Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 239
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 239
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 239

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Един от най-харизматичните автори на ранния двадесети век, вечно на границата между нихилизма и революционния плам, Исак Бабел остава завинаги в канона на европейската и световна литература с ореола на мъченик, но и с непукисткото примигване на човек, израснал задно с одеските бандити. В някакъв смисъл между него и Беня Крик се простира ако не просторен булевард, то поне тясно мостче, което никаква сила на тоя свят не е в състояние да разруши.

Една тъжна, леко елегична история за американския Юг, изпълнена с усещането за дива потребност от свобода, несъвместима с неща като порядки или дори цивилизованост; за един вид непокорство, пред което притихват всякакви повици за автономност и независимост, просто защото то идва не от разум или осъзнаване на каквото и да било. Сигурно защото това е непокорството на дивия звяр, а не на човека.

Пиер Гамара е френски литературен критик, дългогодишен главен редактор и директор на литературното списание „Европа“, поет и писател на произведения в жанра драма, лирика, исторически роман, детска литература, басни и документалистика. Разказът „Машината на Онезим“ е сатирична закачка с литературната егомания.

„Убийците“ е разказ от Ърнест Хемингуей, публикуван в списание Scribner’s през 1927 г. След появата си в списанието разказът е публикуван в сборниците „Мъже без жени“, „Снеговете на Килиманджаро“ и „Разкази за Ник Адамс“.

Продължавам с втората част от сагата на Селинджър за семейство Глас, представена под дълбоко забулената форма на описание на един скучен, банален и буквално неразбираем следобед – особено ако човек не успее да направи всички заплетени връзки, които авторът е скрил под повърхността на текста. Ще се постарая да ви обясня онова, което успях да разбера след няколкочасово търсене в Интернет, в едно може би прекалено дълго въведение преди текста. Засега ще спомена само, че това е история за една човешка трагедия. Останалото, разбира се, всеки от нас ще прецени за себе си.

Шърли Джаксън е – според мен напълно несправедливо – слабо позната в България. Което не пречи в Америка да бъде считана за класическа авторка, особено с разказа, който ви представям тук. Публикуван през 1948 година в списание „Ню Йоркър“, „Лотарията“ се развива бавно и някак почти незабележимо, но с прецизността на добре направена адска машина, която се взривява точно под носовете ни в изпълнения със зловещ шок финал. Ако има някоя история, която бихте искали да изслушате тук до края, то тя е тази...

Наближаваше шест часът, затова реших да си купя една бира, да изляза навън и да се изтегна в някой шезлонг край басейна, за да уловя малко от късното следобедно слънце.

Влязох в бара, купих си бирата, изнесох я навън и тръгнах през градината към плувния басейн.

Беше хубава градина с обширни тревни площи, лехи с азалии и високи кокосови палми. Вятърът силно духаше във върховете на палмите и караше листата да съскат и пропукват, сякаш пламтяха. Виждах сноповете големи кафяви орехи, увиснали под листата.

През 1928 година – тогава бях деветгодишен – принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).

В събота подир обед излизахме с майка ми на разходка. От сумрачното преддверие направо нагазвахме в слънчевата баня на деня. Минувачите бродеха сред злато, мижаха от зноя, сякаш очите им лепнеха от мед, а дръпнатата горна устна откриваше венците и зъбите им. И всички блуждаеха в златистия ден все с тази изнурена гримаса, сякаш слънцето бе надянало върху лицата на своите поклонници една и съща маска – златната маска на слънчевото братство; всички, които този ден бяха излезли по улиците, които се срещаха и разминаваха – стари и млади, деца и жени, – се поздравяваха с тази маска, нарисувана върху лицата им с дебел пласт златна боя, зъбеха се един на друг с тази вакхическа гримаса – варварска маска на езически култ.

