От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Според тълковния речник на Ожегов значението на фразата „сватбен генерал“ е „човек, поканен някъде като забележително и важно лице, което да придаде значимост на ставащото“[1]. Словосъчетанието е широко разпространено в разговорния руски език и до ден днешен. Поводът да се замислим за сватбените генерали обаче не е сватбарски. От няколко месеца в Украйна умират хора. В началото беше „небесната стотица“ – хората, които снайперистите разстреляха по улица „Институтска“ в Киев през февруари. И ако през февруари 100 убити в центъра на европейската столица Киев изглеждаха невъобразимо много, днес вече се говори за над 1000 избити и десетки хиляди ранени в хода на т. нар. „антитерористична операция“ (АТО) в Източна Украйна. 100 човека могат да бъдат (и бяха) митологизирани като жертви в борбата за Нова Украйна. 1000 убити в хода на една юридически несъществуваща, но повече от реална война са тревожен повод за размисъл. На 17 юли към тях се добавиха и 298 абсолютно невинни пасажери от сваления малайзийски Боинг. Ние нямаме нито компетенциите, нито информацията, за да коментираме кой свали Боинга и няма да го правим. От друга страна е наивно да се мисли, че един човек, президентът на Русия Владимир Путин, държи в ръцете си съдбата на мира в Източна Украйна. Твърде е прегледно, за да е изцяло вярно. Това, над което ще се опитаме да размишляваме, са стереотипи, митове, поведенчески нагласи, които пораждат трагедиите в Украйна. Те са изграждани дълго време и са част от ежедневните представи на големи групи хора на територията на бившия Съветски съюз. Сватбените генерали са важна част от тези стереотипи и митове. Някога те са придавали значимост на сватбата. Сега създават хаос в една необявена война, който отнася твърде много човешки животи.

Всяка неделя ние се разхождахме в парка в Грозни: майки, бащи и деца. Бащите носеха автомати и стреляха, но ние никога не се убивахме един други, преди да дойдат руснаците.

Това ми разказа през 1995 г. чеченецът Ахмед. През 90-те години работих като лектор по български език и литература в националния университет „Тарас Шевченко“ в Киев. Живеех в студентския хотел на улица „София Ковалевска“, който ми се виждаше страшно далеч от Университета поради постоянно препълнения и движещ се рядко автобус № 38. Седеметажният хотел имаше постоянни жители: хърватската лекторка, аз и чеченците, които живееха на първите три етажа. Чеченците бяха настанени под благовидния предлог, че са представители на чеченското просветно дружество в Киев. Сред тях имаше просветени, имаше и непросветени. И едните, и другите се занимаваха с рекет. Просветените ми показаха образци от чеченската литературна класика (хърватската лекторка заедно с хърватския посланик по-късно направи превод и подбор на хърватски и го издададе в хубава книга). Непросветените периодично ме питаха, докато си пиех кафето в барчето на първия етаж, дали мога да изпия на екс водна чаша с водка, след което, без да се интересуват от отговора ми, го правеха. През зимата на 1994/5 г. руската армия срина Грозни. Беше по Рождество. Юрий Шевчук, когото сега руските тълпи презират, защото се обяви в защита на Украйна, и опикават портрета му, поставен в московски писоари, написа забележителната песен „Мъртвият град. Рождество“. Украинските и руските телевизионни канали показваха картини от срутения град, а аз се мъчех да си обясня ставащото. Един ден попитах Ахмед, просветен чеченец, завършил стоматология в Москва. Той ми обясни, че чеченците са горд народ, след което ми разказа за неделните разходки в парка с оръжие, което стреля, но не убива. Оръжието било важна част от културата на кавказките народи. После разбрах, че така е било и в селата в Западна Украйна, където наличието на заровено в градината оръжие е било белег за чест и достойнство не просто на мъжа, а на семейството. Оръжието следователно може да е част от културата и традициите на определен социум и да изпълнява чисто ритуални, да ги наречем условно сватбени функции. Проблемите идват тогава, когато по някакви причини това оръжие започва да стреля по хора, което е белег, че важни неща в социалната структура не са в ред.

Господине, купете си апарат за кръвно! Днес е Денят на защитника на Отечеството.

Този рекламен апел бе отправен на пазара в Мелитопол (град в Югоизточна Украйна) на 23 февруари 2005 година. 23 февруари дълги години беше Денят на Червената армия, който в Украйна бе трансформиран в Ден на защитника на Отечеството. Рекламното послание бе толкова неочаквано, че си купих апарата за кръвно. В хода на сделката продавачката ми обясни, че мъжете защитници на отечеството трябва да се уважават, защото го заслужават, а пък аз и обясних, че моето отечество не е Украйна. Тя обаче безапелационно заяви, че всяко отечество си има нужда от мъже защитници, в това число и българското.


