През 1916 г. проф. Александър Теодоров-Балан прочел във вестниците, че е уволнен от софийския университет „Климент Охридски“. Изпълнен с възмущение той изпратил писмо-протест до министъра на просветата.
Господин министре,
С душесмут окосъзрях известилище във вестниците всекидневни, че е сторена изпъдица на самоличността ми от висшето просветилище народно, поради негодие старешко. Това вля злогорчение в душепокоя ми и ме подтикна към устопсувие и матерни мръснословия.
Защото ако ме съзрете ще заключите, че съм душемлад, сърцесвеж и в прехарно якотелесие. Никакво коленоболие и кръстонемощие не са ме спохождали. Храноглътните ми желания са като у новобрачен. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност.
Сърцетупът ми е нормален, кръвотласъкът – естествен, а любощенските подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие бива ли да ме подвъргнете на изпъдица?
С настоящото си буквописно изявление ви моля да не ме изпращате в пенсионно пустовремие. А в бъднедневие да ме оставите на трудотворна занимавка.
Проф. Ал. Теодоров-Балан
Послеписна доплънка:
Виж ако става реч за проф. Влахов, той макар че е в ергенски самолипс, изпада в кръстонемощие и комай в пълен угас на любощенските подсети. Ето защо неговата изпъдица е по-належаща.
Проф Балан
