1. Състезанието за османското наследство в Европа
От момента, в който думата „Елада“ е възприета като най-подходящо име за модерната държава на ромеите, започва да се разглежда и въпросът за Македония, поне на теория. Историческата география – според известния коментар на Страбон – поставя страната на Александър в Гърция, но в действителност, разбира се, въпросът не засяга гърците директно. Техните териториални амбиции се простират само малко по-нататък от планината Олимп. Нещо повече, поне до средата на 19 век, липсата на каквито и да е конкуренти означава, че македонската идентичност все още не е тема. Познанието за собствената им история през вр на средновековието е мъглива материя, докато многоезичието не изненадва никого: да бъдеш православен християнин е задължителен фактор, но и достатъчен, за да се счита човек за част от гръцката нация.[1]
Ако по това време все пак е налице някаква загриженост за Македония и нейните жители, то тя очевидно се открива в славянския свят, особено вътре в българското национално Възраждане и неговите връзки с Русия и Сърбия. Преди основаването на гръцката държава през 1822, Вук Караджич, водещият сръбски филолог и етнограф, включва някои славянски народни песни от Разлог като „български“ в една от публикациите си. През 1829 украинецът Юрий Венелин също класифицира жителите на Македония като българи, в изследването си Древните и съвременни българи в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спрямо русите. През 1842 чешкият географ Павел Йозеф Шафарик, който живее в Нови Сад, но никога не е пътувал до южните Балкани, създава своята етнографска карта, плод на двадесетгодишен труд, в която македонците заемат огромна област от Добруджа чак до Охрид и Солун.[2]
Част от картата на Павел Шафарик
Малко по-късно (1844-45), Виктор Григорович, професор в Казанския университет, попада в северна Македония, далеч преди [гръцката] Велика идея, която в този момент се заражда в гръцкия парламент, да е достигнала тези места. Контактите му с Димитър Миладинов в Охрид са решаващи при пробуждането на интереса на Димитър, както и на брат му Константин, към събирането на славянски народни песни. Те са публикувани през 1861 под заглавие Български народни песни, с финансовата подкрепа на един поддръжник на южнославянската идея, католическият епископ Щросмайер, във време, в което тази идея [гръцката] не изключва българите. Една подобна работа на Стефан Веркович, аташе на сръбското княжество от Серес, на име Песни на македонските българи, е публикувана само година по-рано (1860) в Белград. Тази работа е последвана от представянето, по време на Московското етнографско изложение от 1867, на прословутата му Древна българска песен за Орфей, а през 1868 на изследването му Описание битът на македонските българе, и през 1874, на френски език, на „Веда словена“, фалшивият помашки епос от 250,000 думи. С възхода на руския панславизъм през късните 1860 г.[3], става ясно, че про-българските трудове на Веркович изобщо не са в съгласие с интересите на Белград, където вместо това започва да се подкрепя нов цикъл от изследвания и теории, при които водеща роля играе Милош Милоевич, професор по славянски изследвания. Следвайки пътя, очертан от Веркович за завладяването на древна Тракия, Милоевич се опитва да откъсне македонците от българите и да ги обвърже с древна Македония и Александър Велики, най-мощния жив символ на древния свят. Това откъсване се оказва особено необходимо след основаването на българската Екзархия. Но от началото на 1870 става ясно, че опитите да се класифицира македонската история и славяно-македонския език, както и да бъдат интегрирани те в една все още неоформена рамка от сръбска или българска литература, създават конфликти и проблеми от църковно естество.[4]
Загрижеността по този въпрос не е единствено славянска привилегия. След Кримската война Западът също започва да се безпокои от бъдещето на европейското наследство на неговия „болен човек“, от който Македония е важен елемент. Това е регион, богат на суровини, жито и памук, които се оказват от голяма важност за западните пазари по времето на военните конфликти (1853-56, 1861-65 и 1877-78). Мисията на френския пътешественик Гийом Лежан, възложена от неговото правителство, води до публикуването на етнографска карта на европейска Турция през 1861.[5] Македония е отново открита чрез текстовете на ново поколение пътешественици, сред тях Мери Уокър[6], австрийският дипломат и етнограф Георг фон Хаан[7], Джорджин Макензи и Аделина Ърби[8], лейди Блънт, съпругата на дипломата Сър Джордж Блънт[9], археологът Леон Хюзи, член на френското археологическо дружество в Атина[10], подполковник Джеймс Бейкър, който минава през Македония в 1874[11], Валентайн Чирол, кореспондент на вестника Levant Herald, през 1880[12], както и плодовития автор Леон Хюгоне, който през 1886 публикува книга върху „непознатата Турция“, включваща също и Македония[13]. Подобни текстове едва ли могат да бъдат описани като академични изследвания или дори непреднамерени наблюдения. Общопризнато е например, че госпожите Макензи и Ърби са силно повлияни от Георги Раковски и следователно възприемат Македония като част от Велика България, която включва не само славяноезичното население, но също и онова на Солун. Общо взето, все пак осветяването на славянския характер на Македония въз основа на езика е полезно предписание за защитата на българските права, благодарение на огромната видимост, която българският въпрос скоро ще добие из цяла Европа[14]. Освен това то ще се превърне в основа за голяма част от последващото производство на карти.
