Чувствате ли се сполетени от древното
китайско проклятие да живеете в интересни времена? Не ви ли е странно, че
светът си сверява часовниците по Гринуич, лондончани – по Биг (Големия) Бен, а
САЩ – по Биг Бен Ладен? И че е на път да се сбъдне мечтата на „Файненшъл Таймс“
– времената да са не само интересни, но и финансови? Казват, че времето е пари.
Лично аз малко се съмнявам – та нали човек може да пита дори непознати хора
колко е часът, но е неприлично да питаш познатите си колко е заплатата им. Пък
и всеки знае от личен опит колко различно реагират хората на въпросите „Имаш ли
пет минути за мене?“ и „Имаш ли да ми дадеш пет лева?“
Към времето се отнасяме с респект – не
само защото то е в нас и ние сме в него, но и защото то е нещо, на което не
можем да наложим волята си. За да кажеш „О, МИГ, поспри!“ трябва да си Фауст
или поне авиодиспечер.
Два пъти годишно всички правим по едно
малко фалшиво пътуване във времето, когато превъртаме стрелките час напред или
назад за лятното и зимното часово време. Но за по-сериозно пътуване се изисква
и сериозно превозно средство. За щастие машината на времето отдавна е
измислена, а това, че още не е конструирана, е пренебрежимо малък проблем.
В научнофантастичните романи за тази
работа обикновено вземат доброволци. Аз не намерих и се наложи сама да полетя,
за да мога да ви разкажа за това. Първо се опитах да се гмурна дълбоко в
миналото. За съжаление, оказа се, че перископът на хронолета ми е с криво
огледало, затова спомените ми може би са малко деформирани. Отгоре на всичко
пътната обстановка е лоша, а маркировката е под всякаква критика. Например,
табелите „Внимание, времева примка“, са задигнати за вторични суровини. Затова
пък на всяка крачка човек се сблъсква с консервативни ограничения от рода на
„Спазвай дистанция“ и „Еднопосочно движение“. Отгоре на всичко глаголните времена
в българския език не са в състояние да предадат адекватно движението ту напред,
ту назад. Сега си спомням колко ме разочарова навремето немският, защото бях
подлъгана, че на този език безпроблемно се образуват конструкции от рода на „аз
съм можел да съм бил работел“, докато възможностите на българското минало време
май не стигат по-далече от „бил съм се бил напил“. Като се замисля, май само на
Есперанто разказът ми не би звучал тромаво. Но за невероятните възможности на
този – а и на други езици – ще си поговорим друг път.
С две думи, приемете разказа ми като
репортаж писан с примка на шията и бъдете снизходителни, ако почувствате
тук-там анахронизми. И така, яхнах хронолета, и видях, че...
Имало едно време! Не, какви ги говоря –
имало какви ли не времена! Например, на едно му викаха креда или може би крета.
Вероятно е второто, защото тогава никой за никъде не бързаше и нещата едва-едва
кретаха. После мярнах по пътя някакви епохи. За желязната ми е ясно защо така й
викат – условията бяха толкова сурови, че за да живееш в нея, трябва да си не
човек, а желязо. Малко ме поозадачи бронзовата епоха. Не може да е кръстена на
мечтата за гадже с бронзов тен в едно ферари с цвят червен, понеже тогава още
не бяха доизмислили колелото. Сигурно епохата е взела бронзов медал в някое
състезание – бронзът действа някак си утешително. Хем не си първи, за да се
главозамаеш; хем не си втори, за да те е яд, че за малко си изпуснал първото
място; хем не си и при аутсайдерите. Рядко се мяркаше някой златен век.
Разбираемо е – златото е рядък метал и не стига за цяла епоха или ера. Само се
чудя защо не видях сребърни епохи – та среброто не е чак толкова скъпо, отива
на всичко, пък и става за всякакъв повод – универсално е като малката черна
рокля.
Когато чух отвън спорове между гумени
глави и дървени философи за това, как да се казва тяхното време, разбрах, че
съм се върнала в настоящето. Явно двигателят на хронолета беше прегрял, та
можах да направя само още няколко кръгчета из най-близкото минало, и то без да
напускам страната.
