Pin It

 

2011 09 paul feyerabend

 

Идеята, че науката може и трябва да бъде направлявана според фиксирани и универсални правила, е както нереалистична, така и зловредна. Тя е нереалистична, защото възприема едно прекалено опростено гледище относно способностите на човека и обстоятелствата, които насърчават или причиняват тяхното развитие. И зловредна, защото опитът да се наложат нейните правила с неизбежност ще повиши нашите професионални квалификации, за сметка на човечността ни. В добавка към това, тя е вредна за науката, защото пренебрегва сложните физически и исторически условия, които влияят върху научните промени. Тя прави науката ни по-малко адаптивна и по-догматична: всяко методологическо правило е свързано с космологически презумпции, така че, използвайки правилото, ние приемаме за сигурно, че тези презумпции са коректни. Наивният фалсификационизъм[1] приема за сигурно, че законите на природата са очевидни, а не скрити зад изкривявания от значителен мащаб. Емпиризмът приема за сигурно, че научният опит е по-добро огледало на света от чистата мисъл. Възхваляването на логическата аргументация приема за сигурно, че изобретенията на разума дават по-добри резултати от необузданата игра на емоциите. Такива разбирания са напълно допустими и може би дори верни. И все пак от време на време те трябва да бъдат подлагани на проверка. Да бъдат подложени на проверка означава да престанем да използваме методологията, свързвана с тях, да започнем да правим наука по различен начин и да видим какво се случва. Анализът на конкретните случаи, представен в предишните глави[2] показва, че такива проверки се случват постоянно и че те говорят против валидността на което и да е правило. Всички методологии имат своите ограничения и единственото „правило“, което си остава е „всичко е позволено“.

Промяната на гледната точка, осъществена от научните открития, ни води до отдавна забравения проблем за превъзходството на науката. Тя ни води до него за пръв път в модерната история, защото модерната наука е надвила опонентите си, тя не ги е убедила. Науката е получила надмощие със сила, а не чрез аргументи (нещо, което е особено валидно в бившите колонии, където науката и религията за братската любов са били въведени като нещо, подразбиращо се от само себе си, и без консултации или дискусии с местните жители). Днес ние разбираме, че рационализмът, бидейки свързан с науката, не може да ни помогне в спора между науката и мита, а освен това знаем, от изследвания от напълно различен род, че митовете са нещо далеч по-добро, отколкото рационалистите се осмеляват да признаят. По такъв начин днес ние сме принудени да повдигнем въпроса за превъзходството на науката. И тогава проверката показва, че науката и митът се припокриват по много начини; че разликите, които ни се привиждат, често са локални феномени, които на други места могат да изглеждат като прилики; и че фундаменталните разногласия са резултат по-скоро от различни цели, а не от различни методи за достигане на един и същи „рационален“ резултат (като например „прогрес“, увеличаване на съдържанието или „растеж“).

[…]

Има и друга причина за неотложната необходимост на едно такова преразглеждане. Възходът на модерната наука съвпада с потискането на не-западните народи от западни нашественици. Племената са потискани не само физически. Освен това те губят интелектуалната си независимост и са принудени да възприемат кръвожадната религия на братската любов – Християнството. Най-интелигентните им представители получават екстра бонус: те биват въвеждани в мистериите на Западния Рационализъм и неговия връх – Западната Наука. Понякога това води до почти непоносим разрив с традицията (Хаити). В повечето случаи традицията изчезва без следа от спор, хората просто се превръщат в роби – и телесно, и духовно. Днес този процес постепенно започва да се преобръща – при голяма съпротива, разбира се, но все пак се преобръща. Свободата се възвръща, преоткриват се старите традиции, както сред малцинствата в западните страни, така и сред народите на незападните континенти. Но науката все още си остава властваща. Тя властва, защото нейните жреци не са способни да разберат, нито пък желаят да простят, на различни от техните идеологии; защото те притежават властта да прокарат желанията си, и защото използват тази власт точно по същия начин, по който предшествениците им са използвали собствената си власт, за да наложат християнството на народите, които са срещали по време на завоевателните си походи. По този начин, макар че един американец днес може да избере религията, която харесва, той все още не може да изисква децата му да бъдат обучавани в училище на магия, а не наука. Съществува разделение между държавата и църквата, но не и разделение между държавата и науката.