Площадът беше безлюден и жълт от пек, изметен до прашинка от горещите ветрове като библейска пустиня. Бодливите акации, израсли от пустотата на жълтия площад, бушуваха над него със светлия си листак, с букети от изящно изрязан зелен филигран, като дърветата по старите гоблени. Сякаш тези дървета предизвикваха вихъра с театрално бухналите си корони, за да разкрият, огъвайки се патетично, изящни листни ветрила, сребристи от опакото като скъпа лисича кожа. По старите къщи, в течение на много дни излъсквани от ветровете, играеха отблясъци от богатата атмосфера, отгласи и спомени за багри, разпилени в дълбините на пъстрото време. Сякаш цели генерации летни дни (като търпеливи майстори, свалящи плесенясалата мазилка от стари фасади) бяха стъргали фалшивата глазура и от ден на ден все по-ясно изпъкваше истинското лице на сградите, физиономията на съдбата и живота, който ги формираше отвътре. Сега прозорците, ослепели от блясъка на пустия площад, спяха; балконите изповядваха пред небето своята изоставеност; от отворените входове лъхаше хлад и миришеше на вино.

 Исак Башевис Сингер, изповедникът на източноевропейската еврейска душевност, с една покъртителна история из живот ана бедните полски евреи от началото на 20 век.

 

„Алтеле осиротя още преди да навърши десет. Първо умря баща и, после майка и. Отгледа я баба и, вдовицата Ходеле, която се препитаваше от работа на гробищата. Когато се случеше жена да умре през първия ден на празник, тогава погребението се уреждаше за втория. И тъй като шиенето е забранено по време на празничните дни, Ходеле заемаше на трупа савана, който беше приготвила за самата себе си и държеше в един скрин. За услугата получаваше малка сума от погребалното дружество. Освен това припечелваше и като ходеше на гробището да се моли за болните. За изявилите желание Ходеле измерваше гроба на някой свят човек с помощта на фитил, после потапяше фитила в разтопен восък и като се стегнеше, го нарязваше на свещи, които палеше в синагогата. Освен това доливаше масло във вечния пламък в параклиса над гроба на мъченика реб Залмон (бичуван до смърт от един чифликчия, задето отказал да се покръсти).“

Преди половин час готвачът, прислужниците, човекът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо, и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха, и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.

– Имате вече и лъвска кожа – обърна се към него Роберт Уилсън, – и то каква!


Мисис Макомбър бързо погледна Уилсън. Беше изключително хубава жена, с грижливо поддържана външност, преди пет години, заради красотата и обществено положение, ѝ плащаха по пет хиляди долара, за да публикуват, придружени със снимка, препоръките ѝ за козметични средства, които тя никога не употребяваше. Единадесет години, откакто се бе омъжила за Франсис Макомбър.


– Наистина, хубав екземпляр – съгласи се Макомбър. Жена му сега погледна към него. Гледаше двамата мъже, сякаш ги виждаше за първи път.


Франсис Макомбър беше много висок, но въпреки ръста си много добре сложен, тъмнокос, ниско подстриган като спортист, със сравнително тънки устни. Минаваше за красив. Носеше ловни дрехи като на Уилсън, само че неговите бяха нови, беше тридесет и пет годишен, поддържаше мускулите си гъвкави, играеше добре тенис, заемал беше няколко пъти първи места в състезания по риболов със спининг и току-що се бе проявил пред всички като страхливец.

Много преди да прочета и една книга от Франц Кафка, бях чувал за него от приятеля му Жак Кон, бивш актьор в Еврейския театър. Казвам „бивш“, защото когато се запознах с него, той вече не играеше. Беше началото на 30-те и Еврейският театър във Варшава започваше да губи публиката си. Самият Жак Кон бе болен и съсипан човек. Въпреки че все още се обличаше като франт, дрехите му бяха овехтели. Носеше монокъл на лявото си око, висока старомодна яка (известна още като „отцеубиец“), лачени обувки и бомбе. Циниците от Варшавския еврейски клуб на писателите, който и двамата посещавахме редовно, му викаха „лорда“. Въпреки че все повече се прегърбваше, правеше отчаяни опити да държи раменете си изправени. Онова, което оставаше от косата му – навремето сламеноруса, – сресваше така, че да образува нещо като мост над голото теме. В традицията на някогашния театър, от време на време преминаваше на немско-идиш – най-вече когато говореше за приятелството си с Кафка. Напоследък беше започнал да пише статии за пресата, но редакторите единодушно отхвърляха ръкописите му. Живееше в таванска стая някъде на улица Лешно и непрекъснато боледуваше. Членовете на клуба обичаха да се шегуват с него: „Цял ден лежи с кислородна маска, а вечер се прави на Дон Жуан“.

Отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия в осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.


След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония – също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса – нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер – докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива – шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги – помисли тя. – За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Продължавам поредицата от разкази на Дж. Д. Селинджър с „Устата ми хубава, очите ми зелени“. Всъщност българският превод на заглавието е леко подвеждащ, създавайки едва ли не поетично усещане за една история, в която става дума за неща като изневяра, наранено мъжко его, неувереност, страхове от бъдещето и всевъзможни други утайки от ежедневието. Английското Pretty Mouth and Green My Eyes звучи по-скоро презрително: „Хубава уста и очите ми зелени“.

Говори се, че с този разказ Селинджър ударил нещо като лека плесница на бившата си приятелка Уна О‘Нийл (дъщеря на известния драматург), която го изоставила, за да започне романтична връзка, а по-късно и брак, с 36 години по-възрастния от нея Чарли Чаплин (собственият й баща е само шест месеца по-възрастен от съпруга й). Това не им пречи да създадат седем деца, но, разбира се, за Селинджър нещата сигурно са си останали с горчив привкус до края...

– Трябва да дойде всеки момент – каза Макс. – Честна дума. Ще дойде.

Дребният на масата кимна в отговор, а Макс си помисли, забърсвайки бара: „За какво му е притрябвал човек като Пит?“

Сега стигам до най-трудното място в моя разказ. Той (добре е читателят вече да узнае това) няма друг сюжет освен този разговор, състоял се преди половин век. Няма да се опитвам да възпроизведа думите, безвъзвратно изчезнали. Предпочитам да опиша правдиво всичко онова, което ми разказа Иренео. Непряката реч е неизразителна и слаба; знам, че жертвам въздействието на своя разказ; нека читателите ми си представят накъсаните изречения, които ме смаяха в онази нощ.


Най-напред Иренео изброи на латински и на испански случаите на феноменална памет, описани в „Naturalis historia“: персийският цар Кир, който познавал по име всички войници от армията си; Митридат Евпатор, раздавал правосъдие на двайсет и двата езика, на които се говорело в империята му; Симонид, изобретателят на мнемотехниката; Метродор, притежавал дарбата да повтаря дословно онова, което е чул само веднъж. Напълно искрено Фунес се удиви, че подобни случаи могат да будят удивление. Каза ми, че до онзи дъждовен следобед, когато белият кон го хвърлил на земята, той бил като всички хора: сляп, глух, вятърничав, слабопаметен. (Аз се опитах да му намекна за способността му да определя точно времето и да запомня собствени имена, но той не ми обърна внимание.) Деветнайсет години бил живял като в сън: гледал, без да вижда, слушал, без да чува, забравял всичко, почти всичко. Когато паднал, загубил съзнание; като дошъл на себе си, настоящето му се сторило почти непоносимо – толкова богато и ясно било станало, а също и спомените за най-отдавнашни и най-обикновени неща. Скоро след това разбрал, че е парализиран, но въобще не обърнал внимание на този факт. Помислил (почувствал), че неподвижността е нищожна цена. Сега сетивата и паметта му били непогрешими.

Драги Тео,

Всичко е изгубено! Днес е денят, в който замислях да направя предложение за женитба на Клер, и се чувствах малко напрегнат. Тя изглеждаше великолепно в бялата си муселинова рокля, сламена шапка и оголени венци. Когато седна на зъболекарския стол и сложих смукателната сонда в устата ѝ, сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Опитах се да бъда романтичен. Намалих светлината и насочих разговора към весели неща. И двамата поехме малко газ за упойка. Когато настъпи подходящият момент, аз я погледнах право в очите и казах: „Моля, изплакнете се“. А тя се разсмя! Да, Тео! Тя ми се изсмя и после се разгневи. „Смятате ли, че мога да се плакна за човек като вас? Що за шега?“, обърна се тя към мен. „Но, моля ви, не ме разбрахте“, отвърнах аз. „Много добре разбирам! Не мога да се плакна с никого освен с дипломиран специалист по зъбни протези! Как сте допуснали, че ще се плакна тука! Махнете се от очите ми!“ След като изрече тези думи, тя се разхлипа и избяга. Тео! Иска ми се да умра! Гледам лицето си в огледалото и ми иде да го размажа! Да го размажа! Надявам се, че ти си добре.

