Fondation Beyeler показва „Художникът и неговият модел“ на Пабло Пикасо от 1963 г. и други картини по темата.
Наследството на Пикасо /2022 г./, ProLitteris, Цюрих
Всички картини от изложбата показват само една: Жаклин – чернокосата жена с големите тъмни очи. През последните две десетилетия от живота си Пабло Пикасо рисува хиляди нейни портрети. Във всички възможни варианти, с неуморна продуктивност. Когато рисува, той го прави по памет, без да има пред себе си модел. И въпреки това се нуждае от нея. Жаклин винаги седи зад гърба му, топло облечена в креслото, където все повече изчезва сред нарастващия лабиринт на собствените си образи.
Когато Жаклин Роке се омъжва за Пикасо, тя е на 28 години, а той – на 72, т.е. с цели 44 години по-възрастен. „Омъжих се за най-красивия млад мъж на света. Аз съм тази, която беше стара“, казва тя. И остава с него до края. Тя е последният модел на Пикасо.
Жените са темата на живота му; те му осигуряват идеалната повърхност за проектиране. Но проекциите са мимолетни и затова Пикасо постоянно се грижи за тяхното обновяване. Непостоянното му поведение спрямо жените е тясно свързано с постоянно променящите се творчески фази. Броят на стиловете му до известна степен съвпада с този на най-важните му взаимоотношения с жените.
Тези съвпадения са предмет на нова книга, озаглавена Богини и изтривалки за крака. Жените и Пикасо. В нея авторката Роуз-Мария Гроп идентифицира поне девет жени, които са оставили своя отпечатък върху изкуството на Пикасо като любовници, съпруги или кратки афери. В огромното мнозинство от случаите това не са просто любовни истории. От гледна точка на тези жени те са истории на страдание.
„Докато в началото на връзката Пикасо възхвалява съвършената непокътнатост на – във всеки случай новата – жена, след това той сякаш трябва да я деконструира в изкуството си – според степента на намаляващото си желание“, се казва в книгата.
La belle Fernande
Първата е „La belle Fernande“. Тя навлиза в неговия парижки бохемски живот точно когато Пикасо отбелязва розовия си период. „Това сияние, този вътрешен огън, който можеше да се усети в него, му придаваше някакъв магнетизъм, на който не можех да устоя“, се казва в „Souvenirs intimes“ [Интимни спомени] – мемоарите на Фернанда Оливие от 50-те години на ХХ век.
La belle Fernande през 1906 г. в „Голо тяло на червен фон“ на Пикасо.
Наследството на Пикасо /© ProLitteris, Цюрих
През 1906 г., в разгара на този любовен роман, той я рисува като архаична богиня. След това започва да я деконструира – и унищожава – с агресивно-революционния си шедьовър „Госпожиците от Авиньон“ (Les Demoiselles d’Avignon) от 1907 г. Пикасо е на прага на кубизма и сега създава разкъсани портрети на Фернанда Оливие.
Тя се превръща в експерименталното поле на новата му творческа фаза. Но щом само се изчерпва като източник за неговото вдъхновение, белязана от нещастна младост и лишена от средства, Фернанда Оливие изпада в небитието – на 84-годишна възраст тя умира сама в малък апартамент. За Пикасо обаче кубизмът поставя началото на неудържимия му възход.
Меланхоличната балерина
Ева Гуел, дребна и загрижена за модата, се смята за първата му голяма любов. Той я нарича „ma jolie“ – моята красива – и това име намира място в няколко неузнаваеми портрета на жени. Съдбата ѝ е да попадне в неговия кубистичен период. Пикасо я пожертва, така да се каже, в името на това развитие.
Когато тя се разболява тежко от белодробно заболяване, той я придружава до смъртта ѝ през 1915 г. – Ева умира на 30-годишна възраст. Зад гърба ѝ обаче той намира развлечение в нова връзка: Габриел Депеир е привлекателна, както се вижда от вече натуралистичните рисунки на Пикасо. И той иска да се ожени за нея. Но за „Габи“, самоуверена и вече във връзка с добър партньор, Пикасо не е определяща за живота среща, а само епизод. Тя се наслаждава на разкрепостеността с него, но отхвърля предложението му и влиза в историята като „тайната афера“ на Пикасо.
Пикасо е на 35 години и е готов за брак, когато среща балерината Олга Хохлова. Новият етап в живота му се нарича неокласицизъм. Балерината се вписва идеално в него. Равномерното ѝ лице и пропорционалната ѝ фигура отговарят на неокласическия идеал в стила на Жан-Огюст-Доминик Енгр, на когото Пикасо се възхищава. Двамата се женят на 12 юли 1918 г.
По това време той е изпълнен с възхищение към Олга, макар и винаги с нотка на меланхолия, както показват първите портрети. След раждането на сина им Пауло през 1921 г. нежните изображения на майката и детето също принадлежат към епохата „Олга“. В средата на двадесетте години обаче погледът му към първата съпруга претърпява драматична промяна.
