От редакцията:
Една от най-пленителните и най-човечни телевизионни приказки от последното десетилетие идва от малко вероятен източник: херметично-затворената общност на ултра-ортодоксалните евреи, наречени „Харедим“.

В сърцето на Йерусалим, в кварталите, където времето сякаш е застинало и всеки детайл от ежедневието се ръководи от вековни предписания, живее общността на харедим – ултраортодоксалните евреи. Те съществуват в ритъм, различен от този на съвременния Израел: облечени в черно, с дълги къдрави бакенбарди и високи черни бомбета, сякаш застинали в 19 век, със свои собствени правила за семейството, работата, любовта и дори погледа към света. В очите на мнозина отвън харедим си остават загадка – затворена, самодостатъчна вселена, която поражда едновременно любопитство и предубеждение.

И тъкмо в този свят, иначе недостъпен за чужди очи, двама талантливи разказвачи – Йехонатан Индурски и Ори Елон – успяват да открият универсалното. Със сериала Щисел те не предлагат сензация или евтина екзотика, а фино изследване на човешката съдба: копнежите на младия художник, тежестта на бащините очаквания, крехката сила на жените, които носят семейството на плещите си. Майсторството им е в това, че превръщат всекидневието на ултраортодоксалната общност в огледало за всички нас, с което показват, че зад строгите правила и външната затвореност тупти същото сърце, което познаваме и ние: сърцето на любовта, загубата, надеждата и малките триумфи.

Щисел е доказателство, че дори най-херметичният свят може да се превърне в арена на универсална човечност, когато бъде разказан с уважение, внимание към детайла и изящна художествена мярка.

Откакто се помня, винаги съм била очарована от харедим, или ултраортодоксалната общност в Израел. Израснах в йерусалимски квартал, на кратко разстояние с кола от най-затвореното им средище – Меа Шеарим. Когато се налагаше да минаваме оттам – на път към зъболекаря или за да посетим бащата на някоя приятелка – гледах големите им семейства с известна завист: ята от деца, които тичаха едно до друго по калдъръмените улици, момичета с кадифени рокли, сякаш изрязани от едно и също парче плат, в нещо, което тогава ми се струваше като изтънчено проявление на сестринство.

С годините тази завист се превърна в нещо, което мога да нарека само съжаление. Вече не наблюдавах децата на харедим, а техните по-големи сестри и измъчени млади майки, често скрити зад двойна детска количка. Под безмилостното израелско слънце те носеха тънки чорапогащи, вълнени пуловери и тежки перуки. Изглеждаха изтощени. Филмът „Кадош“ (1999) на (нерелигиозния) израелски режисьор Амос Гитай сякаш потвърди предубежденията ми: разказвайки историята на две сестри харедим – едната, чийто съпруг получава съвет да я напусне, защото не могат да заченат, а другата – принудена да встъпи в брак без любов. Лентата представяше жените харедим като поробени, жадуващи да се освободят. Отгледана с определени свободи, за мен беше невъзможно да гледам на несвободата с нещо по-малко от леко осъждане. Промъкваше се и желание за утвърждение: колкото по-чужд и задушаващ изглеждаше този свят, толкова повече очертанията на нашия преставаха да дразнят.

Когато става дума за изолирани, самозатворени общества, надделява воайорският импулс. Уж искаме да научим за паралелни начини на живот, но по-силният подтик е да разберем колко различни са те от нашите. През 2007 г., както много израелци, аз не откъсвах очи от хитовия сериал „На една ръка разстояние“, в който се разказва за харедимска тийнейджърка в град Бней Брак, която се влюбва в светски руски емигрант. Мислех, че получавам автентичен поглед върху живота на „онези“ – харедимите. А всъщност, както осъзнах по-късно, бях гледала висококачествена сапунена опера, чиято скрита теза е, че истинската романтична любов може да се постигне само ако се преодолеят религиозните ограничения.