И все пак науката притежава не по-голям авторитет от която и да е друга форма на живот. Нейните цели със сигурност не са по-важни от целите, които ръководят живота на една религиозна общност или племе, обединено от някакъв мит. Във всеки случай тези цели няма защо да преоформят животите, мислите и образованието на членовете на едно свободно общество, където всеки трябва да има възможност да оформи собственото си мислене и да живее според социалните убеждения, които намира за най-приемливи. Разделението между държавата и науката следователно трябва да бъде допълнено от разделение между държавата и науката.

Няма защо да се страхуваме, че едно такова разделение ще доведе до разлом в технологиите. Винаги ще има хора, които предпочитат да бъдат учени, вместо да бъдат господари на съдбата си, и които с радост ще се подчиняват на най-низкия вид (интелектуално и институционално) поробване, ако им се заплаща добре и около тях има хора, проверяващи и възхваляващи работата им. Гърция се е развивала и прогресирала, защото е могла да разчита на труда на безволни роби. Ние ще се развиваме и прогресираме с помощта на множеството волни роби из университети и лаборатории, които ни снабдяват с таблетки, бензин, електричество, атомни бомби, замразени ястия и, понякога, с по някоя и друга интересна приказка. Ние ще се отнасяме добре към тези роби, ние дори ще ги слушаме, защото понякога те разказват интересни истории, но няма да им позволим да наложат идеологията си на децата ни, под прикритието на „прогресивни“ теории за образованието. Ние няма да им позволим да преподават измислиците на науката, сякаш те са единствено възможните фактически съждения. Това разделение между науката и държавата може и да се окаже единственият ни шанс да преодолеем трескавото варварство на нашето научно-техническо време, и да достигнем човечността, на която сме способни, но никога не сме реализирали напълно. Нека тогава в заключение да прегледаме отново аргументите, които могат да бъдат представени в полза на една такава процедура.


Small Ad GF 1

Образът на науката от 20 век в умовете на учените и лаиците се определя от технологически чудеса като цветна телевизия, фотографии на луната, печки с инфрачервени лъчи, както и от неясния, но все още много влиятелен слух, или приказка, за начина, по който тези чудеса се създават.

Според приказката, успехите на науката са резултат от една фина, но внимателно балансирана комбинация между изобретателност и контрол. Учените имат идеи. Те имат също и специални методи за подобряване на идеите. Теориите на науката са издържали проверката на метода. Те ни предоставят едно по-добро разбиране за света от онези идеи, които не са издържали този тест.

Приказката обяснява защо модерното общество третира науката по особен начин и защо й предоставя привилегии, на които други институции не се наслаждават.

В идеалния случай модерната държава е идеологически неутрална. Религията, митът, предразсъдъците, действително имат някакво влияние, но само косвено, чрез посредничеството на политически влиятелни партии. Идеологическите принципи могат да бъдат включени в структурата на властта, но само чрез мажоритарен вот, и след обширни дискусии върху възможните последици. В нашите училища главните религии се преподават като исторически феномени. Като част от истината те се преподават само ако родителите настояват за по-директен начин на преподаване. Те сами решават какво да бъде религиозното образование на децата им. Финансовата поддръжка на идеологиите не надхвърля онази, която се гарантира на партиите и частните групи. Държавата и идеологията, държавата и църквата, са внимателно разделени едни от други.

Държавата и науката обаче работят в тясно сътрудничество. Огромни суми се харчат за подобряването на научните идеи. Незаконнородени дисциплини като философията на науката, които не могат да посочат нито едно направено от тях откритие, извличат полза от бума на науките. Даже човешките отношения се третират по научен начин, както може да се види от образователните програми, предложенията за подобрения на затворите, армейската подготовка и т. н. Почти всички научни теми са задължителни в училищата ни. Макар че родителите на едно шестгодишно дете могат да решат дали то да бъде обучавано в основните положения на протестантизма или на еврейската религия, или пък да пропуснат напълно религиозното образование, те не притежават подобна свобода в случая с науките. Физика, астрономия, история, трябва да бъдат изучавани. Те не могат да бъдат заместени от магия, астрология или изучаване на легендите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

При това училището не се задоволява само с историческо представяне на физическите (астрономически, исторически, и пр.) факти и принципи. Не се казва: някои хора вярват, че земята се върти около слънцето, докато други я считат за куха сфера, съдържаща слънцето, планетите и фиксираните звезди. Казва се просто: земята се движи около слънцето, а всичко останало е чиста глупост.