Винсент

Днес наред е един от големите вълшебници на латиноамериканската литература, Хулио Кортасар – заедно с Хорхе Луис Борхес един от двамата латиноамерикански автори, които редовно се споменават заради това, че никога не са получили Нобелова награда, въпреки че безспорно са я заслужили.

 

Разказът, който ви чета, „Завзета къща“, идва от първия сборник на Кортасар, „Бестиарий“ (1951). Благодаря на преводачката Лиляна Табакова и колегите от издателство „Агата“, които дадоха щедро съгласие за четене на някои от текстовете, които ще ви предлагам тук през идещите дни.

Един от „просто човечните“ разкази на Селинджър, в който се срещаме с герой, много подобен на Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта“. И, както в романа, така и тук, той има някакво почти мистично, облагородяващо и очовечаващо въздействие върху околните, независимо от неугледния си външен вид и нескопосаните си маниери...

Пореден разказ от „Приказки за неочакваното“ на Роалд Дал – и поредна изненада в края на историята.

Един предизвикващ леки тръпки разказ за първото (и може би последно) посещение на седемнадесетгодишния Били Уийвър в пансион с легло и закуска, в който се срещаме с повече от странната притежателка на заведението – жена с добродушна външност, под която се крие зловеща тайна...

Любимият на всички ни вълшебник от Макондо е представен тук с един кратък разказ, в който става дума за..., хм, какво всъщност? Може би относителността на времето? Или човешкото съществуване? Трудно е да се каже, тъй като, по обичайния си начин, Маркес преплита в напевната, почти мелодична звукова тъкан на разказа си най-различни елементи – от почуда и преклонение пред мощта на природата до тъпо, обезсилващо примирение пред неизбежността на съдбата, хода на времето и простичкото съзнание за собствената ни краткотрайност.

И над всичко се излива дъждът – безкраен и безмилостен, като напомняне за необятността и необозримостта на онова, което ни заобикаля...

Варлам Шаламов отдавана вече е една от най-символните, най-представителни фигури на руско-съветската литература на съпротивата. Неговите „Колимски разкази“, описващи живота на лагерниците в съветския ГУЛАГ, днес са част от канона на съвременната руска литература. Сбити, стегнати и мощни, лишени от каквато и да било показност или ненужна описателност, тези истории ще си останат завинаги един вид паметник на времената, които всички искаме да преодолеем и превърнем в необратима част от миналото. Ако можем... И така, Варлам Шаламов и „Колимски разкази“...

Един от най-смешните и най-тъжни разказвачи в новата американска литература, Кърт Вонегът рядко пропуска да осмее и иронизира различните видове военни ентусиазми, стари или нови. В този ранен разказ сарказмът му все още не е толкова остър, пък и историята е романтична, така че военните се измъкват само с едно насинено око. Нещата, разбира се, ще се променят по-късно, когато той стигне до зрелите си антивоенни произведения...

А ето и едно от най-добрите попадения относно стила и същността на този тъй любим разказвач, идещо от американската преса:

„Велик космически комедиант, тракащ с човешки скелети, идеалист, дегизиран като песимист, е написал книга, пълна с лудост и истина, с абсурди и откровения.“

И така, нека днес послушаме малко Кърт Вонегът...

Джеръм Дейвид Селинджър, когото повечето от нас познават най-вече от „Спасителят в ръжта“, ни въвежда тук в другата голяма история от творчеството си, онази на семейство Глас. Това е – до голяма степен – едно типично следвоенно американско семейство, с много деца и още повече страхове около непонятните болки и страхове, с които животите им са изпълнени сред пищната материалност на следвоенна Америка. Травмите – и на мъжете, и на жените – са основната тема тук и, както обичайно, Селинджър ги представя с пестеливите краски на художник-минималист. Майсторството, казват, се състояло в способността да кажеш всичко, но с възможно най-малко думи...

Прочетете още...