В Гърция изследванията и интересът към Македония се изчерпва първоначално почти само с личното дело на Маргаритис Димицас, влах от Охрид, който е училищен директор в Битоля [Monastir], Солун и накрая в Атина. Щом само надраства началните си разбирания за „Еленомакедонизма“, амбицията си да напише история на „Македонската нация“[15], плюс провала на опитите му за езиково прочистване на Македония, накрая той се посвещава, с повече успех, на идеята за прочистване на гръцкото минало от славяните.[16] В началото обаче няма особено много поддръжници. Сред малцината гърци, които сериозно се занимават с Македония преди възникването на Източния въпрос и преначертаването на границите през 1878 могат да бъдат изброени Константин Папаригопулос, който през 1865 вече е завършил втория том от голямата си история, с нейните глави върху древна Македония[17], както и Йоанис Г. Васмаджидес, автор на етнографския трактат I Makedonia kai oi Makedones pro tis ton Dorieon kathodou [Македония и македонците преди възхода на дорийците].
След основаването на Българската екзархия (1870) и схизмата с Вселенската патриаршия (1872), интересът към различните публикации се увеличава. Атинските вестници (и гръцките вестници в Константинопол) са наводнени със загрижени писма от Източна Румелия и Македония, където Екзархията е започнала да прониква. Но въпреки шума вече е прекалено късно да се запълни изследователската липса на материали върху етнографския състав на модерна Македония. На Константинополската конференция от 1876 една начертана наново етнографска карта (1876) от германеца Герман Хайнрих Кийперт, възможно с ползване на данни, предоставени от Веркович, е използвана по предложение на граф Игнатиев.[18]
Етнографска карта на Герман Хайнрих Кийперт, 1876
Започва да става ясно, че гръцките аргументи за древността не са достатъчни и Атина започва да върши определени системни ходове, в резултат на което се появяват три про-гръцки карти – онези на Едуард Станфорд, Александър Синвет и Ф. Бианкони. Първата се основава на данни, предоставени на английския географ от Асоциацията за разпространение на гръцката писменост чрез Йоанис Генадиос, гръцкият chargé d’affaires в Лондон. Същите данни са доведени до вниманието на Кийперт от самия Папаригопулос, който изисква – и получава – частична промяна на картата, направена в изданието от 1876 г. Втората карта е начертана от Александър Синвет, професор по география в Османския лицей в Константинопол, с данни, предоставени от Вселенската патриаршия. Бианкони, френски инженер по османските железници, основава картата си на османските данъчни регистри. Честото обозначаване на не-мюсюлманите като „ромеи“, както и асоциирането навсякъде на ромеите с гърците, е изгодно за Атина. И на трите карти славяноезичното население, което се придържа към Вселенската патриаршия, а също и влашкоезичното, са определени като гърци[19]. Това е и причината, поради която картите са занесени на Берлинския конгрес (1878). Заедно с тях отива и картата на Карл Закс, бивш австрийски консул в Одрин. Закс, въз основа на дипломатически източници, до които има достъп, ограничава българската доминация в Македония, правейки разлика между сърбо-българите (на север от Ниш) и самите българи, както и между привърженици на Екзархията и Патриаршията, униати и българи-мюсюлмани (помаци).