Накрая, начинът, по който ние приемаме или отхвърляме научните идеи е радикално различен от демократичните процедури за вземане на решения. Ние приемаме научните закони и научните факти, ние ги преподаваме в училищата си, но без нито веднъж да сме ги подлагали на гласуване. Учените не ги подлагат на гласуване – или поне така твърдят – а обикновените хора със сигурност не го правят. Понякога се дискутират и предлагат за гласуване конкретни предложения. Но тази процедура не се прилага към общите теории и научни факти. Модерното общество е „коперниканско“ не защото коперниканството е било подложено на гласуване, подложено на критическо обсъждане, а след това прието с просто мнозинство. То е коперниканско защото учените са коперниканци и защото тяхната космология се приема също толкова безкритично, колкото някога се е приемала космологията на епископите и кардиналите.

Дори смели и революционни мислители се прекланят пред преценките на науката. Кропоткин е желаел да разруши всички съществуващи институции – но не се е докосвал до науката. Ибсен отива много далеч в демаскирането на основанията на съвременната човешка общност, но все пак запазва науката като мяра на истината. Еванс-Причард, Леви-Строс и други осъзнават, че „западната мисъл“, без да бъде самотен връх на човешкото развитите, се занимава с проблеми, неизвестни на останалите идеологии – но и те изключват науката от релативизацията на всички форми на мисълта. Дори и за тях науката е неутрална структура, съдържаща положително знание, която е независима от културата, идеологията, предразсъдъците.

Причината за това специално отношение към науката е, разбира се, нашата малка приказка: ако науката е открила метод, който превръща идеологически замърсените идеи във верни и полезни теории, то тогава тя наистина не е просто идеология, а обективна мярка на всички идеологии. В такъв случай тя не подлежи на изискването за разделение между държавата и идеологията.

Но, както видяхме, тази приказка е лъжлива. Не съществува специален метод, който гарантира успех или го прави вероятен. Учените решават проблеми не защото притежават някаква методология на вълшебната пръчица, или пък теория на рационалността, а защото са изследвали някакъв проблем в продължение на много дълго време, защото познават ситуацията достатъчно добре, защото не са чак толкова глупави (макар че и това е съмнително в наши дни, когато почти всеки може да стане учен), и защото крайностите на една научна школа почти винаги се уравновесяват от крайностите на някоя друга. (Освен това учените само рядко решават проблемите си, те правят множество грешки и голяма част от решенията им са напълно безполезни). По принцип няма почти никаква разлика между процеса, водещ до провъзгласяване на нов научен закон и процеса на установяване на нов закон в обществото: информират се или всички граждани, или ония, които са непосредствено засегнати, събират се „факти“ и предразсъдъци, въпросът се дискутира, и накрая се гласува. Но докато при демокрацията се полагат известни усилия, за да се обясни процеса, така че всички да могат да го разберат, учените или го скриват, или го изкривяват според своите сектантски интереси.