Дотогава не ми беше хрумвало до каква степен възгледите ми за цяла една общност са били оформени от повърхностни наблюдения и догадки. Поне докато не изгледах Щисел – израелски сериал, който доскоро можеше да се гледа в Netflix, разказващ историята на четири поколения от едно ултраортодоксално семейство в Йерусалим. Създаден от двама души с интимно познание за харедим, той извлича драмата от ограниченията на ултраортодоксалния живот, без да внушава, че централните му герои искат или трябва да избягат. За разлика от повечето други изображения на харедим, тук не става дума за желание да се напуснат границите на обществото им, а за обикновените болки и радости на живота вътре в него. Както ми каза един от създателите, Йехонатан Индурски: „Представата, че харедим живеят в нещо като гето и само чакат деня, в който ще могат да избягат – това е фантазия на светските хора.“

Сериалът, който първо тръгна през 2013 г. в Израел, ни запознава със семейство Щисел точно година след смъртта на майката на семейството. Синът, Акива, е мечтателен „алтер“, т. е. застаряващ ерген на двадесет и четири, който тайно рисува. Той започва работа като заместник-учител в училището, където преподава баща му, и се влюбва в Елишева – по-възрастна вдовица и майка на един от учениците му. Шулем, бащата, е човек на земните удоволствия, който винаги изглежда зает с ядене. В началото на сериала той премества майка си в старчески дом, където за пръв път в живота си тя има телевизор. В нейните разкази дори и най-безинтересното риалити шоу звучи като талмудическо чудо: „Има трибунал от учени, които ги учат как да пеят!“ – споделя тя на Шулем с възторг. Сестрата на Акива, Гити, е омъжена за кошерен месар [т.е. специалист по специалното, „чисто“ убиване на животни, което се изисква от ортодоксалната еврейска религия], който изчезва в Аржентина и я оставя сама с петте им деца. Най-голямата им дъщеря е Рухами – прекрасно изградена като образ тийнейджърка, която обича книгите и нощем чете на братята си от книгата, която тя нарича „Хана Каренина“.

Щисел е щедър, лек и носталгичен – дори когато източниците на тази носталгия остават неясни. Той е и малко старомоден – не само заради темата си, но и заради структурата на ситуациите. Нещата се случват и престават да се случват на героите в рамките на един епизод: болест, грабеж, семейна караница. Това е драма, преоблечена като ситком. Центърът на тежестта на сериала е връзката баща-син между Шулем и Акива, които обикновено седят около малката кухненска маса с мушамена покривка, докато по ризи и с молитвени шалове хапват нарязани зеленчуци. В един от епизодите те обсъждат несподелената любов на Акива към Елишева. Шулем я нарича „вдовица Ротщайн“ и „онази от банката“. (Тя работи като касиерка.) Акива е развалил уреден годеж с друга жена, и Шулем се тревожи, че това е направило сина му жених от „втора ръка“. Но именно защото подозира, че Акива вече е повредил шансовете си за брак, Шулем се настройва в подкрепа на връзката му с Елишева. Какво има да се губи?, мисли той. Той е практичен, несентиментален. Съветва сина си да бъде стабилен и уверен, „като слънцето“, и да накара Елишева да се „върти“ около него. Но Акива го упреква: „Времената се менят, Аба [тате].“ („Евреинът си остава същият, и слънцето също“, отвръща Шулем.)

Какво точно се мени според Акива, така и не става ясно. Не може да е много, като се има предвид че сериалът представя брака между първи братовчеди и годежа между двама шестнайсетгодишни като нещо обичайно, дори романтично. И все пак, при дванайсет епизода на сезон, моралните представи на зрителя постепенно се напояват с онова, което се вижда на екрана. Човек се хваща, че подкрепя браковете между роднини, че честити на тийнейджърите. Щисел ви омагьосва по този начин. До голяма степен това е заслуга колкото на безоценъчния подход на създателите, толкова и на няколко мощно сдържани актьорски изпълнения – най-вече на Айлет Зурер в ролята на Елишева и Нета Рискин като Гити, две пламенни, интелигентни жени, които животът е подвел. Щисел може да се движи от Акива и Шулем, но именно жените го нажежават. „Ти всъщност не ме виждаш“, казва Елишева на Акива в един момент. „Нямам сили да започвам отначало.“ „Да започнеш какво?“ – пита той. „Всичко – отвръща тя. – Нямам сили за любов, сватба, дом, мебели, още семейство, още деца, още живот.“