Етнографска карта на Гърция от Едуард Станфорд, 1877 г.
Като част от това подновяване на македонските интереси на Атина, които следват основаването на българските княжества България и Румелия, двама от най-способните „вестникари“ на онова време публикуват обширно възгледите си. Първият е тогавашният парламентарен депутат Папалука Евтаксиос, автор на изследването To ergon tou ellinismou en Makedonia [Делото на елинизма в Македония] (1880). Вторият е издателят на вестника Sphaira, Йоанис Калостипис, който публикува трактата Makedonia, itoi meleti oikonomologiki, geographiki, istoriki kai ethnologiki [Македония, бидейки икономическо, географско и етнологическо изследване] (1886). И двамата са живели и служили в Македония през 1870-те, и виждат в обединението с Македония спасение за Гърция от нейното териториално, икономическо, но също и идеологическо задушаване. И двамата дефинират Македония по възможно най-широк начин, по очевидни причини. Изследването на Калостипис, посветено на юношата-наследник на трона – Константин – е по същество отговор на публикацията на Атанас Шопов, секретар на българската Екзархия в Константинопол, който под псевдонима Офейков съживява въпроса за границите на България, предвидени от договора от Сан Стефано[20]. Присъединяването на Източна Румелия потвърждава всеобщите страхове по възможно най-лош начин. Николаос Шинас, френско-образован офицер и инженер, предприема изследване на място, създавайки впечатляващо-подробния тритомник Odoiporikai simeioseis Makedonias, Ipeirou, neas orothetikis grammis kai Thessalias [Бележки на пътешественика из Македония, Епир, новата граница и Тесалия] (Athens 1887). Информацията му ще се окаже от изключителна важност десет години по-късно. Но подобни изследвания са най-подходящото средство за неутрализиране на следствията от изказванията на „публични коментатори, картографи и журналисти“, които Калостипис справедливо критикува като черпещи информация от съмнителни източници.
След постигането на автономията българските академични интереси към Македония започват се движат на две различни нива. Вътре в княжеството, силното македонско лоби, организирано в асоциации, публикува множество брошури, подкрепящи настояванията им за решителни действия в Македония. През 1880 вестникът Македонец, публикуван от Н. Зифков от Русе, открито предлага да бъдат изпратени оръжия. В същия град през 1888 се публикува вестник Македония от Коста Захов, чиито идеи се смятат за идеологически източник на ВМРО. Вестникът Лоза се публикува в София през 1891 от група млади хора, които желаят да възродят славяно-македонския диалект и да „пробудят“ македонците. Той е последван през 1893 от Югозападна България, а през същата година Захов започва да публикува, на мястото на Македония, забранен поради османски протести, Македонски глас, в който се предлага основаването на организация, посветена на македонския въпрос. Това е само няколко дни преди основаването на ВМРО в Солун. Но българското правителство не остава бездейно. По това време военното министерство е помолило Гьорче Петров, една от водещите фигури на ВМРО, да събира материали за Македония, които са публикувани през 1896, докато Петров получава държавна стипендия да изучава – какво друго – картография в Европа.[21]
Второто ниво на българския интерес е Европа. Веднага след получаването на автономията, британско-образованият икономист и по-късно политик Иван Гешов, вече редовен кореспондент на The Times и Daily News е пътувал и приключил успешна пропагандна кампания във Франция и Великобритания. През следващите десетилетия европейската преса е толкова про-български настроена, че редовно предизвиква изненада и гняв у гърците[22]. Всичко това обаче не е въпрос единствено на пропаганда. Първо българите, а след това и сърбите са публикували гледищата си на западноевропейски езици. Ако тези гледища са изказвани също и от европейски учени, то толкова по-добре за София, която има като спорадичен съюзник интересите на католическата църква на Балканите.[23]