Никой учен няма да признае, че гласуването играе някаква роля при тази материя. Решават единствено фактите, логиката и методологията – това е нещото, което ни разказва приказката. Но как решават фактите? Каква е тяхната функция при развитието на познанието? Ние не можем да извличаме теориите си от тях. Ние не можем да зададем негативен критерий, казвайки например, че добрите теории са ония, които могат да бъдат опровергани, но все още не противоречат на никой факт. Принципът на фалшификацията (опровергаването), според който се отстраняват теориите, които не съответстват на фактите, би отстранил цялата наука (или би трябвало да се приеме, че големи части от науката не подлежат на опровержение). Указанието, че една добра теория обяснява повече от конкурентките си, също не е особено реалистично. Вярно е, че новите теории често предсказват нови неща – но почти винаги за сметка на нещата, които вече знаем. Обръщайки се към логиката, ние виждаме, че дори най-простите й изисквания не се спазват в научната практика, и че те не могат да бъдат спазвани, поради сложността на материала. Идеите, които учените използват, за да представят новото и да проникнат в неизвестното, само рядко се намират в съгласие със стриктните предписания на логиката или чистата математика, а опитът науката да им бъде подчинена само би я лишил от гъвкавостта, без която прогресът е невъзможен. Ние виждаме, че фактите сами по себе си не са достатъчно силни, за да ни накарат да приемем или да отхвърлим научните теории, те оставят за мисълта прекалено широк простор; логиката и методологията пък елиминират прекалено много неща, те са прекалено тесни. Между тези две крайности се простира вечно променящата се област на човешките идеи и желания. И по-подробният анализ на успешните ходове в играта на науката („успешни“ от гледната точка на самите учени) действително показва, че е налице широка област на свобода, която изисква многообразие на идеите и разрешава прилагането на демократични процедури (предлагане-дискусия-гласуване), но че в реалността тя е ограничена от натиска на политиката и пропагандата. Именно в това се състои решаващата роля на приказката за специалния метод. Тя прикрива свободата на избора, която творческите учени и широката публика имат дори и в най-стриктните и най-далеч развити области на науката, провъзгласявайки „обективни“ критерии и по такъв начин защищавайки големите клечки (носители на Нобелова награда, шефове на лаборатории, на организации като Американската медицинска асоциация или специални учебни заведения, „образователи“ и т. н.) от масите (прости граждани, експерти в ненаучните области, експерти в други области на науката). Под внимание се вземат единствено онези граждани, които са били подложени на обработката на научните институции (били са подложени на дълъг процес на образование), които са се поддали на тази обработка (издържали са изпитите си), и които сега са твърдо убедени в истинността на приказката. Ето така учените мамят себе си и всички останали относно своя бизнес, без това да им причинява някакъв ущърб: те имат повече пари, повече авторитет, повече сексапил, отколкото заслужават, а дори и най-глупавите процедури, и най-смехотворните резултати в тяхната област са окръжени от аура на превъзходство. Настъпил е момента да ги поставим на мястото им и да им отредим по-скромно място в обществото.

Този съвет, който само малцина от нашите добре подготвени съвременници са склонни да приемат, изглежда се сблъсква с някои прости и добре известни факти.

Не е ли факт, че един добре образован лекар е по-подготвен да постави диагноза и лекува болест от обикновения човек или шамана на някое примитивно общество? Не е ли факт, че епидемиите и опасните индивидуални болести са изчезнали само с появата на модерната медицина? Не трябва ли да признаем, че технологията е осъществила огромен напредък благодарение на развитието на модерната наука? Не са ли снимките на луната най-впечатляващо и неопровержимо доказателство за превъзходството на науката? Това са някои от въпросите, които биват захвърляни към нещастника, който се е осмелил да критикува специалната позиция на науките.

Въпросите достигат полемическата си цел само ако се приеме, че резултатите от науката, които никой не отрича, са се появили без каквато и да е помощ от страна на ненаучни елементи и че те не могат да бъдат подобрени чрез примеси от подобни елементи. „Ненаучните“ процедури като билкарските знания на вещиците и знахарите, астрономията на мистиците, лекуването на болести в примитивните общества, са лишени от каквато и да е ценност. Само науката ни дава полезна астрономия, ефективна медицина, надеждна техника. Трябва също да се приеме, че успехите на науката се дължат на правилния метод, а не просто на щастливи случайности. До прогрес е довело не някакво удачно космологическо хрумване, а коректната и космологически неутрална обработка на данните. Такива са предположенията, които трябва да приемем, за да придадем на въпросите полемическата сила, за която те претендират. Но нито едно от тях не издържа на по-подробно изследване.

Модерната астрономия е започнала с опита на Коперник да приспособи старите идеи на Филолай към нуждите на астрономическите предсказания. Филолай не е бил точно учен, а по-скоро тъмен питагореец, а последствията от неговата доктрина са били наречени „невероятно нелепи“ от професионален астроном като Птолемей. Дори Галилео, който е разполагал с много подобрената коперниканска версия на учението на Филолай, отколкото самият Коперник преди него, казва: „Няма предели за изумлението ми, когато си помисля, че Аристарх и Коперник са били в състояние да накарат разума да надвие чувството по такъв начин, че, в противовес на последното, да направят първия господар на убежденията си“ (Диалог, 328). Под „чувство“ тук се разбират опитните данни, които Аристотел и други са използвали, за да покажат, че земята трябва да се намира в покой. „Причината“, поради която Коперник се противопоставя на аргументите им, е същият този силно мистичен разум на Филолай, съчетан с една също толкова мистична вяра във фундаменталния характер на кръгообразното движение („мистична“ от гледна точка на днешните рационалисти). Както вече показах, модерната астрономия и модерната динамика не биха могли да бъдат разработени без ненаучната употреба на допотопни идеи.

