През април 2012 кметът на Букурещ Сорин Опреску освещава нова статуя на стълбището на Националния музей за румънска история. Тя представя римския император Траян – с типична римска фризура, изправен, гол и хладно усмихнат. Задъхано животно почива на протегнатата му лява ръка. Това е Капитолийската вълчица, символът на древен Рим. От дясната страна на Траян главата на вълчицата преминава в тялото на виеща се змия, „драко“: символът, който са рисували на бойните си знамена даките – древното племе, живяло по тези земи и подчинено от римския император през втори век от н. е.
Хората, събрани за откриването, изглеждат поразени. Някои виждат в нея тревожен пример за състоянието на съвременното румънско изкуство. „Изглежда като чудовище, избягало от Чернобил“, казва един от репортерите. Други интерпретират вълчицата като символ на провала на Опреску да изпълни обещанието си да прочисти Букурещ от 70-те хиляди бездомни кучета. По-късно е обявено, че статуята ще бъде преместена на друго място. Но и до днес, две години по-късно, Траян все още командва легиони от Инстаграм-фенове, които се събират пред музейните стъпала, стиснали в скута си кучета, котки и всевъзможни гризачи.
* * *
Трудно е да се каже кога румънците са станали румънци. Ако човек следва националния мит, румънски колонисти са се заселили в Дунавската равнина след като Траян е победил Децебал, краля на даките. Възприето е римското право и институции, регионът е „романизиран“. Латинският се превръща в местен lingua franca. (В граматическо отношение днешният румънски език е най-близкият до латинския жив език). След като римляните се оттеглят от Дакия през 271 г., основната маса от това романизирано население – „дако-римляните“ – остава. Техните потомци са се смесили със славяни и други пришълци през следващите столетия.
Но отрицателите на румънско-римската връзка – унгарците – са открили в тази версия озадачаваща дупка: в продължение на 1000 години дако-римляните са изчезнали от историята. Едва през 14 век във византийски хроники се споменава за говорещо латински население, което живее на север от Дунав. Хората, които отричат теорията за „латинската приемственост“ настояват, че евакуацията на империята от Дакия през 3 век е изчистила напълно региона от римско присъствие. Едва по-късно, може би през 13 век, днешните румънци са мигрирали откъм северните Балкани и са заели отново Дунавската равнина и Карпатските планини.
Днес в Румъния дако-римската връзка се превъзнася навсякъде. Всеки втори румънец днес кара кола на име „Дачия“. Политици като Корнелиу Вадим Тудор – отрицател на Холокоста и кандидат за президентския пост през 2000 г. – се представят като „трибуни“[1] на хората. В Клуж-Напока веднъж срещнах шофьор на такси, който се представи под името Марк-Аврелий. (Това римско „Напока“ е добавено от Чаушеску през 1974.) От румънската страна на Железните врата към сръбския бряг намръщено гледа най-високата в Европа каменна фигура, издялана в скала – представяща отново противника на Траян, водачът на даките Децебал.
* * *
Румънците никога не се уморяват да дискутират националния си произход – може би защото, говорейки исторически, толкова много неща са били отнесени от водите в хода на времето. Както отбелязва [американският историк] Кийт Хитчинс в новата си Кратка история на Румъния, в продължение на огромни отрязъци от историята си румънското селячество е било безмилостно експлоатирано от външни сили. От 15 до 19 век трите главни региона на днешна Румъния – Влахия (на югоизток, където се намира Букурещ), Молдавия (на североизток) и Трансилвания (на запад) – са били управлявани от трите големи източноевропейски империи: Османската, Руската и Австро-Унгарската. В началото на 17 век един предприемчив влашки принц, Михай Витязул, за кратко време обединява трите области под „румънско управление“, но това е само изключение сред едни инак мрачни 500 години на чужда доминация. Пътят към независимостта се очертава като колеблива поредица от придобивки, извоювани в хода на 19 век. Едно селско въстание, водено от Тудор Владимиреску през 1821, поставя в ход извоюването на политическа автономия за Молдавия и Влахия през 1829. Двете княжества са формално обединени след поражението на Русия в Кримската война от 1853-1856. Четири години по-късно те са преименувани на „Румъния“.