Но дори и така българите не са единствените сериозни претенденти за Македония. Появата на книга и карта от Гопчевич (1889), професионален дипломат, но и признат учен, извежда отново на бял свят крайните възгледи на Милоевич, тоест идеята за съществуване на голям брой сърби в Македония на юг от планинския масив Сар. Според Гопчевич тези населения са били считани за български поради недостатъчно познаване на славянските езици и фолклор. Разбира се, не е просто съвпадение, че тези етнографски критерии, както става ясно от други карти, издадени през следващите години, съвпадат с границите на средновековната сръбска държава.[24] Нито пък е изненада, че конфликтът между българите и сърбите относно македонските славяни се оказва от полза за научното разграничаване на едните от другите.[25]
Без съмнение, езиковият аргумент, така както е представен от българите и сърбите, е лесно разбираем и приет навсякъде. Гръцката страна, след оформянето на Източния въпрос, когато тя разбира ясната си слабост на езиковия фронт, се опитва да свърже отказа за приемане на Екзархията, в комбинация с частичното ползване на гръцки език, като указания за „елинизираната“ позиция на различни части от населението. Този аргумент позволява на гърците да държат погледите си насочени далеч на север над гръцкоезичната зона, до средата на средната зона, която през 1870-те е почти изцяло българоезична. Но да се подкрепи този аргумент с документи не е лесна работа, а постигането на международна подкрепа е още по-трудно. Далеч по-просто за гръцката страна е осветяването на сферата на нейното образователно влияние вътре в пространството на Македония. Това е изпробвано за първи път от стария учител на местните гръцки населения Георгис Касиотис, в продължение на много години секретар на Гръцката филологическа асоциация в Константинопол, в изследването му L’instruction publique chez les Grecs (Paris 1881), плюс съпровождаща карта. Той е последван с подобни аргументи от Клеантис Николаидис, журналист от Берлин и издател на периодичното списание Orientalische Korrespondenz. Картата в неговата La Macedoine: La Question Macedonienne dans l' Antiquate, au Moyen-Age et dans la politique actuelle (Berlin 1899), публикувана също и на немски език, представя степента, до която различните езици са били използвани в Македония като средство за обмен. Гръцкият, разбира се, преобладава. За отбелязване е също, че Николаидис, ако и да не приема гледището на Гопчевич за географското протежение на Стара Сърбия чак до южните покрайнини на планинския масив Сар, все пак маркира северната граница на езиковото влияние на сърбите на височината на Крушово.[26] Първенството на гръцкото образование се демонстрира също от тогавашните (1899) карти на Рихард и Мах, автор на изследването Die Makedonische Frage (Vienna 1895).
Сега е ред на българите да отговорят и задачата е поверена на Васил Кунчев, инспектор на българските училища в Македония. През 1900 той публикува в София работата си Македония: етнография и статистика, с аналитични диаграми на демографски данни за всяко село, както и етнографска карта. Почти по същото време (1901) Институтът по картография в София публикува карта на Българската екзархия с почти същите изводи.[27] И двете са публикувани в различни издания през следващите години, но общата им характеристика е настояването върху географското значение на Македония, от която България се интересува в нейната цялост, за разлика от гръцките и сръбски карти, които се опитват да очертаят собствените им сфери на влияние. Същият интерес към Македония като географско цяло се демонстрира, разбира се, и от вече организираните славяно-македонски автономистки групи. През 1903 Кръсте Мисирков – учител, който е получил образование в Сърбия, публикува в София работата си За македонските работи. Иронично е, че макар и книгата да се оформя като Библия на македонския сепаратизъм и е забранена в България, самият Мисирков 15 години по-късно работи за етнографския музей в София и се изказва в подкрепа на Велика България.