И докато астрономията се е възползвала от питагореизма и от платоническата любов към кръгообразните движения, медицината пък се е възползвала от билкознанието, от психологията, от метафизиката, от физиологията на вещиците, акушерките, знахарите, пътуващите аптекари. Добре известно е, че през 16 и 17 век медицината, макар и теоретично хипертрофирана, е била напълно безпомощна пред лицето на реалната болест (и си е останала такава в течение на дълго време след „научната революция“). Новаторите като Парацелз са се облягали на по-ранните идеи, за да подобряват медицината. Навсякъде науката е била обкръжена от ненаучни методи и ненаучни резултати, докато процедурите, които често са били разглеждани като важни части от науката, мълчаливо са отмирали или са били отхвърляни.

Този процес не се ограничава само до областта на ранната история на модерната наука. Той не е просто следствие от примитивното състояние на науките през 16 и 17 век. Дори и днес науката може да използва, и действително използва, ненаучни съставни части. Един пример за това, разглеждан по-горе, е възраждането на традиционната медицина в комунистически Китай. Когато през петдесетте години комунистите задължиха болниците и медицинските училища да изучават „Жълтия императорски учебник по вътрешна медицина“ и да го използват при лечението на пациенти, множество западни експерти (сред тях и Джон Екълс, един от „попърските рицари“) бяха ужасени и предсказваха гибелта на източната медицина. Но се случи точно обратното. Акупунктурата, пулсовата диагноза и др., доведоха до нови идеи, нови методи за лечение, нови проблеми както за западните, така и за китайските медици.

А онези, които не обичат намесата на държавата в делата на науката, трябва да си припомнят значителния шовинизъм на науката: за повечето учени лозунгът „свобода на науката“ означава свобода да проповядват не само на ония, които са се присъединили към тях, но и на цялото общество. Разбира се, не всяка смесица от научни и ненаучни елементи е успешна (пример: Лисенко). Но пък и науката не винаги има успех. Ако подобни смешения трябва да се избягват, защото от време на време водят до засечка, то чистата наука (ако изобщо има нещо такова) също трябва да бъде избягвана. (В случая с Лисенко нежелателна е не самата намеса на държавата, а тоталитарната намеса, която убива опонента, вместо да го остави да върви по собствения си път.)

Съчетавайки това наблюдение с разбирането, че науката не притежава специален метод, ние стигаме до извода, че разделянето на науката от ненауката е нещо не само изкуствено, но и вредно за напредъка на познанието. Ако искаме да разберем природата, ако искаме да преобразуваме обкръжаващата ни физическа реалност, ние трябва да използваме всички идеи, всички методи, а не само някаква малка тяхна част. Но твърдението, че няма познание извън науката – extra scientiam nulla salus – не е нищо повече от поредна много удобна басня. Примитивните племена притежават по-подробни класификации на животни и растения от съвременните научни зоология и ботаника, те познават лекарства, чиято ефективност удивява лекарите (докато фармацевтичната индустрия надушва тук нов източник на доходи), те притежават средства за оказване на влияние върху съплеменниците си, които науката в продължение на дълго време е разглеждала като несъществуващи (вуду), те са решавали трудни проблеми по начини, които все още не са напълно разбрани (строежите на пирамидите; пътешествията на полинезийците). През Каменната ера вече е съществувала високо развита и международно известна астрономия, и тя е била както фактически адекватна, така и емоционално задоволителна. Тя е решавала както физически, така и социални проблеми (нещо, което не може да се каже за модерната астрономия), и е била изпитвана по много прости и изобретателни начини (каменни обсерватории в Англия и южния Тихи океан; школи по астрономия в Полинезия). Във всички времена човекът е наблюдавал обкръжението си с широко отворени очи и се е старал да го разбере с любопитния си ум; във всички времена той е извършвал удивителни открития, от които ние винаги можем да почерпим интересни идеи.

Модерната наука, от друга страна, не е чак толкова трудна и съвършена, както би искала да ни накара да повярваме научната пропаганда. Специалности като медицина, физика или биология, изглеждат трудни само защото се преподават зле, защото стандартните учебни разработки са пълни с излишен материал, и защото обучението започва прекалено късно. По време на войната, когато американската армия спешно се нуждаеше от лекари, внезапно се оказа възможно медицинското обучение да се скъси до половин година. Множество изобретатели правят „невъзможни“ машини Адвокатите ни показват отново и отново, че експертите не знаят за какво всъщност говорят. Учените, особено лекарите, често стигат до различни заключения, така че близките на болния (или жителите на определен район) трябва да решават с гласуване коя процедура да бъде приложена. Колко често се е случвало науката да бъде подобрена и насочена в нова посока от ненаучни влияния! През петдесетте години общественото вмешателство е било използвано в комунистически Китай от маоистите, и отново, през седемдесетте, вече при напълно различни обстоятелства, от някои противници на еволюцията в Калифорния. Нека последваме техния пример и да освободим обществото от задушаващата власт на една идеологически вкаменена наука, по същия начин, по който предшествениците са ни освободили от задушващата власт на Едната Истинска Религия!

