Либерален преглед - Златко Енев – „Бай Ганьо – бащата на всички ни“

{"id":53,"form_id":2,"category":"category-33","name":"2020_06_Zlatko_Baj_Ganyo.jpg","path":"images\/stories\/Newsletters\/Big_thumbs\/2020\/2020_06_Zlatko_Baj_Ganyo.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/Newsletters\/Big_thumbs\/2020\/2020_06_Zlatko_Baj_Ganyo.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-2\/thumbnail\/category-33\/2020_06_Zlatko_Baj_Ganyo.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"<iframe width=\"560\" height=\"315\" src=\"https:\/\/www.youtube.com\/embed\/dPiyflRaX08\" title=\"YouTube video player\" frameborder=\"0\" allow=\"accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture\" allowfullscreen><\/iframe>","settings":null,"likes":0,"imageId":"33","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"2020_06_Zlatko_Baj_Ganyo.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

Бай Ганьо е може би най-остро уловеният образ на една от основните черти в националния ни характер – дълбоката потребност от себе-отричане. „Българското“, още от самото начало на съществуване на Българския национален проект, е било дефинирано преди всичко като набор от отрицания, от негации, свързани с факта – реален или възприеман – че сама по себе си българската култура, през цялото време на следосвобожденското си съществуване, не е била в състояние да посочи някакви glaubwürdige, believable, croyable варианти на нещо сравнимо със Запада – вечния еталон за… хм, да, всъщност за всичко – в националния ни характер и битие. Бидейки принципно догонваща култура, тя винаги е била характеризирана от рязка неудовлетвореност, може да се каже, дори неудовлетворимост. И неспособността за истинска вяра във възможността за предлагане на нещо дори отдалечено сравнимо с високите образци на онова, което у нас винаги е било безусловно приемано като еталон, тоест „Западът“ (и безкритично, поради перманентна липса на близък контакт и досег с него) – тази неспособност е, и до днес, нейна основна характерна черта.

Оттук и силната склонност към едно раздвоение, което граничи с патология, с шизофрения: както изглежда, на неподправено, нераздвоено, невгорчено наслаждение от живота и битието в България, открай време са били способни единствено хората, освободени от тежестта на непосилното, тъй премазващо и отравящо живота, сравнение със Запада. Хората на „чалгата“. Невежите или ония, които сме наплюли като такива – „циганите“, „селяните“, „простаците“, „идиотите“. Всички останали (ако тези, първите, изобщо съществуват още някъде извън теоретизиращото съзнание на автора на това есе – защото, то се знае, в наши дни вече не са останали такива, които да не са имали досег със „Запада“, пък било то и само чрез телевизора)… всички останали, включително и самият той, са перманентни жертви на неспособността за освобождаване от българския, от балканския комплекс за непълноценност.