Но периодът на академичен интерес към Македония наближава края си. Действията на българските комитети (1895-96), гръцко-турската война и свързаните с нея партизански действия (1896-7), отвличането на Елън Стоун, Илинденското въстание и, разбира се, началото на македонското насилие в Борбата за Македония, откриват нов цикъл на международни изследвания. Основната му характеристика е големият журналистически интерес, повърхностните анализи и систематичните опити от страна както на Атина, така и на София, да експлоатират всичко това за собствените си интереси. През 1897 Виктор Берар, елинист и археолог, публикува изследването си La Macedoine в опит да открие границите на елинизма, без непременно да подкрепя гръцките амбиции. Той е първият, който осъзнава, че гръцката идентичност в Македония е въпрос на свободен избор, а не на критерии. На следващата година Ардърн Халм-Биймън, бивш кореспондент на Standard, аргументира в книгата си Двадесет години в Близкия изток, в подкрепа на идеята за българския характер на славяните от Македония, макар и да не ги вижда като толкова „истински“ колкото ония от България и Румелия. Фредерик Моор, американският кореспондент на Daily Express, отбелязва през 1903 странния феномен на едно семейство, в което и трите деца избират различна национална партия.[28] Шотландецът Джон Фостър Фрейзър, специален кореспондент по много екзотични места, поставя и отговаря на следния въпрос:
Но кои всъщност са македонците? Ще намерите българи и турци, които наричат себе си македонци, ще намерите гръцки македонци, възможно е да се намерят и румънски македонци. Няма обаче да намерите нито един македонец-християнин, който да не е сърбин, българин, грък или румънец.[29]
Известният британски дипломат Сър Чарлз Елиът е на друго мнение, макар и да признава, че понятията, които използва, са малко необичайни:
Макар че българите са напълно славянизирани и като цяло трудно могат да бъдат разграничени от сърбите, все пак лицата на македонското селячество имат вид, който не е европейски и напомня за финландците от Волга и ордите от степите.[30]
Алън Ъпуорд, от друга страна, известен със симпатията си към гърците, стига до заключението, че славяноезичният му домакин е грък, съдейки само въз основа на гостоприемството му.[31] Ескортът на Ъпуорд в Македония е назначен от гръцкото министерство на външните работи. Същото се случва и при посещението на Майкъл Паларè на четата на Константинос Мазаракис.[32] През 1905 Уилям льо Кьо, който в същата година се е присъединил към една българска чета, стига до точно противоположното заключение.[33] Авантюристично настроеният американски журналист Албърт Сонешен също живее сред комитаджиите и възхвалява борбата им в Македония.[34] От друга страна, британецът Мартин Уилс, служител на Османския тютюнев монопол, когото комитаджиите са отвлекли и са му отрязали ухото, не е особено ентусиазиран относно целите им.[35] По същия начин и гледищата, изказани от Абот,[36] Буут,[37] Найт,[38] Уайън,[39] Линч,[40] Дърам,[41] Кан,[42] Берар[43] и Амфитеатров[44] са противоречиви, поддържащи страната на собствените им информатори и покровители. Последният например – либерален руски журналист и кореспондент на различни руски вестници, постепенно започва да разграничава славяно-македонците от българите и сърбите.[45]
Политическите анализи, които се появяват като статии в международни списания[46] или под формата на книги[47] също са изпълнени с пристрастия, но са налице и някои предпазливи подсказвания. Особено след Илинденското въстание европейците не се колебаят да критикуват турската политика, за да оправдаят собствените си дипломатически намеси, както и на гръцката въоръжена намеса, за да оправдаят очевидния провал на собственото си включване. Ситуацията в Македония изглежда подозрително подобна на онази в България от 1876 и със сигурност се очаква, че ще има някакъв подобен развой на събитията, тоест автономия на българите от Македония, без обаче тя да предполага военен конфликт като онзи от 1877-8. Имайки предвид тогавашния баланс на европейските съюзи и въоръженията, нещо от този род вероятно би се оказало фатално за международния мир. Освен това София се опитва систематично да насочва избора им по посока на автономията, като прави това много ясно във всички свои контакти с репортери и политици.