Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2008 06 Vargas Llosa

 

Някъде около 1605 европейската литература се промени. Никой не го разбираше по онова време, но когато Дон Кихот тръгна да спасява света се роди един нов вид писане. Старите форми на разказване – епосът, романсът, устната приказка – щяха отсега нататък да си имат работа с един нов, необуздан конкурент. Не след дълго време щеше да бъде общопризнато, че читателят, желаещ да се наслади на една добра история, трябва да търси някакъв роман.

Новостта на романа е разбира се свързана с възхода на печатното дело и нарастването на образованата публика, разполагаща със свободно време и пари. Освен това, самият обхват на тази литературна форма позволява на повествователните линии да бъдат увеличени както никога дотогава, пресичайки се отново и отново с обширно пространство за всякакви съвпадения, изненади и непредвидени случайности, а следователно и за описание на характери, които – както казва Уилям Хазлит – читателят може да се „идентифицира“. Но най-важният начин, по който романите се различават от другите видове разказни истории е, че те отдават централна роля на един допълнителен герой – разказвачът – чиято задача е да препрати историята до нас. Всякакви видове истории ни приканват да си представим героите, които те представят, да се включим в техните съдби и безразсъдства; но за да се ангажираме с романите ние трябва да направим една крачка по-нататък и да си представим хората, разказващи историята или дори да се идентифицираме с тях.

Изкуството да се чете един роман изисква известна склонност към експеримента, предположението, дори риска. То изисква от читателите да опитват различни разказни перспективи, стилове, дори личности, и да изследват вродената разнообразност на преживяването, както и да разпознават склонността към произволност, която преминава през всяка възможна версия на случващото се. Романите, накратко, просто са плуралистични. В това отношение те напомнят есетата, които, по една случайност, се появиха долу-горе по същото време (Монтен стартира тази форма през 1580, а Бейкън го последва през 1597). Есетата обикновено са по-стилни, по образовани и взискателни – няма есеистичен еквивалент на „популярния роман“ – и дори когато са написани в перфектно небрежен стил, те по правило са изпъстрени с полуприкрити цитати или алюзии, предназначени да поласкаят или да подразнят по-интелигентния вид читатели. Като опити по колебание, изследване и експериментално себе-умножение, те са като романите, но още повече такива. Човек дори може да каже, че романът се домогва до състоянието на есето и при всички случаи няма недостиг на романисти, които са се опитвали да бъдат и есеисти. Помислете за Елиът или Хенри Джеймс, Улф, Форстър или Оруел, Ман, Сартр, де Бовоар, Камю и Мери Маккарти. И както показват четирите наскоро публикувани книги, лежащи в момента на масата ми, пишещият есета романист все още е литературна сила, с която трябва да се съобразяваме.

В блестящия си нов сборник Завесата Милан Кундера твърди, че специалното достойнство на романа се състои в в неговата способност да отдръпва „магическата завеса, изтъкана от легенди“, която виси между нас и обикновения свят. Завесата е била поставена там, за да прикрива незначителните подробности на нашите животи, забравените стари кутийки и торбички, където „една загадка си остава загадка“, докато грозотата флиртува с красотата и разумът ухажва абсурда. Тези пренебрегнати пространства са били отново спечелени за литературата, според Кундера, в момента когато Сервантес накара читателите си да си представят умиращият Дон Кихот докато племенницата му продължаваше да яде, икономът продължаваше да пие, а Санчо Панса продължаваше да бъде „в добро настроение“. Изобретявайки един разказвач чрез чието съзнание такива скучни събития можеха да бъдат преработени в една трогателна „сцена“, Сервантес създаде една литературна форма, която беше в състояние да отдаде дължимото на „скромните чувства“; по този начин беше родена един нов вид красота – Кундера я нарича „прозаична красота“. Хенри Фийлдинг доразви техниката когато създаде разказвач, който можеше да очарова читателите с една добродушна бъбривост, а Лорънс Стърн приключи развитието, като безгрижно позволи историята на Тристрам Шенди да бъде опропастена от един герой, опитващ се да си я припомни.

Ако Сервантес раздра завесата, която разделя прозата от обикновения живот, то Кафка я разкъса окончателно. След Кафка, според Кундера, романът навлиза в една област, чиято реалност никога не би могла да съответства на „представата на хората за нея“; отсега нататък романът щеше да бъде един постоянен свидетел на „неизбежната относителност на човешките истини“.


