церемонило и му тупнало две-три по ченето. „Да знаете, казал Сантов, че точно тука са ме били преди девети.“ „Били сме ви и пак ще ви бием“ отговорило ченгето. Кръст ти слагам, Гогов, че историята е вярна. Ако не вярваш, иди питай Сантов.

[2] „Как живете, мужички“ пошутил Никита Сергеевич. „Хорошо живем, батюшка“ пошутили колхознички.

[3] Имах един много сладък приятел във Вашингтон, Джим Грей. Той беше работил в разу­знаването и говореше руски доста свясно. На прощаване винаги това ми казваше: „Добрый друг, я увижу Вас потом.“

[4] Ударението, Гогов, е много важно. И снова к зтим грустньм огрáдам – не върви, плоско, бледо, сивкаво; най-много да го изримуваш с „меня влечет к постылым гадам“. А това чуй го как кънти: „И снова к зтим грустньм оградáм“ – цветущо, мощно, звънко. Е-ей, Го­гов, така се твори поезия. Ти ако по сопа си ми батко, по перо аз съм ти батко. — А онуй твоето за Дзержински, дето ми го показва напечатано в ЛИТФРОНТ – слабичко, брате, много слабичко. Остави там, че стъпката беше малко постьпкал. Дзерджински, Гогов, е сложно явление. За него не може да се пише както за небезизвестната императорска уроспия: „Феликс Эдмундович, о! приехали в Царское село!“ Не върви с такъв тържествен дактило-ямб. Феликс Эдмундович е дълбок, трагичен, шекспировски герой. Който пише за Дзержински, трябва яко перо да държи в ръката си, а не писалка-залъгалка или зам-нач-пасп-отделнишка химикалка. Солжекицин, дето, съгласи се, по-харно владее перото от тебе, и той, като се хвана за Ленин, когато кръстосваше цюрихските сокаци, и той го удари на анти-соц-реализъм.

[5] В повиквателната не беше указано в случай на дъждовалеж или снеговалеж пак ли в двора трябва да стоим събрани в очакване на заповед или може да се влезе в училището на сушина.

[6] Двете смени, очевидно, са нужни за да могат общомобилизираните да се подсушават, ка­то се надрискат от страх щом почнат атомните бомби да падат и пукат.

[7] Когато през 77-ма бях задържан в Психиатрията, поисках от лекуващия ме лекар д-р Каменов да ми обясни защо. Д-р Каменов каза: „Защото си тръгнал да организираш научен конгрес“. Отговорих му, че гражданите на НРБ имат правото да организират не само науч­ни, но и политически конгреси, тъй като свободата на словото, мисълта, манифестациите и демонстрациите са гарантирани от Димитровската конституция . „Ха, рече д-р Каменов, ето ти доказателство, че си луд: у нас всяко дете знае, че конституцията е парче хартия и че ние живеем според други закони, а ти си тръгнал да живееш според конституцията.“ „Д-р Каменов, отговорих му, отивате твърде далече. Няма да минат и няколко дена и Вие пред доста хора, изправен, ще кажете след мое настояване следното: Върховен закон в България е Димитровската конституция и този, който се мъчи да живее според нея не може да бъде окачествен като луд.“ И наистина, още два-три дни след задържането ми, КДС-то разбра, че трябва да прави компромис с мене, и когато се бяхме събрали около 20 души, представители на КДС-то, Академията и Психиатрията, начело с проф. Темков, за да об­съждаме положението, обърнах се към д-р Каменов: „Докторе, а сега изправете ми се тука и кажете, луд ли е този, който твърди, че в България конституцията се спазва.“ Д-р Ка­менов се изправи и изпя исканата песен като ученик пред черна дъска. — После станахме с Каменов приятели и когато напусках болницата, той ме хвана под ръка и ми прошепна: „Луд е, Стефане, луд е този, който е тръгнал в България да живее според конституцията.“ С тоя мой д-р Каменов и с неговата парче-хартийна конституция след това по толкова за­падни вестници и радиостанции джумбуш си правих, че накрая вече ми беше омръзнал. — Каменов, Каменов, луд е не този, който живее според конституцията в България, а този, който живее в България.

[8] Ти може да възразиш, че тъй като няма ръкавици по пазаря, то и народът няма съотве­тен атрибут за хвърляне. Добре, днес няма, а вчера нямаше ли? Когато морякувахме, Го­гов, за три и двайсе купувахме чифт агнешки кожени ръкавици. Където щеш ги имаше – и в София, и във Варна (тогава Сталин), и по селските нармази. В Одеса ги продавахме от 100 до 150 рубли. С три чифта ръкавици, Гогов, половин Одеса се преебаваше. Тъй че атрибу­тите си бяха на лице, ама рицарите ги нямаше.

[9] Во древна Гърция Сократ е бил обезглавен заради обида на боговете, а в народно-демократична България максималната доза за клевета и обида е 5 години. Къде ходим, Гого-ов, от коя правна локва вода лочем? Какви са тия буржоазно-демократични изгъзици от страна на пролетарския законодател? Защо не се взема пример от античните демокрации, дето и дядо Маркс твърди, че били най-демократичните, та за обида на босовé (ударението, Гогов, ударението да не сбъркаш!) на кол да се набива.

