От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Принудени да замълчат: как кодексите за вероотстъпничество и богохулство задушават свободата по целия свят
Автори: Пол Маршал и Нина Ший
(Оксфордско университетско издателство, 448 стр.)

I.

2015 01 isl censorship

Въпреки леко превъзбуденото си заглавие, тази книга е почти изцяло един хладнокръвен и уравновесен доклад за състоянието на човешките права, и нейните заключения допринасят до голяма степен за обяснение на някои от мистериите на нашето време, а именно, все по-нарастващия успех на политически движения с открито ислямски доктрини и радикални програми.

Някои хора може би ще предположат, че самият ислям, древната религия, постановява някаква теокрация[1]. Погледната в такава светлина, енергичността на теократично оцветените политически движения от сегашния момент може и да изглежда нормална, та дори и препоръчителна за нас – един вид подобаващ ренесанс на културна автентичност по различни места в света, които – след като са оставили зад гърба си униженията на колониалната доминация и непохватността на постколониалната ера, най-после навлизат в пост-пост-колониалната ера на завръщането към самите себе си. Движения, които носят етикети като „ислямизъм“, „радикален ислям“ или „политически ислям“, оценени по този начин, биха могли чудесно да премахнат наставките и прилагателните, и просто да възприемат името на самия ислям – един ислям, който е напуснал джамията, за да изпълни още по-свещени задължения в публичната сфера. Но Пол Маршал и Нина Ший възприемат едно друго гледище. И, за да отдадат височайши авторитет на противоречивата си оценка, те са подплатили доклада си за състоянието на човешките права – или може би са го въоръжили – с учени коментари, направени от трима ислямски учени, двама от които са починали наскоро, но и тримата са много изтъкнати.

Ислямските учени са покойният Абдуррахман Вахид, който в един момент беше президент на Индонезия; покойният Наср Хамид Абу-Заид, професор по арабска литература в университета Кайро, докато му се наложи да забегне в странство; и Абдула Саид, емигрант от Малдивските острови, който понастоящем е професор в университета в Мелбърн. И тримата изтъкнати учени аргументират мъжествено и с големи знания, че радикалните ислямски политически движения от настоящия момент представляват, по думите на Вахид, една „екстремистка и перверзна идеология“. Тази идеология не трябва да бъде обърквана с други, по-толерантни и традиционни мисловни течения в исляма, по-съвместими с модерните либерални идеи – като например мирния суфизъм, поддържан от Вахид, заедно с различните хуманистични течения, произтичащи от Златната епоха на исляма от Средновековието. Представяйки гледищата си, тримата учени демонстрират спокойна ерудиция. И все пак ученото спокойствие само повдига един допълнителен въпрос: защо либерално настроените, солидно подготвени от теологическа гледна точка мислители като Вахид, Абу-Заид и Саид, не успяват да над-аргументират крайните и перверзни идеологии в толкова много места по света? Защо либералите и умерените хора не успяват да надвият радикалите? Именно това е мистерията, с която се занимават Маршал и Ший.

Двамата учени са работили в продължение на много години в Центъра за религиозна свобода Хъдзън във Вашингтон, и материалите, които са събрали по въпросите на религията и човешките права показват, че в мюсюлманския свят и отвъд него, поддръжниците на радикалния и политизиран ислям са си поставили нова и голяма цел, която изобщо не е мечтателска или утопична. Целта е да се стеснят границите на онова, което е позволено на всички останали да мислят. Начинът за постигане на това е чрез позоваването на свещени табута против вероотстъпничеството и богохулството, заедно с поредица от други табута – „обида срещу исляма“, „поквара на земята“, „борба против Бога“, „магьосничество“ и така нататък.