Small Ad GF 1

Кундера внушава, че никой, който не е преминал през една дълга нощ на лирична самовглъбеност, за да се появи от другата страна в състояние на объркано, несигурно просветление, не би могъл да стане романист. Романистите са специалисти по онзи вид морална мъдрост, която знае, „че никой не е личността, която мисли, че е, че тази заблуда е универсална, първична и че тя хвърля върху хората … мекия отблясък на комичното.“ Но този мек скептицизъм има също и политически измерения, както отбелязва Кундера, припомняйки си „манихейството“, деформирало родната му Чехословакия по времето, когато е бил студент в Прага след Втората световна война. По това време политиката не беше форум, където объркани граждани можеха да се впускат в колективно търсене на свобода и щастие или истина и помирение, а бойно поле, на което войнстващи партийни привърженици се опитваха да отстояват собствените си правилни възгледи за каквото и да било и да наказват всекиго, осмеляващ се да вижда нещата другояче. Кундера се присъедини към комунистическата партия, където беше научен, че изкуството трябва да вземе страна в една историческа „битка между добро и зло“, но той никога не беше напълно убеден. (През 1950 той беше изключен от партията за „тъпоумие“, но по-късно беше приет отново, само за да бъде изключен за втори път през 1970, след което избяга във Франция и се зае с новото изграждане на литературния си живот на един втори език.) „Изкуството не е селски оркестър, маршируващ почтително по петите на историята“, казва Кундера сега, а самата политика ще с задуши без достъп до опрощаващата лекота на романа. „Единствено романът“, както казва той, „може да разкрие огромната, мистериозна мощ на безсмисленото.“

Дж. М. Кутси подхожда към политиката с една подобна комбинация от ирония, сериозност и принципна резервираност. Политическите му становища може би са свързани с трудностите, произтичащи от това да бъдеш либерален бял южноафриканец, но те имат интелектуалните си първоизточници в неговата плодотворна работа като романист. Последният му сборник с есета, Вътрешни процеси (InnerWorkings), отново и отново се завръща към темата за „формата на романа“ и как Сервантес я е създал, за да демонстрира силата на въображението. Едно от големите достойнства на романа, според Кутси, е да ни научи, че не съществува идеален начин за оформяне на света или разказване на неговите истории. Това е урок, който се отнася и до политиката, противопоставящ се на всяко политическо домогване, произлизащо от националност, идентичност или племенна лоялност.

Но Кутси не ограничава вниманието си до романистите, и едно изключително есе за Уолт Уитман му позволява да изследва едно разбиране за демокрацията, което очевидно самият той би подкрепил: демократичната политика, казва той, е „не някое от повърхностните изобретения на човешкия разум, а един аспект на вечно развиващия се човешки дух, чиито корени са в ероса.“ Онези, които правят от политиката фетиш, подсказва той, се намират в опасност да се изключат от демокрацията. Вземете например Валтер Бенямин. Кутси, отказвайки да го разглежда с обичайната почтителна търпимост, твърди че когато Бенямин е решил да стане добър комунист, то това е било не някаква творческа преценка на политически алтернативи, а просто „акт на избор на страна, морално и исторически, против буржоазията и против неговия собствен буржоазен произход.“ И ако е имало нещо глупаво и неубедително в марксизма на Бенямин – „нещо принудено в него, нещо породено от просто противодействие“ – то вероятно то би могло да бъде приписано на един определен литературен нарцисизъм. „Като писател, Бенямин не притежаваше таланта да пробужда вниманието на хората“, казва Кутси; той не притежаваше „таланта на разказвач”, нито пък способността за онзи тип състрадателна интелигентност, вътрешно присъща на изкуството на романа. В един перверзен опит да избере политическия реализъм вместо литературното въображение, Бенямин успя се откъсне и от двете неща.

Сюзън Зонтаг би се съгласила с Кутси относно политическата значимост на литературата. Романът, както отбелязва тя в последния си, посмъртен сборник В същото време, съществува, за да ни напомня за безконечното разнообразие, което се намира в основата на онова, което тя нарича „политиката, политиката на демокрацията“. В едно голямо есе върху Виктор Серж тя го възхвалява за това, че е съчетал политическата нападателност с един сериозен ангажимент към изкуството на писането. Като зрял романист, казва тя, Серж беше в състояние да разгърне „няколко различни концепции за това как се разказва“, изпипвайки едно просторно „Аз“, като средство за :отдаване глас на другите“. Именно разказваческите двойници са ония, които му позволиха да се освободи от онова, което той наричаше „предишната красива простота“ на борбата между капитализъм и социализъм, така че да създаде книги, които бяха :по-добри, по-мъдри, по-важни от личността, която ги беше написала.“

