Колко още стени трябва да паднат, докато най-после престанем да се страхуваме от падащите стени?

Образите от Египет са също толкова вълнуващи, колкото и ония от Нежната революция от 1989: семействата с деца, молещите се, мирното общуване с войниците. Кайро трябва да се възприема като символ за една човешка надежда, заедно с която от вълнение гори и целият свят. Потисническите режими треперят навсякъде – Китай, Сирия, милицията Хамас в Газа: всички те са дълбоко обезпокоени.

Но радостта на Запада е сдържана, не само заради опасностите, свързани с всяка революция. Събитията ни заварват объркани и изненадани. Ония, които преди няколко седмици приветстваха свободата в Тунис, не знаеха една седмица по-късно дали искрата ще се прехвърли и в други страни – а днес вече са хванати натясно от египетската драма. Едно изглежда ясно: новият арабски свят ще бъде по-малко удобен, той няма да бъде просто пионка върху геополитическата шахматна дъска, а триизмерен ландшафт с истински хора, които се срещат с нас като равни с равни и ни заявяват собствени претенции. Може би Западът се чувства в този момент просто хванат на място, при скрития си колониализъм и остатъчен расизъм.

Зад сдържаната радост се крие на първо място фетишът на стабилността. За Бога, само без внезапни промени в опасния Близък изток, те могат да доведат до катастрофа. Че самото статукво е вече катастрофа ни накараха да осъзнаем едва масовите протести. Стабилността à la Мубарак беше в действителност безкрайно крехка, а „реалполитиката“, залагаща на деспоти – нереалистична. Не че страхът от хаоса е нещо абсурдно. Предшественикът на Мубарак, Садат, беше застрелян през 1981 от ислямисти, така че отчаяната потребност от контрол и сигурност може да бъде разбрана. Но с течение на времето тя просто се вкамени и превърна в идеология.

Превръщането на стабилността в идол е хронична болест. Курсът за стабилност си имаше свой десен вариант: военните диктатури в Латинска Америка и Азия по време на Студента война, считани за бастиони в борбата против комунизма. Той си имаше и социалдемократически вариант: на полските, чешки и руски дисиденти дълго време се гледаше като на смутители на спокойствието, които поставяха в опасност политиката на размразяване. Разделението на Европа и света, потисничеството в социалистическите страни – всичко това можеше наистина да е нещо безрадостно (само за ония, живеещи отвъд желязната завеса), но в същото време то беше и нещо стабилно. Само че за колко време?

Какво точно се мислеше по онова време, за колко още десетилетия, колко още милиони животи трябваше да бъдат пожертвани в Съветската империя и по различните военни площадки из Третия свят, все в името на същата тази стабилност? И колко още лишени от свобода, унизителни животи, в продължение на колко още десетилетия, бяха поставяни в сметката, отнасяща се до арабския свят?

По отношение на мюсюлманския свят този курс на стабилност доведе до цяла серия от фатални грешки. Все още е неясно, твърди се днес, дали в Кайро се разиграва една нова 1989-та или 1979-та. При това под „1979“ се разбира ислямската революция в Иран, последвала падането на шаха и донесла вместо свобода една фанатична религиозна диктатура. Но именно това беше един от най-големите провали на политиката на стабилността: едва ли има нещо друго, което да е подпомогнало ислямистите в такава степен, колкото продължилата цели десетилетия подкрепа от страна на Запада за авторитарния, безогледен монарх, в чието лице Америка виждаше един незаменим съюзник – както, вече по-късно, се случи в Египет с Хосни Мубарак.

С кризата на властта в арабския свят става ясен провалът на доктрината за „умерената“ държава. Според тази доктрина в региона се води една нова студена война между „умерените“ сили като Египет и Саудитска Арабия от една страна, и един радикален блок, към който принадлежат държави като Иран и Сирия. Западната политика – така гласи теорията – трябва да поддържа „умерените“. Сега обаче става ясно, че тези „умерени“ режими всъщност са нестабилни, защото те са готови на компромиси по отношение на Запада, но са безкрайно лакоми и брутални по отношение на собствените си народи.