[48] От своя страна славяно-македонските автономисти от ВМРО също пишат и настояват за автономия, като по този начин правят искането по-общо, а различията между тях и българското правителство – по-неясни. Още през 1900 Антон Драндар от Велес е публикувал в Брюксел под псевдонима А. Брутус своя A propos d' un mouvement en Macedoine [По повод движението в Македония]. Тази идея се повтаря из цяла Европа, особено след Илинден, благодарение на различни вестници, като швейцарския L’Effort и френския Le movement macedonienne, в които изтъкнати български журналисти, например бъдещият дипломат Симеон Радев, пишат статии с помощта на финансиране от София.[49] В същото време Борис Сарафов, бивш офицер от българската армия, Божидар Татарчев, местен първенец от Ресна, и професорите Любомир Милетич и Иван Георгов, посещават Великобритания и други европейски страни, където изнасят лекции, организирани от Балканския комитет на братята Бъкстон.[50] „Българите са по-английски в маниерите си от гърците и аз отдавам част от популярността им в Европа на това“, пише Ъпуорд.[51] Освен това Балканският комитет допринася за създаването на съвсем немалка пробългарска библиография, най-добри примери от която са писанията на либералните братя Ноел и Чарлз Бъкстон,[52] Хенри Ноел Брейлсфорд,[53] кореспондент на Manchester Guardian и президент на Британския комитет за жертвите от Илинден, както и парламентарния депутат Дейвид Маршал Мейсън, член на Националната либерална федерация.[54] Част от тези материали се състоят от фотографии на престъпления, извършени срещу българи.[55] Към същата българска кампания за просвещение могат да се добавят книгите на Срафов,[56] Атанас Шопов (която струва на българското правителство 4,000 франка,[57] Д. Мичев, генерален секретар на Българската екзархия, който публикува статистики и карта под псевдонима Бранков,[58] Петър Данилович Драганов – руски изследовател от български произход и бивш учител в българското училище в Солун,[59] както и И. Войнов.[60] Чак през 1912 един комитет, съставен от български бежанци от Македония, обикаля Европа, под председателството на професор Любомир Милетич, в опит да окаже влияние върху френската преса.
Следва продължение...
[1] По този въпрос виж Ioannis S. Koliopoulos, I „peran“ Ellas kai oi „alloi“ Ellines: To synchrono elliniko ethnos kai oi eteroglossoi synoikoi christianoi (1800-1912) [The Greece of ‘Beyond’ and the ‘Other’ Greeks], Thessaloniki 2003, pp. 60-1 and the whole of chapter 3.
[2] H. R. Wilkinson, Maps and Politics. A Review of the Ethnographic Cartography of Macedonia, Liverpool 1951, p. 35.
[3] През този период той публикува поредица от карти, подчертаващи славянското присъствие на Балканите над онова на гърците и турците, като избягва дискусии върху разликите между тях. Виж Wilkinson, op. cit., pp. 53-7.
[4] Voin Bozinov and L. Panayotov (eds), Macedonia. Documents and Material, Sofia 1978, pp. 130, 137-138; V. Colocotronis, La Macedoine et l' Hellenisme: Etude historique et ethnologique, Paris 1919, pp. 524-5; Spyridon Sfetas, I Diamorfosi tis slavomakedonikis taftotitas [The Formation of Slav-Macedonian Identity], Thessaloniki 2003, pp. 17-45.
[5] Wilkinson, op. cit. pp. 42-3.
[6] Through Macedonia to the Albanian Lakes, London 1864.
[7] Reise durch die Gebite des Drin und Wardar, Vienna 1867 and his Reise von Belgrad nach Salonik, Vienna 1868.
[8] The Turks, the Greeks, and the Slavons: travels in the Slavonic Provinces of Turkey- in-Europe, London 1867. Този том се съпровожда от етнографска карта; виж Wilkinson, op. cit., pp. 51-3.
[9] Публикувано анонимно от John Murray with the title The People of Turkey by a Consul's Daughter and Wife, London, 1878, vols 1-2.
[10] Mission de Macedoine, Paris 1876.
[11] Turkey in Europe, 2nd edition, s.l., 1877.
[12] Twixt Greek and Turk or Jottings during a Journey through Thessaly, Macedonia and Epirus in the Autumn of 1880, Edinburgh 1881.
[13] La Turquie inconnue: Roumanie, Bulgarie, Macedoine, Albanie, Paris 1886. See Mackenzie and Irby, op. cit., pp. 65-68.
[14] K. Sharova and A. Pantev, ‘Mackenzie and Irby and the New Trends in English Policy towards the South Slavs’, Etudes Historiques, 6 (1973), 117-42.
[15] Виж въведението към неговото изследване Ta peri tis aftokefalou archiepiskopis tis protis Ioustianis [On the autocephalus Archbishopric of Justiniana Prima], Athens 1859.