Румъния продължава да бъде измъчвана от два исторически обусловени проблема. Хитчинс определя първия като „Аграрен проблем“. В хода на по-голямата част от историята си румънската средна класа е била съставена от живеещи в градовете „чужденци“: еврейски лихвари, гръцки търговци, германски и унгарски занаятчии. Самите румънци са работели по полетата. Дори и днес Румъния си остава по-зависима от селското стопанство в сравнение с която и да е друга европейска държава – 29 процента от населението на страната работи по ферми (в сравнение с четири процента в Западна Европа). Това прекомерно инвестиране в селското стопанство исторически е държало градското население в Румъния сравнително ниско – в това отношение Румъния е 109-та в света, с едно място пред Френска Полинезия. Но страната си остава нетен вносител на храни от Европейския съюз, най-вече защото селските ѝ производители, с остаряло или несъществуващо оборудване, са прекалено удребнени, за да могат да се конкурират успешно. За да изплати дълговете от 10 милиарда долара към западните страни, през 1986 Чаушеску въвежда програма за замяна на моторизираното селскостопанско оборудване с конска тяга – централна част от една от най-катастрофалните в историята програми за остеритет. Когато човек пътува из днешна Румъния, той или тя вижда далеч повече конски впрягове, отколкото трактори.
Вторият проблем е „Малцинственият проблем“. Огромните империи, които са управлявали Румъния, са могли да подслоняват без проблеми различните ѝ етнически групи. Националната държава, която се появява през 1881, вижда в лицето на не-румънците основни виновници за изостаналостта на страната. И главни обвиняеми сред тях са евреите. Повечето то тях днес вече ги няма. В опита си да разчисти пътя за създаване на силна средна класа от етнически румънци диктатурата на Антонеску избива през 1941-42 г. 300,000 евреи в [окупираната по време на войната] област Транснистрия. По-голямата част от оцелелите евреи е изпратена за Израел в хода на 1950-те години, в замяна на добитък и автоматизирани кланици. В по-голямата си част Саксонците от Трансилвания също са заминали – продадени на Западна Германия през 1970-те за по около 4,000–10,000 марки на глава. Но 2 милиона унгарци все още остават в страната – най-голямото в Европа официално малцинство. Съвместното членство в Европейския съюз смекчи донякъде напреженията между Румъния и Унгария във връзка с тази малцинствена група. Но заплахата от референдум за откъсване от страната все още се отправя почти ежемесечно в Трансилвания, а букурещките политици продължават да ухажват избирателите с обещания за „Румъния на румънците“. В добавка към всичко това неизвестно колко точно стотици хиляди роми – най-голямата част от това малцинство в Източна Европа – продължават да си остават буквално невидими когато става дума за политическо представителство.
Годините на комунизма само са задълбочили тези проблеми още повече. Кампанията за „модернизация“ на румънското селско стопанство по време на Георге Георгиу-Деж е неумолима. Колективизацията на селските земи е равнозначна на въоръжено нападение срещу румънските селяни. Селската съпротива срещу комунистическите декрети води до бързи процеси срещу повече от 80,000 селяни в годините между 1949 и 1952. Много от тях са изпратени в смъртоносните трудови лагери по протежение на канала Дунав – Черно море. Други партийни проекти – насъскването на бедните селяни срещу по-богатите им съседи, масовата урбанизация – никога не успяват да отстранят икономическото неравенство, затова пък успяват силно да разкъсат социалната тъкан на обществото. През 1962 Георгиу-Деж обявява успешното приключване на колективизацията. Но селскостопанското производство си остава слабо и Георгиу-Деж мълчаливо признава това. (Гневът му все пак добива израз под формата на показен процес срещу Ана Паукер – тогавашна външна министърка и дъщеря на молдавски равин). По-късно, през 1980-те, Чаушеску подновява нападението срещу селскостопанския сектор. Ако би била довършена, неговата „систематизация“ на селското стопанство би превърнала 7,000 села в 558 „аграрно-промишлени комплекси“.
