В продължение на около петстотин години в областта „Вèлика планѝна“ в Словения е съществувала овчарска общност, свързана с многобройни традиции. Днес общността малко по малко изчезва.
Селището се намира на около час път с кола от столицата Люляна, но преставлява един напълно отделен и различен свят. Във Вèлика планѝна, планински масив с височина около 1600 м, работният живот започва на зазоряване и свършва със залеза. През летните месеци около 20 семейства се движат непрестанно из областта заедно със стадата си, за да не са принудени да купуват фураж за добитъка си в долината. Този начин на живот се е запазил повече или по-малко непокътнат в продължение на последните няколкостотин години. Днес, както изглежда, той ще изчезне в хода на следващото поколение, тъй като модернизацията вече достига и най-закътаните региони на Словения. В продължение на четирите години, през които документирах живота на малката общност, три семейства престанаха да гледат добитък и вече не живеят тук през сезона.
И наистина при настоящата икономическа култура повечето пастири не могат да оцелеят единствено от гледане на добитък. Ето защо те имат и друга работа, която вършат през седмицата в долината. Това означава, че планинското селце се превръща в място, където живеят преди всичко по-възрастните членове на семействата, и евентуално внуците им, които прекарват тук летните ваканции, за да помагат в стопанството. Тази уникална култура изчезва буквално пред очите ни.
Автор: Йост Франко
Джон Чейн и Уилям Стоукс са лекари от деветнадесети век, които са описали един вид мъчително, прекъснато дишане, наблюдавано понякога сред хора, намиращи се на прага на смъртта. Имената им са се превърнали в част от ежедневния руски език в продължение вече на шестдесет и пет години, тоест от момента, в който съветската преса е обявила, че Йосиф Сталин е болен и че има „дишане на Чейн-Стоукс“. На следващия ден, 5 март 1953, идва и съобщението за смъртта му. Милиони хора демонстрират мъката си публично (неизвестен брой от тях умират, прегазени от тълпата, втурнала се да гледа изложеното му за поклонение тяло – вероятно последният акт на безсмислено насилие, свързано с тиранина), а един по-малък брой празнуват, зад затворени врати. Тази година, докато някои руснаци отбелязваха „Деня на Чейн-Стоукс“ във Фейсбук, други положиха четири хиляди червени цветя на гроба на Сталин в Кремъл, в центъра на Москва. Това беше шестнадесетият път, в който московски активисти провеждат онова, което наричат „два карамфила за Сталин“ – акция в чест на един диктатор, когото изглежда все по-голям брой руснаци виждат като велик водач и национален герой.
Автор(и): Маша Гисън
– Мече? На гара Падингтън? – и госпожа Браун удивено погледна съпруга си. – Не ставай смешен, Хенри. Не може да бъде!
Може да бъде и още как. Невероятно свежо попадение на Нова телевизия в новогодишната нощ бе блокбастерът на Дейвид Хейминг и Пол Кинг „Падингтън“ (2014). Не бях го гледала, но ми прозвуча обещаващо, защото вече се канех да гледам направо втората му част от 2017 (бе едно от касовите заглавия на тазгодишната Киномания), а и аналогии с подобни други рисувани забави от типа на „Шрек“, „Мадагаскар“, „Ледена епоха“, винаги са повод човек да се наслади на нечий чужд гений. Да си припомни, че някога е бил дете. Кога, ако не по Коледа? „Падингтън“ е по-различен като концепция, защото е анимационно-игрален филм, снабден при това със сериозен снимачен екип в лицето на Брендън Глийсън, Джули Уолтърс, Джим Броудбент, Бен Ухишау, Хю Боневил и, разбира се, голямата Никол Кидман. Оказва се и носител на сериозни награди: най-добър британски филм и адаптиран сценарий (БАФТА, 2015), най-добро фентъзи (Сатурн – 2015), най-добър комедиен британски филм (Емпайър за 2015).