Small Ad GF 1

Оказа се, че 23 февруари съвсем не е единственият ден, в който мъжете имат официален милитаристичен повод да се напият. Годишният празничен календар съдържаше още Дните на всички видове войски, като най-значим беше Денят на въздушно-десантните войски. През всичките тези дни мъже на различна възраст измъкваха войнишките пилотки или фуражки със съответен цвят на околожката и гордо ги разнасяха по улиците. В деня на Гранични войски фуражките бяха със зелена околожка, аз споменах, че съм бил граничар, което беше достатъчен повод за обилно полят с водка и тостове празник.

Думата ми е за празници и ритуали, пряко свързани със значимостта на мъжа с пушка. Позастарелите защитници на отечеството, празнуващи на 23 февруари и на дните на различните родове войски, носеха някакви подобия на униформи и точно се вписваха (сега си мисля) в карнавалната естетика на сватбения генералитет. Роман Давидович, който беше изкарал Втората световна война от московската зима на 1941/42 година до капитулацията на Германия на 9 май 1945 г., рядко говореше за войната. Не съм го виждал и с униформа. За него униформата е била облекло за работа, за която той не обичаше да си спомня. За мнозина други тя е външна декорация. Навличаш я и ставаш по мъж, а пък жените те възхваляват в четвъртия тост и ти обясняват, че те, слабите жени, са заникъде без вас, силните мъже. (Това е женският отговор на третия тост, в който мъжете са стояли прави в знак на уважение към жените, които са се чувствали по жени, седнали, в контекста на изправените около тях мъже). Осмислянето на тези стереотипи, свързани с уважението – карнавално или не – към мъжа с униформата и пушката е важно, за да се проумее какво става и какво не става в Украйна и около нея.

Как може Крим да бъде превзет без нито един изстрел, тези не са ли давали клетва? – възмущаваше се А. Седяхме в едно лвовско кафене през април и не можехме да разберем какво става в Източна Украйна. Крим вече бе провъзгласен за част от Руската федерация, вървяха протестите в Харков, Донецк, Луганск, говореше се за нападение на руската армия към Днепропетровск и южноукраинските градове. „Ти нали си бил войник?“ – продължаваше А. „Нали сте се клели да умрете, ако трябва, за Родината?“. Две години, в самото начало на 80-те, аз наистина бях носил автомата „Калашников“ и и до ден днешен си спомням неговия номер. Втората година даже бях граничар. Знаех, че това е чест, че всяка майка граничар не ражда, че ако ни нападне НАТО, ние ще бъдем първите, които ще защитаваме и вероятно ще умрем за родината. Не ни се наложи да умираме, цяла година ловихме източни германци, които се опитваха да минат българо-гръцката граница. Бяха млади момчета и момичета и никой от тях не успя. Само един път се наложи да стреляме по нарушител – стреля един млад лейтенант, но не улучи. Изстрелът обаче достатъчно изплаши немеца и той се предаде. Дори сега не мога да кажа дали бих стрелял по човек. Вероятно бих. Бяха ни обяснили кой е врагът и бяхме им повярвали. Знаехме наизуст от различните устави как се наказват предателите във военно време. Най-вероятно и украинските момчета биха стреляли, ако ситуацията беше през 80-те години. Разпадането на Съветския съюз и възникването на новите държави обаче промени нещата. От 90-те години насам често пътувам било с влак, било с автобус, било с кола до Украйна и наблюдавам гротесковите ситуации на множеството граници по пътя. Вярно е, че с годините те намаляват. По границите обаче продължават да стоят ненормално много момчета с пушки, които изпълняват най-често ритуални и поради това – безсмислени функции. Върхът на абсурда ми се стори заповедта на един мъж с автомат да отворя отново багажника. Бях минал паспортния, граничния и митническия контрол на украинския контролно-пропускателен пункт, бях се изнервил от чакане и отидох да попитам човека с пушката дали мога да продължа. „Разбира се, че не!“- искрено се учуди той. „Трябва да снимаме багажника и задната седалка на автомобила Ви.“ След време дойде и го снима, така че да се видят хем багажникът, хем регистрационният номер на колата. После ме пуснаха. Бях изгубил два часа и половина от живота си на един почти пуст контролно-пропусквателен пункт. Карах и си мислех как може да се организира такъв масив от снимки и за какво би послужил. На следващото минаване вече не снимаха багажниците, явно и някой друг се беше размислил. В един момент мъжете с пушки бяха пазили родината, снимайки багажници и задни седалки. Дейност ритуална и поради това абсурдно безсмислена. Забелязал съм, че границата доста често ражда абсурдни неща. Толкова абсурдни, колкото и фотографиите, бяха флашките, които разнасяхме по българските КПП-та по времето, когато министър не помня вече на какво в правителството на Симеон Сакскобургготски беше Николай Василев. Те най-често не се четяха от различните компютри и се губеше маса време от разнасянето им от прозорче на прозорче. После флашките изчезнаха. Някой пост фактум се беше размислил…