Пътят към тази цел е ясен. Една наука, която настоява да притежава единствено правилния метод и единствено приемливите резултати е идеология и трябва да бъде разделена от държавата, а особено от процеса на образование. Тя може да бъде преподавана, но само на онези, които самостоятелно са решили да приемат този специален предразсъдък. От друга страна, една наука, която се е отказала от подобни тоталитарни претенции, вече не е независима и самодостатъчна, и тя може да бъде преподавана в много различни комбинации (митът и модерната космология могат да бъдат една такава комбинация). Разбира се, всеки бизнес има правото да изисква членовете му да бъдат обучавани по специален начин, и той може дори да изисква възприемане на определена идеология. Но такива специални идеологии, такива специални способности, нямат място в процеса на общо образование, който подготвя гражданина за ролята му в обществото. Един зрял гражданин не е човек, който е бил обучен според принципите на някаква специална идеология, като например пуританизма, или критическия рационализъм, и който сега носи тази идеология вътре в себе си като умствен тумор. Един зрял гражданин е човек, който е научил да взема решения и след това е избрал онова, което счита най-подходящо за себе си. Той е личност, която притежава определена умствена стабилност (той не попада под властта на първи идеологически уличен певец, с когото се срещне) и който следователно е способен съзнателно да избере заниманието, което му изглежда най-привлекателно, вместо да бъде погълнат от него. За да се подготви за този избор, той ще изучава главните идеологии като исторически феномени, ще изучава и науката като исторически феномен, а не като единствено смисления начин за подхождане към даден проблем. Той ще я изучава заедно с други приказки, като митовете на „примитивните“ общества, така че ще притежава информацията, необходима за достигане на свободно решение. Съществена част от общото образование от този род е запознанството с най-изтъкнатите пропагандисти във всички области, така че ученикът да може да си изгради издръжливост по отношение на всякаква пропаганда, включително и пропагандата, наречена „аргумент“. Едва след една толкова закаляваща процедура той ще бъде в състояние да вземе решение по въпроси като рационализъм-ирационализъм, наука-мит, наука-религия, и т. н. В този случай изборът му в полза на науката – ако избере науката – ще бъде много по-„рационален“, отколкото е което и да било решение в полза на науката в наши дни. Във всеки случай науката и учебните заведения ще бъдат също така внимателно разделени едни от други, колкото са религията и учебните заведения днес. Разбира се, учените ще вземат участие в правителствените решения, защото всеки взема участие в такива решения. Но те няма да получават свръхголям авторитет. Гласът на всеки решава при фундаментални въпроси като методите на обучение или истинността на основните убеждения (като теорията на еволюцията и квантовата теория), а не авторитетът на големите клечки, криещи се зад несъществуваща методология. Няма нужда да се страхуваме, че един такъв начин за уредба на обществото ще ни доведе до нежелани резултати. Самата наука използва метода на предложението, дискусията и гласуването, макар и без ясна представа за неговия механизъм, и по един силно изкривен начин. Но рационалността на нашите убеждения със сигурност ще бъде значително увеличена.

1975 

Източник



[1] Фалсификационизъм: философско-научна концепция (предложена от Карл Попър), според която една идея може да бъде приета като научна само в случай, че са налице принципни предпоставки за нейното опровержение. Ако липсват възможности за доказването на нейната погрешност, тя напуска областта на науката и се превръща в религия или мит. (Виж повече в Уикипедия, Бел. пр.)

[2] Текстът, представян тук, е заключителна глава от едноименната книга на Пол Файерабенд. (Бел. пр.)

Пол Файерабенд (1924–1994) е известен австрийски философ и теоретик на науката.

Pin It

Прочетете още...

Период и екология

Александър Кьосев 20 Авг, 2016 Hits: 10662
Понякога литературоведът има навика да мисли…