Заглеждам се в странната история на едно рисувано мече и неговото семейство… Обикновено от непретенциозните истории се получават гениални сюжети. Например като онази за бездомното момиченце, което продава кибрит и в Коледната снежна нощ, бленува за топъл дом и богата трапеза, палейки една след друга последните клечки, и умира, сгрято от светлината на надеждата. Да, и тук в „Падингтън“, има мелодрама, но и задължителен оптимизъм (за нашата, проточила се май твърде дълго вече ню ейдж епоха), има и динамика, и устремност на събитията, в които е постигнато оптимално решение. Хепиенд, естествено. Даже два хепиенда – колкото са частите. Може би защото има мече?
Автор(и): Евдокия Борисова
Не се притеснявам, че голяма част от зрителите не са чели „Дон Кихот“. Припомням, че Дон Кихот поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своята кранта – коня Росинант (на испански Росинант означава „кранта“), за да изобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите. Яздещият магаре, Санчо Панса – неговият оръженосец е простоват испански селянин, стъпил здраво на земята. Не споделя лудостите на господаря се, но е до него с едничката цел нещо да спечели.
Съвпаденията са очебийни. И в този филм се намира кранта, по-късно се намира магаре с каруца. В случая Гичо е нещо като „дон“, на български „бачо“. (Не говоря за словосъчетанието „бачо Гичо“, което дразни ухото, не само защото се повтаря многократно). Още от началото на филма се разбира, че Асенчо е просто момче. Ако беше злодей, ножът щеше да му е в зъбите. Чудя се защо създателите на филма не са му вързали кратуна на пояса, за да се разбере, че главата му е куха. Гичо е един малко по-умен Асенчо (който почти го боготвори). Както Санчо Панса се възхищава на своя господар. И двамата са готови да ги предадат или изоставят, щом видят, че нещо застрашава техните интереси. Асенчо наистина предава своя кумир, а преди това в нелепа и немотивирана сцена го спасява.
Автор(и): Атанас Стойчев
Когато влизах в киносалона, носех със себе си едно монолитно предубеждение. Очаквах нещо хубаво само като идея, иначе с посредствена реализация. По трейлъра на „Възвишение“ предположих, че филмът е заснет с много ентусиазъм. Изглеждаше ефектно. И все пак очаквах да има провал. Бях на една крачка от това да си повярвам.
Автор(и): Калоян Гуглев
Силно впечатляващ поглед към съседната ни метрополия, направен с много любов, но и с критично око. Младият фотограф очевидно притежава не само силен усет за ситуации и колорит, но и вътрешната нагласа на човек, който умее да открива скритите послания сред местата и нещата, които ни заобикалят. В края на краищата – едно заслужаващо внимание преживяване, дори и сред потопа от послания, с който сме принудени да живеем ежедневно…
Автор: Мустафа Мустафов
В какво се състои привлекателността на руините? Не мисля, че днешното очарование от местата на развала произлиза от просто злорадстване по повод икономическия упадък или някакво по-абстрактно „скърбене по загубата на самата естетика“, както твърди [английският критик] Брайън Дилон. Мисля, че това е нещо, което е свързано с усещането за време и копнежа ни по такова негово преживяване, което да се простре отвъд обичайния човешки опит. Времето на развалата живее извън културата и историята. То игнорира човешкото съществуване, но не всява страх. Възвишено е, но в минорен ключ, който допуска тленността и баналното. По някаква причина тези две неща – смъртта и боклука – са именно онова, което си желаем от изкуството докато се придвижваме към едно безупречно чисто, безшевно дигитално бъдеще.
Автор: Джейкъб Микановски
Събитието „16:26:36“ e седемнадесетата самостоятелна изложба на Нели Гаврилова. Тя е една от известните български фотографи, нейни творби на два пъти са печелили големи награди на Салона за актова фотография и са част от частни колекции в Европа и САЩ. Душевността, еротиката и сексуалността са част от всяка изложба на Нели Гаврилова. „16:26:36“ не прави изключение – тя е разказ за емоционалното и сексуално съзряване на една жена от нейната 16 до 36 годишнина. Избрал съм да пиша за тази колекция от образи най-вече през призмата на отношението между фотографа и нейния модел. Началото на този проект е точно преди 20 години, всички можем да видим резултата в настоящето, края е отворен, а надеждата е, че най-хубавото тепърва предстои. Мястото и времето на деня на снимките винаги са едни и същи, но фотографа и модела всеки път са различни.