За тези неща си говорихме с А. в лвовското кафене през април. За 23 години хората с пушки бяха станали сватбени генерали и сватбени фотографи. Украйна имаше достатъчен брой граничари войски и 400-хилядна армия, които бяха в състояние да изпълняват предимно ритуални функции. Като например ритуално да си изгарят украинските паспорти пред камерите – клипче многократно тиражирано из социалните мрежи през април и май. На пръв поглед в тази ситуация имаше нещо дълбоко ненормално: та нали армията, полицията и пожарната са мегазастрахователните компании на всяко общество? Обществото ги издържа, за да може в екстремния момент те да го спасят. Сватбените генерали обаче бързаха да се предадат – от командващия Черноморския флот на Украйна до курсантчетата от военните училища, които обясняваха, че в Русия имали повече шансове за професионално развитие. Нека обаче не избързваме с моралните присъди. И реалните, и сватбените генерали на Русия и Украйна твърде дълго са били част от една армия, Червената, и вероятно е трудно бързо да се настроят да се възприемат като врагове. Освен това далеч по-приемливо да разнасяш оръжието, отколкото да стреляш по хора или да те стрелят. Между другото интересно би било какви са днес, в натовска България, възгледите на българските военни, възпитаници на съветските военни академии.

Сватбените генерали със своите действия и бездействия отключиха един неочакван, поне за мене обществен феномен. Хората започнаха да събират пари за СВОЯТА армия, както и да се записват доброволци, за да защитават източните граници на СВОЯТА родина. През същия този април с А. и Р. бяхме на гости в едно село в Западна Украйна и усетихме оня патриотичен подем, за който бяхме чели и гледали. Хората събираха пари за своите момчета там, на фронта. Пари се събираха и в Киев, имаше и номер, на който чрез SMS да изпратиш пари за СВОЯТА армия. Събраха се много пари. Хората събират пари и сега за разлика от политиците, които показно изпращаха бронежилетки и каски по време на президентската кампания. Сватбените генерали направиха и нещо полезно, макар и без да искат – консолидираха хората, създадоха у украинците реално усещане за родина, защото то като че ли се появява, заедно с усещането за опасност: родината е заплашена и спасяването ѝ става не с приказки, а с действия и с пари.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Според Михаил Бахтин карнавалът е време, в което ежедневната социална структура не действа. Ти навличаш карнавалния костюм и си друг, напуснал си ежедневието и си попаднал в един свят, в който се чувстваш добре. Това ти помага да се адаптираш към средата. Войната на сватбените генерали показва какво се случва, когато карнавалът продължи повече от няколко дни. Чеченецът Ахмед се бе разхождал всяка неделя (но само неделя) с родителите си в парка в Грозни и баща му си беше пострелвал с калашника. Релакс и укрепване на социалната и семейна структура. Ракетата, която свали малайзийския Боинг, е типологично сходна на неделния чеченски калашник – можем да си постреляме с калашник, можем да си постреляме и с ракета и понеже ракетата е неимоверно по-мощно оръжие, ние, пускащите ракети, сме неимоверно по мъже (защитници на отечеството, което и да е то, представители на най-героичния етнос, пазители на православието, народа и т. н.). Искам да мисля, че изстрелването на ракетата не е било с цел да свали граждански самолет; обратното би било страшно, защото ако човек съзнателно изпраща ракети по граждански самолети, нищо не би му попречило да ги изпраща по ядрени реактори, химически заводи и т. н. По-скоро някой сватбен генерал се е докопал до ракета и, играейки си с нея, е убил 298 души. Не че е по-малко страшно.

Страшно е и това, че зловещият карнавал продължава и засега не се виждат признаци да свържи скоро. Надеждите, че някой може да накара руският президент да спре насилието, ми се струват наивни. Те се основават върху тезата, че има някаква изградена структурност, насочена срещу Украйна и в интересите на Русия. Вероятно има и такава. Целта е да се принудят хората, които са по върховете на тази структура, да спрат войната. Времето на сватбата и на сватбените генерали обаче е време на зловещ карнавал, който по определение е с друга структура или е съвсем неструктуриран, аморфен. Тогава възникват въпросите дали Путин иска, но и доколко може да влияе върху сепаратистите. Има и по-тревожни въпроси. От декември насам от украинските военни поделения и складове се изнесе голямо количество оръжие, което силно промени картината в едно общество, десетилетия изграждало култа към мъжа с пушката. Оръжие се внася и от Русия – може да не е по официални канали, но също е много. Мъжът получи шанс да има пушка и да се чувства по мъж не само на 23 февруари или на Деня на своя род войска. Отпадат моралните задръжки и става нормално да се постреля – с ракета по граждански самолет или с гранатомет по дома на кмета на Лвов. Кметът не е бил в дома си, а и стрелецът не е бил отличник в бойната и политическа подготовка, та инцидентът се е разминал с изпотрошени стъкла и парчета от отнесена фасада. Сватбените генерали обаче забравиха да свалят своите униформи в деня след сватбата. Което не носи успокоение.



[1]http://dic. academic. ru/dic. nsf/ogegova/37934

 
Стилиян Стоянов е преподавател във филологическия факултет на Югозападния университет, Благоевград.

Pin It

Прочетете още...