[10] Кстати, парижкият „Канар аншене“ такива нещица пише: „Жискаре, изплюй диамантите, дето твойто племянниче Бокасчо ти ги напъха в смокинга, мръсен крадец си, Жискаре; ка­нибалът с Жискарица се целуваше, ти с канибалицата се прегръщаше.“ Жискар се прави по бай-ганьовски на яж ми гъза, опънал шия, крачи наперен като жираф и не благоволява даже едно „божа росица“ да каже, а като попитали един прокурор, защо не подведе „Канара“ под отговорност за клевета и обида на първия гражданин на републиката, той отвърнал: „Нямам си друга работа, ами да и обръщам внимание на някаква патка, че плещела глупости.“

[11] Добри Жотев така завършва известната си детска балада „Канарче“: „Хората са интересни – пей ни, казват, волни песни. Ала кой е пял до днес волни песни във кафез?“ До днес, Добри, никой, но до утре, както е тръгнало, може и да пропее. После да римуваш „днес“ със „кафез“ не само че е шмекерия, но пакост правиш непоправима, понеже децата ще почнат да пишат „кафес“ вместо „кафез“. И каква ще е файдата от детската ти баладка – увеличаване на двойките по български, друга никаква. Прочее, съветвам те в бъдещото пълно събрание на твоите умотворения така да я завършиш баладата: „Хората са интересни; викат: ‘Стига с басните известни.’ Но нали съм си сербез – басни басня и в кафез.“ Сега не само децата, и цензорът на събраните ти съчинения, и той ще свикне да пише „кафез“ със „з“. Ама аз, Добри, по ще те съветвам въобще да не печаташ баладката в събраните съчинения. Я разберат церберите, че ти не детска баладка си писал, а намеци относно лип­сата на творческа свобода в България си правил и то не някъде другаде, а пред невинните душички – за нула време мамицата ти е ебана, това ти го гарантирам.

[12] Автографа отдавна съм измислил. Ей го: „На полк-Гогов, друг и брат по перо и занаят.“ По перо че сме братя, всеки знае – напи и двамата крадем от работното време (ти от дър­жавното, аз от собственото) стихчета да пописваме, макар че аз стихчетата ги коландря главно в лудницата привечер, като гледам през решетките как слънцето залязва и нощта се спуска да успокои нашите болки и житейски страсти. А и по занаят също сме братя. Ти паспорти продаваш, и аз продавам. Ти на българското правителство, аз на световното. Тук при паспортите по чин и да си по-горен от мен, но по инстанция кьде-кьде те задминавам. Паспорти на световното правителство са това, на седем езика се пишат, централното ни ведомство на 300 крачки от Белия Дом се намира, а твойто къде е – на триста разкрача от някакви си софийски лъвове, и то да са лъвове като лъвове, айде, ама не са. Откак ги помня един от тях не вземе да изреве – клечат и четирите като насрали. Викам му аз на Гари Дейвис: „Срам, викам, Гари, за нашето международно правителство. Замначпаспотдела в София е полковник, а ти ме държиш „world coordinator“, демек „световен координатор“. Дай някое чинче по-високо. После „уърлд координейтьр“ може да се обърка с „грейт комбинейтьр“ и съвсем за смях да станеме. Гари върти глава: „Ако почнем и ний титли и чи­нове да раздаваме, ще се компрометираме – великите цели на нашето движение няма да ос­танат цели.“ „Е-ех, викам, Гари, побеля ти брадата, а не разбра, че човек на тоя свят живее за чин и звание, а не да служи за пример и назидание.“ Но като продавачи на пас­порти, Гогов, между тебе и мене има съществена, коренна, или както казват нео-кантианците, качествена разлика. Ти продаваш паспорти, а сумите ги пущаш в бездънната държавна каса и получаваш някаква си мършава заплата. Аз като продам, с Гари делим фифти-фифти. Ти гледаш колкото се може по-малко да продадеш, та да си нямаш главоболие да слагаш подписи, печати, да сверяваш точността на данните, френската транскрипция на имената и т. н., а аз гледам да продам колкото се може повече. Ти разтакаваш хората с месеци и го­дини, и накрая ако благоволиш да издадеш някому паспорт, то на тоя последния или му се е отщяло да ходи вече по чужбина, или се е невротизирал, или чисто и просто е умрял. Аз издавам паспорт за три минути – име, презиме, рождена дата, очи – черни, коса – руса, особени белези – няма, дай трийсе долара. Ма че просителя бил комунист, анархист, адвентист от 37-ия ден, че пикал на криво, че срал на право – искаш да пътуваш, момче, по целия свят, за пет години, чудесно, братле, дай 30 долара – те ти книжлето и на добър ти път. Само в Щатите като идеш, внимавай да не адвокатстваш много за икономическите доктрини на единний световен комунизъм като българския келеш Кристоу Боутив – хапни, ебни и не адвокатствай. Ако го загубиш паспортчето, на половин цена дубликатче ще ти пратим по пощата. Ама тия при нас дето идват за паспорти, нали са все голтаци, стискат ги, не ги губят, на хиляда души я се случи един да извади дубликатче, я не.

[13] Нали още не се е появил втори дисидент в задунайската губерния да видим той чий агент ще излезе.

Стефан Маринов (1931–1997) е български физик, писател – и не малък чудак – чийто „роман в заявления“ Изыди, Сатана!, издаден през 1981/82 от автора в Австрия, днес бива разглеждан от познавачите като върхово постижение на модерната сатира.

Pin It

Прочетете още...