Сега ни обясняват, че с Мубарак от близкоизточния мирен процес си отивал един важен партньор. Добре, нека оставим настрана това, че приказките за „мирен процес“ след толкова години на израелско-арабски пат вече са се превърнали в гола фраза: въпреки това няма как да си затворим очите за простата истина, че не е достатъчно, когато мир сключват само управляващите; за такова нещо е необходимо и участието на управляваните. Режими, които се страхуват от собствените си народи, в дългосрочен план са неспособни за реално функциониране и навън. Бунтът на поданиците му разкри миротвореца Мубарак като бутафория.

Това, че Израел гледа към случващото се с чувство на страх е разбираемо. Той се страхува, че границата с Египет, умиротворена с толкова много усилия, отново би могла да се превърне във фронт, и тази перспектива е плашеща. А това не може да бъде безразлично на Запада, и особено на Германия. Въпреки това трябва да се прави едно ясно разграничение: тук безспорно има едно ненарушимо задължение – да се защищава правото на съществуване на държавата Израел; няма обаче задължение по тази причина да се възприема безрезервно израелското виждане за Близкия изток. Израел разполага с атомна сила, той има могъщи приятели, преди всичко САЩ. Промените в Египет следователно не означават за него някаква екзистенциална заплаха. В края на краищата дори за Израел шансът се състои в промяната, в перспективата да си има работа с реални партньори, а не с някаква изкуствена фасада, поддържана от репресии и от Запада. В настоящия момент може и да изглежда така, сякаш арабските диктатори са по-удобни за Израел от техните народи. Но и тук важи същият въпрос: за колко дълго време?

Грижата за Израел все пак би била някаква благородна причина за поддържането на политиката на стабилност. Но дали тя е и честният мотив? Едва ли. От една страна, управниците и централните комитети от източна Европа, с които Западът флиртуваше по време на Студената война, не искаха да имат нищо общо с Израел. От друга страна, не са изминали дори осем години от времето, в което Западът се опитваше да потопи в хаос същия този ислямски свят, за чиято стабилност днес е загрижен – като премахна от власт Садам Хюсеин. По онова време Джордж У. Буш искаше да насърчи революцията в целия Среден и Близък изток – но на върховете на собствените си щикове, поради което опитът се оказа неуспешен. Какво ли щеше да се случи с Израел, ако опитът се беше оказал успешен?

Ония, които биха искали да преминат незабавно към конкретни действия и да нагласят възможно най-бързо целия регион в съответствие с нашите интереси, би трябвало за момент да се опитат да си представят как ли изглежда всичко това за зле информираните араби. До 1989 държавите от региона бяха преценявани най-вече от гледната точка на това дали са от полза за Изтока или за Запада. Зад всичко това се криеха петролът и израелските интереси. От 11 септември насам арабите трябваше да бъдат против ислямизма, кратко време след това пък – за демокрацията. Която пък, след изборната победа на Хамас от 2006 в палестинските области, отново беше изоставена.

Какво да мислят хората там за нас? Не стои ли наистина зад всичките приказки за реалполитика и пр., единствено някакъв собствен интерес? Онова, което искахме, бяха суровини, туризъм, къпане в Червено море и, моля, никакви бегълци от Африка. Скрито още по-дълбоко: не беше ли някога премълчаваното съгласие относно русите, че те били свикнали на азиатски деспотизъм и че не са способни на демокрация? И не мислехме ли тук, при нас, че арабите не познават нищо друго освен бича, че географията, религията и традицията не допускат нищо по-различно? Дали всъщност геополитическите анализи и културното „разбиране“ не бяха се допълнили до нещо, което на практика едва ли би могло да бъде различено от някакъв жалък анти-арабски расизъм?

И, след като вече се опитваме да променим собствената си перспектива: на милионите араби, живеещи в Европа, през последно време все повече и повече се гледа като на пета колона на исляма. (Отчасти това е оправдано). Но как могат да се чувстват, мислят и действат хората, живеещи сред нас, когато ние говорим за родните им страни по този начин? Как да се чувстват тук у дома си? Не, Западът не вярваше в собствените си ценности, не и в това, че свободата е исконно човешко право. Всичко това беше просто срамно.

Източник

Ян Рос е отговорен външнополитически редактор на германския седмичник Die Zeit.