Автгор: Светлозар Василев
Детективският роман, който повечето образовани люде знаят само като извън-литературно и зле-скалъпено произведение, задоволяващо се да води мизерно съществуване по заемни библиотеки, постепенно се издигна до позиция, на която едва ли могат да се отрекат напълно ранг и значение. Същевременно формата му придоби твърди контури. В образцовите си творения той отдавна е престанал да бъде мътна мешавица, в която се събират отпадните води на приключенските романи, книгите за рицари, сказанията за герои, приказките, и е придобил определен жанров стил, който изобразява решително един собствен свят със собствени естетически средства. Определено влияние върху това развитие може би е оказал Едгар Алън По, в чиито съчинения за пръв път кристализира фигурата на детектива в чист вид и които за интелигентния наблюдател имат стойностен израз. В зададеното от него направление попадат, да споменем само някои имена, романите за Шерлок Холмс на Конан Дойл, романите на [Емил] Габорио, Свен Елвестад, Морис Льоблан, Паул Розенхайн; както и тези на аутсайдерите Ото Сойка, Фрак Хелер, Гастон Льору – произведения, които въпреки чувствителните си отклонения по същество и отчасти естетически спадат към един и същ смислов пласт и се подчиняват на сходни закони на формата. Това, което свързва всичките и се отпечатва в тях, е идеята, за която свидетелстват и от която биват сътворени: идеята за изцяло рационализираното и цивилизовано общество, което те схващат с радикална едностранчивост и въплъщават стилизирано чрез естетическо пречупване.
Автор: Зигфрид Кракауер
В 21 век операциите за смяна на пола са рутинни и завършват с успех. Един човек става трансджендър тогава, когато си смени пола, хормонално и хирургически. Дотогава той или тя избира да се проявява като пола, който съответства на психично преживявания от личността им пол. Социалните конвенции и недоразуменията, които възникват обаче между пола, който околните виждат, и онзи, който личността преживява, са създали бариера на често конфликтна непоносимост, стигаща до отхвърляне на личността – не на пола, а на личността – на човека с раздвоена сексуалност. Самият човек преминава през дълги периоди на обърканост и съпротивление спрямо собственото си тяло. В тази гама от роли той може да се покаже като травестит, хомосексуален, бисексуален и хетеросексуален, като ги сменя в зависимост от обстоятелствата.
Автор: Златко Ангелов
Ченгета и съдии желаят претупан процес, с който врагът да получи смъртно наказание.
Донован обаче е продукт на американската демократична правова система.
Дори в жестоките години на Студената война той се бори за правата на своя клиент, протестира срещу обиска, направен без прокурорска заповед, обжалва смъртната присъда пред Върховния съд на САЩ и накрая в миг на провиденческо просветление предлага на съдията по делото Байърс – Дейкин Матюс спасителен ход.
Смъртната присъда да бъде заменена със затвор, като Абел се запази за евентуална бъдеща размяна със заловен американски шпионин.
Автор: Борислав Гърдев
Почти готов с осмия си филм, уестърна „Ненавистните осем“, в който се разказва за група бандити, приклещени от снежна буря в малък бар, режисьорът говори за множество неща, сред които расисткото наследство на Америка, Обама и бъдещето на големите холивудски продукции.
Автори: Куентин Тарантино, Лейн Браун
Филмът „Паметник на Майкъл Джексън“, взет като жанров представител, е изграден около вечна и важна тема: онази за тихичкото отчаяние на провинциалното безвремие и безбъдещност, както и борбата човешка за намиране на някакъв вид надежда, някакъв вид изход, от това тъй непосилно блато. (Оттук и „бялата лястовица“, която споменавам в началото на текста). В такъв смисъл ми се струва небезинтересно да се опитаме да го поставим в някакъв по-широк културен (или поне кинаджийски) контекст, за да придобием усещане за начина, по който той се вписва в една малко по-голямомащабна карта на терена. И така, как изглежда реалността на балканската провинциалност в сравнение с онези от други, малко по-големи и по-видими, световни провинции?