[16] Margaritis G. Dimitsas, Archaia geografia tis Makedonias [Древна география на Македония], Athens 1870; Topogpaphia tis Makedonias [Топография на Македония], Athens 1874; Epitomos Istoria tis Makedonias apo ton archaiotaton chronon mechri tis tourkokratias. Pros chrisin ton Ellinikon scholeion kai parthenagogeion tis Makedonias [Кратка история на Македония от древни времена до турското владичество. За ползване в гръцките училища и женските училища в Македония], Athens 1879; I Makedonia en lithois pfhtengomenois kai mnimeiois sozomenois [Македония запечатана в камък и спасена в паметници], Athens 1896, vols. 1-2.
[17] See C.T. Dimaras, Konstantinos Paparrigopoulos. Prologomena [Constantine Paparrigopoulos. Prologues], Athens, 1970, p. 20.
[18] Това е и годината, в която е публикувана История на българите [Geschichte der Bulgaren] (Prague 1876). Иречек е внук на Шафарик и по-късно служи като български министър на образованието. Виж Colocotronis, op. cit., pp. 137-8.
[19] Evangelos Kofos, I Ellada kai to Anatoliko Zitima, 1875-1881 [Гърция и Източният въпрос], Athens 2001, pp. 77 and 157. Cf. Wilkinson, op. cit., p. 63 and n. 2.
[20] Тази творба е публикувана и на френски две години по-късно, виж Ofeikov, La Macedoine au point de vue ethnographique, historique et philologique, Philippopolis 1887. Cf. Kalostypis, op. cit., pp. 71-8.
[21] Гьорче Петров, Материали по изучението на Македония, Sofia 1896.
[22] Иван Илчев, Родината ми права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските страни (1821-1923), София 1995, p. 113.
[23] Виж например изследването на белгийския коментатор Емил де Лавелие, The Balkan Peninsula, преведено на английски от Мери Торп (London 1887), както и двутомната работа на известния балканист Густав Вайганд, Die Aromunen (Leipzig 1894-5) съпровождано от про-българска етнографска карта. Виж също изследването на първи ябългарски униатски епископ Лазар Младенов, Rapport sur la situation religieuse des Bulgares catholiques de la Macedoine (Lyon 1884), а също и на директора на католическото училище в Солун Е. Газо, Regeneration d' un peuple. La Macedoine catholique (Paris 1901). За обширна дискусия върху българската библиография виж Н. Михов (ред.), Bibliographie de la Turquie, de la Bulgarie et de la Macedoine, vols. 1-2, Sofia, 1908-1913.
[24] Spiridion Gopcevic, Makedonien und Alt-Serbien, Vienna 1889; виж Wilkinson, op. cit., pp. 96-109. През следващото десетилетие в Белград са публикувани две други изследвания на сръбски език, The truth about Macedonia (1890) and The ethnographic relations between Macedonia and Old Serbia (1899).
[25] Виж въведението към Karl Hron, Das Volkthum der Slaven Makedoniens, Vienna 1890.
[26] Wilkinson, op. cit, pp. 120-5.
[27] Wilkinson, op. cit, pp. 129-32.
[28] The Balkan Trial, London 1906, pp. 147 and 155. In 1905 Моор е публикувал също и статията ‘Македонските комитети и въстанието’ в тома The Balkan Question, Luigi Villari (ed.), London 1905, pp. 184-227.
[29] Pictures from the Balkans, London 1906, p. 5.
[30] Charles Eliot, Turkey in Europe, London 1908, p. 322 and also p. 265 n. 1.
[31] The East End of Europe: The Report of an Unofficial Mission to the European Provinces of Turkey on the Eve of the Revolution, London 1908, p. 210.
[32] L’imbroglio macedonien, Paris 1907.
[33] An Observer in the Near East, London 1907, p. 296.
[34] Confessions of a Macedonian Bandit, New York 1909.
[35] A Captive of the Bulgarian Brigands: an Englishman's Terrible Experiences in Macedonia, London, 1906.
[36] G. Abbott, The Tale of a Tour in Macedonia, London 1903.
[37] J.L.C. Booth, Troubles in the Balkans, London 1905. The author was a special correspondent for The Graphic in 1904.