Small Ad GF 1

Радикалните идеолози считат вероотстъпничеството и богохулството за капитални престъпления, които се наказват, според кодекса на шериата, със смърт. Радикалите не очакват всички останали хора да споделят техния ентусиазъм към телесните наказания, но пък настояват останалата част от света да признае вероотстъпничеството и богохулството против исляма като мерзости, които трябва да предизвикват възмущение в сърцето на всеки почтен и безпристрастен човек. И действително, не всички останали се съгласяват с този решаващ пункт. Учените мюсюлмански участници в проекта на Маршал и Ший обясняват, че, от тяхната нерадикална гледна точка, шериата трябва да се разглежда като гъвкав призив към обмислена благочестива моралност, а не като строг кодекс от светски наказания. Нито пък богохулството и вероотстъпничеството карат нерадикалните учени да тръпнат от ужас. Не съществува съгласие по въпроса как да се определят богохулството и вероотстъпничеството. Но пък има дебати. И дебатите са отишли по познатия път. Либералните контрааргументи са били потъпкани с крака. Границите на допустимото мислене са се стеснили. А успехът на радикалите се дължи в значителна степен на един тежък и наблюдаем фактор, който Маршал и Ший се опитват с всички сили да документират. Това е систематичното сплашване.

 

Радикалите, които са напълно готови да дискутират по обичайния начин, същевременно са готови, в случай че спорът не стигне до съгласие, да го наложат със сила. В страните, в които радикалите са на власт, поставянето в сила попада в ръцете на униформени служители – и това е видима реалност в страни, толкова различни, колкото са ултра-революционната Ислямска република Иран или ултраконсервативната уахабитска монархия от Арабския полуостров[2]. Но полицейското налагане на табутата, свързани с вероотстъпничеството и богохулството, беше част и от режима на Хосни Мубарак в Египет, дори и само защото движението на Свободните офицери на Мубарак, при цялото му самохвалство относно секуларна модерност и демократични аспирации, беше сключило функциониращ съюз с наполовина-толерираното Мюсюлманско братство. В други пък страни, неправителствени милиции – например, Боко Харам в Нигерия – вземат принудата в собствени ръце. Освен това има и най-различни видове насилствени тълпи, както може да се види по различни места от Западна Африка до Пакистан. И накрая, има и доброволни изпълнители (vigilantes).

Маршал и Ший представят резюме на тези насилствени кампании и техните последствия в около двадесет страни по целия свят, избрани сред повече от четиридесетте страни, чиито населения са основно мюсюлмански. Индонезия, най-многолюдната, си остава до голяма степен толерантно място – както го прави и не чак толкова многолюдното Мали, просто за да се покаже, че гражданските достойнства на Индонезия са нещо повече от местна особеност (макар че точно сега, докато пиша този текст, в Мали избухна гражданска война, този път около етнически, а не религиозни проблеми). Религиозното потисничество е по-тежко по други места, като например Малдивите на Абдула Саид.

Радикалите са фокусирали кампанията си против вероотстъпничеството и богохулството върху няколко категории хора, които Марша и Ший са си дали труда да идентифицират и опишат, започвайки с религиозните малцинства. Едва ли някой ще бъде удивен да узнае, че за християните по различни места от мюсюлманския свят днес е времето на римските лъвове, и че християните масово забягват. Маршал и Ший ни напомнят, че в Судан едно ислямистко правителство разпали гражданска война, отчасти опитвайки се да наложи свирепа версия на шериата върху християните и други не-мюсюлмани от юга, и че по времето, когато войната приключи (макар че насилието изглежда се подхваща отново), са били убити повече от два милиона души от различни вероизповедания.