Ако примижете малко, Елишева може да ви се стори като героиня от Джейн Остин – Ан Елиът или Елинор Дашууд. Това е едно от удоволствията при гледането на сериала, но също и напомняне защо съвременните опити за брачни сюжети се получават трудно: залогът никога не изглежда достатъчно висок, когато всичко, което трябва да направите, е да се „плъзнете“ надясно. В харедимския квартал Геула обаче погледите имат значение, както и опасността да се изплъзнеш от социалния ред и да изгубиш достоен партньор.

Във втория сезон на Щисел се появява Нухем, братът на Шулем, който пристига от Белгия с дъщеря си, за да ѝ намери съпруг.

„Нямате ли достатъчно младежи в Антверпен?“ – пита го Шулем.

„Тя има нужда от сериозен човек, не от някой разглезен дрек [боклук] с ортопедични обувки“ – отвръща Нухем.

И така Шулем вдига телефона и се обажда на професионалния сватовник в квартала. „Има ум, има грация, има пари“ – описва той племенницата си, сякаш продава употребявана кола.

На заден план Нухем му нашепва: „Кажи, че даваме и апартамент!“

Дали защото се излъчваше по нишов канал, или заради маргиналната си тематика, рейтингите на първия сезон не бяха особено високи. Въпреки това сериалът спечели критиците, един от които го похвали като „най-доброто шоу, което не си направил труда да гледаш“. През 2014 г. сериалът обра единайсет награди „Офир“, израелския вариант на „Еми“, включително за най-добра драма и най-добър оригинален сценарий, а две години по-късно държавната телевизия изкупи правата му. Изведнъж, три години след премиерата, епизодите вече бяха сред най-гледаните в страната. Миналия декември Netflix придоби Щисел за международна дистрибуция, а създателката на Приятели Марта Кауфман продаде на Amazon американска адаптация на сериала, чието действие се развива в Бруклин.

И всичко това – въпреки че на екрана не се разменя дори една-единствена целувка. Индурски и съавторът му Ори Елон са се споразумели за две правила: „Никакъв микве“ – ритуална баня – „и никакъв мин“ – секс. „Не заради някаква автоцензура – казва Индурски, – а защото не искахме този външен поглед към затворено общество.“ Те се надяват, че това е сериал за „човешки същества, точка“, както го формулира Елон, и че това ще го направи достатъчно привлекателен за израелската публика. Но мисълта, че Шулем Щисел може да се появи на рекламен плакат, им е звучала толкова абсурдно, че ги е карала да се превиват от смях. „Оня… евреин“ – каза ми Индурски, все още смеейки се.

Наскоро се срещнах с Индурски и Елон в скромния апартамент на Индурски в някогашен индустриален квартал на южен Тел Авив. Холът беше малък и оскъден, с прилежащ слънчев балкон и подредена библиотека: Спиноза, Ш. Й. Агнон, Йешаяху Лейбовиц, Боб Дилън. В нисък стъклен шкаф – цялата Мишна [първият голям писмен корпус на Устната Тора]. С кецове „Конвърс“, кръгли метални очила и няколкодневна брада, той седеше свит в малко кресло. (А може би то само изглеждаше малко; Индурски е висок метър и деветдесет.) До него седеше Елон – нисък и набит, с рошави къдрици и голяма черна кипа.