[38] E.F. Knight, The Awakening of Turkey: A History of the Turkish Revolution, London 1908.
[39] Reginald Wyon, The Balkans from Within, London 1904.
[40] H.F.B. Lynch, Europe in Macedonia, being five articles reprinted from the ‘Morning Post’, London 1908.
[41] Edith Durham, The Burden of the Balkans, London 1905.
[42] M. Kanh, Courriers de Macedoine, Paris 1903.
[43] Victor Berard, ‘A Travers la Macedoine Slave’, Revue des deux Mondes, 114 (1892), 551-578, and Pro Macedonia, Paris, 1904.
[44] Aleksandr Valentinovic Amfiteatrov, Strana razbora (1903).
[45] Виж Hristo Andonov-Poljanski et al (ed.), Documents on the Struggle of the Macedonian People for Independence and a Nation-State, Skopje 1985, vol. 1, pp. 412-5 and also the article ‘Oi neoi Slavoi tis Makedonias’ (‘The new Slavs of Macedonia’), Sphaira, 10 Feb. 1901.
[46] Виж например J. Gambier, ‘Macedonian Intrigues and their Fruits’, Fortnightly Review, 78 (1902), 747-758; H. Vivian, ‘The Macedonian Conspiracy’, Fortnightly Review, 79 (1903), 827-837; K. Blind, ‘Macedonia and England's Policy’, Nineteenth Century, 54 (1903), 741-755; E.J. Dillon, ‘Macedonia and the Powers’, Contemporary Review, 79 (1903), 728-750; W. Miller, ‘The Macedonian Claimants’, Contemporary Review, 83 (1903), 468-484; G. Azambuta, ‘Le Conflit des Races en Macedoine d' apres une Observation Monographique’, Le Science Sociale, 19/2 (1904); Anonymous, ‘Macedonia and the Powers’, Quarterly Review, 198 (1903), 485-514.
[47] F. Stevenson, The Macedonian Question, London 1902; M. Leroy, La Question Ma- cedonienne. Etude d'histoire diplomatique et de droit international (Paris, 1905); G. Verdene, La verite sur la Question Macedonienne, Paris 1905; E. Engelhardt, La Question Macedonienne, etat actuel, solution, Paris 1906; G. Amadori-Virgilj, La Questione Rumeliota e la Politica Italiana Macedonia, Vecchia, Serbia, Albania, Epiro, Bitondo 1908, vols 1-3; R. Pinon, L'Europe et l' empire ottoman, Paris 1909; P. Rolley and M. de Visme, La Macedoine et l' Epire, Paris 1912.
[48] See Le Queux, op. cit., pp. 287-8 and Upward, op.cit., pp. 135-6.
[49] Ilchev, op. cit., pp. 132 and 215.
[50] Ilchev, op. cit., pp. 133 and 215.
[51] Upward, op. cit., p.135.
[52] Виж например работите на Ноел Бъкстон, Europe and the Turks, London 1907; ‘Freedom and Servitude in the Balkans’, The Westminster Review, 159 (1903), 481 – 490; ‘Diplomatic Dreams and the Future of Macedonia’, The Nineteenth Century and After, 63 (1908), 722-733; и Чарлз Бъкстон, Turkey in Revolution, London 1909.
[53] Виж например изследването му ‘The Bulgarians of Macedonia. A Psychological Study’, The Fortnightly Review, 75 (104), 1049-1059, и особено книгата му Macedonia, its Races and their Future, London 1906.
[54] D.M. Mason, Macedonia and Great Britain's Responsibility, London 1903. Постъпленията от продажбите отиват за Фонда за подпомагане към Балканския комитет.
[55] Виж например, Macedonian Massacres: Photos from Macedonia, публикувана от Балканския комитет със статии от Виктория де Бунсен.
[56] B. Sarafoff, The Desperate Outlook in Macedonia, London 1904.
[57] A. Schopoff, Les reformes et la protection des chretiens en Turquie 1673-1904, Paris 1904. Cf. Ilchev, op. cit., p. 220.
[58] La Macedoine et sa population chretienne, Paris 1905.
[59] Macedonia and the Reforms, London 1908.
[60] La question Macedonienne et les reformes en Tuquie, Paris 1905.