В Сомалия ислямистите гледат на цялото християнско население като на мюсюлмански вероотстъпници – и това е довело до призив за пълното им унищожение от страна на една от ислямските групи. Християните са били преследвани дори по места, където, говорейки формално, правителството е светско и се предполага да има някакви граждански права. Такъв е случаят в Алжир, където, в отговор на един ислямски призив уж само срещу чуждите християнски мисионери, през последните няколко години правителството е започнало да упражнява натиск върху най-различни християнски дейци, понякога със загатването, че алжирските християни са агенти на чужди сили. В Египет християните изглежда също бягат, може би в голям брой.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но най-последователното преследване се упражнява върху хетеродоксални[3] мюсюлмански групи като алевитите и ахмадите (които са преследвани дори и в Индонезия), да не говорим за разклонения на исляма като силно потисканите бахайци. И отново, борците на радикалния ислям обикновено окачат етикета на богохулството около врата на което и да било основно ислямско вероизповедание, което се случи да бъде местно малцинство в собствения им регион – сунитите в шиитския Иран, шиитите в сунитския Пакистан и Саудитска Арабия. Разбира се, вече всички са забелязали, че в продължени на много години, почти не минава седмица без репортаж за още едно клане на случайни шиити, понякога в джамии, понякога по време на погребения – и това е гигантска вълна в Ирак, но също и в Пакистан, а напоследък и в Афганистан. Преследването на християни в Алжир се съсредоточава върху алжирските бербери, известни като Кабили, някои от които са християни, макар че повечето са мюсюлмани. Ислямистите в Судан обявиха нубийците за вероотстъпници, което поставя в опасност половин милон души – макар че до този момент все още не се е случвало пълномащабно клане.

[…]

Понякога радикалите държат под око и други части от света – и това, тяхната глобална ориентация, създава нещо принципно ново. Обичайните лидери на исляма от древни времена по правило не са разглеждали отклоненията от шериата в немюсюлманските региони на света като причина за тревога и, по тази причина, не са го правили и радикалите – до скоро. В своята модерна и разпознаваема форма ислямизмът има началото си в 1920-те и 1930 години, с основаването на Мюсюлманското братство в Египет и различни братски движения в други страни – а ислямистите от онези десетилетия мечтаят най-вече за възкресяване на древния свещен халифат в неговите исторически зони. Идеята не просто за възкресяване на халифата, но и за разширяването му в останалия свят е основно миленариатска[4] по-късна идея, достойна за споменаване, но не и за осъществяване.

По-експанзивният вид мислене се появява едва в хода на аферата Рушди от 1988-89, когато аятолах Хомейни и други мюсюлмански лидери отсъждат, че смъртното възмездие за сатанинския акт на писане и публикуване на Сатанински строфи трябва да бъде наложено дори на издателствата, публикували книгата, на преводачите, на книжарите, които я разпространяват – в целия свят, включително и в Калифорния, където е извършен обир с взлом и в Япония, където е извършено убийство. Епохата на аферата Рушди, веднъж започнала, никога не приключва. Маршал и Ший обобщават някои от продължаващите ѝ проявления: убийството на Тео ван Гог, холандския кинематографист, в Амстердам през 2004; реакцията срещу датските карикатури от 2005, осмиващи ислямския тероризъм, които доведоха до масови демонстрации, бунтове и подпалвачески атаки, а в края на краищата – до 241 случаи на убийства по целия свят; повтарящите се опити за убийство на датския карикатурист Курт Вестгор, който нарисува най-запомнящата се от тези карикатури (Мохамед с бомба в чалмата), като предполагаеми негови убийци са арестувани чак в Чикаго; реакцията против лекцията на Бенедикт XVI в Регенсбург, Германия, от 2006, която доведе до убийства на християни в Ирак и Сомалия, както и бомбени нападения и обстрелвания на християнски центрове в Газа и палестинската Западна ивица.