Индурски, най-малкият от пет деца, израства в предимно харедимския квартал Гиват Шаул в Йерусалим. Баща му изучава Тората, а майка му работи като счетоводителка в болница. Когато е на петнайсет, Индурски е приет в ешивата [еврейско религиозно училище] Поневеж в Бней Брак – „Харвардът на ешивите“, както ми каза той – но духът на постоянна конкуренция и разстоянието до дома скоро му натежават. Един ден, докато чака приятел в библиотеката, Индурски разлиства стиховете на поетесата, известна просто като Рахел – израелската Анна Ахматова. За него това е откровение. „Като харедимски младеж в ешива ти дори не знаеш, че съществува поезия, камо ли написана от жена – каза той. – Учиш се да мислиш, че емоцията е пречка, която трябва да преодолееш. И изведнъж виждаш някой, който взема емоциите си и ги превръща в изкуство. Това беше първият ми досег с нещо отвъд моя свят.“ Започва да чете вестници и да бяга от ешивата, прекарвайки цели дни в библиотеката. Следващата година напуска. На деветнайсет години за първи път през живота си гледа филм, а година по-късно се записва в киноучилището „Сам Шпигел“ – водещата филмова школа в Израел.

Докато Индурски израства в затворената харедимска общност, Елон принадлежи към религиозно-ционисткия лагер, който – за разлика от харедим – е дълбоко вплетен във всички аспекти на израелското общество: работната сила, армията, парламента и университетите. Той е отгледан в селището Бейт Ел на Западния бряг, в знатно равинско семейство. Баща му, Бени Елон, който умира през 2017 г., е министър от крайно дясната партия Национален съюз. Политиката е в кръвната линия на семейството – „мирният план“ на Бени Елон включвал анексирането на Западния бряг и Газа към Израел и поставянето на палестинците под йордански суверенитет – но по-младият Елон се отдръпва от това. Той каза: „Не мога и не желая да се откажа от света, в който съм израснал, но също не мога и не желая да се откажа от онова, което мога да нарека краен хуманизъм. А има моменти, в които тези два свята вървят заедно – и тогава е по-лесно.“ Служил е като фелдшер в израелските въздушни сили, а след това е учил във филмовото училище Маале в Йерусалим, насочено към национално-религиозни хора. Днес е женен за „любимата си от детската градина“, има шест деца и живее в малко селище близо до Йерусалим.

Индурски и Елон се запознават през 2008 г., в суката [нещо като барака] на един познат. По-рано същата година Елон е публикувал тънка книжка с истории от по един абзац и е бил привлечен да пише за телевизионния сериал Сругим, разказващ за група неженени религиозни йерусалимци, който сега може да се гледа в Amazon. (Бил е толкова незапознат с телевизията, че един от продуцентите му дал списък със сериали за гледане: в нея стояли заглавия като Семейство Сопрано и Мъжете от Мадисън авеню.) След срещата им Индурски прочел книгата на Елон и му изпратил сценарий за дипломния си филм – за мъж, който печели пари, като вози събирачи на милостиня до домовете на заможни харедим в Бней Брак. Двамата били запленени от работата си: истории за обикновени хора, които се оказват ортодоксални или ултраортодоксални. Те били и рядкост в израелските творчески среди, които обикновено са светски и съсредоточени в Тел Авив.

Двамата открито признават, че не са писали Щисел за публика от харедим. (Повечето ултраортодоксални семейства нямат телевизори.) Но почти веднага след излъчването станало нещо странно. Щисел се превърнал в „култов“ сред харедимските зрители, както ми каза Рики Рат, журналистка, която пише за културата на харедим във вестника Макор Ришон. Епизодите се разпространявали нелегално, най-вече в социалната мрежа Telegram. Доколкото съществува харедимска попкултура, Щисел станал нейна опора. Фрази, любими на героите, като „ршаим арурим“ („проклети злодеи“), проникнали в лексикона на харедим. Групи, свирещи на ултраортодоксални сватби в Бней Брак, започнали да изпълняват оригиналната музика от сериала. Един вестник на харедим, в търсене на следващите „Акива Щисели“, изпратил репортер да интервюира ултраортодоксални художници. „Най-често задаваният въпрос в края на съботата преди беше: ‘Имаш ли цигара?’ – пише един рецензент. – Днес има нов въпрос: ‘Имаш ли новия епизод на Щисел?’“