При втория си скок през времето се върнах
в началото на 2001 г., когато Бог беше все така високо, но пък царят вече не
беше чак толкова далеко. Едни възклицаваха „О, времена, о, нрави!“ и обещаваха
не само ново време, но и нов морал, макар че политикът партията си мени, но
нрава – не. Други размахваха юмруци и се обвиняваха помежду си: „Два цвята –
единият е излишен“. Докато се усетят, и двата отбора получиха жълт картон. А
пък едно мъничко червено-черничко се опита да отбие царя от пътя към
парламентарно мнозинство, но накрая агънцето, което размъти водата на добрия
вълк Лупи, стана курбан и свърши на воеводско чеверме.
Третия път успях да прескоча само до края
на 2001 г. Тогава видях как се сринаха амбициите на филмово студио „Дом номер
едно“ от киноцентъра в Бояна. Независимите продуценти възнамеряваха да
разбият бокс офис класациите с касовия филм „Челюсти-2“ (в главната роля – Той
е). Но основните им конкуренти от „Сенчъри фокс“ (в свободен превод името
означава „лисица-столетница“) изкараха на филмовия пазар документалния кинохит
„Човек от народа“ – очерк за една по социалистически много странно развита
личност. Немалък пазарен дял взе и копродукцията „Апокалипсис сега“, в която
ролята на първия конник от апокалипсиса на СДС се изпълнява от досегашния изпълнител
на второстепенни роли БоБо. След като „Челюсти-2“ не издържа на конкуренцията,
кинодейците от култовото студио „Дом номер едно“ само за една седмица успяха да
пуснат по кината нискобюджетния филм „Момчето си отива“, който впечатли
публиката най-вече със затрогващите си финални надписи.
Както е казал народът, веднъж хронолет за
вода, дваж хронолет за вода, на третия път се счупи. Е, и моята машина на
времето се оказа чудо за три дни или по-скоро за три пъти. Наложи се да викам
сервизни техници, но знаете какво е да ти влезе майстор в хронолета...
Междувременно мога да правя пътувания през времето само мислено. А кой е
най-лесният начин да се върнем в миналото? Как кой – разбира се, че това са
различните класации и номинации. Колегите от различни медии вече казаха
предпочитанията си, но пропуснаха някои интересни категории, затова си
позволявам да допълня пропуските.
Например, освен популярните номинации за
„Мъж на годината“, може да се въведе и категория „Мъж на години“ или евентуално
„Мъж на Христова възраст“. Ще кажете – Христова възраст е малко. Да, ама не! Я
се замислете – Исус вече е на 2000 и кусур години! За жени тази номинация може
да се казва съответно „Жена на неопределена възраст“. Само че имам известни
опасения – поради скромност няма да се явят много претендентки за титлата.
Някои от популярните номинации може да се
тълкуват малко по-свободно. И в такъв случай веднага се сещам за един човек,
който ще грабне поне 3-4. Нобеловата награда за мир му се полага по право,
защото изключително миролюбиво се бори с пороците си, а Нобелова награда за
физика му е в кърпа вързана заради безспорните му физически дадености. Заради
уменията си да забърква коктейли и да държи чашата заслужава Нобелова награда
за химия и „Оскар“ за поддържаща роля. Всъщност, „Оскар“-ът му се полага и
заради многобройните му поддържащи роли в любовни триъгълници.
Предлагам номинация и в категорията „Мъж
на много жени“. За първи път след цар Соломон, паши и мормони има шанс приза да
грабне православен християнин, вервайте ми!
Лично аз имам фаворит и за наградата
„Най-добрия човек, когото познавам“. Сещам се за един познат, който безспорно е
най-добрият човек, понеже в сравнение с него останалите хора са направо ангели!
Не ми хрумва в момента кой може да спечели
приза „Високият рус мъж с черната обувка“, но знам каква награда бих му дала –
естествено, пари за втора обувка!
Бих се въздържала от двойни номинации,
например „Красавицата и звярът“, за да не се карат победителите кой кой е.
Извън класациите за 2001 г. – без
номинации, но с една минация, няколко подминации и утешителна награда „Барабар
Петко с мъжете“ – остава един Петко, който беше минат от столична телевизия и
подминат в изборите за Народно събрание, шеф на БНР и членове на СЕМ.
Сигурно бих могла да изброя още стотина категории,
но по-добре да свършвам, че я кое време стана!
На стоп ви взе
и ви губи времето
Мариана Евлогиева