И още: реакцията против карикатурата на пророка Мохамед от шведския изкуствовед и артист Ларс Вилкс, която доведе до заговор за убийството му, включващ участието на така наречената „Джихад Джейн“ в Съединените щати; реакцията против филма на крайно десния холандски политик Геерт Вилдерс (един от малцината, както посочват Маршал и Ший, който изразяват действителна враждебност по отношение на исляма), в резултат на която е убит холандски войник в Афганистан; реакцията срещу любовния роман на американската писателка Шери Джоунс, включващ една от съпругите на Мохамед, която доведе до ареста на трима мъже в Англия, заради планиран палеж на офиса на издателя (след като Рандъм Хаус в САЩ вече беше оттеглил проекта за публикуване на книгата); осъждането на мъж за отправяне на заплахи срещу създателите на комедийната телевизионна серия South Park, макар че създателите ѝ вече бяха решили да не осъществяват серията, в която Мохамед трябваше да бъде представен в мечешки костюм; побоят в Осло над Кадра Ноор, норвежко-сомалийска феминистка. И така нататък, и така нататък – тук посочвам само примери за събития, включващи убийства или наранявания на хора, както и такива, при които са били арестувани заподозрени терористи и доброволци.

Случаите, при които артистични или интелектуални презентации са били отменени без да се стигне до насилие или арести, вече са нещо доста обичайно: например изличаването от полицията, чрез пясъчна струя, на уличен стенопис в Амстердам, в който се протестира срещу убийството на ван Гог; отстраняването на произведение на изкуството от лондонската галерия Уайтчапъл през 2006; отмяната на изложба в галерията Тейт; отмяната на една театрална продукция на пиесата на Волтер, Фанатизъм, или Мохамед пророкът, в Женева през 1993 (последвана, десет години по-късно, от дребен бунт, когато пиесата беше поставена във Франция); тихото отстраняване на произведения на изкуството от изложението на музея Метрополитън в Ню Йорк през 2010 (макар че самият аз се питам как ли Маршал и Ший оценяват амбициозното ново крило на музея, посветено на ислямското изкуство); отстраняването на датските карикатури от научна публикация на университета Йейл, посветена на тези карикатури; отмяната на публикуването в Германия на криминален роман, посветен на темата за убийствата на честта; специалната стая за бягство в случай на нападение, в жилището на една от заплашените карикатуристки, Моли Норис, от Seattle Weekly; решението на осемстотин американски вестници да не публикуват карикатура на Уайли Милър. И така нататък.

Най-показателните случаи на сплашване естествено се падат на артисти и публични фигури от Европа, които сами са мюсюлмани или имат мюсюлмански произход – протестантският епископ Майкъл Насър-Али, който премина към християнството, смелият и морално прецизен италианско-египетски журналист Магди Алам, който също е преминал към християнството (от ръцете на самия папа, така че сега второто му име е Христиано); писателката и активистка Аян Хизри Али от Холандия, преди да напусне страната; Некла Келек, германска феминистка от турски произход; Екин Делигьоз, германско-турски политик от Зелената партия; Суад Сбаи, водачката на италианската Асоциация на мароканските жени, плюс прекалено много други хора, които не мога да изредя тук. Повечето то тях са емигранти, които, бидейки принудени да напуснат предишните си домове, сега отново са били принудени да бягат, а понякога да се крият под псевдоними или да търсят защита от полицията. Маршал и Ший цитират и случаи от Северна Америка: кампанията за сплашване на Тарек Фатах и колегите му от реформисткия Канадски мюсюлмански конгрес; заплахите срещу канадската писателка Иршад Манджи; побоят в Канада над родения в Пакистан журналист Джавада Файзи; както и нуждата, дори и в Съединените Щати, да приеме псевдоним и да бъде изключително предпазлив, за високо образования учен от пакистански произход, Ибн Варак, автор на Девственици? Какви девственици? (вече сигурно виждате проблема в самото заглавие на книгата му), плюс нейното мазохистично под заглавие, Защо Западът е най-доброто: защита на либералната демокрация от страна на един мюсюлмански вероотстъпник.

Бих могъл да продължа, но гледната ми точка би трябвало да е вече ясна. Тези инциденти и нещастни житейски истории са прекалено много, за да могат да бъдат отметнати като някакъв вид странично явление.

II.