Нито пък десетилетията на комунизма смекчават с нещо ожесточените етнически разделения в страната. През 1950-те, изправени пред отхвърлянето на сталинистките принципи в СССР, румънските партийни водачи трескаво очертават свой собствен „национално-сталинистки“ курс. Той съдържа двустранните директиви на продължаващ ангажимент към икономически реформи в стила на 1940-те и прочистване на всякакво руско влияние чрез „румънизация“ на страната. Славяните се изличават от румънската историография. Започва се полагане на все по-силен акцент върху дако-римските корени. Борбите на унгарците също се омаловажават в хода на националистическата кампания. Национализацията на всички бизнеси и банки вече е подкопала икономическите основи на унгарските средни класи, но през късните 1950 партията разтурва всички унгарски училища и преселва в Трансилвания множество етнически румънци. През 1970-те Чаушеску – „всезнаещият баща“ – довежда националистическата доктрина до нови крайности. Продаването срещу откуп на саксонците и евреите е подхванато отново там, където Антонеску го е оставил през 1942 (осмивано през следвоенните години, името и репутацията на диктатора са възстановени през 1960-те). Чрез забрана на абортите се прави опит да се увеличи броя на етническите румънци; вместо това нивата на детска смъртност в резултат на незаконни аборти надминават ония във всички останали европейски страни.
* * *
Възстановяването от всичко това е бавно и мъчително. Свалянето на Чаушеску от власт през 1989 ознаменува не толкова раждането на една нова Румъния, колкото рециклирането на комунистическото наследство в два основни политически лагера. Икономическата мантия на партията преминава в ръцете на националния фронт за спасение и Ион Илиеску – бивш апаратчик на Чаушеску и организатор на екзекуцията му. Илиеску поема президентството на страната през 2000 г. Неговият опонент, Корнелиу Вадим Тудор, говори за прочистване на останалите в Румъния унгарски, германски и ромски малцинства.
Кратка история на Румъния привършва с годината 2007. Изглежда, че в момента в страната се извършва преход към европеизация. Еврократите от 1990-те се съмняваха в шансовете на Румъния за икономическа интеграция в континента. През ранните 2000 г. премиер-министърът Адриан Нъстасе подхвана борба срещу политическата корупция и съживи румънската икономика. Страната беше приета в ЕС през 2007 (макар че Нъстасе днес е в затвора по обвинения в корупция). Първоначалният икономически прогрес на Румъния накара западните скептици да замлъкнат. Чак до 2008 темповете на растеж тук бяха три пъти по-високи от средните за ЕС. Но малко след това страната стана жертва на еврокризата. През 2009 тя кандидатства за заем от 20 милиарда евро. Наложените от правителството съкращения засягат основно заплатите; средните заплати в днешна Румъния са задминати от други, не членуващи в ЕС балкански страни. Резултатите от това са масова миграция към Германия и Обединеното кралство. (Половината от румънското население печели по-малко от 287 евро месечно; социалните помощи в ОК са почти 90 евро седмично). Членството в Шенген ще зависи от способността на Букурещ да се справи с предизвикателствата на западащите стандарти на живот и масовите злоупотреби с властта, характерни за почти всички посткомунистически кабинети – включително и онзи на президента [до 2014] Траян Бъсеску. Бивш кмет на Букурещ, Бъсеску беше снет от поста през 2007 за нарушаване на Конституцията. В хода на национален референдум 87 от участниците гласуваха за снемането му, но по-малкото от 50-процентно участие направи процедурата невалидна.
„Две поколения на мир и чисто управление могат да направят от Румъния рай на земята“, е писал английският историк Р. У. Стетън-Уестън. Това е през 1934. Румъния едва успява да преживее опустошенията от следващите шест десетилетия. „Рай на земята“ изглежда прекалено амбициозно. Но следващото десетилетие може би наистина ще донесе на румънците нещо повече от Траян и една вълко-змия.
Май 2014
[1] От римското „трибун“ – народен представител. Бел. пр.