Според Рат успехът на сериала сред харедим се дължал на „щателното внимание към дребните детайли“ – като например акцента върху произхода на Щиселите като халмъри – термин на идиш, който се използва за ултраортодоксалните евреи, които живеят в Йерусалим още от средата на XIX век. „Халмърите са хора, които оцеляват при всякакви обстоятелства – казва Индурски. – За тях нищо не е истински свещено и всичко може да бъде осмяно.“ Външността им е отличителна. Не плътно навити бакенбарди като при много ултраортодоксални мъже, а дълги, свободно накъдрени. Не просто черно палто, а такова, което стига далеч под коленете. Черна шапка, да – но малка и кръгла, носена леко небрежно. Това е вид живост, която може да дойде само от създатели, които сами са израснали в харедимското общество.

Елон се радвал на популярността на сериала сред харедим – „Чувствах само щастие“ – каза той. Но Индурски изпитвал раздвоение. Спомня си как веднъж срещнал в йерусалимския пазар един от учителите си от началното училище и когато разбрал, че той е изгледал целия сериал, не почувствал гордост, а неловкост. Опитал се да разплете източника на това усещане: гордеел се със сериала, но същевременно защитавал обществото, от което идва. Нарочно помолил родителите си – на които показал Щисел чрез флашка на техния компютър без интернет – да не позволяват на племенниците и племенничките му да го гледат. „Един харедим, който гледа собственото си представяне, неизбежно ще се промени след това – обяснява той. – Това е нещото, което [Макс] Вебер нарича ‘разомагьосване’. Малко ме побиват тръпки. Някой ми писа, че хасиди във Вилиамсбърг се дразнят, че сериалът е в Netflix, а не в Amazon Prime, защото всички имат Amazon за бизнеса си. Но знаете ли? Предпочитам да се абонират за Netflix, да направят тази допълнителна стъпка и да осъзнаят цената, която плащат, за да гледат. Когато бях дете, нямаше да гледаме Щисел.“

След Щисел Елон и Индурски опитали да се справят по-пряко с политическите сложности на Израел с друг сериал – Аутономиот (Автономии), в който се разказва за дистопия, в която стена разделя харедимски автономен анклав със столица Йерусалим, от светската държава с център Тел Авив; преминаването изисква разрешителни и проверки за сигурност. Не случайно стената в сериала е била истинска – част от разделителната бариера между Израел и Западния бряг. „Исках да покажа, че стените са нещо лошо, което ражда зло“ – каза Индурски. Но ако Щисел е реалност, разказана в оттенъци на сепия, Аутономиот е черно огледало. Критиците отхвърлят сериала като твърде мрачен, твърде назидателен – може би, както каза Елон, „защото самият Израел е своеобразна дистопия“.

Но аз подозирам, че разликата в приемането има повече общо с разказването на истории. Аутономиот идва след огромен успех, и създателите може би са се почувствали задължени да кажат нещо „съществено“ за израелското общество. Щисел отеква така силно, защото не се опитва да представя или да обхваща. Светът на Щисел е херметичен: държавата Израел рядко се намесва в него. Макар и младите герои да говорят иврит, онези над петдесет общуват на идиш – езика на Стария свят. Един епизод се развива на Деня на независимостта: Шулем, опитвайки се да изглежда по-строг, отколкото е, забранява на учениците си да излизат, за да гледат прелитането на самолетите по време на военния парад; Акива обаче им го позволява тайно. Тук Израел изглежда като следите от онези самолети на ВВС: размазан и ефимерен.

Източник

Рут Маргалит е авторка за списанията New York Times Magazine и New Yorker. Нейните рецензии на книги и есета редовно се публикуват и в New York Review of Books. Родена е в Йерусалим, където израства и изучава история и английска литература в университета в Тел Авив. След това завършва журналистика в Колумбийския университет в Ню Йорк. Работи в редакцията на New Yorker, преди да се върне в Израел през 2019 г. Живее и работи в Тел Авив.