Кампанията за преследване на богохулството и вероотстъпничеството междувременно се води и на друг един терен, а именно онзи на законодателството. Петдесет и седем страни по света се присъединиха към наскоро преименуваната Организация за ислямско сътрудничество (ОИС), основана от Саудитска Арабия през 1969. Не всички правителства, участващи в ОИС, са поели в радикални направления, но идеолозите изглежда имат тук непропорционално голямо влияние. През 1990 ОИС предложи дълбока ревизия на Универсалната декларация за човешките права. Новата версия беше наречена „Кайро-декларация на човешките права в исляма“ и в нея се твърди: „Всеки човек има правото да изразява мнението си свободно и по начин, който не противоречи на принципите на шериата“. След което ОИС започна кампания, целяща да убеди ООН да въведе изискването за респект към шериата в международното законодателство.

Струва си да се запита човек защо ли ОИС би трябвало да си дава труд за нещо такова и защо, всъщност, по-голямото радикално движение би трябвало да измества и без това грандиозната си цел от възкресяването на една древна империя към проповядване, насочено към цялата планета? Но всичко това не е чак толкова мистериозно, ако си дадете труда да прочетете някои от класическите произведения на ислямистката литература. „Крайната и перверзна“ идеология не е, както са склонни да допускат много хора, просто призив за завръщане към благочестията и ограниченията на предците. Идеологията е модерна и, както при много други тоталитарни мании от миналия век, перверзията ѝ граничи с параноя. Учението се основава на една конспиративна теория, според която кръстоносци и ционисти са заговаряли да унищожат исляма в продължение на стотици години – в случая с ционистите, дори още от времето на диспутите от Медина от седми век. Разбира се, не много външни министерства по света, или дори сред страните-основателки на ОИС, ще приемат кръстоносно-ционистката халюцинация в пълната ѝ екзотична светлина. Но, подобно на разляна течност, екзотичната теория е в състояние да проникне в заобикалящата я тъкан от модерни страхове по целия свят, касаещи западната мощ и нейните арогантни навици и намерения.

Маршал и Ший цитират презентациите на служител на ООН с величествената титла „Специален наблюдател на съвременните форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобия и свързана с тях нетолерантност“ – който, от 2003 до 2008, е бил юрист от Сенегал на име Дуду Диен. Специалният наблюдател е бил на мнение, че хората от западните страни, изказващи страхове по повод ислямския екстремизъм, са извършвали някакъв вид расистка атака срещу мюсюлманите. Той се безпокои от „ислямофобията“ – някакъв ирационален страх от фанатизъм, подкрепян от теоретични и идеологически оправдания. От гледна точка като неговата, дори наборът от невинни-или-дяволити карикатури, публикувани в слабо известен вестник в малка европейска страна като Дания, може да изглежда като масивно и мощно ислямофобско оръжие, подобно на империалистическа агресия против света на мюсюлманите – не, не само подобно, а напълно реално оръжие, предназначено да нанася вреда. Изхождайки от това гледище, средновековните паранои за кръстоносци и евреи от седми век могат да бъдат представени като изтънчени изложения от двадесети век, на остатъчни или новопоявили се колониални амбиции. А ОИС откри, че една преформулирана по подходящ начин кампания против богохулството, би могла чудесно да привлече подкрепа далеч извън кръга на мюсюлманските делегации.

ОИС е правила не едно и две предложения към ООН за осъждане на охулването на исляма или „ислямофобията“ – и понякога тези предложения са водили до незадължителни резолюции от страна на различните комитети по човешки права към ООН или дори от Главната асамблея. Маршал и Ший ни казват, че след известно време някои от западните демокрации са започнали да протестират срещу тези резолюции, в резултат на което са се появили по-интелигентни формулировки от страна на ОИС, в които се осъжда охулването на религията като цяло, привидно без някаква локална грижа за исляма. Или пък резолюции, осъждащи „словото на омраза“ и „презрението“ към религията. Но подлежащите намерения си остават същите.