Венерата на Пикасо
Когато навлиза във фазата на сюрреализма, той създава нейни глави с дълги зъби и отворена паст. Макар че Пикасо никога не се е интересувал особено много от възпроизвеждането на външния вид, тук омразата към неговия обект изглежда очевидна.
В живота му вече е влязла Мари-Терез Валтер. Когато научава за бременността ѝ, той подава молба за развод. Олга, вече 44-годишна, без съпруга си е никой в обществото. Балетната ѝ кариера отдавна е приключила, а заради Руската революция тя е загубила връзка с обеднялото си семейство.
Самата тя е осъзнала много по-рано какво всъщност си е позволила с мъж като Пикасо. Малко преди сватбата тя му пише: „Ти никога няма да можеш да ме обичаш така, както аз те обичам, защото човек обича само веднъж в живота, а ти, ти вече си обичал и това е моето нещастие.“ В началото на 50-те години на миналия век, психически съкрушена, тя се премества в клиника, където остава до края на живота си.
Атлетичната, руса Мари-Терез Валтер е пълна противоположност на грациозната Олга. Пикасо е силно влюбен. „Бях на 17 години и ходех да пазарувам по булевардите“, спомня си Мари-Терез Валтер за първата си среща с Пикасо: „Той ми се усмихна мило. После каза: „Госпожице, имате интересно лице. Бих искал да ви направя портрет“.
Това е станало в началото на 1927 г., Пикасо е вече на 45 години и се твърди, че двамата са започнали сексуална връзка още през първата седмица от запознанството си – възрастта за съгласие във Франция по това време все още е била 21 години.
Той рисува група спящи портрети на Мари-Терез Валтер – сексуално заредени голи тела, чиито извивки напомнят за архаични женски идоли. Създава прочутите глави с изпъкнало чело и гърбица на носа, напомнящи на пещерно тяло. В известната картина „Le Rêve“ [Сънят] горната половина на главата ѝ безпогрешно наподобява еректирал пенис. Еротичната обсебеност на Пикасо от младежкото тяло на Мари-Терез е несъмнена. Тя е неговата Венера. Но към времето на раждането на дъщеря им Мая, Мари-Терез, която вече е майка, не е опция за Пикасо като еротично привлекателна любовница.
Пикасо с Жаклин Роке във вила „La Californie“ в Кан. На преден план е една от женските глави от 1932 г., които са създадени като портрети на Мари-Терез Валтер.
Hulton /Getty /© ProLitteris, Цюрих
През зимата на 1935 г. той се запознава с Дора Маар, която е с над 26 години по-млада от него. Тя се движи в средите на парижката интелигенция около Жорж Батай и Жак Лакан. Ман Рей е уловил необичайната ѝ красота във фотографските си портрети.
Но Пикасо отрежда на тази елегантна и горда жена, самата тя успешна фотографка, ролята на „femme qui pleure“ [плачеща жена]. По времето, когато създава прочутата си антивоенна картина „Герника“, той е нарисувал около тридесет картини на плачещата Дора. Към края на връзката им тя претърпява няколко нервни срива и накрая търси лечение при психоаналитика Лакан.
Жената, която каза „не“
Пикасо все още е заедно с Дора Маар и е на 61 години, когато среща Франсоаз Жило, 40 години по-млада от него. С нея той отново става баща на две деца. Осъзнавайки властния му характер, Франсоаз си позволява да бъде обвързана с него в продължение на седем години, след което прави своя избор и му казва „не“.
Пабло Пикасо и Франсоаз Жило на плажа в Голф-Жуан на Лазурния бряг през август 1948 г.
Робърт Капа /Magnum
Малко преди тя да го напусне, той създава фрагментарен портрет – „Femme assise en costume vert“ [Седнала жена в зелен костюм] от 1953 г.: израз на агресивното му отношение и в същото време на нейната дистанцираност. Пикасо е пропуснал възможността да я съсипе визуално в творбата си. Франсоаз Жило, произхождаща от богата средна класа и притежаваща остър интелект и независимост, е успяла да се освободи от един егоистичен художник – в полза на собственото си съществуване като живописец. Книгата ѝ Живот с Пикасо прави името ѝ известно по целия свят.
Франсоаз Жило не напуска Пикасо, без да му постави диагноза: „Всички истории и спомени, свързани с Олга, Мари-Терез и Дора Маар, включително и постоянното им присъствие зад кулисите на нашия живот, постепенно ме доведоха до убеждението, че те са израз на комплекса на Синята брада, който го е накарал да изложи в своя малък частен музей тези жени, които е колекционирал.“
Повечето от жените на Пикасо така и не го преодоляват. Мари-Терез Валтер се обесва три години след смъртта на Пикасо, на 68-годишна възраст. Жаклин Роке се застрелва през 1986 г., тринайсет години след смъртта на съпруга си, когато е на 60 г. Дора Маар намира убежище във вярата. Казват, че веднъж е казала: „След Пикасо – само Бог.“
Музата на Пикасо Дора Маар на снимка, направена през зимата на 1935/1936 г.
AP
