Либерален преглед - Дж. Д. Селинджър – „Човекът, който се смее“

{"id":72,"form_id":2,"category":"category-52","name":"2020_07_Salinger_Laughing_Man.jpg","path":"images\/stories\/Newsletters\/Big_thumbs\/2020\/2020_07_Salinger_Laughing_Man.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/Newsletters\/Big_thumbs\/2020\/2020_07_Salinger_Laughing_Man.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-2\/thumbnail\/category-52\/2020_07_Salinger_Laughing_Man.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"<iframe width=\"560\" height=\"315\" src=\"https:\/\/www.youtube.com\/embed\/b41ZoSNovIc\" title=\"YouTube video player\" frameborder=\"0\" allow=\"accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture\" allowfullscreen><\/iframe>","settings":null,"likes":0,"imageId":"52","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"2020_07_Salinger_Laughing_Man.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{sidebar id=317}През 1928 година – тогава бях деветгодишен – принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).