За самата Зонтаг никога не беше лесно да помири замечтаното удоволствие на художественото писане с нейния силен импулс към директно политическо говорене. „Мъдростта на литературата е доста противоположна на определените мнения“, казва тя, както и „писателят не трябва да бъде машина за мнения“. Но самата тя си остана един неукротим човек на мненията и във В същото време – който съдържа много неща, която вероятно би променила ако смъртта не беше се намесила – тя се впуска в монолози, издържани в непривлекателен тон на догматизъм, сприхавост, хипербола и егоцентризъм. За нея е трудно да говори за писатели без да ни каже кой от тях е „велик“ или „безпределно велик“, като че световната литература е състезателен спорт а самата тя – окончателният арбитър. А яростта ѝ по повод ситуацията в Америка – тя говори за една „култура на безсрамието“, белязана от „нарастващо приемане на бруталността“, в която политиката е била изличена и „заместена от психотерапия“ – изглежда я е накарала да забрави собственото си по-добро „Аз“, както и изящното си обобщение за мъдростта на литературата: щедрото познание за това, че каквото и да се случи, „нещо друго винаги продължава да се случва“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Човек чувства, че Кундера, Кутси и Зонтаг са от типа писатели, които сигурно биха се държали ясно настрана от политиката, ако тя не им е била просто натрапена; но Марио Варгас Льоса, поне веднъж, направи всичко по силите си, за да получи политическа власт. Той спечели литературна слава в ранните 1960 години и се отдаде на успешна кариера като писател не само в родното си Перу, но същи във Великобритания, Испания и САЩ. Но през 1990 той си взе отпуска от литературата, за да се кандидатира за президент на Перу. Той почти спечели – някои казват, че сигурно би го направил, ако собствената му писателска работа не беше използвана срещу него – и ако беше успял, Перу може би щеше да се радва на един експеримент в дясно-центристки либерализъм вместо катастрофалните десет години клептокрация на Алберто Фуджимори. След поражението си Варгас Льоса с облекчение се завърна към старото си занимание и в Пробни камъни (Touchstones), новата си колекция от различни писания, той разсъждава върху политическата приложимост на романа.

Най-дългият текст в Пробни камъни е един репортаж, а не есе: едно описание на продължителното му посещение в Ирак през 2003, хроникирайки неохотното си преобръщане от дълбока съпротива срещу западната инвазия към твърда, ако и предпазлива подкрепа. Той е бил напълно наясно с факта, че хиляди иракчани, както и много коалиционни войници са умирали, и че смъртите със сигурност щяха да продължават в течение на години; но политиката е нещо, което се отнася до сравнението и той е уверен, че степента на смъртност е значително по-ниска при окупацията, отколкото при стария режим. Освен това, извън страховитатат среща с един беснеещ имам, той продължавал да се среща с едно ликуващо усещане за свобода, повече от единствено политическа. „Както романистите знаят много добре“, казва той, „фантазиите пораждат реалности“, и в Ирак той е почувствал едно постепенно пробуждане от параноидните измислици, които процъфтяват при всяка диктатура.

Оптимизмът на Варгас Льоса относно Ирак може би изглежда прекомерен, но той е свързан с едно фино разбиране за политическата отговорност на романиста. Той пише с възхищение, например за Исак Динесен; тя твърдеше, че не притежава какъвто и да било интерес към „социални въпроси“, но Варгас Льоса намира повече политическа жизненост по всяка страница от нейните Готически приказки, отколкото в която и да било старомодна „ангажирана литература“, която, както сам той се изразява, „се въртеше маниакално около реалистични описания“. Той открива същия вид практическа плодовитост в огромно множество писатели от 20-ти век – от Конрад, Ман, Улф, Оруел и Хемингуей до Хенри Милър, Камю, Грас, Набоков и Борхес. Едно общество, което игнорира художествената литература, твърди той, вероятно ще се отдаде на волското самодоволство и популистки идиотщини на национализма и по този начин ще дегенерира до „нещо подобно на сектантски култ“.

Прозата на Варгас Льоса е понякога бавна, но тя се ускорява когато той расъждава върху „колективистката идеология“ на националността. „Няма нации“, казва той, които биха могли да „определят личностите чрез принадлежността им към един човешки конгломерат, белязан като различаващ се от останалите чрез определени характеристики като раса, език или религия.“ За Варгас Льоса национализмът винаги е „лъжа“, но неговото опровержение може да бъде намерено не толкова в някакъв високопарен интернационалистки универсализъм, колкото в разединителните особености на литературата, и особено на добре разказания роман. Романът, смята той, артикулира една основна човешка потребност – потребността да бъдем „много хора, толкова много, колкото са необходими за да можем да утолим горящите желания, които ни обсебват.“ В един друг план, той защищава едно основно човешко право – правото да не бъдем същите като себе си, камо ли пък като други хора. И предизвикателната история на демокрацията е започнала не в политиката, а в литературата, когато Сервантес за пръв път се докосна до „проблема за разказвача“ или въпроса за това кой точно разказва една история. Без каквото и да било съмнение: Дон Кихот е „роман на 21-ви век.“

Източник

Джонатан Рий е английски историк и философ на свободна професия.

Pin It

Прочетете още...

Из (за) кой (ли) път?

Сава Василев 05 Май, 2011 Hits: 17927
Литературната ни география трябва да си е…