На полски „палач“ се казва „кат“. Катин – говори с нас и ни кажи как да продължаваме, защото самите ние сме объркани и някак като пребити: така туптят сега сърцата на всички поляци, обединени в болката. И всеки човек на Висла се пита: това полска орисия ли е, съзнанието на нацията да бъде постигано редовно от такива ирационални, съдбовни удари, които поставят под въпрос нашето земно съществуване?

Вече се пробуждат стари месиански идеи, които се смятаха за отдавна отмрели благодарение на поети като Милош, Херберт или Шимборска. Поляците разбират какво означава да имаш чувството, че си избран народ: Христос на Европа.

Месианството – това беше тяхната голяма романтична идея за оцеляването на една нация и златен век в смисъла на християнската есхатология. Повечето руснаци не разбираха какво значение има Катин за техните западнославянски съседи. Руснаците сами се чувстват като жертви на Втората световна война и още не са отворили собствената си кутия на Пандора. В Русия престъпленията на сталинизма не са преработени исторически и колективно.

И все пак, познавайки примера на немците, сигурно не би трябвало да укоряваме руснаците така прибързано. Вече се надигат първите гласове, които твърдят, че втората катастрофа от Катин вече не трябва да пропуска въздействието си: Русия трябва напълно да признае сталинистките престъпления. Владимир Путин беше направил първия опит, идвайки заедно с Доналд Туск за възпоменателното тържество в Катин. Но как да се продължава оттук нататък?

В своята реч, написана за траурната церемония в Катин, и препечатана от поддържащия правителството, консервативен вестник „Ржечпосполита“, Лех Качински говори за помирение между Русия и Полша, и за това, че престъплението на НКВД, жертва на което през 1940 г. падна цветът на полската интелигенция – над 20.000 души – трябва да бъде осветено напълно.

Едва след трагичната му смърт човек започва да разбира болезнено ясно към кое поколение всъщност принадлежеше президентът на Полша: 1 септември 1939, Катин, Аушвиц, въстанието в гетото от 1943, Варшавското въстание от 1944, сталинизмът, антисемитът Гомулка, който водеше лична война срещу ционизма, накрая военното положение от 1981 – всички тези трагедии са оставили отпечатъка си и са определяли живота на президента и неговото семейство. Той знаеше, че Румя, родното място на Ерика Щайнбах[1], е било окупирано от нацистите по време на техния Блицкриг, и че местните хора, поляци, евреи и кашуби[2], са били прогонени от жилищата си, защото войниците на служба при Хитлер се нуждаели от помещения за живеене.

Защо книгата на полския историк Мечислав Абрамович Всеки донасяше онова, което му беше най-ценно още не е преведена на немски език? Писмото на Абрамович до Ерика Щайнбах, поместено в тази книга, е разтърсващо – нашите немско-полско-руски катастрофи от 20 век са описани в него толкова живо, че най-после всеки може да разбере колко глупаво се отнасяме понякога самите ние към собствената си история – колко лекомислено, колко повърхностно.

В моята страна вече от дни насам трескаво се търси отговор на въпроса „Защо?“ Един известен руски космонавт и пилот беше казал в едно интервю, че в Русия управлението от земята решава дали един самолет може да кацне или не: на Запад решението за кацане трябва да се вземе от пилота. Е добре, Полша част от Запада ли е? За мен източна Европа започва в Хелмщед, на бившата немско-немска граница: това е моята травма, и аз съм горд източноевропеец. Но понякога Полша не е нито на Изток, нито на Запад. Понякога моята страна лежи там, където ние говорим с нашите мъртви, сякаш те все още са живи.

Всеки, който е посещавал Полша за празниците на Вси светии или Задушница, знае за какво говоря тук. Всеки знае колко наивен е понякога полският народно-исторически католицизъм, сякаш заигран, дори еснафски. Но онова, което силно различава поляците от другите европейски народи, е силната вяра в преходността на нашето земно битие. Тук става дума за едно помирение с битието, с човешкото съществуване, което наистина има есхатологически[3] основи.

Как се е стигнало до този крайно метафизически мироглед у моя народ, не е трудно да се обясни. Започнало се е с полските разделения[4], с тогавашното предателство на европейските нации. А също и с полската неспособност да се създаде силно национално единство, за да се изгради една модерна нация в процеса на секуларизация на Европа. Ние познаваме вината си. Но всички онези жертви, принесени в годините между 1772 и 1989, не са напразни. Полша е научила какво означава думата Солидарност. Моята страна е разбрала, че ирационални жертви като ония в двете Варшавски въстания по време на Втората световна война са по-важни от една материална, краткотрайна победа на земните копнежи и желания. Чрез този метафизичен опит, който е изисквал толкова много от нас, ние сме станали по-богати в самосъзнанието си като нация. Ето защо не е нужно човек да се удивява на онази на пръв поглед толкова отчаяно изглеждаща полска храброст, защото именно тази храброст доведе до независимото движение Солидарност – с вярата в превъзходството на свободата, за която толкова много са спорили на Запад участниците в събитията от 68-ма, начело с все още спорния Жан-Пол Сартр.

Аз храня надеждата, че след втората катастрофа от Катин желанието за помирение с мъртвите и с Русия няма да намалее. Аз знам, че то няма да намалее.

Навсякъде на Запад се чудят как е възможно поляците да виждат в смъртта на своето президентско семейство, в смъртта на министри, депутати, духовници, генерали, парламентаристи, представители на икономиката и културата от най-висш ранг, някакъв свръхестествен, символичен знак, оставящ без значение всякакви опити за рационално обяснение на катастрофата.

Но в този случай ние не би трябвало да търсим отговори, които могат да задоволят единствено разума ни. Ние трябва да се изправим пред отговори, които не можем да разберем: и Катин ни даде един такъв неразбираем отговор. Един отговор, който ние не можем да преработим, който поставя под въпрос нашето земно съществуване и дела.

А някои казват, че в тези дни Лех Качински се е превърнал в трагичен герой, също като своите собствени герои. Не – трагични герои днес сме ние всички.

 

---