Автор: Златко Енев
„Желанието ми да не се харесвам маскира едно безумно желание да бъда харесван“, обявява Уелбек на друго място. „Но аз искам хората да ме харесват ‚заради самия мен‘, без опити да ги съблазнявам, без да крия нищо срамно за самия себе си… Упорито, неуморно се опитвам да открия най-лошото в самия себе си, така че да мога да го положа, все още гърчещо се, пред краката на публиката.“ Онова, което филмът на Гийом Никлу му е помогнал да положи, може и да не е точно миличко, но то със сигурност е гърчещо се – и пулсиращо със странно комуникативна жизненост.
Автор: Джеймс Ласдан
Филмът на Павел Павликовски „Ида“ може и да е спечелил тазгодишния Оскар за най-добър чуждестранен филм, но пък е далеч от еднозначно приветстван в Полша. Докато някои се страхуват, че той може да пробуди антиполските стереотипи, други го обвиняват в антисемитизъм…
Автор: Филип Мазурчак
Андрей Звягинцев е голямата надежда на съвременното руско кино. Последният му филм „Левиатан“ е номиниран за Оскар, но предизвика разгорещени спорове, в Русия е обявен за антируски, а премиерата му се отлага вече два пъти. Предишните творби на Звягинцев „Завръщането“, „Изгнание“ и особено „Елена“ предлагат искрен, но нестандартен прочит на руската действителност. „Левиатан“ ще бъде показан в рамките на София Филм Фест през март, но правилното му разбиране ще е трудно без познаване на цялостното му творчество. Този текст е опит да се запълни тази празнина, като предложи теза за най-хубавия и зрелия му филм досега – „Елена“.
Автор: Светлозар Василев
Първото, което те поразява в „Ида“ е неговата полусенчеста, чернобяла тишина. Респектираш се от нещо, което бих нарекла страстна строгост, в която самоличност, гняв, вина, опрощение и погребение се сливат…
Автор: Касиел Ноа Ашер
Проектът на австрийския режисьор Густав Дойч е израз на отдавнашния импулс да пренапишем границите на времето и пространството като създадем нови реалности. Филмът предоставя пресечна точка на изобразителното изкуство, киното, архитектурата, историята, философията и културата. Густав Дойч не само изследва сложните взаимни влияния и взаимовръзки, но и ги визуализира чрез съвременните кино средства.
Автор: Светлозар Василев
Първоначалната ми мотивация да се захвана с този текст бе породена от раздразнението, че приятелите ми или не харесват, или не разбират творчеството на Малик. В един такъв момент на възмущение и нетърпимост просто запретнах ръкави и опитах да направя всичко по силите си, за да им докажа защо това е един от най-големите творци на нашето време, и колко много пропускат, като се лишават от великолепните му филми.
Автор: Мартин Касабов
Тарковски може да бъде труден за харесване режисьор. Филмите му са плашещи монолити, често бавни, масивни или непроницаеми. Да се гледат е работа. Те изискват ниво на търпеливост и внимание, които могат да ги направят да изглеждат едновременно и като стъклопис, и като грегорианско песнопение. От друга страна обаче, едва ли има по-добър от него при създаването на едно достоверно бъдеще – такова, което се гради колкото на човешката слабост и разложение, толкова и на прогреса. Но повече от всеки друг режисьор той предоставя моменти на визуално откровение: неща, които са удивителни, защото биха могли да бъдат видени единствено на киноекран.
Автор: Джейкъб Микановски
В своето дълбоко послание, „Нимфоманка“ е филм за съчувствието. Структурата на филма е гениално проста, и поради това непоклатима. Изстрадала, самоненавиждаща се жена разказва своя живот на ерудиран и уверен в своето знание за света мъж. Разказва го като роман: отделните й преживявания са подредени в глави, събрани в два тома. Този разказ е визуализиран с разточително, но овладяно въображение. Между разказвачката и нейния слушател постепенно се установяват емоционални отношения. В първия том Зелигман е просто добронамерен – дори добродушен – тълкувател на случките, които чува. Той ги вмества без да ги осъжда в своето енциклопедично знание. Намира техните аналози в математиката, музиката и историята. Това дори дразни необразованата Джо, която мисли, че той не се интересува от нейното страдание. За зрителя той дълго време остава енигматична персона.
