В събота подир обед излизахме с майка ми на разходка. От сумрачното преддверие направо нагазвахме в слънчевата баня на деня. Минувачите бродеха сред злато, мижаха от зноя, сякаш очите им лепнеха от мед, а дръпнатата горна устна откриваше венците и зъбите им. И всички блуждаеха в златистия ден все с тази изнурена гримаса, сякаш слънцето бе надянало върху лицата на своите поклонници една и съща маска – златната маска на слънчевото братство; всички, които този ден бяха излезли по улиците, които се срещаха и разминаваха – стари и млади, деца и жени, – се поздравяваха с тази маска, нарисувана върху лицата им с дебел пласт златна боя, зъбеха се един на друг с тази вакхическа гримаса – варварска маска на езически култ.
Площадът беше безлюден и жълт от пек, изметен до прашинка от горещите ветрове като библейска пустиня. Бодливите акации, израсли от пустотата на жълтия площад, бушуваха над него със светлия си листак, с букети от изящно изрязан зелен филигран, като дърветата по старите гоблени. Сякаш тези дървета предизвикваха вихъра с театрално бухналите си корони, за да разкрият, огъвайки се патетично, изящни листни ветрила, сребристи от опакото като скъпа лисича кожа. По старите къщи, в течение на много дни излъсквани от ветровете, играеха отблясъци от богатата атмосфера, отгласи и спомени за багри, разпилени в дълбините на пъстрото време. Сякаш цели генерации летни дни (като търпеливи майстори, свалящи плесенясалата мазилка от стари фасади) бяха стъргали фалшивата глазура и от ден на ден все по-ясно изпъкваше истинското лице на сградите, физиономията на съдбата и живота, който ги формираше отвътре. Сега прозорците, ослепели от блясъка на пустия площад, спяха; балконите изповядваха пред небето своята изоставеност; от отворените входове лъхаше хлад и миришеше на вино.