[…]

Но юридическите въпроси и дори някои от актовете на насилие ми се струват второстепенни в сравнение с едно още по-мащабно явление – а именно склонността, по целия свят, към напълно доброволна автоцензура – навикът да се омаловажават определени теми, считани за чувствителни, или дори отказът да се произнасят определени противоречиви думи, като в същото време се изтъкват претенции за открито и директно говорене. В наше време вероятно вече всички са забелязали мъглата от евфемизми, която обгръща думата „умерен“, когато става дума за ислямистки движения и лидери. „Умерен“ например е някой като Рашид Гануши, ислямисткия лидер на Тунис, който в продължение вече на години говори за „еврейско-масонски ционистки атеистически банди“ и „талмудския сатанински проект“ за „създаване на нов еврейски световен ред, издигнат върху руините на американския западен световен ред“; за когото майките на самоубийците-терористи са „нов образец на жена“; за „унищожаването на Израел“ или, в един по-скорошен план, „заразата Израел“, която според него трябвало да бъде унищожена в най-скоро време.

[…]

Въпросът за автоцензурата далеч не се ограничава само до академични кръгове. Налице е и чувствителният въпрос за това как най-мощното сред западните правителства започва да дефинира обхвата на дискусията, и кои форми на изказ трябва да се считат за недопустими. Ето какво пишат Маршал и Ший:

През 2008 г. Министерството на вътрешната сигурност на САЩ, както и Министерството на външните работи, са инструктирали служителите си да избягват думи като „слафист“, „уахабист“, „халифат“ и „джихадист“, като обидни за мюсюлманите, ако бъдат използвани от немюсюлмани. По съвета на неидентифицирани мюсюлмански консултанти, думата „свобода“ също е била заменена от „прогрес“. През същата година британският вътрешен министър също е наредил да се избягва фразата „ислямски тероризъм“, но пък в замяна е утвърдил използването на „анти-ислямска дейност“. През 2009 вътрешният министър на САЩ също е заменил „ислямски тероризъм“ с „причинени от хора катастрофи“

[…]

Картината, обрисувана от Маршал и Ший, е обезпокоителна, но и пробуждаща някои мисли. Движението за човешки права винаги е наблюдавало потисническите правителства. Всеки, който изследва доклада на Маршал и Ший, е в състояние да отбележи, че политическите и религиозни движения, дори и без правителствена власт, също могат да се окажат масивно-потиснически. А онова, което е масивно-потисническо, трябва да бъде изследвано и изобличавано. Освен това докладът повдига някои въпроси, които са трудни за определяне, но все пак би трябвало да ни безпокоят – въпроси, касаещи не само правото да се мисли свободно, но и навикът действително да се върши нещо такова, който се губи много лесно. При това тук става дума не за навици от някакви чужди и далечни места, а именно тук, у нас, в страната на свободните. При всички случаи, ако сте следили резултатите от последните избори в Северна Африка и гражданските войни по различни места из арабския свят, то със сигурност вече сте почувствали, че световната кампания за потискане критиките срещу ислямисткото движение е на път да достигне ново, гигантско и плашещо ниво, далеч отвъд всичко, което сме виждали досега.


Източник

 


[1] Форма на управление, при която религиозната и държавната власт са обединени. В буквален превод от гръцки теокрация означава „управление на бога“. Бел. пр.

[2] Тоест Саудитска Арабия. Бел. пр.

[3] Тоест, непридържащи се към основното течение на вярата. Бел. пр.

[4] Тоест, принадлежаща към някое от теченията за пришествието на хилядолетно царство божие, независимо дали от християнски или мюсюлмански вид. Бел. пр.

Пол Бърман е влиятелен американски журналист и автор. Книгите му включват широко известни заглавия като Terror and Liberalism, The Flight of the Intellectuals, A Tale of Two Utopias, Power and the Idealists, и др.

Pin It

Прочетете още...