Автор: Златко Ангелов
През септември, в деня на премиерата на „Танцът на реалността“, първият му филм от 23 години насам, Алехандро Ходоровски, роденият в Чили кинематографист, научил, че сега вече е и астероид – 261690 Ходоровски – тъй като Международният астрономически съюз нарекъл на негово име едно петкилометрово парче скала, обикалящо в орбита между Марс и Юпитер. За човек, чийто живот е бил определян от космически амбиции, тази чест изглежда почти очаквана.
Автор: Ерик Бенсон
Виктория Ершова имаше страхотна идея да направи видео за срещата със съучениците си по случай 10-годишнината от завършването им. Защо да не заснеме един къс филм, в който да покаже как животът на нейните приятели е протекъл през последните десет години? Какво им се е случило? Къде са сега, дали са успели?
Автор: Виктория Ершова
Проблемът с пазарно-мотивираното правене на изкуство е в това, че филмите получават зелена светлина въз основа на преценки, идещи от предишни филми. И така, по същия начин, по който природата не търпи вакуум, тази система ненавижда оригиналността. Оригиналността не може да бъде икономически моделирана.
Автор: Александър Хемон
През 1985 г. филмът Баща в командировка победи на фестивала в Кан. За пръв път югославски филм получи „Златната палма“. Върнах се в Сараево три дни преди края на фестивала, а наградата вместо мен взе Мирза Пашич, директор на „Форум-филм“ от Сараево.
Автор: Емир Кустурица
През 1975 г. почина известният европейски и най-голям югославски писател Иво Андрич. Същата година в Прага пристигна копие на филма Амаркорд на Федерико Фелини.
Автор: Емир Кустурица
Творби, с които сме израсли, които са формирали нашия интелект и поведение и които са ни накарали да станем по-добри, по-смели, по-борбени и непримирими...
Автор: Борислав Гърдев
Ако Бертолучи ще шиба Бога, нека тогава наистина го даде това шибане. Защото тогава всички ние може би ще разберем малко повече за това какво точно Бог е склонен да прости или не. Искам да кажа, освен ако Бог е стар и вече наистина е забравил, а ние сме просто изгубени сред едно море от човешка аналност – един колективен Фауст, лишен от Мефистофел и бавно превръщащ се в лайна.
Автор: Норман Мейлър
Когато правя нов филм, аз забравям всичките си предишни филми. Все едно, че не съществуват, освен като професионализъм и опит, които, разбира се, са тук…
Автори: Дейвид Кроненбърг, Андрю Охеър
Дълго време имах чувството, че би могло да се случи да не искам да живея повече. Затова с удоволствие се заобикалям с хора. Обичам лекотата. Обичам Моцарт. Не съм повърхностна. Но не искам да говоря за толкова дълбоки проблеми. Имате вече достатъчно там на лентата.
Автори: Изабел Юпер, Андре Мюлер
Русия е толкова възприемчива към западната култура: в известен смисъл всички искат да бъдат американци, без да разбират какво всъщност означава това.
Автори: Андрей Кончаловски, Иън Кристи
Това не беше нещо, което съм планирал. Но пък, на подсъзнателно ниво, да, може би се държах като непослушен ученик. Както каза Шарлот Ремплинг, „Ти не беше зъл, просто беше непослушен.“
Автори: Ларс фон Триер, Андрю Охеър
Подраних с половин час за премиерата на първия пълнометражен филм на Алексо Петров в Бургас, която изненадващо се състоя в Кукления театър. Мястото обаче не само се оказа подходящо, а и в известен смисъл беше естествена черупка от „Баклава“.
Автор: Красимира Джисова
Холивуд е Вавилонът на греха от модерно време, най-голямата измамническа индустрия, която човек може да си представи.
Автори: Вим Вендерс, Андре Мюлер
Основата на актьорското изкуство е преструвката – и приключението, свързано с всичко това. Ето защо човек става зависим от най-различни видове ситуации.
Автор: Уилям Дефо